Книгата на живота

39.

Вятърът ме пронизваше през наметалото и ме накара да се скрия от поривите, които заплашваха да ме разкъсат на две. Никога не бях изпитвала такъв студ и се зачудих как изобщо някой оцелява през зимата в Хелм.

— Ето там. — Болдуин посочи скупчените ниски постройки в долината под нас.

— Бенджамин е взел със себе си поне пет-шест от децата си. — Веран стоеше до мен с бинокъл в ръце. Подаде ми го, в случай че зрението ми на топлокръвно не е достатъчно силно, за да видя къде държат съпруга ми, но аз отказах.

Знаех много добре къде е Матю. Колкото повече го доближавах, толкова повече се вълнуваше силата ми, избликваше по кожата ми в опит да се измъкне. Това и третото вещерско око напълно компенсираха несъвършенствата ми.

— Ще изчакаме и ще ударим по здрач. Тогава група от децата му излизат на лов. — Болдуин беше мрачен. — Ловуват в Хелм и Люблин и се целят в бездомните и слабите, с които да се храни баща им.

— Какво? — Бях се начакала през последните три дни. — Няма да чакам нито миг повече!

— Той е още жив, Даяна. — Думите на Изабо би трябвало да ме утешат, но само втвърдиха леда около сърцето ми при мисълта какво още трябва да изтърпи Матю през следващите шест часа, докато чакаме падането на мрака.

— Не можем да атакуваме лагера, когато всичките му сили са там — изтъкна Болдуин. — Трябва да действаме стратегически, Даяна, а не емоционално.

Мисли — и остани жива. С неохота загърбих мечтите си за бързо освобождаване на Матю, за да се съсредоточа в предизвикателствата пред нас.

— Джанет каза, че Нокс е сложил предпазни заклинания около основната сграда.

Болдуин кимна.

— Чакаме ти да ги обезвредиш.

— Как рицарите ще заемат позиции, без Бенджамин да разбере? — попитах.

— Довечера ще използват тунелите, за да влязат в лагера на Бенджамин под земята. — Фернандо гледаше към целта ни и очевидно пресмяташе нещо. — Двайсет, може би трийсет ще са достатъчно.

— Хелм е построен върху варовик и земята отдолу е надупчена като швейцарско сирене от тунели — обясни Хамиш и разви малка, грубо нарисувана карта. — Нацистите са унищожили част от тях, но Бенджамин е запазил другите отворени. Свързват лагера му с града и осигуряват начин да ловува, без да се появява на повърхността.

— Нищо чудно, че беше толкова труден за откриване — промърмори Галоуглас, загледан в подземния лабиринт.

— Къде са сега рицарите? — Още не бях видяла струпалото се в Хелм войнство, за което ми бяха казали.

— В готовност — отвърна Хамиш.

— Фернандо ще реши кога да ги прати в тунелите. Като маршал на Маркъс, той взема решенията — каза Болдуин и кимна на Фернандо.

— Всъщност, аз ги вземам. — Маркъс изникна неочаквано на снежния фон.

— Маркъс! — Отметнах качулката си назад, внезапно обхваната от ужас. — Какво е станало с Ребека и Филип? Къде са те?

— Нищо не е станало. Близнаците са в Сет-Тур със Сара, Фийби и трийсетина рицари, всички специално подбрани заради лоялността им към Дьо Клермон и неприязънта към Жербер и Паството. Мириам и Крис също са там. — Маркъс взе ръцете ми в своите. — Не можех да седя във Франция и да чакам новини. Не и когато бих могъл да помогна за освобождаването на баща си. А и след това Матю може да има нужда от помощта ми.

Прав беше. Матю щеше да се нуждае от лекар — лекар, който разбира от вампири и как да ги излекува.

— Ами Джак? — Успях да изрека само това, макар че думите на Маркъс бяха помогнали на пулса ми да достигне горе-долу приемливо темпо.

— Той също е добре — твърдо рече Маркъс. — Имаше един лош момент снощи, когато му казах, че няма да дойде, но Март се оказа същинска фурия, когато я провокираш. Заплаши го, че няма да му дава да вижда Филип, и това моментално го отрезви. Никога не изпуска детето от поглед. Твърди, че работата му е да закриля кръщелника си на всяка цена. — После той се обърна към Фернандо. — Запознай ме с плана.

Фернандо повтори подробно операцията — къде ще бъдат разположени рицарите, кога ще тръгнат към лагера, какви са ролите на Галоуглас, Болдуин, Хамиш, а сега и на Маркъс.

Макар всичко да изглеждаше безупречно, продължавах да изпитвам тревога.

