Книгата на живота

23.

— Пусни ме, Мириам, преди да съм разбил проклетата врата. — Галоуглас не беше в настроение за игрички.

Тя рязко отвори вратата.

— Матю може и да го няма, но не опитвай нищо смахнато. Все още те наблюдавам.

Поведението й не беше изненада за Галоуглас. Веднъж Джейсън му беше казал, че обучението как да бъде вампир под ръководството на Мириам го убедило, че наистина съществува някакво всезнаещо, всевиждащо и отмъстително божество. Противно на библейските учения обаче, то било от женски род и доста саркастично.

— Матю и другите потеглиха ли? — тихо попита Даяна от горния край на стълбите. Беше бледа като призрак, а в краката й имаше малък куфар. Галоуглас изруга и се завтече към нея.

— Да — каза той и грабна куфара, преди тя да е направила някоя глупост и да се опита да го понесе сама. С всеки изминал час му изглеждаше все по-загадъчно как Даяна просто не се прекатурва от товара на близнаците.

— Какъв е този куфар? — попита Крис. — Какво става?

— Леля тръгва на пътешествие. — Галоуглас още смяташе, че напускането на Ню Хейвън е лоша идея, но Даяна му беше казала, че тръгва, със или без него.

— Къде? — остро попита Крис.

Галоуглас сви рамене.

— Обещай, че ще продължиш да работиш върху ДНК пробите от Ашмол 782 и върху проблема с кръвожадността, Крис — помоли Даяна, докато слизаше по стълбите.

— Знаеш, че не оставям проучванията си недовършени — подчерта той и се обърна към Мириам. — Ти знаеше ли, че Даяна заминава?

— Как бих могла да не знам? Вдигна достатъчно шум, докато вадеше куфара от шкафа и се обаждаше на пилота. — Тя грабна кафето на Крис. Отпи глътка и направи гримаса. — Прекалено е сладко.

— Вземи си палтото, лельо. — Галоуглас не знаеше какво е намислила Даяна — обеща, че ще му каже след като излетят, — но се съмняваше, че ще се насочат към някой от Карибските острови с полюшващи се на топлия бриз палми.

Като никога Даяна не запротестира заради грижите и суетенето му.

— Заключи, когато излизаш, Крис. И гледай да изключиш кафеварката от контакта. — Тя се повдигна на пръсти и целуна приятеля си по бузата. — Грижи се за Мириам. Не я пускай да се разхожда из Ню Хейвън нощем, нищо че е вампир.

— Ето — каза Мириам и й подаде голям жълт плик. — Както поиска.

Даяна надникна вътре.

— Сигурна ли си, че не ти трябват?

— Имаме предостатъчно проби — отвърна вампирката.

Крис се вгледа дълбоко в очите на Даяна.

— Обади ми се, ако ти потрябвам. Независимо от причината, независимо от часа, независимо от мястото. Ще хвана първия полет.

— Благодаря — прошепна тя. — Ще се оправя. Галоуглас е с мен.

За негова изненада, думите не донесоха никаква радост на Галоуглас.

А и как биха могли, когато бяха изречени така примирено?

Частният самолет на Дьо Клермон излетя от летището на Ню Хейвън. Галоуглас гледаше през прозореца и почукваше с телефона по коляното си. Самолетът направи завой и той подуши въздуха. Север-североизток.

Даяна седеше до него със затворени очи и побелели устни. Едната й ръка бе отпусната леко върху Ананас и Бобче, сякаш ги утешаваше. По бузите й имаше мокри следи.

— Не плачи. Не мога да го понасям — намусено рече Галоуглас.

— Съжалявам. Просто не мога да се сдържа. — Даяна се завъртя в мястото си с лице към другата страна на салона. Раменете й трепереха.

— По дяволите, лельо. Извръщането не върши работа. — Галоуглас разкопча предпазния си колан и клекна до коженото й кресло. Потупа я по коляното. Тя хвана ръката му. Силата пулсираше под кожата й. Беше донякъде намаляла след онзи изумителен момент, когато беше увила сира на фамилия Дьо Клермон в бодливите лози, но все още бе много осезаема. Галоуглас дори я беше видял през прикриващото заклинание, което Даяна носеше още от качването в самолета.

— Как мина между Маркъс и Джак? — попита тя с все още затворени очи.

