Книгата на живота

34.

Андрю Хабърд и Линда Кросби ни очакваха в Старата ложа. Въпреки усилията ми да убедя леля си да остане в Ле Ревенанс, тя настоя да дойде с Фернандо и мен.

— Няма да правиш това сама, Даяна — заяви Сара с тон, който не търпеше никакви възражения. — Не ми пука, че си тъкачка и че имаш Кора за помощник. За магия от такъв мащаб трябват три вещици. И не каквито и да е вещици. Нужни са ти заклинатели.

Линда Кросби се появи с официалния лондонски гримоар — стар том, който миришеше мрачно на беладона и самакитка. Разменихме си поздрави, докато Фернандо разказваше на Андрю как я карат Джак и Лоберо.

— Сигурна ли си, че искаш да се въвлечеш в това? — попитах Линда.

— Абсолютно. Лондонският сбор не се е въвличал в нищо наполовина така вълнуващо, откакто бяхме призовани да помогнем за осуетяването на кражбата на кралските бижута през хиляда деветстотин седемдесет и първа. — Линда потри ръце, предвкусвайки приключението.

Благодарение на контактите си в лондонския подземен свят на гробокопачи, каналджии и водопроводчици Андрю се беше сдобил с подробни планове на плетеницата от тунели и рафтове, образуващи хранилището на Бодлианската библиотека. Той ги разстла на дългата маса в голямата зала.

— Заради коледната ваканция в момента в библиотеката няма студенти и служители — поде Андрю. — Навсякъде обаче има строители. — Той посочи плановете. — Преправят старото подземно хранилище в работно място за читатели.

— Първо преместиха редките книги в „Радклиф“, а сега пък това. — Вгледах се в плановете. — Кога свършва работният ден на екипите?

— Не свършва — отговори Андрю. — Работят денонощно на смени, за да сведат до минимум прекъсванията по време на семестъра.

— Ами ако идем в читалнята и направим поръчка, сякаш е обикновен работен ден за библиотеката? — предложи Линда. — Нали се сещате, попълваме заявката, пъхаме я в пневматичната тръба и стискаме палци. Можем да застанем при конвейера и да я чакаме. Може пък библиотеката да знае как да изпълни поръчка дори и без персонал. — Линда подсмръкна, когато видя колко бях изумена от познанията й за Бодлианската библиотека. — Учих в „Сейнт Хилда“, момичето ми.

— Системата от пневматични тръби е била изключена миналия юли. Конвейерът пък бил демонтиран този август. — Андрю вдигна ръце. — Не убивайте пратеника, дами. Не съм библиотекар от Бодлианската библиотека.

— Ако заклинанието на Стивън е достатъчно добро, оборудването няма да има значение, а само това, че Даяна е поискала нещо, от което наистина има нужда — вметна Сара.

— Единственият начин да разберем със сигурност е да идем в библиотеката, като избегнем работниците, и да намерим начин да се доберем до Старата библиотека. — Въздъхнах.

Андрю кимна.

— Моят Стан е в изкопния екип. Копае през целия си живот. Ако изчакате до вечерта, той ще ви пусне. Ще загази, разбира се, но няма да му е за първи път, пък и не е построен затвор, който да го удържи.

— Добър човек е Стенли Крипългейт — кимна доволно Линда. — Винаги ми помага много през есента, когато се садят нарцисите.

Стенли Крипългейт се оказа дребен мъж с издадена долна челюст и жилавото телосложение на недохранено от раждането си дете. Вампирската кръв му бе дала дълголетие и сила, но не можеше да направи нищо, за да удължи костите му. Той ни раздаде жълти предпазни каски.

— Няма ли... ъъъ, да се набиваме на очи в тази премяна? — попита Сара.

— Тъй като сте дами, вече се набивате на очи — мрачно рече Стан. После подсвирна високо. — Ей! Дики!

— Тихо — изсъсках аз. Това май се очертаваше да бъде най-шумният и набиващ се на очи обир на книги в историята.

— Всичко е наред. Двамата с Дики сме стари познайници. — Стан се обърна към колегата си. — Заведи дамите и господата на първия етаж.

Дики ни остави с каските и всичко останало в художествения кът на читалня „Херцог Хъмфри“, между бюстовете на крал Чарлз I и сър Томас Бодли.