— Какво има, Даяна? — попита Маркъс, усетил безпокойството ми.

— Толкова голяма част от стратегията ни разчита на елемента на изненада — посочих. — Ами ако Жербер вече е предупредил Нокс и Бенджамин? Или Доменико? Дори Сату може да е решила, че ще бъде в по-голяма безопасност от Бенджамин, ако успее да си спечели доверието на Нокс.

— Не се безпокой, лельо — успокои ме Галоуглас, в чиито сини очи се бяха събрали буреносни облаци. — Жербер, Доменико и Сату още си седят на Изола дела Стела. Рицарите на Лазар са ги обградили. Няма начин да напуснат острова.

Думите му не успяха да намалят тревогата ми. Единственото нещо, което можеше да свърши работа, бе да освободим Матю и да сложим край на машинациите на Бенджамин — завинаги.

— Готова ли си да огледаш заклинанията? — попита Болдуин, който се беше досетил, че подобна задача би ме разсеяла донякъде от тревожните мисли.

След като смених набиващото се на очи черно наметало със светлосив анорак, който се сливаше със снега, Болдуин и Галоуглас ме отведоха на един хвърлей от лагера на Бенджамин. Мълчаливо огледах защитните заклинания. Имаше няколко аларми, спусък, който вероятно отприщваше някакъв стихиен пожар или буря, и шепа отвличащи вниманието капани, чиято единствена цел бе да забавят нападателите до събирането на достатъчно защитници. Заклинанията на Нокс бяха сложни, но същевременно стари и износени. Нямаше да ми отнеме много време да развържа възлите и да оставя цялото място неохраняемо.

— Трябват ми два часа и Джанет — прошепнах на Болдуин, докато се оттегляхме.

Заедно с Джанет освободихме лагера от невидимата му ограда от бодлива тел. Наложи се обаче да оставим една от алармите. Тя беше свързана директно с Нокс и се страхувах, че и най-малкото бърникане във възлите ще го предупреди за присъствието ни.

— Хитър проклетник — отбеляза Джанет и уморено избърса чело.

— Прекалено хитър, ако питаш мен. Заклинанията му бяха мързеливи — изтъкнах. — Много преплитания, недостатъчно нишки.

— Когато всичко приключи, ще прекараме няколко седмици до огъня и ще ми обясниш какво каза току-що — предупреди ме Джанет.

— Когато всичко приключи и Матю се върне у дома, с радост ще остана до огъня до края на живота си — отвърнах.

Неспокойното присъствие на Галоуглас ми напомни, че времето минава.

— Да тръгваме — енергично казах и кимнах на мълчаливия шотландец.

Галоуглас настоя да хапнем нещо и ни заведе в едно кафене в Хелм. Успях да преглътна малко чай и две хапки топъл млечен сладкиш, докато раздрънканият радиатор сгряваше крайниците ми.

Минутите минаваха и ритмичните метални звуци от отоплителната система на кафенето започнаха да звучат като предупредителни звънци. Накрая Галоуглас обяви, че е настъпил часът да се срещнем с армията на Маркъс.

Заведе ни в една къща отпреди войната в покрайнините на града. Собственикът й с радост се беше съгласил да ни даде ключовете и да замине на почивка в по-топли ширини срещу значителна сума в брой и обещанието, че когато се върне, покривът му няма да тече.

Събралите се в мазето рицари вампири ми бяха непознати, макар че зърнах някои лица, които помнех от кръщенето на близнаците. Докато ги гледах, строени в редица и готови за всичко, което ги очаква долу, останах поразена от факта, че тези воини бяха участвали във войните и революциите на модерния свят, както и в кръстоносните походи на Средновековието. Те бяха от най-добрите войници, живели някога, и подобно на всички войници бяха готови да жертват живота си за нещо по-голямо от тях самите.

Фернандо даде последните си заповеди, докато Галоуглас отваряше импровизирана врата. Зад нея имаше малък корниз и паянтова стълба, водеща надолу в мрака.

— Успех — прошепна Галоуглас, когато първият вампир скочи и се приземи безшумно долу.

Изчакахме, докато рицарите, избрани да унищожат ловния отряд на Бенджамин, си свършат работата. Все още обезпокоена, че някой може да предупреди Бенджамин за присъствието ни и че в отговор той може да отнеме живота на Матю, аз се взирах неподвижно в земята между краката си.

Беше мъчително. Нямаше начин да получаваме доклади за развитието на мисията. Напълно възможно бе рицарите на Маркъс да се натъкнат на някаква неочаквана съпротива. Бенджамин можеше да е изпратил на лов повече от децата си. Или пък никого.