— Маркъс го поздрави като чичо и го разсея с истории за своите деца и лудориите им. Бог ми е свидетел, забавна тайфа са — промърмори под нос вампирът. Но Даяна не искаше да чуе точно това.

— Матю се държеше толкова добре, колкото можеше да се очаква — продължи той по-меко. Имаше момент, в който Матю беше на път да удуши Хабърд, но Галоуглас нямаше намерение да се тревожи за нещо, което в крайна сметка бе отлична идея.

— Радвам се, че ти и Крис се обадихте на Маркъс — прошепна Даяна.

— Идеята беше на Мириам — призна Галоуглас. Тя беше защитавала Матю векове наред, точно както той беше пазил Даяна. — Веднага щом видя резултатите, тя разбра, че Матю ще има нужда от сина си.

— Горката Фийби — промълви Даяна и в гласа й се долови безпокойство. — Маркъс едва ли е имал време да й обясни смислено какво става.

— Не се безпокой за нея. — Галоуглас беше прекарал два месеца с момичето и я бе преценил. — Тя има силен гръбнак и храбро сърце, също като теб.

После настоя Даяна да поспи. Салонът беше оборудван с кресла, които ставаха на легла. Увери се, че се е унесла, след което отиде в пилотската кабина и настоя да научи дестинацията им.

— Европа — каза му пилотът.

— Какво ще рече „Европа“? — Това можеше да означава къде ли не, от Амстердам до Оверн или Оксфорд.

— Мадам Дьо Клермон не е избрала окончателната дестинация. Каза ми да летя към Европа и аз летя към Европа.

— Сигурно отива в Сет-Тур. Карай към Гандер в такъв случай — инструктира го Галоуглас.

— Точно такъв е планът ми, сър — иронично отвърна пилотът. — Искате ли да пилотирате?

— Да. Не. — Точно в момента на Галоуглас най-много му се искаше да удари нещо. — По дяволите, човече. Ти си върши твоята работа, а аз ще си върша моята.

Понякога на Галоуглас му се искаше с цялото си сърце да беше паднал в битка срещу някой различен от Юг дьо Клермон.

След като кацнаха благополучно на летището в Гандер, Галоуглас помогна на Даяна да слезе по стълбите, за да се разтъпче, както й беше наредил докторът.

— Не си облечена подходящо за Нюфаундленд — отбеляза той и наметна топло яке на раменете й. — Вятърът ще разкъса това жалко подобие на палто за нула време.

— Благодаря, Галоуглас — каза Даяна и потрепери.

— Каква е последната дестинация, лельо? — попита той след втората им обиколка на малката писта.

— Има ли значение? — От примирен гласът на Даяна бе станал уморен, а после нещо по-лошо.

Безнадежден.

— Не, лельо. Нар-САР-суак, а не НЪР-сар-скуак — обясни Галоуглас, докато завиваше раменете на Даяна с пухено одеяло. Нарсарсуак, на южния връх на Гренландия, бе по-студен дори от Гандер. Въпреки това Даяна бе настояла за една бърза разходка.

— Откъде знаеш? — заядливо попита тя. Устните й бяха леко посинели.

— Просто знам. — Галоуглас направи знак на стюарда, който му донесе димяща чаша чай. Той доля малко уиски в нея.

— Никакъв кофеин или алкохол — каза Даяна и отказа чашата.

— Собствената ми майка е пиела уиски всеки ден от бременността си, а виж какъв здравеняк съм се пръкнал — изтъкна Галоуглас и отново й поднесе чашата. — Хайде — започна да я увещава той. — Една глътчица няма да ти навреди. Пък и за Ананас и Бобче няма да е толкова зле, колкото измръзването.

— Те са добре — остро отвърна Даяна.

— О, да. По-добре от космите на жаба. — Галоуглас протегна още повече ръка с надеждата, че ароматът на чая ще я накара да се предаде. — Шотландски чай за закуска. Един от любимите ти.

— Махни се, Сатана — промърмори Даяна и взе чашата. — И между другото, майка ти няма как да е пиела уиски, докато е била бременна с теб. Няма сведения за дестилация на уиски в Шотландия или Ирландия преди петнайсети век. Ти си по-стар.

Галоуглас сподави въздишката си на облекчение, когато чу историческите й заяждания.

Даяна извади телефон.

