Книгата на живота

15.

— Още чай, професор Бишъп?

— Хм? — Погледнах нагоре към елегантния, интелигентен младеж с очакваща физиономия. — О, да. Разбира се. Благодаря.

— Веднага. — Той взе белия порцеланов чайник от масата.

Хвърлих поглед към вратата, но от Матю още нямаше и следа. Беше в "Човешки ресурси" да си вземе идентификационната карта, а аз го чаках в елитната атмосфера на намиращия се наблизо „Ню Хейвън Лоун Клъб“. Уютният интериор на основната сграда заглушаваше характерните удари на ракетите по топките за тенис и писъците на децата около басейна през последната седмица на лятната ваканция. Три бъдещи невести и майките им бяха ескортирани през помещението, където седях аз, за да огледат обстановката, на която биха се наслаждавали, ако решат да се омъжат тук.

Може и да беше райско кътче, но не и моето.

— Заповядайте, професоре. — Грижливият ми сервитьор се бе върнал, обгърнат от свеж аромат на ментови листа. — Ментов чай.

Животът в Ню Хейвън с Матю щеше да наложи някои промени. Малката ми къща на пешеходния участък на Кърт Стрийт беше далеч по-спартанска от жилищата, които бяхме обитавали през последната година, било то в настоящето или в миналото. Бе обзаведена просто, от битпазара, с евтини чамови мебели, останали от докторантските ми дни, и безброй лавици с книги и списания. Леглото ми нямаше горна и долна табла, какво оставаше за балдахин. Но матракът бе широк и гостоприемен и след дългото пътуване от Медисън двамата се бяхме строполили на него със стон на облекчение.

Прекарахме по-голямата част от уикенда в зареждане на къщата с неща от първа необходимост като всяка нормална двойка от Ню Хейвън — вино от магазина на Уитни Авеню за Матю, бакалски стоки за мен и достатъчно електроника, за да оборудваме компютърна лаборатория. Матю беше ужасен, че имам само лаптоп. Излязохме от компютърния магазин на Бродуей с по две от всичко — едно за него и едно за мен. След това се разходихме по пътеките на кампуса, докато камбаните на Харкнес Тауър звъняха. Колежът и градът тепърва започваха да се изпълват със завръщащи се студенти, които се поздравяваха гръмко и се оплакваха от списъците на задължителната литература и от учебните програми.

— Колко е хубаво, че отново съм тук — прошепнах аз и го хванах под ръка. Имах чувството, че потегляме на поредното приключение, само двамата.

Но днес беше различно. Чувствах се не в крак и не в настроение.

— Ето те и теб. — Матю се появи до мен и ме дари с дълга целувка. — Липсваше ми.

Разсмях се.

— Не бяхме заедно час и половина.

— Именно. Прекалено дълго. — Погледът му се плъзна към масата с недокоснатия чайник, към празната жълта страница на бележника ми и неотворения най-нов брой на „Америкън Хисторикъл Ревю“, който бях спасила от претъпканата си пощенска кутия на път към Сайънс Хил. — Как мина сутринта?

— Погрижиха се много добре за мен.

— Както и би трябвало. — По пътя към величествената тухлена сграда Матю бе обяснил, че Маркъс е един от основателите на частния клуб и че той е построен на земя, която някога е била негова.

— Желаете ли нещо, професор Клермон?

Стиснах устни. На гладката кожа между будните очи на съпруга ми се появи малка бръчка.

— Благодаря, Чип, но мисля, че сме готови да тръгваме.

Точно навреме. Събрах си нещата и ги напъхах в голямата куриерска чанта в краката ми.

— Бихте ли записали поръчката на сметката на доктор Уитмор? — промърмори Матю, докато ми помагаше да стана.

— Разбира се — каза Чип. — Няма проблем. Винаги е удоволствие да посрещнем член от семейството на доктор Уитмор.

Като никога изпреварих Матю на излизане.

— Къде е колата? — попитах, оглеждайки паркинга.

— Паркирах на сянка. — Матю взе куриерската чанта от рамото ми. — Ще отидем пеша до лабораторията. Членовете на клуба могат да оставят колите си тук, а лабораторията е съвсем наблизо. — Той ме погледна съчувствено. — И за двама ни е странно, но чувството ще отмине.

Поех дълбоко дъх и кимнах. Матю понесе чантата ми, като я държеше за късата дръжка.

