Книгата на живота

3.

Семейната библиотека на Дьо Клермон се къпеше в нежната утринна светлина, от която всичко изглеждаше леко приглушено — ръбовете на книгите, твърдите линии на дървените шкафове покрай стените, топлите златни и сини нюанси на обюсонския килим.

Не можеше обаче да заглуши гнева ми.

Три дни си мислех, че нищо не може да измести мъката ми заради смъртта на Емили, но само три минути в компанията на Болдуин показаха, че греша.

— Влез, Даяна. — Болдуин седеше на стол като на Савонарола* до високия прозорец. Сресаната му червено-златиста коса блестеше на светлината на лампите и цветът й ми напомняше за перата на Августа, орлицата, с която император Рудолф ловуваше в Прага. Всеки сантиметър от мускулестото тяло на Болдуин беше опънат от гняв и притаена сила.

* Разновидност от 15 в. на сгъваемия курулски стол, отличителен знак на висшите сановници в Рим. — Б. пр.

Огледах се. Не бяхме единствените призовани на импровизираната среща. До камината стоеше слаба млада жена с бяла като каймак кожа и черна щръкнала коса. Очите й бяха тъмносини и огромни, обрамчени с гъсти мигли. Тя подуши въздуха, сякаш усещаше наближаваща буря.

— Веран. — Матю ме бе предупредил за дъщерите на Филип, които бяха толкова ужасяващи, че близките му го бяха помолили да престане да ги прави. Но тя не изглеждаше особено плашеща. Лицето на Веран бе гладко и ведро, позата й беше спокойна, а очите й искряха от енергия и интелект. Ако не беше монотонното й черно облекло, човек спокойно можеше да я помисли за елф.

После забелязах дръжката на нож да стърчи от високия й черен ботуш.

— Wolfling — каза Веран. Студен поздрав от сестра към брат, но погледът, който ми отправи тя, беше още по-смразяващ. — Вещице.

— Името ми е Даяна — уточних аз и гневът ми пламна още по-силно.

— Казах ти, че няма начин да я сбъркаш — обясни Веран на Болдуин, сякаш не бе чула отговора ми.

— Защо си дошъл, Болдуин? — попита Матю.

— Не знаех, че ми трябва покана, за да дойда в дома на баща ми — отговори той. — Все пак, дойдох от Венеция да видя Маркъс.

Погледите на двамата се срещнаха.

— Представи си изненадата ми, когато те открих тук — продължи Болдуин. — Нито пък очаквах да открия, че твоята партньорка сега е моя сестра. Филип умря през четирийсет и пета. Но как така усещам кръвната клетва на баща ми? Как я подушвам? Как я чувам?

— Някой друг може да ти обясни. — Матю ме хвана за ръка и понечи да ме отведе обратно горе.

— Никой няма да излиза, докато не разбера как тази вещица се е изхитрила да получи кръвна клетва от мъртъв вампир. — Гласът на Болдуин бе тих, но изпълнен със заплаха.

— Не беше никаква измама — възмутено заявих.

— В такъв случай може би е некромантия? Или някакво гадно възкресяващо заклинание? — попита Болдуин. — Или си призовала духа му и си го принудила да се закълне?

— Случилото се между Филип и мен няма нищо общо с магия, а единствено с щедростта му. — Гневът ми вече се разгаряше сериозно.

— Говориш така, сякаш си го познавала — отбеляза Болдуин. — Това е невъзможно.

— Не и за един пътуващ във времето — отвърнах аз.

— Пътуващ във времето ли? — Болдуин беше изумен.

— Двамата с Даяна се върнахме в миналото — обясни Матю. — В хиляда петстотин и деветдесета, ако трябва да съм по-точен. Дойдохме в Сет-Тур малко преди Коледа.

— И сте видели Филип? — учуди се Болдуин.

— Да. Беше сам онази зима. Изпрати монета и ме призова у дома — каза Матю.

Присъстващите Дьо Клермон разбираха личния код на баща им — когато Филип пращаше заповед заедно с една от старите му сребърни монети, получателят трябваше да се подчини безпрекословно.