— На кого се обаждаш, лельо? — предпазливо попита Галоуглас.

— На Хамиш.

Когато най-добрият приятел на Матю вдигна, думите му бяха точно онези, които Галоуглас очакваше.

— Даяна? Станало ли е нещо? Къде си?

— Не мога да си спомня къде е къщата ми — каза тя вместо обяснение.

— Твоята къща ли? — озадачено попита Хамиш.

— Моята къща — търпеливо повтори Даяна. — Онази, която Матю ми даде в Лондон. Накара ме да подпиша сметките за поддръжката, докато беше в Сет-Тур.

„Лондон?“ Да си вампир изобщо не помага в тази ситуация, осъзна Галоуглас. Далеч по-добре щеше да е да се роди вещер. Може би тогава щеше да схване как работи умът на тази жена.

— Намира се в Мейфеър, на една малка уличка до Конаут. Защо?

— Трябва ми ключ. И точен адрес. — Даяна млъкна за момент и се замисли върху нещо. — Ще ми трябва и шофьор в града. Демоните обичат метрото, а вампирите притежават всички по-големи таксиметрови компании.

Разбира се, че притежаваха таксиметровите компании. Кой друг имаше време да запомни всички триста и двайсет маршрута, двайсет и петте хиляди улици и двайсетте хиляди ориентири в радиус 10 километра от Чаринг Крос, само за да получи лиценз?

— Шофьор ли? — задави се Хамиш.

— Да. И онази сметка в „Кутс“ на мое име върви ли с карта с висок лимит?

Галоуглас изруга. Тя го изгледа студено.

— Да. — Предпазливостта на Хамиш растеше.

— Добре. Трябва да купя някои книги. Всичко, писано от Атанасий Кирхер. Първо или второ издание. Би ли направил няколко запитвания преди уикенда? — Даяна подчертано избягваше пронизващия поглед на придружителя си.

— Атанасий кой? — попита Хамиш. Галоуглас чуваше скърцането на писалка по хартия.

— Кирхер. — Тя произнесе името буква по буква. — Ще се наложи да се обърнеш към търговците на редки книги. В Лондон трябва да има копия. Не ме интересува колко струват.

— Звучиш като баба — промърмори Галоуглас. Само това беше достатъчна причина за безпокойство.

— Ако не успееш да ми намериш копия до края на следващата седмица, май ще се наложи да ида в Британската библиотека. Есенният семестър обаче започна и отделът за редки книги ще бъде пълен с вещици. Сигурна съм, че ще е по-добре, ако остана у дома.

— Мога ли да говоря с Матю? — малко притеснено попита Хамиш.

— Не е тук.

— Сама ли си? — изуми се той.

— Разбира се, че не. Галоуглас е с мен — отвърна Даяна.

— И той знае ли за плана ти да седиш в публичните читални на Британската библиотека и да четеш книгите на... как беше името му? На Атанасий Кирхер? Да не си напълно полудяла? Цялото Паство те търси! — Тонът на Хамиш се повишаваше с всяко следващо изречение.

— Наясно съм с интереса на Паството, Хамиш. Затова те помолих да купиш книгите — с благ тон отвърна Даяна.

— Къде е Матю? — поиска да знае Хамиш.

— Не знам. — Даяна кръстоса пръсти, докато изричаше лъжата.

Последва дълго мълчание.

— Ще те чакам на летището. Обади ми се, когато ти остава един час до кацането — каза Хамиш.

— Не е нужно — възрази тя.

— Обади ми се един час преди да кацнеш. — Хамиш замълча за момент. — И, Даяна? Не зная какво става, но в едно съм сигурен. Матю те обича. Обича те повече от собствения си живот.

— Знам — прошепна тя и затвори.

От безнадежден гласът й вече бе станал мъртвешки.

Самолетът обърна на югоизток. Вампирът в пилотската кабина беше чул разговора и действаше по съответния начин.

— Какво прави онзи дръвник? — изръмжа Галоуглас, скочи на крака и бутна подноса. По пода се разпиляха бисквити. — Не можеш да продължиш направо към Лондон! — извика той към кабината. — Полетът трае четири часа, а тя не бива да остава във въздуха повече от три.

— Тогава накъде? — приглушено попита пилотът, докато самолетът променяше курса си.

