Книгата на живота

1.

Духовете нямат много субстанция. Състоят се единствено от спомени и сърце. На върха на една от кулите на Сет-Тур Емили Мадър постави прозирна длан на мястото на гърдите си, което дори сега бе изпълнено с ужас.

— Не става ли по-лесно? — Гласът й, подобно на всичко останало в нея, бе едва доловим. — Гледането? Чакането? Знаенето?

— Доколкото ми е известно, не — кратко отвърна Филип дьо Клермон. Той стоеше наблизо и изучаваше собствените си прозрачни пръсти. От всички неща, които мразеше в това да си мъртъв — неспособността да докосне жена си Изабо, лишаването от вкус и мирис, факта, че няма мускули за един добър спаринг двубой, — невидимостта заемаше първото място. Непрекъснато му напомняше колко маловажен е станал.

Лицето на Емили посърна и Филип мислено се наруга. Откакто беше умряла, вещицата бе негова постоянна спътница и делеше самотата му. Какви си ги въобразяваше, че да й нарежда като на някаква слугиня?

— Може би ще стане по-лесно, когато престанат да се нуждаят от нас — по-меко рече Филип. Може и да имаше по-богат опит като дух, но Емили разбираше по-добре метафизиката на положението им. Онова, което му бе казала вещицата, противоречеше на всичко, в което той вярваше за отвъдното. Мислеше си, че живите виждат мъртвите, защото се нуждаят от тях — за помощ, прошка, отмъщение. Емили твърдеше, че това са само човешки митове и че смъртта идва едва когато живите им обърнат гръб и продължат нататък.

Това донякъде му помагаше да понесе по-леко факта, че Изабо не го забелязваше — но не кой знае колко.

— С нетърпение очаквам да видя реакцията на Ем. Толкова ще се изненада. — Топлият алт на Даяна се понесе нагоре към бойниците.

— Даяна и Матю — едновременно възкликнаха Емили и Филип, взирайки се към застлания с павета двор около замъка.

— Ето там — каза Филип и посочи към алеята. Дори и мъртъв, зрението му на вампир бе по-остро от това на обикновените хора. Освен това си оставаше по-красив, отколкото имаше право да бъде който и да било мъж — с широки рамене и дяволита усмивка. Сега обърна усмивката си към Емили, която не се сдържа и му се ухили в отговор. — Чудесна двойка са, нали? Виж само как се е променил синът ми.

Вампирите не би трябвало да са податливи на отминаващото време и затова Емили очакваше да види познатата черна коса, така тъмна, че изглеждаше синкава, същите непостоянни сиво-зелени очи, хладни и далечни като зимно море, същата бледа кожа и широка уста. Имаше обаче някои неуловими разлики, както спомена Филип. Косата на Матю бе по-къса и си бе пуснал брада, с която изглеждаше още по-опасен, едва ли не като пират. Тя ахна.

— Той да би да е... наедрял?

— Да. Охраних го, когато двамата с Даяна дойдоха през хиляда петстотин и деветдесета. Книгите го размекнаха. Трябваха му повече тренировки и по-малко четене. — Филип винаги бе твърдял, че съществува нещо като прекалена начетеност. И Матю бе живо доказателство за това.

— Даяна също изглежда различно. Прилича повече на майка си с тази дълга медна коса — каза Ем, отбелязвайки най-очевидната промяна у племенницата си.

Даяна се спъна на калдъръма и ръката на Матю моментално се стрелна да я задържи. Преди Емили бе смятала вечната му готовност да действа за израз на прекаленото му желание да защитава, така присъщо на вампирите. Сега с прозорливостта на дух тя осъзна, че причината е друга — Матю постоянно долавяше и най-малката промяна в изражението на Даяна, в настроението й, усещаше всеки знак за умора или глад. Днес обаче загрижеността му изглеждаше още по-концентрирана и изострена.

— Променила се е не само косата на Даяна. — На лицето на Филип се изписаха възхищение и почуда. — Тя е бременна. Носи детето на Матю.

Емили се вгледа по-внимателно в племенницата си и използва засиления усет за истина, който идваше със смъртта. Филип бе прав — отчасти.

— Искаш да кажеш „децата". Даяна носи близнаци.