— Ще се почувствам по-добре, когато вляза в библиотеката — казах аз по-скоро за своя утеха, колкото за негова. — Ще се захващаме ли за работа?

Матю протегна свободната си ръка. Хванах я и изражението му омекна.

— Води — рече той.

Пресякохме Уитни Авеню при парка със статуите на динозаври, минахме зад Пибоди и приближихме високата кула, в която се намираше лабораторията на Крис. Забавих крачка. Матю вдигна глава, после погледна още по-нагоре.

— Не. Само не там. По-лошо е и от „Бейнеке“. — Погледът му бе прикован към неприветливите очертания на Клайн Байолъджи Тауър, или КБТ, както бе известна в кампуса. Беше оприличил „Бейнеке“ с нейните бели мраморни стени, изсечени в четвъртити ниши, на огромна форма за ледени кубчета. — Напомня ми за...

— Твоята лаборатория в Оксфорд също не беше произведение на изящното изкуство, доколкото си спомням — изтъкнах, прекъсвайки го, преди да е направил поредната ярка аналогия, която няма да ми излезе никога от главата. — Да вървим.

Сега беше ред на Матю да се колебае. Замърмори, докато вървяхме към сградата, отказа да си сложи синьо-бялата лента с идентификационната карта, когато от охраната го помолиха да го стори, продължи да мърмори в асансьора и гледаше кръвнишки, докато търсехме лабораторията на Крис.

— Всичко ще бъде наред, Матю. Студентите на Крис ще бъдат очаровани да се запознаят с теб — уверих го аз. Матю беше международно известен учен и член на преподавателското тяло на Оксфордския университет. Малко институции впечатляваха „Йейл“, но „Оксфорд“ беше една от тях.

— Последния път, когато си имах работа със студенти, двамата с Хамиш бяхме колеги в „Ол Соулс“. — Матю се извърна, опитвайки се да скрие нервната си възбуда. — Лабораторията ми подхожда повече.

Дръпнах ръката му и го накарах да спре. Накрая той ме погледна в очите.

— Научи Джак на какви ли не неща. Ани също — казах аз и си спомних как се беше държал с двете деца, които живееха с нас в елизабетински Лондон.

— Онова беше различно. Те бяха... — Гласът на Матю замря и през очите му мина сянка.

— От семейството?

Зачаках отговора му. Той кимна неохотно.

— Студентите искат същото като Ани и Джак — внимание, честност и вяра в тях. Ще се представиш блестящо. Обещавам ти.

— Бих се задоволил и с адекватно — промърмори Матю и огледа коридора. — Ето я и лабораторията на Кристофър. Да вървим. Закани се да анулира картата ми, ако закъснея.

Крис отвори вратата. Беше явно раздразнен. Матю я задържа отворена с крак.

— Още една минута, Клермон, и щях да започна без теб. Здрасти, Даяна — поздрави ме той и ме целуна по бузата. — Не очаквах да те видя тук. Защо не си в „Бейнеке“?

— Имам специална доставка. — Посочих към чантата и Матю ми я подаде. — Листът от Ашмол 782, забрави ли?

— О, вярно. — Крис като че изобщо не проявяваше интерес. Двамата с Матю явно се бяха съсредоточили върху други въпроси.

— Обещахте ми — напомних.

— Да. Ашмол 782. — Крис скръсти ръце на гърдите си. — Къде е Мириам?

— Предадох поканата ти и ще ти спестя отговора й. Ще дойде, когато — и ако — пожелае. — Матю вдигна картата си. Дори от „Човешки ресурси“ не бяха успели му направят лоша снимка. Приличаше на модел. — Аз съм официално служебно лице, поне така ми казаха.

— Добре. Да вървим. — Крис взе бяла престилка от закачалката и я наметна на раменете си. Подаде друга на Матю.

Той я изгледа със съмнение.

— Няма да нося такова нещо.

— Както искаш. Няма престилка, няма достъп до оборудването. Ти си решаваш. — Крис се обърна и се отдалечи.

Някаква жена се спусна към него с наръч листа. Носеше лабораторна престилка с бродирано име КОНЪЛИ, над което с червен маркер бе написано „Бийкър“.*

* Лабораторна стъкленица, мензура (англ.) — Б. пр.

— Благодаря, Бийкър. — Крис прегледа книжата. — Добре. Никой не е отказал.

— Какво е това? — полюбопитствах.