— Карай към Сторноуей. Право напред, на по-малко от три часа път. След това остава кратък преход до Лондон — отвърна Галоуглас.

Въпросът беше решен. Пътуването на Маркъс с Матю, Джак, Хабърд и Лоберо, колкото и адско да бе, не би могло да се сравнява с това.

— Прекрасно е. — Даяна отметна косата от лицето си. Беше утро, слънцето тъкмо се издигаше над Минч. Галоуглас напълни дробовете си с познатия въздух на дома и се залови да запомни гледката, за която често беше сънувал — Даяна Бишъп бе тук, в земята на предците му.

— Така е. — Той се обърна и тръгна към самолета, който ги чакаше на помощната писта с включени светлини, готов за отлитане.

— След малко идвам. — Даяна огледа хоризонта. Есента бе украсила хълмовете с червеникави и златисти щрихи сред зеленото. Вятърът развяваше червената коса на вещицата и тя светеше като живи въглени.

Галоуглас се зачуди какво е привлякло вниманието й. Нямаше нищо за гледане, освен един заблуден сив рибар, чиито яркожълти крака изглеждаха твърде тънки, за да поддържат тялото му.

— Хайде, лельо. Ще замръзнеш тук. — Откакто се беше простил с коженото си яке, Галоуглас не носеше нищо освен обичайната си тениска и разръфани джинси. Вече не усещаше студа, но помнеше как сутрешният въздух в тази част на света може да те прониже до кости.

Сивият рибар се загледа за момент в Даяна. Раздвижи глава нагоре-надолу, разпери криле и изкряска. После полетя и се понесе към морето.

— Даяна?

Тя обърна синьо-златисти очи към Галоуглас. Косъмчетата по врата му настръхнаха. В погледа й имаше нещо неземно, което го накара да си спомни за детството си и една тъмна стая, където дядо му хвърляше руни и изричаше пророчества.

Дори след като самолетът излетя, Даяна остана загледана в някаква невидима далечна гледка. Галоуглас се взираше през прозореца и се молеше за попътен вятър.

— Никога няма да престанем да бягаме, не мислиш ли? — Гласът й го стресна.

Галоуглас не знаеше отговора и не можеше да понесе да я излъже. Запази мълчание.

Даяна скри лице в дланите си.

— Няма, няма. — Той леко я залюля на гърдите си. — Не бива да мислиш все най-лошото, лельо. Не е в твой стил.

— Просто съм ужасно уморена, Галоуглас.

— И с основание. Между минало и настояще изкара страшна година. — Галоуглас опря брадичка в главата й. Тя може и да беше лъвицата на Матю, но дори лъвиците трябва от време на време да затворят очи и да си починат.

— Това Кора ли е? — Пръстите на Даяна проследиха очертанията на предмишницата му. Галоуглас потръпна. — Къде отива опашката й?

Тя вдигна ръкава му, преди той да успее да я спре. Очите й се разшириха.

— Не биваше да го виждаш — рече Галоуглас. Той я пусна и намести меката материя на мястото й.

— Покажи ми.

— Лельо, най-добре ще е...

— Покажи ми — повтори Даяна. — Моля те.

Галоуглас хвана края на тениската си и я съблече през глава. Татуировките му разказваха заплетена история, но само няколко глави от нея биха представлявали интерес за жената на Матю. Даяна закри уста с длан.

— О, Галоуглас.

Над сърцето му имаше седяща на скала сирена с протегната към левия му бицепс ръка. Тя държеше сноп нишки. Те се виеха надолу по ръката му, като се спускаха и преплитаха, за да се превърнат в гъвкавата опашка на Кора, която се увиваше около лакътя, докато не достигаше тялото на огнедишащия дракон.

Лицето на сирената бе лицето на Даяна.

— Трудна си за откриване, но си още по-трудна за забравяне. — Галоуглас навлече отново тениската си.

— Откога? — Очите на Даяна бяха изпълнени със съжаление и съчувствие.

— Четири месеца. — Не й каза, че това е най-новата от серията подобни изображения, които бе направил над сърцето си.

— Нямах предвид това — тихо рече тя.

— О — въздъхна Галоуглас и се загледа между коленете си към килима. — Четиристотин години. Плюс-минус.

— Толкова съжа...