— През декември? Това означава, че трябва да издържим още пет месеца от кървавата песен на Филип — промърмори Веран и стисна основата на носа си, сякаш я мъчеше главоболие.

Намръщих се.

— Защо пет месеца? — попитах.

— Според легендите ни кръвната клетва на вампир отеква една година и един ден. Всички вампири могат да я чуят, но песента е особено силна и ясна за онези, в чиито вени тече кръвта на Филип — обясни Болдуин.

— Филип каза, че не иска да има никакви съмнения, че съм Дьо Клермон — казах аз и погледнах към Матю. Всички вампири, които бях срещнала през шестнайсети век, явно бяха чули кървавата му песен и знаеха, че не само съм партньорка на Матю, но същевременно и дъщеря на Филип дьо Клермон. Той ме защити на всяка крачка при пътуването ни в миналото.

— Никоя вещица няма да бъде призната за Дьо Клермон. — Тонът на Болдуин бе равен и окончателен.

— Аз вече съм такава. — Вдигнах лявата си ръка, за да види сватбения ми пръстен. — Двамата с Матю сме женени, освен че сме партньори. Баща ти лично изпълни церемонията. Ако регистрите на „Сен Люсиен“ са оцелели, ще видиш, че бракът ни се е състоял на седми декември хиляда петстотин и деветдесета.

— Ако идем в селото, най-вероятно ще открием, че точно тази страница е била откъсната — промърмори под нос Веран. — Atta винаги е прикривал следите си.

— Дали двамата с Матю сте женени, няма значение, тъй като той не е истински Дьо Клермон — студено каза Болдуин. — Той е просто дете на партньорка на баща ми.

— Това е нелепо — възразих аз. — Филип смяташе Матю за свой син. Той те нарича брат, а Веран — своя сестра.

— Не съм сестра на това кутре. Нямаме обща кръв, а само име — отбеляза Веран. — И слава богу за това.

— Ще откриеш, че бракът и партньорството не означават кой знае какво за повечето Дьо Клермон, Даяна — обади се тих глас с определено испански или португалски акцент. Гласът принадлежеше на непознат мъж, стоящ до самата врата. Тъмната му коса и кафявите като какао очи изпъкваха на фона на бледата му кожа и светлата риза.

— Не си канен, Фернандо — гневно заяви Болдуин.

— Както знаеш, аз идвам, когато има нужда от мен, а не когато ме викат. — Мъжът леко се поклони на мен. — Фернандо Гонсалвис. Много съжалявам за загубата ви.

Името му ме зачовърка. Бях го чувала някъде и преди.

— Матю искаше вие да оглавите Рицарите на Лазар, след като се оттегли от поста велик магистър — най-сетне се сетих. Фернандо Гонсалвис се славеше като един от най-страховитите воини на братството. Съдейки по ширината на раменете му и добрата му форма като цяло, не се и съмнявах, че е така.

— Да. — Подобно на всички вампири, Фернандо имаше топъл, плътен, неземен глас, който изпълваше помещението. — Но Юг дьо Клермон е мой партньор. Откакто загина в редиците на тамплиерите, нямам нищо общо с рицарските ордени, защото дори най-храбрите рицари нямаха куража да спазят обещанията си. — Фернандо спря поглед върху брата на Матю. — Не съм ли прав, Болдуин?

— Предизвикваш ли ме? — отвърна Болдуин и стана.

— Нужно ли е? — Фернандо се усмихна. Беше по-нисък от Болдуин, но нещо ми подсказваше, че трудно може да бъде победен в битка. — И през ум не ми е минавало, че ще пренебрегнеш кръвната клетва на баща си.

— Нямаме представа какво е искал Филип от вещицата. Може да се е опитвал да научи повече за силите й. Или пък тя е използвала магия, за да го прилъже — каза Болдуин и вирна инатливо брадичка.

— Стига си се правил на интересен. Леля не е използвала никаква магия върху дядо — заяви Галоуглас, тъкмо влизайки в стаята, така спокоен, сякаш Дьо Клермон винаги се срещаха в четири и половина сутринта, за да обсъждат важни въпроси.