— На мен ли ми се струва, или наистина ни гледат? — каза Линда, сложи ръце на кръста си и се намръщи на злощастния монарх.

Крал Чарлз примигна.

— Вещиците са в охраната от средата на деветнайсети век. Стан ни предупреди да не правим нищо нередно около картини, статуи и гаргойли. — Дики потръпна. — Нямам нищо против повечето. Правят компания в тъмните нощи, но този си е зловещ дърт негодник.

— Да познаваше само баща му — отбеляза Фернандо. Той свали шапка и се поклони на мигащия монарх. — Ваше величество.

Това беше кошмарът на всеки посетител на библиотека — че охраната те вижда всеки път, когато вадиш забранен бонбон против кашлица от джоба си. Конкретно в случая с Бодлианската библиотека се оказваше, че читателите имат основателна причина да се безпокоят. Нервният център на магическата система за сигурност беше скрита зад клепачите на Томас Бодли и крал Чарлз.

— Извинявай, Чарли. — Метнах жълтата си каска, тя полетя и кацна на главата на краля. Раздвижих пръсти и каската се килна така, че козирката скри очите му. — Никакви свидетели на събитията от тази нощ.

Фернандо ми подаде своята каска.

— Използвай я за основателя. Моля те.

След като затулих очите и на сър Томас, започнах да дърпам и увивам нишките, които свързваха бюстовете с останалата библиотека. Възлите на заклинанието не бяха сложни, само тройни и четворни, но бяха много и натрупани един върху друг като някакво претоварено електрическо табло. Накрая намерих основния възел, с който бяха свързани всички останали, и внимателно го развързах. Необичайното чувство, че сме наблюдавани, изчезна.

— Така е по-добре — промърмори Линда. — И сега какво?

— Обещах да се обадя на Матю, след като влезем — казах и извадих телефона си. — Само минутка.

Прескочих преградата и тръгнах по притихналата, отекваща централна пътека на „Херцог Хъмфри“. Матю вдигна на първото позвъняване.

— Всичко наред ли е, mon coeur? — Гласът му трепереше от напрежение и аз набързо го запознах с напредъка ни до този момент.

— Как са Ребека и Филип, след като заминах? — попитах го, след като приключих разказа си.

— Притеснени.

— А ти? — Гласът ми омекна.

— Още по-притеснен.

— Къде си? — попитах го. Матю беше изчакал да замина за Англия, след което бе поел на североизток към Централна Европа.

— Току-що излязох от Германия. — Нямаше да сподели повече подробности, тъй като наоколо можеше да се спотайва някоя любопитна вещица.

— Пази се. Помни какво каза богинята. — Предупреждението й, че ще трябва да жертвам нещо, ако искам да получа Ашмол 782, още ме измъчваше.

— Добре. — Матю замълча за момент. — Аз също искам да помниш нещо.

— Какво?

— Сърцата не могат да бъдат пречупени, Даяна. И единствено любовта ни прави истински безсмъртни. Не забравяй, ma lionne. Каквото и да се случи.

Връзката прекъсна.

От думите му по гръбнака ми пробягаха тръпки, от които сребърната стрела на богинята се раздвижи. Повторих думите на магията за закрила, която бях изтъкала за него, и усетих познатото подръпване на веригата, която ни свързваше.

— Всичко наред ли е? — тихо попита Фернандо.

— Както и се очакваше. — Прибрах телефона в джоба си. — Да започваме.

Вече се бяхме разбрали, че отначало просто ще се опитаме да повторим стъпките, по които Ашмол 782 бе попаднал за първи път в ръцете ми. В присъствието на Сара, Линда и Фернандо попълних заявката. Подписах я, добавих номера на читателската си карта в съответната графа и я занесох на мястото в художествения кът, където се намираха пневматичните тръби.

— Капсулата е тук — посочих и извадих кухия цилиндър. — Може пък Андрю да греши и системата още да работи.

Отворих я, но се оказа, че е пълна с прах. Закашлях се.

— И може би няма значение дали е така, или не — малко нетърпеливо рече Сара. — Зареди я и да видим.

Поставих заявката в капсулата, затворих я и я пъхнах в гнездото.

— И сега какво? — попита леля ми няколко минути по-късно.

Капсулата си беше точно там, където я бях оставила.