— Не е нужно да съжаляваш за нещо, което не би могла да предотвратиш — каза Галоуглас и й махна с ръка да замълчи. — Знам, че никога не би могла да бъдеш моя. Нямаше значение.

— Преди да стана на Матю, бях твоя — просто рече Даяна.

— Само защото те следях как израстваш, за да станеш съпруга на Матю. Дядо винаги имаше гадната дарба да ни натоварва със задачи, които нито можем да откажем, нито да изпълним, без да изгубим някаква частица от душите си.

Той пое дълбоко дъх.

— Докато не видях във вестника историята за лабораторната книга на лейди Пембрук — продължи, — една малка част от мен се надяваше, че съдбата може да крие някаква изненада в ръкава си. Питах се дали няма да се върнеш различна, без Матю или поне без да го обичаш толкова, колкото той теб.

Даяна го слушаше, без да каже нито дума.

— Затова отидох в Сет-Тур да те чакам, както бях обещал на дядо. Емили и Сара все говореха за промените, до които може да доведе твоето пътуване във времето. Миниатюрите и телескопите са едно нещо, но за теб винаги е имало само един мъж, Даяна. И Бог знае, че за Матю винаги е имало само една жена.

— Странно е да чуя как произнасяш името ми — тихо промълви Даяна.

— Докато те наричам лельо, никога няма да забравя кой наистина притежава сърцето ти — намусено каза Галоуглас.

— Филип не е трябвало да очаква от теб да ме наглеждаш. Било е жестоко — отбеляза тя.

— Не по-жестоко от онова, което очакваше от теб — отвърна Галоуглас. — И далеч по-малко, отколкото изискваше от самия себе си.

Галоуглас видя объркването й и продължи:

— Филип винаги поставяше собствените си нужди на последно място. Вампирите са създания, управлявани от желанието, инстинктите им за самосъхранение са много по-силни от тези на всеки топлокръвен. Но Филип никога не ни е харесвал. Сърцето му се късаше всеки път, когато баба не я свърташе на едно място и се запиляваше някъде. Тогава не разбирах защо Изабо изпитва такава необходимост да се махне. След като чух историята й, си мисля, че любовта на Филип я плашеше. Беше толкова дълбока и себеотрицателна, че баба просто не можеше да й повярва, не и след всичко, на която я е подложил нейният сир. Част от нея винаги е била нащрек Филип да не се обърне срещу нея, да поиска нещо за себе си, което тя не би могла да му даде.

Даяна се замисли.

— Всеки път, когато видя как Матю се мъчи да ти даде свободата, от която се нуждаеш, да ти позволи да направиш нещо без него, което ти самата смяташ за дребно, но за него е мъчително безпокойство и очакване, си спомням за Филип — каза Галоуглас, приключвайки историята си.

— И какво ще правим сега? — Нямаше предвид, когато стигнат Лондон, но се престори, че е така.

— Сега ще чакаме Матю — с равен глас отвърна Галоуглас. — Ти поиска той да основе издънка. И той се зае да го направи.

Магията на Даяна запулсира отново под кожата й в дъгоцветно вълнение. Напомняше на Галоуглас за дългите нощи, когато бе гледал северното сияние от пясъчната ивица под скалите, където навремето живееха баща му и дядо му.

— Не се безпокой. Матю няма да издържи дълго време далеч. Едно е да се скиташ в мрака, защото не познаваш нищо друго, и съвсем различно да се наслаждаваш на светлината само за да ти бъде отнета — рече Галоуглас.

— Звучиш толкова уверено — прошепна тя.

— Защото съм уверен. Децата на Маркъс са буйни, но той ще ги излекува. — Галоуглас сниши глас. — Предполагам, че имаш основателни причини да избереш Лондон?

Погледът й трепна.

— Така си и мислех. Няма само да търсиш последния липсващ лист. Целта ти е Ашмол 782. И не говоря глупости — изтъкна Галоуглас и вдигна ръка, когато Даяна отвори уста да възрази. — Значи ще искаш около теб да има хора. Хора, на които да можеш да се довериш до смърт, като баба, Сара и Фернандо.

Той извади телефона си.

— Сара вече знае, че пътувам към Европа. Казах й, че ще й се обадя, след като се установя. — Даяна погледна намръщено телефона. — А Изабо е още пленница на Жербер. Няма досег с външния свят.