— След като и Галоуглас е тук, ще оставя Дьо Клермон сами. — Фернандо кимна на Матю. — Викни ме, ако имаш нужда от мен.

— Ще се оправим. В края на краищата сме семейство. — Галоуглас примигна невинно към Веран и Болдуин, докато Фернандо излизаше. — Колкото до това какво искаше Филип, много е просто, чичо. Той искаше от теб официално да признаеш Даяна като негова дъщеря. Питай Веран.

— Какво иска да каже той? — остро се обърна Болдуин към сестра си.

— Atta ме извика няколко дни преди да умре — тихо и с нещастие физиономия призна Веран. Думата "atta" ми бе непозната, но явно бе нежно обръщение на дъщеря към баща. — Филип се тревожеше, че може да пренебрегнеш клетвата му. Накара ме да се закълна да я призная, каквото и да става.

— Клетвата на Филип беше лична, нещо между него и мен. Не е нужно да бъде признавана. Нито от вас, нито от когото и да било. — Не исках спомените ми за Филип, или за онзи момент, да бъдат накърнени от Болдуин и Веран.

— Нищо не може да бъде по-малко лично от приемането на топлокръвна във вампирски клан — заяви Веран и обърна поглед към Матю. — Нима не си се постарал да научиш вещицата на обичаите ни, преди да се втурнеш в тази забранена връзка?

— Времето беше лукс, с който не разполагах — отвърнах аз вместо него. Още в самото начало на връзката ни Изабо ме бе предупредила, че имам да уча много за вампирите. След този разговор темата за кръвните клетви се беше преместила на първо място в списъка ми.

— Тогава нека ти обясня — заговори Веран с толкова остър глас, че всяка старомодна учителка би й завидяла. — Преди кървавата песен на Филип да заглъхне, някое от пълнокръвните му деца трябва да я признае. Докато това не стане, ти не си истинска Дьо Клермон и никой вампир не е длъжен да те почете като такава.

— Това ли е всичко? Вампирското почитане не ме интересува. Достатъчно ми е да съм съпруга на Матю. — Колкото повече слушах, толкова по-малко ми харесваше идеята да стана част от семейство Дьо Клермон.

— Ако това беше вярно, баща ми нямаше да те осинови — отбеляза Веран.

— Ще направим компромис — каза Болдуин. — Филип несъмнено би останал удовлетворен, ако след раждането си децата на вещицата бъдат вписани като мои роднини по линия Дьо Клермон. — Думите му бяха великодушни, но не се усъмних нито за миг, че зад тях се крие нещо по-мрачно.

— Децата ми не са твои роднини. — Гласът на Матю прозвуча като гръм.

— Такива са, ако Даяна е Дьо Клермон, както тя самата твърди — с усмивка отвърна Болдуин.

— Момент. Каква линия? — Трябваше да върна спора крачка назад.

— Паството поддържа официални родословни дървета на всички вампирски фамилии — обясни Болдуин. — Някои вече не следват традицията. Това обаче не се отнася за нас. Родословните дървета съдържат информация за прераждания, смърт и имената на партньорите и техните потомци.

Инстинктивно докоснах корема си. Исках Паството да остане в неведение за децата ми колкото се може по-дълго. Съдейки по очите на Матю, той споделяше мнението ми.

— Може би пътуването във времето ще бъде достатъчно да отговори на въпросите около кръвната клетва, но единствено най-черна магия — или изневяра — може да обясни тази бременност — заяви Болдуин, наслаждавайки се на смущението на брат си. — Децата не може да са твои, Матю.

— Даяна носи моите деца — изтъкна Матю. Очите му бяха станали опасно тъмни.

— Невъзможно — с равен глас каза Болдуин.

— Напротив — отвърна Матю.

— В такъв случай ще бъдат най-мразените — и най-преследвани — деца в историята на света. Създанията ще вият за кръвта им. Както и за твоята.

Регистрирах внезапното изчезване на Матю в мига, в който чух как столът на Болдуин се счупи. Когато размазаното движение престана, Матю стоеше зад брат си. Беше го хванал в душеща хватка и притискаше нож в сърцето му.