— Формуляри за неразпространение на информация. Крис каза, че вие не сте длъжни да ги попълвате. — Бийкър погледна към Матю и кимна за поздрав. — За нас е чест да ни гостувате, професор Клермон. Аз съм Джой Конъли, пръв помощник на Крис. В момента нямаме мениджър на лабораторията и затова изпълнявам задълженията му, докато Крис открие или Майка Тереза, или Мусолини. Бихте ли прекарали картата през четеца, за да регистрираме кога сте пристигнали? И ще трябва да го направите отново на излизане. Тук всичко се протоколира. — Тя посочи устройството до вратата.

— Благодаря, доктор Конъли. — Матю послушно прекара картата през четеца, но все още не беше облякъл престилката.

— Професор Бишъп също ще трябва да се регистрира. Такива са правилата. И ме наричайте Бийкър, моля. Всички ме наричат така.

— Защо? — попита Матю, докато ровех в чантата си за картата. Както обикновено, намерих я на дъното.

— Крис смята прякорите за по-лесни за помнене — обясни Бийкър.

— В първия си курс имаше седемнайсет момичета на име Ейми и дванайсет момчета на име Джаред — добавих аз. — Едва ли ще се оправи някога.

— За щастие, моята памет е отлична, доктор Конъли. Както и работата ви върху каталитичната РНК, между другото. — Матю се усмихна. Доктор Конъли изглеждаше поласкана.

— Бийкър! — гръмко извика Крис.

— Идвам! — сепна се тя. — Определено се надявам по-скоро да намери Майка Тереза — прошушна ми. — Нямаме нужда от втори Мусолини.

— Майка Тереза умря — отвърнах шепнешком, докато прокарвах картата през четеца.

— Знам. Когато Крис писа длъжностната характеристика за новия мениджър, изискванията включваха „Майка Тереза или Мусолини“. Редактирахме я, естествено. Иначе от „Човешки ресурси“ нямаше да я приемат.

— А как наричаше предишния мениджър? — Почти се страхувах да задам този въпрос.

— Калигула. — Бийкър въздъхна. — Тя определено ни липсва.

Матю ни изчака да влезем и пусна вратата. Бийкър като че ли не се смути от любезния жест. Вратата се затвори плавно зад нас.

Вътре ни чакаше пъстро ято в бели престилки от всички възрасти — старши изследователи като Бийкър, неколцина изтощени на вид постдокторанти и куп докторанти. Повечето седяха на високи столове до лабораторните маси, неколцина се бяха облегнали на умивалници и шкафове. Над един от умивалниците имаше написан на ръка надпис, който доста зловещо обявяваше, че е ЗАПАЗЕН ЗА ХАЗМАТ.* Тина, вечно изтормозената секретарка на Крис, се опитваше да измъкне формулярите изпод кутията безалкохолно, без да помръдне лаптопа на шефа си, който тъкмо зареждаше. Щом влязохме, разговорите секнаха.

* Опасни материали (англ.) — Б. пр.

— Боже мой! Това е... — Една жена зяпна Матю и сложи ръка на устата си. Бяха го разпознали.

— Хей, професор Бишъп! — Един докторант стана и приглади престилката си. Изглеждаше по-изнервен и от Матю. — Джонатан Гарсия. Помните ли ме? История на химията? Преди две години?

— Разбира се. Как си, Джонатан? — Усетих няколко побутващи погледа да се насочват към мен. В лабораторията на Крис имаше демони. Огледах се в опит да ги позная. После усетих студения поглед на вампир. Стоеше до един заключен шкаф с Бийкър и някаква друга жена. Матю вече го беше забелязал.

— Ричард — хладно му кимна. — Не знаех, че си напуснал „Бъркли“.

— Миналата година. — Изражението на Ричард не трепна.

Изобщо не ми беше минавало през ума, че в лабораторията на Крис вече ще има създания. Бях го посещавала един-два пъти, когато работех сама. Куриерската ми чанта изведнъж натежа от тайните и опасността от възможна катастрофа.

— По-късно ще имаш време да се порадваш на Клермон, Шотгън* — подхвърли Крис и включи лаптопа към проектор. Разнесе се одобрителен смях. — Бейкър, светлините, ако обичаш.

* Пушка (англ.) — Б. пр.

Смехът утихна и светлината намаля. Екипът на Крис насочи вниманието си към бялата дъска. Черно-бели чертички маршируваха по горната част, а излишъкът беше отдолу. Всяка чертичка — или идеограма, както ми бе обяснил Матю снощи — представляваше хромозома.