— О, баба си знае работата — безгрижно рече Галоуглас, докато пръстите му летяха над копчетата. — Само ще й пратя съобщение накъде сме тръгнали. После ще кажа на Фернандо. Не можеш да го направиш сама, лельо. Не и онова, което си замислила.

— Приемаш всичко много добре, Галоуглас — с благодарност каза Даяна. — Матю би се опитал да ме разубеди.

— Така е, като се влюбваш в неподходящия човек — промърмори той под нос, докато прибираше телефона в джоба си.

Изабо дьо Клермон взе елегантния си червен телефон и погледна светещия дисплей. Отбеляза си часа —7:37. После прочете съобщението. Започваше с една-единствена дума, повторена три пъти:

Помощ

Помощ

Помощ

Беше очаквала Галоуглас да се свърже с нея, откакто Фийби бе уведомена, че Маркъс е заминал посред нощ, мистериозно и най-неочаквано, за да бъде с Матю.

Изабо и Галоуглас бяха решили предварително, че им трябва начин да се уведомяват един друг, когато нещата станат „крушовидни", както се изразяваше внукът й. Системата им беше претърпяла промени през годините, от сигнални огньове и тайни послания, написани със сок от лук, до кодове и шифри, после до предмети, изпращани по пощата без обяснения. Сега използваха телефона.

Отначало Изабо се колебаеше дали да се сдобива с такова мобилно устройство, но предвид последните събития се радваше че са й го върнали. Жербер й го беше конфискувал малко след пристигането й в Орийак с празната надежда, че липсата му ще я направи по-податлива.

Жербер върна телефона на Изабо преди няколко седмици. Тя беше взета като заложница, за да задоволи вещиците и публично да демонстрира властта и влиянието на Паството. Жербер не хранеше илюзията, че пленницата му ще сподели някаква информация, която ще му помогне да открие Матю. Той обаче бе благодарен, че Изабо е склонна да поддържа фарса. От пристигането й в дома на Жербер тя бе образцов заложник. Той заяви, че връщането на телефона е награда за доброто й поведение, но тя знаеше, че това до голяма степен се дължи на факта, че Жербер не е успял да разбере как да спре многото аларми, които се включваха през целия ден.

Изабо харесваше тези напомняния за събития, които бяха променили света й — точно преди пладне, когато Филип и хората му бяха нахлули в затвора й и тя бе почувствала първата искрица надежда; два часа преди изгрев слънце, когато Филип за първи път й бе признал, че я обича; три следобед, когато бе открила разбитото тяло на Матю в недовършената църква в Сен Люсиен; 13:23 ч., когато Матю източи последните капки кръв от съсипаното от болка тяло на Филип. Други аларми отбелязваха часа на смъртта на Юг и Годфроа, часа, когато Луиза за първи път показа признаците на кръвожадността, часа, когато Маркъс категорично показа, че въпросната болест не го е докоснала. Останалите аларми бяха запазени за важни исторически събития, като раждането на крале и кралици, които Изабо беше наричала приятели, избухването на войни, които бе водила и спечелила, и битки, които необяснимо беше изгубила въпреки внимателното им планиране.

Алармите звъняха ден и нощ, всяка с различна, грижливо подбрана мелодия. Жербер особено яростно възрази срещу онази, която пееше Chant de guerre de L'Armee du Rhin* в 5:30 сутринта — времето, когато революционната тълпа помете портите на Бастилията през 1789 година. Тези мелодии служеха като подсещания, събуждаха спомени за лица и места, които иначе щяха да избледнеят с времето.

* „Марш на рейнската армия“, по-известен като френския национален химн "Марсилезата“. — Б. пр.

Изабо прочете останалата част от съобщението, на Галоуглас. За всеки друг то щеше да представлява само неразбираема комбинация от прогноза за плаване, сигнал за бедствие и хороскоп с препратки към сенки, луната, Близнаци, Везни и серия географски дължини и ширини. Изабо го препрочете два пъти — веднъж, за да се увери, че е разбрала правилно значението му, и втори път, за да запомни инструкциите на Галоуглас. След това написа отговора.

Je viens*

* Идвам (фр.). — Б. пр.