— Я да я тупнем здравата. — Линда плесна края на устройството, при което дървените му подпори, които поддържаха и галерията горе, се разтресоха опасно. Капсулата изчезна с ясно свистене.

— Браво на теб, Линда — каза Сара с видимо възхищение.

— Това вещерски номер ли беше? — попита Фернандо и устните му леко се извиха.

— Не, но винаги оправя сигнала на „Радио 4“ на уредбата ми — жизнерадостно отвърна Линда.

Два часа по-късно още чакахме при конвейера, но ръкописът явно нямаше никакво намерение да се появи.

Сара въздъхна.

— Време е за резервния план.

Без нито дума Фернандо разкопча тъмното си сако и го свали. В хастара на гърба беше зашит калъф за възглавница. Вътре, притиснати между два картона, се намираха трите листа, които Едуард Кели беше махнал от Книгата на живота.

— Заповядай — каза той, подавайки ми безценния пакет.

— Къде искаш да го направиш? — попита Сара.

— Единственото достатъчно широко място е там — посочих мястото между великолепния витражен прозорец и поста на охраната. — Не... не докосвай това! — прошепнах истерично.

— Защо не? — учуди се Фернандо, който бе хванал подвижната дървена стълба, препречваща пътя ни.

— Това е най-старата подвижна стълба на света. Стара е почти колкото библиотеката. — Притиснах листата на ръкописа към гърдите си. — Никой не я докосва. Никога.

— Премести проклетата стълба, Фернандо — нареди Сара. — Сигурна съм, че Изабо ще намери друга, ако тази се повреди. И разкарай онзи стол също.

Няколко инфарктни минути по-късно отварях пакета сол, донесен от Линда в пазарска торба на „Маркс & Спенсър“. Зашепнах молитва към богинята да ми помогне да открия този изгубен предмет, като в същото време очертавах триъгълник с белите кристали. Когато приключих, раздадох листата от Книгата на живота и Сара, Линда и аз застанахме на върховете на триъгълника. Обърнахме илюстрациите към центъра и аз повторих заклинанието, което бях написала по-рано:

— И все пак си мисля, че ни трябва огледало — прошепна Сара след час изпълнено с очакване мълчание. — Как библиотеката ще ни покаже каквото и да било, ако не й даваме нещо, на което да проектира образа?

— Даяна не трябваше ли да каже „покажете ни“ вместо „покажете ми“? — Линда погледна към Сара. — Нали сме три.

Излязох от триъгълника и оставих илюстрацията на химическата сватба на бюрото на охраната.

— Не се получава. Не усещам нищо. Нито книгата, нито някаква енергия, нито магия. Все едно цялата библиотека е умряла.

— Е, нищо чудно, че се чувства зле. — Линда цъкна съчувствено с език. — Горкото нещо. Всички онези хора да ти ровят по цял ден във вътрешностите.

— Нищо не можем да направим за нея, скъпа — рече Сара. — Продължаваме с третия план.

— Може би ще е по-добре първо да обърна заклинанието. — Всичко беше по-добро от третия план. Той нарушаваше последните останали късчета от клетвата ми към библиотеката, която бях положила като студентка, и представляваше напълно реална опасност за сградата, книгите и намиращите се наблизо колеги.

Но това не беше всичко. Вече се колебаех поради някои от причините, поради които се бях поколебала и когато се озовах срещу Бенджамин на същото това място. Ако използвах пълната си сила тук, в Бодлианската библиотека, последните ми запазени връзки с живота ми на учен щяха да се скъсат.

— Няма от какво да се боиш — насърчи ме Сара. — Кора ще бъде добре.

— Тя е огнедишащ дракон, Сара — отвърнах. — Не може да лети, без да хвърля искри. А само виж това място.

— Същинска кутия с прахан — съгласи се Линда. — Но въпреки това не виждам друг начин.

— Трябва да има друг начин — настоях и зачовърках в третото си око с надежда да го събудя.

— Стига, Даяна. Престани да мислиш за безценната си библиотечна карта. Време е да сритаме малко магически задници.

— Първо трябва да подишам чист въздух. — Обърнах се и тръгнах надолу. Свежият въздух щеше да успокои нервите ми и да ми помогне да мисля. Спуснах се по положените върху камък дървени стъпала, бутнах стъклената врата и излязох във вътрешния двор на Старите школи. Жадно поех глътка лишен от прах декемврийски въздух. Фернандо ме следваше по петите.