Веран погледна изумена към ботуша си и видя само празна кания. И изруга.

— Може и да си глава на семейството, Болдуин, но нито за миг не забравяй, че аз съм семейният убиец — изръмжа Матю.

— Убиец? — Опитах да скрия смущението си, когато открих поредната скрита страна на съпруга си.

Учен. Вампир. Воин. Шпионин. Принц.

Убиец.

Матю ми беше казвал неведнъж, че е убиец, но винаги бях смятала, че това е част от това да бъдеш вампир. Знаех, че е убивал при самозащита, в битка и за да оцелее. И през ум не ми беше минавало, че е извършвал убийства по искане на семейството си.

— Нима не го знаеш? — попита Веран. Гласът й беше пропит със злоба, студените й очи ме наблюдаваха внимателно. — Ако Матю не беше толкова добър, някой от нас отдавна да му е видял сметката.

— Всички имаме роля в това семейство, Веран — горчиво рече Матю. — Ернст знае ли твоята? Как започва между меките завивки и мъжките бедра?

Веран се метна мълниеносно към него, свила пръсти с убийствени нокти.

Вампирите са бързи, но магията е по-бърза.

Блъснах Веран в стената с порив вещерски вятър, като я задържах настрана от съпруга ми и Болдуин достатъчно, за да може Матю да изтръгне някакво обещание от брат си и да го пусне.

— Благодаря, ma lionne. — Това бе обичайното му обръщение, когато правех нещо храбро, може би невероятно глупаво. Той ми подаде ножа на Веран. — Подръж това.

После вдигна Веран на крака, а Галоуглас пристъпи до мен.

— Виж ти, виж ти — промърмори Веран, след като отново се беше изправила. — Разбирам защо atta е бил привлечен от съпругата ти, но не предполагах, че ти стиска да бъдеш с подобна жена, Матю.

— Нещата се променят — кратко отвърна Матю.

— Явно. — Веран ме изгледа преценяващо.

— Е, значи ще спазите обещанието си към дядо? — обърна се Галоуглас към нея.

— Ще видим — предпазливо рече тя. — Имам месеци, за да реша.

— Времето ще мине, но нищо няма да се промени. — Болдуин ме погледна с едва прикрита ненавист. — Признаването на жената на Матю ще има катастрофални последици, Веран.

— Почетох волята на atta, докато беше жив — заяви тя. — Не мога да я престъпя след смъртта му.

— Трябва да намерим утеха във факта, че Паството вече търси Матю и партньорката му — каза Болдуин. — Кой знае? Двамата може и да са мъртви преди декември.

След като ни хвърли последен презрителен поглед, Болдуин излезе от стаята. Веран погледна извинително Галоуглас и последва брат си.

— Е... това мина добре — промърмори Галоуглас. — Добре ли си, лельо? Станала си малко сияйна.

— Вещерският вятър издуха прикриващото заклинание. — Опитах се отново да се загърна в него.

— Предвид случилото се тази сутрин, май ще е по-добре да го държиш активно, докато Болдуин е тук — посъветва ме Галоуглас.

— Болдуин не бива да научава за силата на Даяна. Ще съм ти благодарен за помощта по този въпрос, Галоуглас. Както и на Фернандо. — Матю не уточни каква точно помощ има предвид.

— Разбира се. Наглеждам леля през целия й живот — прозаично изтъкна Галоуглас. — Нямам намерение да спирам сега.

При тези думи някои части от миналото, които никога не бях разбирала, внезапно се наместиха като парчета от пъзел. Като малка често усещах как други създания ме наблюдават, как погледите им ме побутват, гъделичкат и смразяват кожата ми. Едно от тях беше Питър Нокс, врагът на баща ми и вещерът, който бе дошъл в Сет-Тур да търси Матю и мен, но всъщност за да убие Ем. Възможно ли бе сред тях да е бил и този гигант, когото сега обичах като брат, но не го бях срещала, преди да се върнем в шестнайсети век?

— Нима си ме наглеждал? — Очите ми се напълниха със сълзи и примигнах, за да ги махна.