— Това е адът на войната — прошепна ми Галоуглас. — Не те унищожава схватката или дори смъртта. А несигурността.

След не повече от час (макар да имах чувството, че са изтекли дни) Джайлс отвори вратата. Ризата му беше цялата в кръв. Нямаше начин да се определи каква част беше негова и каква на мъртвите вече деца на Бенджамин. Направи ни знак да приближим.

— Чисто е — докладва той на Галоуглас. — Но внимавайте. В тунелите има силно ехо, така че гледайте къде стъпвате.

Галоуглас спусна първо Джанет, а после и мен, без да се налага да използваме стълбата с ръждивите й метални скоби, които можеха да ни издадат. В тунела беше толкова тъмно, че не можех да видя лицата на вампирите, които ни хванаха, но подуших битката по тях.

Забързахме напред, като внимавахме да не вдигаме никакъв шум. Заради мрака бях благодарна, че за всяка ръка ме държеше вампир, който да ме насочваше на завоите. На няколко пъти щях да падна, ако не беше острото им зрение и бързите им рефлекси.

Болдуин и Фернандо ни чакаха на място, където се пресичаха три тунела. Две окървавени купчини, покрити с насмолена хартия и някакво бяло прахообразно вещество бележеха местата, където децата на Бенджамин бяха намерили смъртта си.

— Поръсихме главите и телата с негасена вар, за да маскираме миризмата — каза Фернандо. — Няма да я елиминира напълно, но би трябвало да ни спечели известно време.

— Колко бяха? — попита Галоуглас.

— Девет — отвърна Болдуин. Едната му ръка беше абсолютно чиста и държеше сабя, а другата бе омазана в неща, които предпочетох да не разпознавам. Стомахът ми се преобърна от резкия контраст.

— А колко още са вътре? — тихо попита Джанет.

— Поне още девет, може би повече. — Болдуин не изглеждаше разтревожен. — Ако са като тези, ще бъдат самонадеяни и хитри.

— И с мръсни пръсти — добави Фернандо.

— Както и можеше да се очаква — спокойно рече Галоуглас. — Ще чакаме сигнала ви да влезем в лагера. Късмет, лельо.

Болдуин ме поведе, преди да успея да се сбогувам с Галоуглас и Фернандо. Може би така беше по-добре, тъй като единствения път, когато се озърнах през рамо, видях лицата им, изпити от умора.

Тунелът, по който поехме, ни отведе до портала на лагера на Бенджамин, където чакаха Изабо и Хамиш. След премахването на всички предпазни заклинания с изключение на онова на портата, което водеше право към Нокс, единственият риск бе да бъдем забелязани от зорките очи на някой вампир.

Джанет намали тази вероятност с маскиращо заклинание, което скри не само мен, но и всички в радиус от шест метра.

— Къде е Маркъс? — Бях очаквала да го видя тук.

Хамиш посочи.

Маркъс вече беше в периметъра, кацнал на едно дърво и насочил пушка към някакъв прозорец. Сигурно бе преодолял каменната стена, като се е прехвърлял от клон на клон. При липсата на охранителни заклинания той се беше възползвал от паузата и сега ни осигуряваше прикритие, докато минавахме през портала и се насочвахме към главния вход.

— Снайперист — отбеляза Болдуин.

— Маркъс се е научил да борави с огнестрелно оръжие още като топлокръвен. Като малък ловувал катерици — добави Изабо. — Доколкото разбирам, били по-малки и по-бързи от вампирите.

Маркъс изобщо не ни обърна внимание, но знаеше, че сме тук. Двете с Джанет се заехме с последните възли, свързващи заклинанието аларма с Нокс. Тя направи закотвящо заклинание от онези, които вещиците влагат в основите на къщите си и с чиято помощ не позволяват на децата си да се запилеят някъде. Докато развързвах алармата, пренасочих енергията й. Надявахме се, че заклинанието дори няма да забележи, че тежкият обект, който пазеше сега, е гранитна камара, а не масивна желязна порта.

Получи се.

Секунди по-късно щяхме да сме в къщата, ако не беше ненавременното прекъсване от страна на един от синовете на Бенджамин, който излезе да дръпне цигара и откри, че порталът зее отворен. Очите му се окръглиха.

На челото му цъфна малка дупка.

Едното око изчезна. После другото.

Синът на Бенджамин се вкопчи в гърлото си. Кръвта бликна между пръстите му и той издаде странен свистящ звук.

— Здрасти, salaud* Аз съм твоята баба. — Изабо заби кама в сърцето му.

* Копеле (фр.). — Б. пр.