— Здрасти, лельо.

Галоуглас изникна от сенките.

Самата му поява означаваше, че се е случило нещо ужасно.

Следващите му тихи думи го потвърдиха.

— Бенджамин държи Матю.

— Не е възможно. Току-що говорих с него. — Сребърната верижка в мен се залюля.

— Това беше преди пет часа — каза Фернандо, гледайки часовника си. — Когато разговаряхте, Матю каза ли ти къде е?

— Каза само, че е излязъл от Германия — зашеметено промълвих.

Появиха се Стан и Дики с намръщени физиономии.

— Галоуглас — кимна Стан.

— Стан — отвърна Галоуглас.

— Проблем? — попита Стан.

— Матю е изчезнал — обясни Галоуглас. — Бенджамин го е пипнал.

— Аха. — Стан изглеждаше разтревожен. — Бенджамин винаги е бил кучи син. Не ми се вярва да се е поправил през годините.

Помислих си за моя Матю в ръцете на онова чудовище.

Спомних си как Бенджамин бе казал, че се надява да родя момиче.

Видях мъничкия крехък пръст на дъщеря ми да докосва върха на носа на Матю.

— Няма път напред без него — изохках.

Гневът изгори вените ми, последван от смазваща вълна от сила — огън, въздух, земя и вода, — която помете всичко пред себе си. Почувствах странно отсъствие, пустота, която ми каза, че съм изгубила нещо съществено.

За момент се запитах дали не е Матю. Но все още усещах веригата, която ни свързваше. Онова, което бе жизненоважно за мен, все още съществуваше.

И тогава осъзнах, че съм изгубила не нещо съществено, а нещо обичайно — товар, който съм носила толкова дълго, че съм престанала да усещам тежестта му.

Сега това отдавна лелеяно нещо го нямаше, точно както беше предсказала богинята.

Рязко се завъртях и затърсих слепешком входа на библиотеката в тъмното.

— Накъде тръгна, лельо? — попита Галоуглас и задържа вратата затворена, за да не мога да мина. — Не ме ли чу? Трябва да тръгнем след Матю. Няма време за губене.

Дебелите стъкла се превърнаха в проблясващ пясък и месинговите панти и дръжки издрънчаха на каменния праг. Прекрачих останките и наполовина се затичах, наполовина полетях нагоре по стълбите към „Херцог Хъмфри“.

— Лельо! — извика Галоуглас. — Да не си изгуби ума?

— Не съм! — извиках в отговор. — И ако използвам магията си, няма да изгубя и Матю.

— Да изгубиш Матю ли? — повтори Сара, когато се върнах в читалнята, следвана от Галоуглас и Фернандо.

— Богинята. Каза ми, че трябва да жертвам нещо, ако искам Ашмол 782 — обясних аз. — Но не става въпрос за Матю.

Чувството за липса се беше сменило с разцъфващо усещане за отприщена сила, което пропъди всички останки от тревоги.

— Кора, лети! — Разперих широко ръце и огнедишащият дракон се понесе с крясък из помещението покрай галериите и по дългата пътека, която свързваше художествения кът със „Селдън Енд“.

— Тогава за какво? — попита Линда, докато гледаше как опашката на Кора потупва Томас Бодли по каската.

— За страха.

Майка ми ме беше предупреждавала за силата му, но не я бях разбрала правилно, както често правят децата. Бях си помислила, че трябва да се пазя от страха на другите, а всъщност е ставало въпрос за собствения ми ужас. И поради това погрешно разбиране бях оставила страха да пусне корени в мен, докато не замъгли мислите ми и не засегна начина, по който възприемам света.

Страхът беше задушил у мен и всякакво желание да използвам магия. Той бе моята патерица и моето наметало, пречеше ми да упражнявам силата си. Страхът ме пазеше от любопитството на другите и ми осигуряваше тъмница, в която можех да забравя каква съм всъщност — вещица. Бях си въобразила, че съм се освободила от страха преди месеци, когато научих, че съм тъкачка, но си бях останала вкопчена в него, без да го подозирам.

Вече не.

Кора се спусна по въздушно течение, разперила нокти напред и пляскайки показно с криле. Грабнах листата от Книгата на живота и ги поднесох към муцуната й. Тя ги подуши.