— Боя се, че е време да си тръгвам, Жербер — каза Изабо без капка съжаление. Погледна през ужасната псевдоготическа стая, в която седеше тъмничарят й пред компютър на богато украсена маса. В другия край на помещението имаше тежка Библия, поставена на катедра с две дебели бели свещи отстрани, сякаш работното място на Жербер е някакъв олтар. Устните на Изабо се свиха при вида на тази преструвка, която вървеше на тежката мебел от деветнайсети век, превърнатите в канапенца църковни пейки и крещящия копринен тапет в зелено и синьо, украсен с рицарски щитове. Единствените автентични неща в стаята бяха огромната каменна камина и монументалната шахматна дъска пред нея.

Жербер впери поглед в екрана на компютъра и натисна копче. После изстена.

— Жан-Люк ще дойде от Сен Люсиен да ти помогне, ако още имаш проблеми с компютъра — каза Изабо.

Жербер беше наел приятния младеж да изгради домашна мрежа, след като Изабо бе споделила две клюки от Сет-Тур, дочути от разговорите на вечеря — мнението на Натаниел Уилсън, че бъдещите войни ще се водят в интернет, и плана на Маркъс да движи повечето банкови операции на Рицарите на Лазар чрез онлайн каналите. Болдуин и Хамиш бяха отхвърлили необичайната идея на внука й, но не беше нужно Жербер да научава и това.

Докато инсталираше компонентите на набързо поръчаната система на Жербер, на Жан-Люк му се наложи на няколко пъти да се обажда в офиса за съвет. Скъпият приятел на Маркъс, Натаниел, бе започнал малък бизнес в Сен Люсиен с намерението да вкара селяните в модерната епоха и макар че сега бе в Австралия, с радост се съгласяваше да помогне на бившия си работодател, когато имаше нужда от по-богат опит. В този случай Натаниел бе запознал Жан-Люк с различните системи за сигурност, които бе поискал Жербер.

Към тях Натаниел бе направил и някои свои модификации.

Крайният резултат бе, че Изабо и Натаниел знаеха за Жербер Орийак повече, отколкото тя беше сънувала, че е възможно, пък и повече, отколкото искаше да знае. Беше направо изумително как онлайн покупките разкриват какви ли не подробности за характера и действията му.

Изабо се беше погрижила Жан-Люк да включи Жербер в различни социални мрежи, за да държи вампира зает и да не й се пречка. Не можеше да проумее защо всички тези компании избираха за фирмените си знаци все някакви нюанси на синьото. Цветът винаги й се бе струвал безметежен и успокояващ, но в същото време социалните медии предлагаха единствено безкрайна възбуда и позьорство. Беше по-зле и от двора във Версай. Изабо си припомни между другото, че Луи Дьодоне* също си падаше доста по синьото.

* Луи XIV. — Б. пр.

Единственото оплакване на Жербер от новото му виртуално битие беше, че не можеше да се регистрира като „Понтифекс Максимус“. Изабо му каза, че така сигурно е по-добре, тъй като името можеше да се изтълкува като нарушение на съглашението от някои създания.

За жалост за Жербер — и за радост за Изабо — пристрастяването към интернет и разбирането как мрежата да се използва по възможно най-добрия начин не винаги вървяха ръка за ръка. Поради характера на сайтовете, в които влизаше най-често, Жербер се напълни с компютърни вируси. Освен това избираше прекалено сложни пароли и забравяше кои сайтове е посещавал и как е попаднал на тях. Това доведе до много телефонни разговори с Жан-Люк, който неизменно го избавяше от трудностите му и така винаги знаеше как да влиза в цялата онлайн информация на Жербер.

Това позволяваше на Изабо да се скита из замъка, да рови из вещите му и дори да препише изненадваща информация от множеството адресни указатели на вампира.

Животът като заложница на Жербер се оказа невероятно поучителен.

— Време е да тръгвам — повтори Изабо, когато Жербер най-сетне откъсна поглед от екрана. — Вече няма причина да ме държиш тук. Паството спечели. Току-що получих вест от семейството, че Матю и Даяна вече не са заедно. Предполагам, че напрежението е дошло в повече на горкото момиче. Сигурно си много доволен.

— Не знаех. А ти? — с подозрителна физиономия попита Жербер. — Доволна ли си?

— Разбира се. Винаги съм презирала вещиците. — Не беше нужно Жербер да знае колко коренно се бяха променили чувствата й.