— Близнаци — с благоговение повтори Филип. Той отмести поглед, разсеян от появата на съпругата му. — Виж, дойдоха Изабо, Сара, Софи и Маргарет.

— Какво ще стане сега, Филип? — с натежало сърце попита Емили.

— Край. Начало — преднамерено неясно рече Филип. — Промяна.

— Даяна никога не е харесвала промените — отбеляза Емили.

— Защото се бои от онова, в което трябва да се превърне — отвърна Филип.

Маркъс Уитмор се беше сблъсквал с предостатъчно ужаси от онази нощ на 1781 година, когато Матю дьо Клермон го направи вампир. Нищо обаче не го беше подготвило за днешното изпитание — да съобщи на Даяна Бишъп, че любимата й леля Емили Мадър е мъртва.

Изабо му се обади, докато двамата с Натаниел Уилсън гледаха новините в семейната библиотека. Съпругата на Натаниел, Софи, и дъщеричката им Маргарет дремеха на съседното канапе.

— Храмът — задъхано, с почти обезумял тон каза Изабо. — Ела. Веднага.

Маркъс се подчини на баба си без никакви въпроси. Забави се само колкото да извика братовчед си Галоуглас и леля си Веран, докато вървеше към вратата.

Летният полуздрач се бе поразпръснал, когато приближи поляната на върха на планината, разсеян от неземната сила, която Маркъс зърна между дърветата. Целият настръхна, когато долови магията във въздуха.

И тогава усети присъствието на вампир — Жербер Орийак. И на още някого. Вещица.

По каменния коридор отекнаха леки, целенасочени стъпки, които изтръгнаха Маркъс от унеса му и го върнаха в настоящето. Тежката врата се отвори с неизменното скърцане.

— Здравей, скъпа. — Маркъс се извърна от гледката към Оверн и пое дълбоко дъх. Уханието на Фийби Тейлър му напомняше за люляковите храсти, които растяха пред червената врата на семейната му ферма. Деликатен и непоколебим, ароматът бе символизирал надеждата за пролет след дългите зими в Масачузетс и събуждаше спомени за усмивката на отдавна мъртвата му майка. Сега Маркъс го свързваше единствено с дребната жена с желязна воля, която стоеше пред него.

— Всичко ще бъде наред. — Фийби се пресегна и оправи яката му. В маслинените й очи се четеше загриженост. Маркъс бе започнал да носи по-официални дрехи вместо концертните тениски горе-долу по същото време, когато започна да подписва писмата си с Маркъс дьо Клермон вместо с Маркъс Уитмор — името, под което тя го познаваше отначало, преди да й разкаже за вампирите, хиляда и петстотин годишните бащи, френските замъци с неприветливи роднини и една вещица на име Даяна Бишъп. За Маркъс бе едва ли не чудо, че Фийби бе останала с него.

— Не. Няма. — Той взе едната й ръка и целуна дланта й. Фийби не познаваше Матю. — Остани тук с Натаниел и останалите. Моля те.

— Казвам ти го за последен път, Маркъс Уитмор. Ще стоя до теб, когато посрещаш баща си и съпругата му. Повече няма да го обсъждаме. — Тя протегна ръка. — Тръгваме ли?

Маркъс пое ръката й, но вместо да я последва към изхода, както беше очаквала, я дръпна към себе си. Фийби се залепи за гърдите му, опряла длан на сърцето му. Погледна го изненадано.

— Добре тогава. Но ако искаш да слезеш с мен, Фийби, има някои условия. Първо, през цялото време ще бъдеш с мен или с Изабо.

Тя понечи да възрази, но сериозният поглед на Маркъс я накара да замълчи.

— Второ, кажа ли ти да напуснеш, напускаш. Без никакво бавене. Без никакви въпроси. Отиваш направо при Фернандо. Той ще бъде в параклиса или в кухнята. — Маркъс се вгледа в лицето й и видя, че тя неуверено се съгласява. — Трето, в никакъв, абсолютно никакъв случай не се доближавай на една ръка разстояние до баща ми. Ясно?

Фийби кимна. Подобно на всеки добър дипломат, тя бе готова да следва правилата на Маркъс — засега. Но ако бащата на Маркъс бе чудовището, за което го смятаха някои тук, Фийби щеше да направи каквото трябва.