— Обещах на дядо да те пазя. Заради Матю. — Сините очи на Галоуглас омекнаха. — И беше хубаво. Ти беше голяма палавница — катереше се по дърветата, тичаше след велосипедите по улицата, влизаше в гората без ни най-малка представа къде отиваш. Изобщо не мога да си представя как се справяха родителите ти.

— Татко знаеше ли? — Трябваше да го попитам. Баща ми беше срещнал големия келт в Лондон от епохата на Елизабет, когато случайно се натъкна на мен и Матю при една от редовните си разходки във времето. Дори в съвременния Масачузетс той моментално би познал Галоуглас. Просто нямаше как да го сбърка с някого.

— Правех всичко по силите си да не се показвам.

— Не те попитах това, Галоуглас. — Ставах все по-добра в измъкването на вампирски полуистини. — Баща ми знаеше ли, че ме наблюдаваш?

— Погрижих се Стивън да ме види, преди двамата с майка ти да тръгнат на онова последно пътуване до Африка — почти шепнешком призна Галоуглас. — Реших, че когато дойде краят, ще е по-добре да знаят, че съм наблизо. Ти беше още толкова малка. Стивън сигурно не е бил на себе си от притеснения колко ли време ще мине, преди да срещнеш Матю.

Тайно от Матю и мен, Бишъп и Дьо Клермон са работили заедно от години и дори векове, за да ни съберат — Филип, Галоуглас, баща ми, Емили, майка ми.

— Благодаря, Галоуглас — дрезгаво рече Матю. Подобно на мен, той също беше изненадан от откровенията тази сутрин.

— За нищо, чичо. Направих го с радост. — Галоуглас се прокашля и ни остави.

Настъпи неловка тишина.

— Господи. — Матю прокара пръсти през косата си. Това бе обичайният знак, че е на път да изгуби търпение.

— Какво ще правим? — попитах, все още опитвайки се да дойда на себе си след внезапната поява на Болдуин.

Леко покашляне обяви поредното присъствие в стаята и попречи на Матю да отговори.

— Съжалявам, че ви прекъсвам, милорд. — На прага на библиотеката стоеше Ален льо Мерл, някогашният скуайър на Филип дьо Клермон. Държеше старо ковчеже с инициалите П. К., изписани със сребърни нитове по капака, както и малка счетоводна книга, подвързана със зелен плат. Прошарената му коса и вежливото му изражение бяха същите като при първата ни среща през 1590 година. Подобно на Матю и Галоуглас, той бе неподвижна звезда в моята непрестанно променяща се вселена.

— Какво има, Ален? — попита Матю.

— Имам работа с мадам Дьо Клермон — оповести Ален.

— Работа ли? — намръщи се съпругът ми. — Не може ли да почака?

— Боя се, че не — извинително рече Ален. — Зная, че времето е трудно, милорд, но сир Филип беше непреклонен, че мадам Дьо Клермон трябва да получи нещата си при първа възможност.

Ален ни поведе към кулата ни. Онова, което видях на бюрото на Матю, напълно пропъди от ума ми събитията от миналото и ме остави без дъх.

Малка книжка в кафява кожена подвързия.

Бродиран, изтъркан от времето ръкав.

Безценни бижута — перли, диаманти и сапфири.

Златен връх на стрела на дълга верижка.

Чифт миниатюри, ярки и свежи като в деня, в който са били нарисувани.

Писма, вързани с избеляла розова панделка.

Сребърен капан за мишки с потъмнели фини гравюри.

Позлатен астрономически инструмент, достоен за император.

Дървена кутия, изработена от магьосник от клон на самодивско дърво.

Колекцията не изглеждаше кой знае какво, но предметите имаха огромно значение, тъй като представяха последните осем месеца от живота ни.

С трепереща ръка взех малката книжка и я отворих. Матю ми я беше дал малко след като пристигнахме в имението му в Удсток. През есента на 1590 година подвързията бе нова, а страниците — кремави. Днес кожата беше покрита с петна, а хартията бе пожълтяла от времето. В миналото криех книжката на един висок рафт в Старата ложа, но еклибрисът вътре ме уведоми, че сега тя е собственост на библиотеката на Севиля. Означението — Manuscrito Gongalves 4890 — беше изписано с перо на форзаца. Някой, несъмнено Галоуглас, беше махнал първата страница. Навремето тя бе покрита с колебливите ми опити да напиша името си. Петната от липсващия лист се бяха пропили в долната страница, но списъкът на монетите на Елизабет, които бяха в обръщение през 1590 година, все още се четеше.