Яростният рев на дракона изпълни помещението и витражите задрънчаха от него. Макар че ми говореше рядко след първата ни среща в къщата на баба Алсъп и предпочиташе да общуваме със звуци и жестове, този път Кора реши да говори.

— Смъртта е налегнала тежко тези страници. А също тъкане и кръвничество. — Тя тръсна глава, сякаш искаше да махне миризмата от ноздрите си.

— Кръвничество ли каза тя? — любопитно попита Сара.

— После ще разпитваме зверчето — мрачно я прекъсна Галоуглас.

— Страниците са от книга. Тя е някъде в библиотеката. Трябва да я намеря. — Съсредоточих се върху Кора вместо върху бърборенето на другите. — В нея може би е единствената ми надежда да си върна Матю.

— И ако ти донеса ужасната книга, после какво? — Кора премигна. Сребристочерните й очи ми напомниха за богинята и за изпълнените с ярост очи на Джак.

— Искаш да ме напуснеш — внезапно разбрах аз. Кора беше затворник също като мен, омагьосана, без начин да се измъкне.

— Не мога да си ида, освен ако не ме освободиш, също като страха си — каза Кора. — Аз съм твой питомник. С моята помощ ти се научи как да предеш каквото е било, да тъчеш каквото е и да завързваш онова, което трябва да бъде. Нямаш повече нужда от мен.

Но Кора беше с мен от месеци и бях започнала да разчитам на нея.

— Ами ако не успея да намеря Матю без помощта ти?

— Моята сила никога няма да те изостави. — Люспите на Кора сияеха ярко във всички цветове на дъгата дори в тъмната библиотека. Помислих си за сянката на дракона на кръста си и кимнах. Подобно на стрелата на богинята и тъкачните ми върви, връзката на Кора с огъня и водата винаги щеше да е с мен.

— Къде ще идеш? — попитах.

— На древни, забравени места. Там ще чакам онези, които ще дойдат, когато техните тъкачи ги пуснат. Ти върна магията, както беше предсказано. Вече няма да съм последната от моя вид, а първата. — Огненият дъх на Кора изпълни пространството между нас.

— Донеси ми книгата и върви с моята благословия. — Погледнах я в очите и видях копнежа й да бъде свободна. — Благодаря, Кора. Аз може и да съм върнала магията, но ти й даде криле.

— И сега е време да ги използваш — рече Кора и с три плясъка на лъскавите си, подобно на паяжини криле тя се издигна до гредите на покрива.

— Защо Кора лети нагоре? — изсъска Сара. — Прати я през шахтата на конвейера до подземните хранилища. Книгата е там.

— Не се опитвай да оформяш магията, Сара. — Баба Алсъп ме беше научила колко опасно е да си мислиш, че си по-умна от собствената си сила. — Кора знае какво прави.

— Надявам се — вметна Галоуглас. — Заради Матю.

Кора изпя мелодиите на водата и огъня и въздухът се изпълни с приглушено бърборене.

— Книгата на живота. Чувате ли я? — Огледах се за източника на звука. Не идваше от листата на бюрото, макар че те също започнаха да шептят.

Леля ми поклати глава.

Кора закръжи в най-старата част на читалнята. Мърморенето се засилваше с всеки плясък на крилете й.

— Чувам го — развълнувано възкликна Линда. — Нещо като разговор. Идва някъде оттам.

Фернандо прескочи преградата и излезе на централната пътека на читалнята. Последвах го.

— Книгата на живота не може да е там горе — запротестира Сара. — Някой щеше да я забележи.

— Не и ако я скриеш пред очите на всички — възразих и започнах да вадя безценни книги от лавицата, отварях ги, за да прегледам съдържанието им, и ги връщах обратно, за да взема следващата. Гласовете продължаваха да ме зоват, да ме умоляват да ги открия.

— Лельо! Кора май намери твоята книга. — Галоуглас посочи с ръка.

Кора бе кацнала върху клетката, в която се заключваха запазените ръкописи, за да бъдат използвани от читателите на следващия ден. Беше наклонила глава, сякаш се вслушваше в бърборещите гласове. Изгука и изкряска в отговор, задвижи глава нагоре-надолу.