Едновременната загуба на кръв от толкова много места улесни Болдуин, който сграбчи главата му и рязко я завъртя, с което счупи врата на вампира и го уби на мига. С още едно рязко завъртане главата се отдели от раменете.

Бяха минали около четиресет и пет секунди от първия изстрел на Маркъс до момента, когато Болдуин хвърли главата на вампира с лицето надолу в снега.

Тогава се разлаяха кучетата.

— Merde — прошепна Изабо.

— Вървете. Веднага. — Болдуин ме хвана за ръката, а Изабо поведе Джанет. Маркъс хвърли пушката си на Хамиш, който я улови с лекота, и изсвири пронизително.

— Стреляй по всичко, което излезе от онази врата — нареди Маркъс. — Аз ще поема кучетата.

Несигурна дали изсвирването беше отправено към свирепо лаещите кучета, или към чакащите рицари на Лазар, забързах към основната сграда. Вътре не беше по-топло, отколкото навън. Някакъв обезобразен плъх заситни по коридора, по чиято дължина имаше еднакви врати.

— Нокс знае, че сме тук — казах. Вече нямаше нужда от тишина и маскиращи заклинания.

— Бенджамин също — мрачно добави Изабо.

Разделихме се, както беше планирано. Изабо тръгна да търси Матю. Болдуин, Джанет и аз поемахме Бенджамин и Нокс. С малко късмет щяхме да намерим всички на едно и също място и да им се нахвърлим, поддържани от рицарите на Лазар, след като успеят да проникнат в подземните нива на лагера и излязат горе.

Тих вик насочи вниманието ни към една от затворените врати. Болдуин я отвори.

Това беше стаята, която познавахме от видеото — мръсните плочки, каналът в пода, гледащите към снега прозорци, цифрите, изписани с химически молив по стените, дори столът с преметнатото през облегалката му палто.

Матю седеше в друг стол, с напълно черни очи и отворена в беззвучен писък уста. Гръдният му кош беше отворен с метално устройство и разкриваше бавно биещото сърце, чието ритмично туптене ми носеше такава утеха всеки път, когато ме привличаше към себе си.

Болдуин се втурна към него, като проклинаше Бенджамин.

— Това не е Матю — казах.

Писъкът на Изабо някъде от коридора ми подсказа, че се е натъкнала на подобна сцена.

— Това не е Матю — повторих, този път по-високо. Отидох до следващата врата и завъртях дръжката.

Матю беше там, седнал на същия стол. Ръцете му, прекрасните му, силни ръце, които ме докосваха с такава любов и нежност, бяха отрязани в китките и лежаха в хирургическо легенче в скута му.

Която и врата да отваряхме, откривахме Матю в някаква ужасна жива картина на болка и мъчения. И всяка илюзорна сцена бе предназначена специално за мен.

След като надеждите ми бяха окрилени и потъпкани десетина пъти, избих всички врати от пантите им с една-единствена дума. Не си направих труда да гледам в отворените стаи. Привиденията могат да бъдат страшно убедителни, а Нокс наистина бе много добър. Те обаче не бяха плът и кръв. Не бяха моят Матю и не останах подведена, макар че онези, които видях, щяха да останат с мен завинаги.

— Матю трябва да е с Бенджамин. Намерете го. — Тръгнах напред, без да чакам Болдуин или Джанет да се съгласят. — Къде сте, господин Нокс?

— Доктор Бишъп. — Вещерът ме чакаше зад ъгъла. — Елате. Да пийнем. Знаете, че няма да напуснете това място, и това може да е последният ви шанс да се насладите на удобствата на топла стаи. Докато не заченете детето на Бенджамин, разбира се.

Зад мен изникна непреодолима стена от огън и вода, така че никой да не ме последва.

Тутакси издигнах втора зад Нокс и двамата се озовахме затворени в малък участък от коридора.

— Добра работа. Талантът ви на заклинателка е започнал да се проявява, както виждам — подхвърли той.

— Ще откриете, че съм... изменена — казах, използвайки определението на Галоуглас. Магията чакаше в мен, умоляваше да полети навън. Но аз я държах под контрол и силата ми се подчини. Чувствах я в себе си, неподвижна и бдителна.

— Къде бяхте? — попита Нокс.

— На много места. Лондон. Прага. Франция. — Усетих изтръпването от магията по върховете на пръстите ми. — Вие също сте били във Франция.

— Отидох да търся съпруга ви и сина му. Разбирате ли, попаднах на едно писмо. В Прага. — Очите на Нокс засияха. — Представете си колко се изненадах, когато се натъкнах на Емили Мадър. Никога не е била кой знае колко впечатляваща вещица. Обвързваше духа на майка ви в един каменен кръг.