Прелистих останалите страници и си припомних цяра за главоболие, който се бях опитала да приготвя в напразните си усилия да приличам на прилична домакиня от онази епоха. Дневникът ми събуди горчиво-сладки спомени за времето ни в Нощната школа. Бях посветила няколко страници на преглед на дванайсетте знаци на зодиака, бях записала още няколко рецепти, а на гърба имаше списък с нещата, които трябваше да вземем за пътуването ни до Сет-Тур. Чух тихия звън, когато минало и настояще се отъркаха едно в друго, и забелязах сините и кехлибарените нишки, които едва се виждаха в ъгълчетата на камината.

— Откъде се сдоби с това? — попитах, като се съсредоточих върху тук и сега.

— Господарят Галоуглас го даде на дон Фернандо преди много време. Когато пристигна в Сет-Тур през май, дон Фернандо ме помоли да ви го върна — обясни Ален.

— Истинско чудо е, че нещо е оцеляло. Как успяхте да запазите в тайна всичко това толкова години? — попита Матю и вдигна сребърния капан за мишки. Беше ми се подигравал, когато поръчах при един от най-скъпите часовникари на Лондон механизма, с който да ловя плъховете, които пъплеха по тавана на Блекфрайърс. Мосю Вален го беше изработил като котка с уши на напречните пръчки и малка мишка, кацнала на носа на свирепия ловец. Матю нарочно задейства пружината и острите зъби на котката се впиха в пръста му.

— Направихме каквото трябва, милорд. Чакахме. Мълчахме. Нито за момент не изгубихме вяра, че времето ще върне мадам Дьо Клермон отново при нас. — В ъгълчетата на устата на Ален заигра тъжна усмивка. — Само сир Филип да беше жив да види този ден...

При мисълта за Филип сърцето ми прескочи. Несъмнено бе знаел колко зле ще реагират децата му на новината, че съм тяхна сестра. Защо ме беше поставил в такава невъзможна ситуация?

— Всичко наред ли е, Даяна? — Матю нежно положи ръка върху моята.

— Да. Просто ми идва малко в повече. — Взех портретите ни, на които бяхме изобразени в изтънчени дрехи от епохата на Елизабет. Никълъс Хилард ги беше нарисувал по молба на графиня Пембрук. Двамата с граф Нортъмбърленд ни бяха поднесли миниатюрите като сватбени подаръци. Отначало те бяха приятели на Матю наред с другите членове на Нощната школа — Уолтър Рали, Джордж Чапман, Томас Хариът и Кристофър Марлоу. След време повечето от тях станаха и мои приятели.

— Мадам Изабо откри миниатюрите — обясни Ален. — Всеки ден преглеждаше вестниците и търсеше следи от вас — аномалии, които изпъкваха сред останалите събития. Когато ги видя в един материал за аукцион, тя изпрати господаря Маркъс в Лондон. Именно тогава той се запозна с мадмоазел Фийби.

— А ръкавът е от сватбената ти рокля. — Матю докосна крехката тъкан и проследи очертанията на рога на изобилието. — Никога няма да забравя как слизаше по хълма към селото, с горящите факли и децата, разчистващи пътя от снега. — Усмивката му бе пълна с любов и удовлетворена гордост.

— След сватбата мнозина мъже от селото предложиха да платят, за да ухажват мадам Дьо Клермон, ако случайно се отегчите от нея. — Ален тихо се засмя.

— Благодаря, че сте запазили всички тези спомени. — Погледнах бюрото. — Толкова е лесно да си представя, че съм си въобразила всичко, че всъщност никога не сме се връщали в хиляда петстотин и деветдесета. Сега онова време отново изглежда истинско.