Фернандо беше проследил звука до същото място и сега стоеше до бюрото, на което Шон прекарваше работните си дни. Гледаше нагоре към един рафт. Там, до телефонния указател на Оксфордския университет, имаше сива картонена кутия, която на външен вид бе толкова обикновена, че просто си просеше да не бъде забелязана — макар в момента да хващаше око, тъй като през ъглите й се процеждаше светлина. Някой беше закачил навила се на руло бележка: „Опакована. Да се върне на лавиците след оглед.“

— Не може да бъде. — Но всички инстинкти ми казваха, че може.

Пресегнах се, кутията се наклони и се озова в ръцете ми. Свалих я внимателно на бюрото. Когато я пуснах, капакът отхвърча на няколко стъпки встрани. Вътре металните закопчалки се напрягаха да държат книгата затворена.

Внимателно, давайки си сметка за многото създания вътре, извадих Ашмол 782 от кутията и го положих на дървената повърхност. Поставих длан върху корицата. Бърборенето престана.

„Избери“ — като един казаха множеството гласове.

— Избирам вас — прошепнах и освободих закопчалките на Ашмол 782. Металът бе топъл и успокояващ на допир. „Баща ми“ — помислих си.

Линда ми подаде липсващите листа.

Бавно отворих книгата.

Обърнах плътния лист, който бе сложен, за да предпази съдържанието и пергамента с изписаното от ръката на Елиас Ашмол заглавие и добавката с молив на баща ми. Първата алхимична илюстрация, новородено момиче с черна коса, впери поглед в мен от следващата страница.

Когато за първи път видях изображението на философското дете, останах поразена колко много се различава то от стандартните алхимични илюстрации. Сега нямаше как да не забележа приликата на бебето със собствената ми дъщеря. Малките й ръчички стискаха една сребърна и една златна роза, сякаш оповестяваше на света, че е дете на вещица и вампир.

Но алхимичното дете никога не е било замисляно като първа илюстрация от Книгата на живота. То трябваше да се появи след химическата сватба. След векове на раздяла беше време да върна на мястото им трите листа, които Едуард Кели беше махнал от безценната книга.

Остатъците от страниците едва се виждаха да стърчат от гръбчето на Книгата на живота. Пъхнах илюстрацията с химическата сватба на мястото й и опрях края й в остатъка. Двете части се сляха в едно пред очите ми и отново се превърнаха в едно цяло.

Редове текст плъзнаха по страницата.

Взех изображението на уробороса и дракона, които проливаха кръвта си, за да създадат нов живот, и го поставих на мястото му.

От книгата се надигна странен пронизителен звук. Кора изкряска предупредително.

Без никакво колебание и страх пъхнах последния лист в Ашмол 782. Книгата на живота отново беше цяла и завършена.

Смразяващ кръвта вой разкъса остатъка от нощта. Вятър задуха в краката ми, издигна се по тялото ми и вдигна косите ми от лицето и раменете ми като танцуващи пламъци.

Въздушното течение започна да обръща все по-бързо и по-бързо страниците на книгата. Опитах се да ги спра, натисках с пръсти велума, за да мога да прочета думите, които се появяваха от сърцевината на палимпсеста, докато алхимичните илюстрации избледняваха. Но те бяха твърде много, за да ги разбера. Студентът на Крис беше прав. Книгата на живота не беше просто текст.

Тя бе огромно хранилище на познание — имената и историите на създания, сведения за раждане и смърт, за проклятия и заклинания, за чудеса, правени с магия и кръв.

Тя бе история за нас — тъкачите и вампирите, носещи кръвожадността във вените си, и необичайните деца, които им се раждаха.

Тя ми разказа не само за предшествениците ми преди безброй поколения. Казваше ми и как е възможно подобно чудодейно творение.

Мъчех се да попия историята на Книгата на живота, докато страниците се обръщаха.

Тук започва родословието на древното племе, известно като Светлородените. Техен баща бил Вечността, а майка — Промяната, и Духът ги отгледай в утробата й...

Мислите ми препускаха, докато се мъчех да идентифицирам алхимичния текст, който бе толкова подобен.

... когато трите станали едно, силата им била безкрайна като нощта...

И стана тъй, че липсата на деца бе тежест за Атанатои.* Те търсели дъщерите...

* Безсмъртните (старогръцки). — Б. пр.