— Този семестър имаме съвсем нов изследователски проект. — Крис се облегна на бялата дъска. Тъмната му кожа и бялата престилка го правеха да изглежда като поредната идеограма. — Това е нашият субект. Кой иска да ми каже какво представлява той?

— Жив ли е, или мъртъв? — попита хладен женски глас.

— Добър въпрос, Скъли — ухили се Крис.

— Защо питате? — Матю остро погледна към нея. Скъли се размърда смутено.

— Защото, ако е покойник — между другото, субектът е от мъжки пол, — причината за смъртта може да има генетичен компонент — обясни тя.

В желанието си да се изявят докторантите започнаха да подхвърлят редки и смъртоносни генетични увреждания по-бързо, отколкото можеха да ги запишат на лаптопите си.

— Добре, добре — вдигна ръка Крис. — В зоопарка вече няма място за зебри. Да се върнем на основните неща, моля.

В очите на Матю танцуваха развеселени пламъчета. Когато го погледнах неразбиращо, той обясни:

— Студентите често се хвърлят на екзотични обяснения, вместо да се спрат на по-очевидните — например, че пациентът има тежък остър респираторен синдром вместо обикновена настинка. Наричаме ги „зебри“, защото чуват тропота на копита и решават, че са на зебри вместо на коне.

— Благодаря. — Покрай прякорите и дивата фауна бях разбираемо дезориентирана.

— Стига сте се опитвали да се впечатлите един друг и погледнете екрана. Какво виждате? — попита Крис, слагайки край на ескалиращото съперничество.

— От мъжки пол е — каза мършав младеж с папийонка, който използваше обикновен бележник вместо лаптоп. Шотгън и Бейкър се спогледаха и поклатиха глави.

— Скъли вече стигна до това заключение. — Крис изгледа всички нетърпеливо и щракна с пръсти. — Престанете да ме злепоставяте пред „Оксфорд“, или ще вдигате тежести с мен през целия септември.

Всички изстенаха. Физическата форма на Крис беше легендарна, той имаше навик да носи стария си футболен пуловер от „Харвард“ всеки път, когато „Иейл“ участваше в състезания. Беше и единственият професор, когото освиркваха публично и редовно в час.

— Каквото и да е, не е човешко същество — обади се Джонатан. — Има двайсет и четири хромозомни двойки.

Крис погледна часовника си.

— Четири и половина минути. Две минути повече, отколкото предполагах, но много по-бързо, отколкото очакваше професор Клермон.

— Сразен съм, професор Робъртс — благо рече Матю. Екипът на Крис обърна погледи към него. Все още се чудеха какво търси един оксфордски професор в изследователска лаборатория на Иейлския университет.

— Чакайте малко. Оризът има двайсет и четири хромозоми. Да не би да изучаваме ориз? — попита млада жена, която бях видяла да се храни в Бранфорд Колидж.

— Разбира се, че не изучаваме ориз — изгуби търпение Крис.

— Откога оризът прави секс, Хазмат? — Явно онзи умивалник с надписа беше неин.

— Шимпанзе? — Младежът, който направи предположението, беше красив по типично академичен начин, с тъмносиня оксфордска риза и вълниста кафява коса.

Крис огради е червен маркер една от идеограмите в горната част на екрана.

— Това прилича ли на 2А хромозома на шимпанзе?

— Не — оклюма младежът. — Горната част е твърде дълга. Прилича на човешка хромозома 2.

— Защото е човешка хромозома 2. — Крис изтри червения кръг и започна да номерира идеограмите. Стигна до двайсет и четвъртата и я огради. — Ето върху какво ще се съсредоточим този семестър. Хромозома двайсет и четири, известна оттук нататък като ХС, така че изследователският екип, който изучава генномодифицирания ориз в Озбърн, да не се изправи на нокти. Имаме много работа за вършене. ДНК е секвенирана, но са идентифицирани много малко функции на гените.

— Колко са основните двойки? — попита Шотгън.

— Някъде около четирийсет милиона — отвърна Крис.

— Слава богу — промърмори Шотгън, гледайки право към Матю. На мен ми звучеше ужасно много, но се зарадвах, че е доволен.

— Какво означава ХС? — попита една дребна азиатка.

— Преди да отговоря, искам да ви напомня, че всички тук сте дали на Тина подписана декларация за неразпространяване на информация — каза Крис.