— Сир Филип предполагаше, че ще се почувствате така. Уви, има още две неща, които изискват вашето внимание, мадам Дьо Клермон. — Ален ми подаде счетоводната книга. Беше завързана с връв и възелът бе покрит с восъчен печат.

— Какво е това? — намръщих се и взех книгата. Беше много по-тънка от онези в кабинета на Матю, в които се съдържаха финансовите записи на Рицарите на Лазар.

— Сметките ви, мадам.

— Мислех си, че Хамиш се грижи за финансите ми. — Той редовно ми оставяше купища документи, чакащи подписа ми.

— Господин Озбърн пое брачния договор от милорд. Това са средствата, които получихте от сир Филип. — Погледът на Ален се задържа за момент върху челото ми, където Филип бе оставил кръвта си, за да ме провъзгласи за своя дъщеря.

Обзета от любопитство, разчупих печата. Малката счетоводна книга беше допълвана периодично, когато имаше нужда от нови страници. Първите записи бяха на дебела хартия от шестнайсети век и датираха от 1591 година. Един описваше депозита на зестрата, осигурена ми Филип, когато се омъжих за Матю — 20 000 венециански зечини и 30 000 сребърни райхсталера. Всички по-късни инвестиции на тези пари, наред с лихвите, къщите и земите, купени с тях, бяха грижливо попълнени с прилежния почерк на Ален. Последният запис, направен върху ослепително бяла страница, беше от 4 юли 2010 година, когато се върнахме в Сет-Тур. Опулих се, когато видях крайната сума.

— Съжалявам, че няма повече — побърза да каже Ален, който явно бе разчел погрешно реакцията ми. — Инвестирах парите ви, както и моите собствени, но за по-доходоносни и съответно по-рисковани операции бе нужно одобрението на сир Болдуин, а той, разбира се, не трябваше да знае за съществуването ви.

— Това е повече, отколкото съм си помисляла, че ще притежавам някога, Ален. — Матю бе прехвърлил доста имоти на мое име, когато съставяхме брачния договор, но тази сума беше огромна. Филип бе искал да бъда финансово независима, както и останалите жени Дьо Клермон. И както бях научила тази сутрин, свекърът ми, жив или мъртъв, беше постигнал своето. Оставих книгата. — Благодаря.

— За мен беше удоволствие — с поклон отвърна Ален. Той извади нещо от джоба си. — И накрая, сир Филип ми заръча да ви дам това.

Връчи ми плик от евтина тънка хартия. Отпред беше изписано името ми. Макар долнокачественото лепило отдавна да бе изсъхнало, пликът беше покрит с черен и червен восък. В него бе закрепена стара монета — специалният знак на Филип.

— Сир Филип се труди върху това писмо повече от час. Когато завърши, ме накара да му го прочета, за да е сигурен, че е успял да предаде онова, което искаше да каже.

— Кога? — с дрезгав глас попита Матю.

— В деня, в който умря. — Изражението на Ален беше измъчено.

Несигурният почерк принадлежеше на твърде стар или болен човек, който не може да държи добре писалката. Това бе ярко напомняне за страданията, които бе преживял Филип. Докоснах името си. Когато пръстите ми стигнаха до последната буква, аз ги прокарах по плика, издърпвайки буквите. Отначало всичко беше една черна локва, след което мастилото се отдръпна и остави изображението на лице. Беше все още красиво, макар и съсипано от болка и обезобразено от дълбоката празна орбита, в която някога бе проблясвало златистокафяво око, изпълнено с интелект и хумор.

— Не ми казахте, че нацистите са го ослепили. — Знаех, че свекърът ми е бил измъчван, но нямах представа, че мъчителите са му нанесли такива поражения. Разгледах другите рани по лицето на Филип. За щастие, в името ми нямаше достатъчно букви, за да се получи по-подробен портрет. Докоснах нежно бузата и изображението се стопи, оставяйки размацано мастило по плика. Махнах с пръсти и петното се вдигна в малко черно торнадо. Когато вихрушката спря, буквите паднаха обратно по местата си.

— Сир Филип често говореше с вас за тревогите си, мадам Дьо Клермон — тихо каза Ален. — Когато болката беше особено силна.