Нокс се опитваше да ме разсее.

— Напомни ми за каменния кръг, който издигнах в Нигерия, за да обвържа родителите ви. Може би това е било намерението на Емили.

Думите запълзяха по кожата ми в отговор на безмълвния въпрос, който повдигаше казаното от него.

— Изобщо не трябваше да оставям почестите на Сату, когато става въпрос за теб, скъпа. Винаги съм подозирал, че си различна — каза Нокс. — Ако те бях отворил миналия октомври, както направих с майка ти и баща ти преди години, щях да ти спестя много главоболия.

Но през последните четиринайсет месеца нямаше само главоболия. Имаше и неочаквана радост. Сега се вкопчих в нея, в семейството си, сякаш Джанет правеше магията си.

— Много сте мълчалива, доктор Бишъп. Нима нямате какво да кажете?

— Всъщност нямам. Напоследък предпочитам действията пред думите. Спестяват време.

Най-сетне освободих навитата като пружина магия. Мрежата, която бях направила да уловя Нокс, бе черна и пурпурна, като в нея бяха втъкани бели, сребристи и златни нишки. Тя се разпери на криле от лопатките ми, напомняйки ми за отсъстващата Кора, чиято сила, както бе обещала, все още бе моя.

— С първи възел заклинанието започна. — Мрежестите ми криле се разпериха още по-широко.

— Много впечатляваща илюзия, доктор Бишъп. — Тонът на Нокс бе поучително-снизходителен. — Просто прогонващо заклинание ще...

— С втори възел заклинанието е истина. — Сребърните и златните нишки в мрежата блеснаха ярко, уравновесявайки силите на мрака и светлината, които бележеха кръстопътищата на висшата магия.

— Жалко, че Емили нямаше уменията ви — подхвърли Нокс. — Сигурно щеше да изкопчи от духа на майка ви повече от бръщолевенето, което открих, когато откраднах мислите й в Сет-Тур.

— С трети възел заклинанието е свободно. — Гигантските криле плеснаха веднъж, вдигайки слаба вихрушка през магическата кутия, която бях създала. Крилете леко се отделиха от тялото ми и се издигнаха, докато не увиснаха над Нокс. Той хвърли поглед нагоре, след което продължи:

— Майка ти дърдореше на Емили за хаоса и съзидателната сила и повтаряше думите от пророчеството на онази шарлатанка Урсула Шиптън, „Стар свят умира и нов се ражда“. Същото успях да изкопча и от Ребека в Нигерия. Животът с баща ти беше отслабил способностите й. Трябваше й съпруг, който да е предизвикателство за нея.

— С четвърти възел силата се запазва. — Тъмна, мощна спирала бавно се завъртя на мястото, където двете криле се съединяваха.

— Какво ще кажеш да те отворим и да видим на кого приличаш повече, на майка си или на баща си? — Нокс направи мързелив жест и усетих как магията му остави изгаряща диря през гърдите ми.

— С пети възел заклинанието ще избуи. — Пурпурните нишки в мрежата се стегнаха около спиралата. — С шести възел заклинанието закрепвам. — Златните нишки заблестяха. С небрежно кимане затворих раната на гърдите си.

— Бенджамин силно се заинтересува от онова, което му разказах за майка ти и баща ти. Той има планове за теб, Даяна. Ти ще носиш децата му и те ще станат като вещиците от старо време — могъщи, мъдри, дълговечни. Тогава вече няма да е нужно да се крием в сенките. Ще властваме над другите топлокръвни, както би трябвало.

— Със седми възел заклинанието ще се събуди. — Тих вой изпълни въздуха, подобен на звука, който бе издала Книгата на живота в Бодлианската библиотека. Последва вик от ужас и болка. След това зазвуча като призив за мъст.

За първи път Нокс като че ли се разтревожи.

— Не можеш да се измъкнеш от Бенджамин, както Емили не можа да се измъкне от мен в Сет-Тур. Опита, разбира се, но аз надделях. Исках само книгата със заклинания. Бенджамин спомена, че навремето била у Матю. — Очите на Нокс придобиха трескав блясък. — Щом стане моя, ще имам надмощие и над вампирите. Дори Жербер ще сведе глава пред мен.

— С осми възел заклинанието ще чака. — Издърпах мрежата в извитата форма, символизираща безкрайността. Докато работех с нишките, до мен изникна сенчестата фигура на баща ми.

— Стивън. — Нокс облиза устни. — Това също е илюзия.

Баща ми не му обърна внимание, а скръсти ръце на гърдите си и ме изгледа остро.

— Готова ли да довършиш това, фъстъче?