— Да не работим върху нещо, което ще доведе до патент? — Един докторант потри ръце. — Отлично.

— Работим върху много деликатен и строго поверителен проект с големи последици. Случващото се в тази лаборатория си остава тук. Никакви приказки пред приятели. Никакви разкази на родители. Никакво фукане в библиотеката. Който проговори, събира си багажа и си заминава. Ясно?

Всички закимаха.

— Никакви лични лаптопи, никакви мобилни телефони, никакви снимки. Един терминал ще има достъп до интернет, но единствено Бийкър, Шотгън и Шерлок ще имат парола за достъп — продължи Крис, сочейки старшите изследователи. — Ще си водим бележки по старомодния начин, на ръка върху хартия. Бележниците ще се предават на Бийкър, преди да излезете. Онези, които за забравили как се използва химикалка, да се обърнат за помощ към Боунс.*

* Кости (англ.) — Б. пр.

Мършавият младеж с бележника се усмихна самодоволно. Малко неохотно студентите се разделиха с телефоните си и ги оставиха в пластмасовата кофа, с която Бийкър обходи помещението. Междувременно Шотгън събра лаптопите и ги заключи в един шкаф. След като лабораторията беше разчистена от контрабандна електроника, Крис продължи:

— Е, когато му дойде времето, ще решим да публикуваме откритията си. Да, професор Клермон, един ден те ще бъдат публикувани, защото учените правят тъкмо това — натърти Крис и погледна остро Матю. — След това на никого от вас няма да му се налага да се безпокои за кариерата си.

На лицата на всички цъфнаха усмивки.

— ХС означава „хромозома на създание“.

Усмивките се смениха с недоумяващи изражения.

— С-създание ли? — заекна Боунс.

— Нали ти казах, че е на извънземно — обади се студентът, който седеше до Хазмат.

— Не е пришълец от космоса, Мълдър — попари надеждите му Крис.

— Добро име — казах на Матю, който ме погледна неразбиращо. Но пък той нямаше телевизор. — После ще ти обясня.

— Върколак? — с надежда предположи Мълдър. Матю се намръщи.

— Дотук с предположенията — побърза да каже Крис. — Добре, народе. Който е демон, да вдигне ръка.

Ченето на Матю увисна.

— Какво правиш? — прошепнах на Крис.

— Проучване — отвърна той, докато оглеждаше помещението. След няколко секунди зашеметено мълчание Крис щракна с пръсти. — Хайде, не се стеснявайте.

Азиатката вдигна ръка. Както и един младеж, който приличаше на жираф с рижавата си коса и дългия врат.

— Трябваше да се досетя за Геймбой и Ексбокс* — промърмори Крис. — Друг?

* Игрови конзоли — Б. пр.

— Дейзи* — каза азиатката и посочи едно създание с отнесен поглед, облечено в яркожълто и бяло, което си тананикаше и зяпаше през прозореца.

* Маргаритка (англ.) — Б. пр.

— Сигурна ли си, Геймбой? — изуми се Крис. — Тя е толкова... ъъъ, организирана. И прецизна. Изобщо не прилича на теб и на Ексбокс.

— Дейзи още не знае — прошепна Геймбой и се намръщи загрижено. — Така че по-леко с нея. Когато разбереш какво си, като едното нищо можеш да изперкаш.

— Напълно разбираемо — съгласи се Крис.

— Какво е демон? — попита Скъли.

— Високо ценен член на екипа, който оцветява извън очертанията. — Отговорът на Крис беше мълниеносен. Шотгън стисна устни. Беше развеселен.

— О — възкликна Скъли.

— Значи и аз трябва да съм демон — заяви Боунс.

— Ще ти се — промърмори Геймбой.

Устните на Матю трепнаха.

— Еха! Демони. Знаех си, че „Йейл“ е по-добър избор от „Джонс Хопкинс“ — каза Мълдър. — Това да не е ДНК на Ексбокс?

Той погледна към Матю с мълчалива молба. Дейзи спря да си тананика и сега предпазливо следеше разговора.

Матю, Шотгън и аз бяхме ветераните в тази ситуация. Не биваше да оставяме студентите да разказват на човеците за създанията. Отворих уста да отговоря, но Матю сложи ръка на рамото ми.

— Не е ДНК на ваш колега — отвърна той. — А моята.

— И вие ли сте демон? — Мълдър погледна Матю с интерес.