— Хммм. — Той все още изглеждаше предпазлив. — Вещицата на Матю в Медисън ли е отишла? Даяна Бишъп би искала да е с леля си, ако е оставила сина ти.

— Сигурна съм, че копнее за дома — смътно отвърна Изабо. — Типично е след скъсване да потърсиш онова, което ти е познато.

Изабо смяташе за обещаващо, че Даяна е избрала да се върне на място, където двамата с Матю бяха живели заедно. Колкото до скъсването, имаше много начини да облекчиш болката и самотата, които вървяха с участта да си партньор на сир на велик вампирски клан, какъвто Матю скоро щеше да стане. Изабо очакваше с нетърпение да сподели тези начини със снаха си, която бе далеч по-корава, отколкото биха очаквали повечето вампири.

— Трябва ли да съгласуваш заминаването ми с някого? С Доменико? Или може би със Сату? — настоятелно попита Изабо.

— Те играят по свирката ми, Изабо — намръщено отвърна Жербер.

Беше унизително просто да манипулираш Жербер, ако е въвлечено егото му. А то бе винаги въвлечено. Изабо скри доволната си усмивка.

— Ако те пусна, нали ще се върнеш в Сет-Тур и ще останеш там? — попита Жербер.

— Разбира се — тутакси отвърна тя.

— Изабо — изръмжа той.

— Не съм напускала територията на Дьо Клермон от края на войната — изтъкна тя леко раздразнено. — Освен ако Паството не реши да ме вземе отново за заложница, ще остана в земята на фамилията. Единствено Филип би могъл да ме убеди да направя друго.

— За щастие, дори Филип дьо Клермон не е в състояние да ни заповядва от гроба — отбеляза Жербер. — Макар да съм сигурен, че страшно би му се искало да не е така.

„Би останал изненадан, крастава жабо такава“ — помисли си Изабо.

— Е, добре тогава. Свободна си. — Той въздъхна. — Само се опитай да не забравяш, че сме във война, Изабо. Да запазим приличието.

— О, никога не бих забравила, че сме във война, Жербер. — Неспособна да се владее повече и уплашена, че може да намери хитроумно приложение на желязната маша до камината, Изабо тръгна да търси Март.

Вярната й спътница бе долу в безупречната кухня, седнала до огнището с опърпано копие на „Дама, поп, асо, шпионин“ и димяща чаша греяно вино. Касапинът на Жербер стоеше при дръвника недалеч и разфасоваше заек за закуската на господаря си. Сините холандски плочки по стените придаваха на мястото странно жизнерадостен вид.

— Прибираме се у дома, Март — каза Изабо.

— Най-сетне. — Март се изправи със стон. — Мразя Орийак. Въздухът тук е лош. Adiu siatz, Тео.

— Adiu siatz, Март — изсумтя Тео, без да спира да сече нещастния заек.

Жербер ги чакаше на изхода да се сбогува. Целуна Изабо по бузите под погледа на мъртъв глиган, убит от Филип, чиято глава бе препарирана и монтирана над камината.

— Да поръчам ли на Ензо да ви закара?

— Мисля да повървим. — Така двете щяха да имат време да съставят план. След толкова много седмици шпиониране под покрива на Жербер нямаше да й е лесно да се освободи от изключителната си предпазливост.

— Това са сто и трийсет километра — посочи Жербер.

— Ще спрем в Аланч да обядваме. Навремето в тамошните гори имаше голямо стадо елени. — Нямаше да стигнат толкова далеч, защото Изабо вече бе изпратила на Ален съобщение да ги чака извън Мюра. Той щеше да ги откара до Клермон-Феран, където щяха да се качат на една от адските летящи машини на Болдуин и да продължат към Лондон. Март ненавиждаше летенето, което според нея бе неестествено, но не можеха да позволят Даяна да пристигне в студена къща. Изабо пъхна в ръката на Жербер визитка на Жан-Люк. — До следващия път.

Хванати под ръка, двете излязоха в свежото утро. Кулите на замъка Анж-Дешу ставаха все по-малки и по-малки зад тях, докато не изчезнаха от поглед.

— Трябва да сложа нова аларма, Март. В седем и трийсет и седем сутринта. Напомни ми. Мисля, че „Маршът на Анри Четвърти“ ще бъде най-подходящ — прошепна Изабо, докато крачеха бързо на север към заспалите върхове на древните вулкани и бъдещето.