— Готова съм, татко.

— Нямаш силата да довършиш мен — озъби се Нокс. — Емили го откри, когато се опита да ми попречи да получа знанието от изгубената книга със заклинания. Взех мислите й и спрях сърцето й. Само ако беше сътрудничила...

— С девети възел заклинанието е мое.

Воят премина в писък, когато целият хаос от Книгата на живота и цялата съзидателна енергия, която свързваше създанията на едно място, изригна от мрежата ми и погълна Питър Нокс. Ръцете на баща ми бяха сред онези, които се пресегнаха от тъмната бездна да го сграбчат, докато той се съпротивляваше, завлякоха го в гърчещата се вихрушка от енергия, която щеше да го изяде жив.

Нокс изкрещя от ужас, когато заклинанието изсмука живота му. Разпадна се пред очите ми, докато духовете на всички тъкачи, дошли на този свят преди мен, включително и баща ми, започнаха системно да разплитат нишките, изграждащи увреденото създание, докато от Нокс не остана само една безжизнена обвивка.

Един ден щях да платя за това, което сторих на друг вещер. Но бях отмъстила за Емили, чийто живот бе отнет единствено заради мечти за могъщество.

Отмъстих за майка си и баща си, които обичаха дъщеря си достатъчно силно, за да умрат за нея.

Извадих стрелата на богинята от гръбнака си. В лявата ми ръка се появи лък, изработен от самодивско дърво и украсен със сребро и злато.

Отмъщението бе мое. Сега беше време за правосъдието на богинята.

Обърнах се към баща си и го погледнах въпросително.

— Той е горе. На третия етаж. Шестата врата отляво. — Баща ми се усмихна. — Каквато и цена да е поискала богинята от теб, Матю я заслужава. Също както ти заслужаваше.

— Той заслужава всичко — казах, докато свалях магическите стени, които бях издигнала, и обръщах гръб на мъртвите, за да намеря живите.

Както и всяко друго нещо, магията не е безкрайна. Заклинанието, с което бях унищожила Нокс, бе изчерпало значителна част от силата ми. Но аз бях поела риска, тъй като знаех, че без Нокс Бенджамин ще разполага с арсенал, съставен единствено от физическа сила и жестокост.

А аз имах любов и нищо друго за губене.

Дори без стрелата на богинята бяхме наравно.

Къщата имаше по-малко стаи сега, след като илюзиите на Нокс бяха изчезнали. Вместо безкрайната редица от еднакви врати сградата показваше истинския си облик — мръсна, пълна с миризма на смърт и страх, място на ужас.

Краката ми ме понесоха нагоре. Вече не можех да използвам и грам магия. Нямах представа къде са другите. Но знаех къде да намеря Матю. Отворих рязко вратата.

— Ето те и теб. Очаквахме те. — Бенджамин стоеше зад един стол.

Този път създанието в стола несъмнено бе мъжът, когото обичах. Очите му бяха черни и пълни с кръвожадност и болка, но въпреки това проблеснаха, когато ме разпозна.

— Царският гамбит е завършен — казах му аз.

Матю с облекчение затвори очи.

— Надявам се да проявиш разум и да не стреляш с тази стрела — предупреди ме Бенджамин. — Освен ако не си толкова добра по анатомия, колкото и по химия. Погрижих се Матю да умре мигновено, ако ръката ми не поддържа това.

„Това“ беше голям железен шип, който Бенджамин беше забил във врата на Матю.

— Помниш ли как Изабо пъхна пръст в мен в Бодлианската библиотека? Действаше като тапа. Същото направих и тук. — Бенджамин леко размърда шипа и Матю нададе вой. Появиха се няколко капки кръв. — На баща ми не му е останала много кръв. Два дни го храних единствено с парчета счупено стъкло и той бавно кърви отвътре.

Едва сега забелязах купчината мъртви деца в ъгъла.

— Предишни угощения — обясни Бенджамин в отговор на погледа ми. — Беше истинско предизвикателство да намеря начин да измъчвам Матю, тъй като исках да съм сигурен, че ще има очи, за да види как те вземам, и уши, за да чува писъците ти. Но намерих решение.

— Ти си чудовище, Бенджамин.

— Матю ме направи такъв. А сега стига си пиляла силите си. Изабо и Болдуин ще дойдат всеки момент. Това е същата стая, в която държах Филип, и оставих диря от трошици, за да съм сигурен, че баба ми ще я открие. Болдуин много ще се изненада, като научи кой е убил баща му, не мислиш ли? Видях всичко в мислите на Матю. Колкото до теб... е, не можеш да си представиш нещата, които би искал да ти направи в леглото. От някои направо се изчервявам, а аз трудно мога да бъда наречен свенлив.