— Не. Аз съм вампир. — Матю пристъпи напред и застана до Крис под светлината на проектора. — И преди да попитате, мога да излизам навън през деня и косата ми няма да се подпали на слънчева светлина. Католик съм и нося разпятие. Когато спя, а това не се случва често, предпочитам креват пред ковчег. Ако се опитате да ме набиете на кол, дървото най-вероятно ще се нацепи, преди да влезе в кожата ми.

Той оголи зъби.

— Нямам удължени кучешки зъби. И още нещо — не искря и никога не съм го правил. — Лицето му потъмня, за да наблегне върху думите си.

Неведнъж се бях гордяла с Матю. Бях го виждала да отстоява своето пред кралица, пред разглезен император и пред собствения си вдъхващ страхопочитание баща. Смелостта му, било когато се биеше с меч в ръка или когато се бореше със собствените си демони, го пропиваше до мозъка на костите. Но нищо не можеше да се сравни с чувството, което изпитах, докато го гледах как застава пред група студенти и колеги и заявява какъв е.

— На колко сте години? — попита останалият без дъх Мълдър. Подобно на епонима си, той истински вярваше във всичко чудно и странно.

— На трийсет и седем.

Чуха се възгласи на разочарование. Матю ги съжали.

— Плюс-минус около хиляда и петстотин години.

— Мамка му! — изтърси Скъли и се ококори така, сякаш целият й рационален свят се беше преобърнал наопаки. — Това е по-древно от древно. Просто не мога да повярвам, че в „Иейл“ има вампир.

— Явно никога не си била в департамента по астрономия — обади се Геймбой. — Там има четирима вампири от преподавателите. И новата преподавателка по икономика, която бе назначена наскоро от МТИ, определено е вамп. Носят се слухове, че има няколко и в департамента по химия, но те стоят настрана.

— В „Иейл“ има и вещици. — Говорех тихо и избягвах погледа на Шотгън. — Живеем от хилядолетия заедно с човеците. Ще поискате да проучите хромозомите и на трите създания, нали, професор Робъртс?

— Определено. — Усмивката на Крис беше бавна и искрена. — Да не би да предлагате доброволно вашата ДНК, професор Бишъп?

— Хайде всяко нещо да върви по реда си. — Матю погледна предупредително Крис. Може и да беше склонен да позволи на студентите да изследват неговата генетична информация, но не беше убеден, че е готов да им даде да надничат в моята.

Джонатан ме погледна преценяващо.

— Значи вещиците искрят, така ли?

— По-скоро блещукат — уточних. — И то не всички. Предполагам, че съм една от щастливките.

Изпитах облекчение, когато изрекох тези думи, а когато никой не побягна с писъци, ме заля вълна на успокоение и надежда. Освен това имах безумното желание да се разкискам.

— Светлините, моля — каза Крис.

Осветлението плавно се засили.

— Казахте, че ще работим по няколко проекта? — подканващо попита Бийкър.

— Ще анализирате и това. — Бръкнах в куриерската чанта и извадих голям жълт плик. Вътре имаше картонени подложки, които предпазваха съдържанието му от огъване и повреждане. Развързах вървите и извадих листа от Книгата на живота. Ярко оцветената илюстрация на мистичния съюз на Слънцето и Луната заблестя на флуоресцентната светлина на лабораторията. Някой подсвирна. Шотгън се изправи и погледът му се закова в страницата.

— Хей, това е химическата сватба на живака и сярата — възкликна Джонатан. — Помня, че съм виждал нещо подобно на лекциите ви, професор Бишъп.

Кимнах одобрително на бившия си студент.

— Това не трябва ли да е в „Бейнеке“? — обърна се Шотгън към Матю. — Или на някое друго сигурно място? — Наблягането върху думата „сигурно“ беше толкова леко, та си помислих, че ми се е сторило. Изражението на Матю ми каза, че не съм си въобразила.

— Нима тук не е на сигурно, Ричард? — В усмивката на Матю отново пролича принцът убиец. Беше обезпокоително да видя смъртоносната му същност сред колби и епруветки.

— И какво трябва да правим с това нещо? — с нескрито любопитство попита Мълдър.

— Да анализирате неговата ДНК — отвърнах. — Илюстрацията е нарисувана върху кожа. Бих искала да разбера каква е възрастта й, както и на какво създание е принадлежала.

— Току-що четох за подобни проучвания — намеси се Джонатан. — Правят анализ на митохондриална ДНК от средновековни книги. Надяват се по този начин да ги датират и да определят къде са били съставени. — Митохондриалната ДНК съдържаше информация, наследена от организма от всичките му предци от женски пол по майчина линия.