— Говорил е с нея ли? — възкликна изуменият Матю.

— Почти всеки ден — потвърди Ален. — Поръчваше ми да отпращам всички от тази част на замъка, за да не го чуе някой. Мадам Дьо Клермон носеше на сир Филип утеха, когато никой друг не можеше да го стори.

Обърнах плика и прокарах пръсти по релефа на старата сребърна монета.

— Филип очакваше монетите да му бъдат върнати. Лично. Как бих могла да го направя, щом е мъртъв?

— Може би отговорът е вътре — предположи Матю.

Пъхнах пръст под печата и освободих монетата от восъка.

Внимателно извадих трошливия лист, който изпука заплашително, докато го разгъвах.

Характерният за Филип аромат на сено, смокини и розмарин погъделичка носа ми.

Погледнах листа и изпитах благодарност, че съм експерт в разчитането на нечетливи почерци. След известно взиране зачетох на глас.

Задавих се на последните няколко думи. Те отекнаха в смълчаната стая.

— Значи Филип не очаква да му върна монетата. — Щеше да седи на брега на река Стикс и да ме чака да пристигна с лодката на Харон. Може би Емили и родителите ми също ме чакаха с него. Затворих очи с надеждата да пропъдя болезнените образи.

— Какво е имал предвид с това „Благодаря, че държа ръката ми“? — попита Матю.

— Обещах му, че няма да е сам в тежките моменти. Че ще бъда с него. — Очите ми се напълниха със сълзи. — Как е възможно да нямам спомен, че съм го правила?

— Не зная, любов моя. Но по някакъв начин си успяла да спазиш обещанието си. — Матю се наведе и ме целуна. После погледна над рамото ми. — И Филип се е погрижил последната дума да е негова, както винаги.

— Какво искаш да кажеш? — попитах, докато бършех сълзите си.

— Оставил е писмено доказателство, че свободно и с радост те е пожелал за своя дъщеря. — Дългият пръст на Матю докосна страницата.

— Именно затова сир Филип искаше мадам Дьо Клермон да получи всички тези неща колкото се може по-скоро — потвърди Ален.

— Не разбирам — казах и погледнах съпруга си.

— С бижутата, зестрата и това писмо никое от децата на Филип и дори Паството не може да твърди, че той е бил принуден по някакъв начин да постави кръвната клетва върху теб — обясни Матю.

— Сир Филип познаваше добре децата си. Често предсказваше бъдещето им с лекотата на вещер — кимна Ален. — А сега ще ви оставя на спомените ви.

— Благодаря, Ален. — Матю изчака стъпките на иконома да заглъхнат, преди да каже още нещо. Погледна ме загрижено. — Всичко наред ли е, mon coeur?

— Разбира се — промълвих, загледана в бюрото. Миналото бе пръснато по него, а никъде не се виждаше ясно бъдеще.

— Отивам горе да се преоблека. Няма да се бавя — увери ме Матю и ме целуна. — После можем да слезем за закуска.

— Не е нужно да бързаш — казах и се усмихнах, искрено, както се надявах.

След като Матю излезе, посегнах към златния връх на стрела, който Филип ми бе дал да нося на сватбата. Тежестта беше успокояваща и металът бързо се стопли от допира ми. Сложих си верижката. Върхът на стрелата се настани между гърдите ми. Ръбовете й бяха твърде меки, за да одраскат кожата ми.

Усетих някакво гърчене в джоба на джинсите си и извадих кълбо копринени ленти. Тъкачните нишки бяха дошли с мен от миналото и за разлика от ръкава на сватбената ми рокля и избелялата коприна на писмата ми те бяха свежи и лъскави. Извиваха се и танцуваха около китките ми и една около друга като ярко оцветени змии, сливаха за момент цветовете си и отново се разделяха на отделни нишки. После запълзяха по ръцете ми и се напъхаха в косата, сякаш търсеха нещо. Измъкнах ги и ги прибрах в джоба.

Би трябвало да съм тъкачка. Но дали някога щях да проумея плетеницата, изплетена от Филип дьо Клермон, когато ме беше направил своя дъщеря с кръвната си клетва?