Усетих присъствието на Изабо зад себе си. Дъжд от фотографии се посипа по пода. Снимки на Филип. Тук. В агония. Изгледах яростно Бенджамин.

— Страшно ми се иска да те разкъсам на парчета с голи ръце, но не бих лишила дъщерята на Филип от това удоволствие. — Гласът на Изабо бе студен и стържещ, задраска почти болезнено в ушите ми.

— О, тя ще изпита удоволствие с мен, Изабо. Бъди сигурна. — Бенджамин прошепна нещо в ухото на Матю и видях как главата му трепна, сякаш искаше да удари сина си, но счупените кости и разкъсаните мускули не му позволяваха. — А, ето го и Болдуин. От много време не сме се срещали, чичо. Имам да ти казвам нещо. Една тайна на Матю. Той има много тайни, знам, но тази е особено сочна, уверявам те. — Бенджамин замълча за по-драматичен ефект. — Филип не умря от моята ръка. Матю го е убил.

Болдуин го изгледа безстрастно.

— Искаш ли да му пуснеш куршум, преди децата ми да те пратят в ада на среща с баща ти? — попита Бенджамин.

— Децата ти няма да ме пратят никъде. И ако мислиш, че съм изненадан от тази така наречена тайна, значи си по-заблуден, отколкото предполагах — процеди хладно Болдуин. — Познавам работата на Матю, когато я видя. Прекалено добър е в онова, което прави.

— Пусни това. — Гласът на Бенджамин изплющя като камшик, а студените му бездънни очи се спряха върху лявата ми ръка.

Докато двамата разговаряха, аз бях използвала момента да вдигна лъка.

— Пусни го веднага, иначе той умира. — Бенджамин леко помръдна шипа и кръвта потече.

Пуснах лъка и той изтрака на пода.

— Умно момиче — каза той и отново пъхна шипа на мястото му. Матю изстена. — Харесваше ми още преди да науча, че си тъкачка. Значи това те прави специална, а? Матю изпитваше възмутителна неохота да определи границите на силата ти, но няма страшно. Аз ще се погрижа да разберем докъде точно се простират способностите ти.

Да, наистина съм умно момиче. По-умно, отколкото предполагаше Бенджамин. И разбирах границите на силата си по-добре от всеки друг. Колкото до лъка на богинята, не ми беше нужен. Онова, което ми трябваше, за да унищожа Бенджамин, бе в другата ми ръка.

Повдигнах леко кутрето си, за да докосна Изабо и да я предупредя.

— С десети възел започва отново.

Думите ми излязоха като дъх, безплътни и лесни за пренебрегване, също както десетият възел бе на пръв поглед съвсем прост клуп. Докато се носеха през стаята, заклинанието ми доби тежестта и силата на живо същество. Протегнах лявата си ръка напред, сякаш още държах лъка на богинята. Левият ми показалец блесна в ярко пурпурно.

Дясната ми ръка се изпъна мълниеносно назад, пръстите ми бяха свити хлабаво около белите пера на златната стрела. Стоях в средата на кръстопътя между живота и смъртта.

И не се поколебах.

— Правосъдие — обявих и отпуснах пръсти.

Очите на Бенджамин се окръглиха.

Стрелата излетя от ръката ми през центъра на заклинанието, като набираше скорост. Улучи гърдите на Бенджамин с глух удар, разцепи го и пръсна сърцето му. Ослепителна вълна от енергия погълна стаята. Сребърни и златни нишки се стрелнаха навсякъде, примесени тук-там с пурпурно и зелено. Царят слънце. Царицата луна. Правосъдие. Богинята.

С неземен вик, изпълнен с безсилна мъка, Бенджамин отпусна пръсти и окървавеният шип започна да се изплъзва.

Бързо сплетох нишките около Матю във въже, което хвана края на шипа. Дръпнах го здраво и го задържах на място, докато кръвта на Бенджамин се изля наведнъж навън и той рухна на пода.

Няколкото голи крушки на тавана примигнаха и угаснаха. Трябваше да изчерпя всяка капка енергия в къщата, за да убия Нокс, а после и Бенджамин. Сега ми оставаше единствено силата на богинята — блестящото въже, висящо в средата на стаята, думите, движещи се под кожата ми, силата по върховете на пръстите ми.

Свърши се.

Бенджамин беше мъртъв и вече нямаше да измъчва никого.

А Матю, макар и съсипан, бе жив.