Чии дъщери? Опитах се да спра страниците, но беше невъзможно.

... откриха, че тайната на кръвничеството е известна на Мъдрите.

Какво е кръвничество?

Думите продължаваха и продължаваха, препускащи, оплетени, извиващи се. Разделяха се на две, образуваха други думи, мутираха и се възпроизвеждаха с ожесточена скорост.

Имаше имена, лица и места, откъснати от кошмари и втъкани в най-сладки сънища.

Любовта им започна с отсъствие и желание, две сърца станаха едно...

Чух изпълнен с копнеж шепот, вик на удоволствие, а страниците продължаваха да се обръщат.

... когато страхът ги обхвана, градът бе окъпан от кръвта на Светлородените.

Изпълнен с ужас вой се надигна от страницата, последван от уплашено скимтене на дете.

... и вещиците откриха кои сред тях са легнали с Атанатои...

Запуших уши с длани, мъчейки се да заглуша подобното на барабанен бой изреждане на имена и имена.

Изгубени...

Забравени...

Страшни...

Прокудени...

Забранени...

Докато страниците прелитаха пред очите ми, виждах сложната плетка, изграждаща книгата, нишките, свързващи всяка страница с родословия, чиито корени лежаха в далечното минало.

Когато дойде ред на последната страница, тя беше празна.

И тогава по нея започнаха да се появяват нови думи, сякаш някаква невидима ръка продължаваше да пише и работата й още не беше завършена.

И тъй Светлородените станаха Децата на нощта.

Кой ще сложи край на тяхното скитане? — написа невидимата ръка.

Кой ще понесе кръвта на лъва и вълка?

Намери носителя на десетия възел, защото последният отново ще бъде пръв.

Виеше ми се свят от полузабравените думи, изречени от Луиза дьо Клермон и Бриджит Бишъп, откъси от алхимична поезия от Aurora Consurgens и постоянния поток информация от Книгата на живота.

От гръбчето на книгата израсна нова страница, разпери се като крило на Кора, разгъна се като листо от млада клонка. Сара ахна.

Появи се изображение и искрящите му в злато, сребро и скъпоценни камъни цветове, втрити в пергамента, разцъфнаха на страницата.

— Емблемата на Джак! — извика Сара.

Наистина беше десетият възел, съставен от вечно свързани огнедишащ дракон и уроборос. Пейзажът около тях бе покрит с цветя и толкова пищна растителност, че спокойно можеше да изобразява райската градина.

Страницата се обърна и нови думи потекоха от невидимия си източник.

Тук продължава родословието на най-древните Светлородени.

Невидимата ръка спря за момент, сякаш потапяше перо в мастилница.

Ребека Ариел Емили Март Бишъп-Клермон, дъщеря на Даяна Бишъп, последна от нейния род, и Матю Гавриил Филип Бертран Себастиан дьо Клермон, пръв от неговия род. Родена под закрилата на змията.

Филип Майкъл Адисън Сорли Бишъп-Клермон, син на същите Даяна и Матю. Роден под закрилата на стрелеца.

Преди мастилото да успее да засъхне, страниците започнаха да се прелистват като полудели обратно към началото.

Пред очите ни от ствола на дървото в центъра на първото изображение се появи нов клон. По дължината му изникнаха листа, цветове и плодове.

Книгата на живота се затвори с трясък и закопчалките изщракаха. Бърборенето спря и библиотеката потъна в тишина. Чувствах как енергията бушува в мен и се издига до несравними нива.

— Чакайте малко — казах и се замъчих да отворя книгата отново, за да мога да разгледам по-внимателно новото изображение. Книгата на живота отначало оказа съпротива, но накрая надделях и тя се отвори.

Беше празна. Напълно празна. Заля ме вълна на паника.

— Къде изчезна всичко? — Започнах да обръщам страниците. — Книгата ми трябва, за да върна Матю! — Погледнах към Сара. — Къде сгреших?

— Ох, Господи. — Галоуглас беше бял като сняг. — Очите й.

Обърнах се да погледна през рамо, очаквайки да видя някой призрачен библиотекар, впил свиреп поглед в мен.

— Няма нищо зад теб, мила. И книгата не е отишла далеч. — Сара преглътна с мъка. — Тя е в теб.

Аз бях Книгата на живота.