— Не е зле да свалите статиите за колегите ви, ако не са така добре осведомени като вас. — Матю изглеждаше доволен, че Джонатан е в крак с литературата. — Но освен митохондриална, ще извличаме и ядрена ДНК.

— Невъзможно — възрази Шотгън. — Кожата е минала през химическа обработка, за да се превърне в годен за писане пергамент. Старостта му и промените, настъпили при изработката, са повредили ДНК, ако изобщо може да се извлече достатъчно, за да се работи с нея.

— Трудно е, но не и невъзможно — поправи го Матю. — Имам богат опит в работата със стара и повредена ДНК. Методите ми би трябвало да са приложими и при този образец.

Присъстващите започнаха да разменят развълнувани погледи. И двата проекта бяха от онзи тип работа, за която си мечтаеха всички учени, независимо на какъв етап от кариерата си се намират.

— Не смятате, че крави или кози са дали кожите си за тази страница, нали, доктор Бишъп? — Неспокойният глас на Бийкър накара всички да млъкнат.

— Не. Мисля, че кожата е на демон, човек, вампир или вещица. — Сигурна бях, че не е човешка кожа, но не можех да изключа напълно тази вероятност.

— Човешка? — смая се Скъли. Перспективата да са били одрани други създания за създаването на книгата като че ли не я тревожеше.

— Антроподермична библиопегия — прошепна Мълдър. — Мислех си, че е просто мит.

— Технически не е антроподермична библиопегия — отбелязах. — Книгата, от която е този лист, не е само съшита от останки на създания, а е изцяло изработена от тях.

— Защо? — попита Боунс.

— Защо не? — загадъчно отвърна Дейзи. — Отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

— Хайде да не избързваме — намеси се Матю и дръпна листа от пръстите ми. — Ние сме учени. Въпросът „защо“ идва след „какво“.

— Мисля, че за днес това е достатъчно — каза Крис. — Доколкото виждам, всички имате нужда от почивка.

— Имам нужда от бира — промърмори Джонатан.

— Малко е рано, но напълно те разбирам. Само не забравяйте едно. Раздрънкате ли се, край — строго напомни Крис. — Това означава и да не разговаряте помежду си по темата извън тези стени. Не искам някой да ви чуе.

— Ако някой ни чуе да си говорим за вещици и вампири, просто ще си помисли, че се майтапим — обади се Ексбокс. Геймбой кимна.

— Никакви приказки — повтори Крис.

Вратата се отвори. В лабораторията влезе дребна жена в къса минипола, червени ботуши и черна тениска с надпис ПАЗЕТЕ СЕ — ЩЕ СЕ ПРОБВАМ В НАУКАТА.

Мириам Шепард беше пристигнала.

— Коя сте вие? — остро попита Крис.

— Най-лошият ви кошмар. И новият мениджър на лабораторията. Здрасти, Даяна — кимна ми Мириам и посочи кутията с безалкохолно. — Чие е това?

— Мое — отвърна Крис.

— Никаква храна и напитки в лабораторията. Това се отнася в двойна степен за вас, Робъртс — заяви Мириам и го заплаши с пръст.

— От „Човешки ресурси“ не са ме уведомили, че пращат кандидат — смутено се обади Бийкър.

— Не съм кандидат. Попълних документите сутринта, бях наета и си получих етикетчето. — Мириам вдигна картата си, която беше прилежно закрепена за лентата, както и трябваше.

— Но аз трябваше да проведа интервю... — започна Крис. — Коя казахте, че сте?

— Мириам Шепард. И от „Човешки ресурси“ отмениха интервюто, когато им показах това. — Мириам извади телефона си. — Цитирам: „Да си замъкне задника в лабораторията ми в девет сутринта и след два часа да бъде готова да ми обясни грешките. Никакви извинения.“ — После извади два листа от чантата си, която беше пълна с лаптопи и папки. — Коя е Тина?

— Аз. — Усмихнатата Тина излезе напред. — Здравейте, доктор Шепард.

— Здрасти. Това е за теб, заповед за назначаване, писмено отказване от здравна осигуровка или нещо подобно. А това е официалното мъмрене на Робъртс за неприлично текстово съобщение. Погрижи се. — Мириам й предаде документите. После свали чантата от рамото си и я подхвърли на Матю. — Донесох всичко, което искаше.