След като Бенджамин падна, всичко сякаш се случи едновременно. Изабо издърпа мъртвото тяло на вампира. Болдуин се стрелна до Матю и завика Маркъс, докато проверяваше раните му. Веран, Галоуглас и Хамиш нахълтаха в стаята. Фернандо ги последва миг по-късно.

Застанах пред Матю и притиснах главата му към сърцето си, сякаш го закрилях от бъдещи опасности. С едната си ръка хванах железния шип, който го държеше жив. Матю въздъхна изтощено и леко се размърда.

— Вече всичко е наред. Тук съм. В безопасност си — замърморих, мъчейки се да го утеша, пък било и съвсем малко. — Жив си.

— Не можех да умра. — Гласът му бе толкова слаб, че не можеше да се определи дори като шепот. — Не и без да се сбогувам.

В Медисън бях накарала Матю да обещае да не ме напуска, без да се е сбогувал. Очите ми се напълниха със сълзи, когато си помислих за всичко, през което беше преминал, за да удържи думата си.

— Спази обещанието си — казах. — Сега почивай.

— Трябва да го преместим, Даяна. — Спокойният глас на Маркъс не можеше да скрие напрежението му. Той хвана шипа, готов да заеме мястото ми.

— Не позволявайте на Даяна да гледа. — Гласът на Матю бе рязък и гърлен. Изпосталялата му ръка трепна в протест върху подлакътника на стола, но не успя да се вдигне. — Умолявам ви.

Почти всеки сантиметър от тялото на Матю бе в рани и можех да го докосна само на няколко места, без да засиля болката му. Намерих малко здрава плът на светлината, хвърляна от Книгата на живота, и целунах леко като перце върха на носа му.

Не бях сигурна, че може да ме чуе, очите му бяха подути и затворени, затова оставих дъха си да го погали, обгръщайки го с миризмата ми. Ноздрите на Матю леко се разшириха, показвайки, че е доловил близостта ми. Дори това съвсем малко движение го накара да се намръщи и едва се сдържах да не извикам заради онова, което му бе сторил Бенджамин.

— Не можеш да се скриеш от мен, любов моя — прошепнах. — Виждам те, Матю. И ти винаги ще бъдеш съвършен в моите очи.

Дъхът му излезе накъсан. Дробовете му не можеха да се разширят напълно поради натиска на счупените ребра. С херкулесово усилие Матю отвори едното си око. Беше цялото в кръв, а зеницата бе станала огромна от кръвожадността и травмите.

— Тъмно е. — В гласа му имаше трескава нотка, сякаш се боеше, че мракът означава смърт. — Защо е толкова тъмно?

— Всичко е наред. Виж. — Духнах върху пръста си и на върха му се появи синьо-златна звезда. — Ето. Това ще осветява пътя ти.

Беше риск и го знаех. Матю можеше да не успее да види малкото огнено кълбо и така паниката му щеше само да се засили. Той погледна към пръста ми и леко трепна, когато долови светлината. Зеницата му се сви мъничко в отговор. Приех го за добър знак.

Следващият му дъх не беше така накъсан и безпокойството му отслабна.

— Трябва му кръв — каза Болдуин с равен и тих глас.

Опитах да запретна ръкав, без да свалям блестящия си пръст, в който Матю се взираше като хипнотизиран.

— Не твоята — спря усилията ми Изабо. — Моята.

Вълнението на Матю се засили отново. Сякаш гледах как Джак се мъчи да обуздае емоциите си.

— Не тук — изхриптя той. — Не и пред Даяна.

— Не тук — съгласи се Галоуглас, давайки на съпруга ми възможност донякъде да контролира нещата.

— Остави братята му и синът му се погрижат за него, Даяна. — Болдуин свали ръката ми.

И така оставих Галоуглас, Фернандо, Болдуин и Хамиш да направят столче с ръце, докато Маркъс държеше железния шип на мястото му.

— Кръвта ми е силна, Даяна — увери ме Изабо и леко стисна ръката ми. — Ще го изцери.

Кимнах. Но вече бях казала истината на Матю — в моите очи той винаги щеше да е съвършен. Външните му рани нямаха значение. Тревожеха ме раните в сърцето, ума и душата му, защото никакви количества вампирска кръв не бяха в състояние да ги излекуват.

— Любов и време — промърморих, сякаш се опитвах да измисля съставките на заклинание, докато гледах отстрани как мъжете настаняват изпадналия в безсъзнание Матю в багажното отделение на една от колите, които ни чакаха. — От това се нуждае.

Джанет приближи и сложи успокояваща ръка на рамото ми.

— Матю Клермон е древен вампир — отбеляза тя. — И има теб. Затова си мисля, че любовта и времето ще свършат работа.