Цялата лаборатория зяпна, когато пълната с компютри чанта полетя във въздуха. Матю я улови, без да повреди нито един лаптоп, а Крис погледна ръката на Мириам с нескрито възхищение.

— Благодаря, Мириам — каза Матю. — Надявам се пътуването да е минало без премеждия. — Тонът и подборът на думи бяха официални, но ясно личеше облекчението му, че я вижда.

— Тук съм, нали така? — язвително отвърна тя. После извади още един лист от задния джоб на миниполата си. Разгледа го и вдигна очи. — Бийкър?

— Тук. — Тя тръгна към Мириам с протегната ръка. — Джой Конъли.

— О, извинете. Имам само някакъв списък с нелепи прякори, взети от утайката на попкултурата, наред с няколко инициала. — Мириам стисна ръката на Бийкър, извади химикалка от ботуша си и задраска нещо, после си записа друго. — Приятно ми е да се запознаем. Проучването ви върху РНК ми хареса. Солидна работа. Беше ми много полезна. Да идем да пийнем кафе и да измислим какво трябва да се направи, за да въведем ред на това място.

— До най-близкото свястно кафене има доста път — извинително каза Бийкър.

— Неприемливо. — Мириам си записа още нещо. — Трябва ни кафене в мазето колкото се може по-скоро. На идване обиколих сградата и онова място пустее.

— Да дойда ли с вас? — попита Крис и пристъпи от крак на крак.

— Не сега — сряза го Мириам. — Сигурна съм, че имате по-важна работа за вършене. Ще се върна в един. Тогава ще искам да видя — направи справка със списъка — Шерлок, Геймбой и Скъли.

— А мен, Мириам? — обади се Шотгън.

— С теб ще наваксаме по-късно, Ричард. Радвам се да видя познато лице. — Тя отново погледна списъка. — Как те нарича Робъртс?

— Шотгън. — Устните на Ричард леко се извиха в крива усмивка.

— Предполагам, че е заради бързото секвениране, а не защото си започнал да ловуваш като човеците. — Мириам присви очи. — Това, което правим тук, ще бъде ли проблем за теб, Ричард?

— Не виждам защо — сви рамене той. — Паството и грижите му ни най-малко не ме вълнуват.

— Добре. — Мириам огледа новите си подопечни, които я зяпаха с открито любопитство. — Е? Какво чакате? Ако искате да правите нещо, винаги можете да измиете няколко стъкленици. Или да разопаковате кутии. Има цял куп в коридора.

Всички се пръснаха.

— Така си и знаех. — Тя се усмихна на Крис. Той изглеждаше нервен. — Колкото до теб, Робъртс, ще се видим в два часа. Трябва да обсъдим статията ти. И да разгледаме протоколите ти. След това можеш да ме заведеш на вечеря. На някое приятно място, където в менюто има стек и добро вино.

Крис очевидно бе смаян, но кимна.

— Ще ни дадете ли минутка? — попитах Крис и Бийкър. Те се дръпнаха настрани — Бийкър ухилена до уши, а Крис бе прищипнал основата на носа си. Матю се присъедини към нас.

— Изглеждаш изненадващо добре за някой, който е ходил до шестнайсети век и обратно, Матю. А Даяна е явно enceinte — подхвърли Мириам, използвайки френската дума за „бременна“.

— Благодаря. В къщата на Маркъс ли си отседнала? — попита Матю.

— Онова чудовище на Ориндж Стрийт ли? Няма начин. Мястото е удобно, но от него ме побиват тръпки. — Тя потрепери. — Прекалили са с махагона.

— Можеш да отседнеш при нас на Кърт Стрийт — предложих аз. — Има свободна стая на третия етаж. Ще бъдеш самостоятелна.

— Благодаря, но съм зад ъгъла. В кооперацията на Галоуглас — отвърна Мириам.

— Каква кооперация? — намръщи се Матю.

— Онази, която купи на Устър Скуеър. Някаква преустроена църква. Много е приятна — малко прекалено датска като декор, но определено за предпочитане пред тъмния и мрачен период на Маркъс. — Мириам изгледа остро Матю. — Галоуглас каза ли ти, че идва с мен?

— Не, нищо не ми е казвал. — Матю прокара пръсти през косата си.

Много добре знаех какво си мисли съпругът ми — Дьо Клермон са преминали в режим на свръхзащита. Само че сега не защитаваха само мен. А и Матю.