Фернандо Гонсалвис изсипа разбитите яйца в нагорещения тиган върху станалите вече кафяви картофи. Неговата тортиля еспаньола бе едно от малкото ястия, които Сара Бишъп можеше да яде, а точно днес вдовицата имаше нужда да се подкрепи.

Галоуглас седеше на масата в кухнята и изчовъркваше засъхнали капки восък от старите дъски. Приличаше на мрачна мечка със спускащата се до яката коса и мускулестото си телосложение. По предмишниците и бицепсите му се виеха пъстроцветни татуировки. Темата им разкриваше нагласата му за момента, тъй като при вампирите татуировките се задържаха само за няколко месеца. Точно сега той като че ли мислеше за корените си, тъй като ръцете му бяха покрити с келтски плетеници, руни и приказни зверове, взети от стари скандинавски и келтски митове и легенди.

— Стига си се тревожил. — Гласът на Фернандо бе топъл и мек като отлежало в дъбови бъчви шери.

Галоуглас вдигна за момент очи, след което отново се зае да човърка восъка.

— Никой няма да попречи на Матю да направи онова, което трябва, Галоуглас. Отмъщаването за смъртта на Емили е въпрос на чест. — Фернандо намали огъня във фурната и тръгна към масата. Босите му крака стъпваха безшумно по каменните плочи на пода. Докато вървеше, той нави ръкавите на бялата си риза. Беше безупречно чиста въпреки прекараните в кухнята часове. Напъха полите на ризата в колана на джинсите си и прокара пръсти през тъмната си вълниста коса.

— Маркъс ще се опита да поеме вината, нали знаеш — рече Галоуглас. — Но Емили не умря заради него.

Сцената в планината беше странно мирна, като се имаха предвид обстоятелствата. Галоуглас пристигна при храма малко след Маркъс. Цареше пълна тишина, а Емили Мадьр бе коленичила в кръг от светли камъни. Вещерът Питър Нокс беше положил ръце на главата й, а на лицето му беше изписано очакване, граничещо с глад. Жербер Орийак, най-близкият съсед вампир на Клермон, гледаше с интерес.

— Емили! — Изпълненият с мъка вик на Сара разкъса тишината с такава сила, че дори Жербер отстъпи сепнато назад.

Стреснатият Нокс пусна Емили. Тя се свлече в безсъзнание на земята. Сара насочи към вещера едно-единствено мощно заклинание, което запрати Нокс през поляната.

— Не, Маркъс не я уби — каза Фернандо, връщайки Галоуглас в настоящето. — Но нехайството му...

— Неопитността — вметна Галоуглас.

— Нехайството му — повтори Фернандо — изигра роля в трагедията. Маркъс го знае и поема отговорността.

— Маркъс не е искал да бъде начело — измърмори Галоуглас.

— Така е. Аз го предложих и Матю се съгласи, че това е правилното решение. — Фернандо стисна за момент рамото на Галоуглас и се върна при печката.

— Затова ли дойде? Защото се чувстваш виновен, че отказа да поведеш братството, когато Матю се обърна към теб за помощ? — Никой не беше по-изненадан от Галоуглас, когато Фернандо се появи в Сет-Тур. Беше избягвал това място от смъртта на бащата на Галоуглас, Юг дьо Клермон, през четиринайсети век.

— Дойдох, защото Матю застана до мен, след като френският крал екзекутира Юг. Бях съвсем сам на целия свят, само с мъката си. — Тонът на Фернандо бе рязък. — И отказах да поведа Рицарите на Лазар, защото не съм Дьо Клермон.

— Но ти беше другар на баща ми! — запротестира Галоуглас. — Ти си точно толкова Дьо Клермон, колкото Изабо и децата й!

Фернандо внимателно затвори вратата на фурната.

— Аз съм другар на Юг — подчерта той, все така обърнат с гръб към Галоуглас. — Баща ти никога няма да бъде минало за мен.

— Извинявай, Фернандо — рече поразеният Галоуглас. Макар че Юг беше мъртъв от почти седем столетия, Фернандо така и не се възстанови от загубата. И Галоуглас се съмняваше, че някога ще успее.

— Колкото до това, че съм Дьо Келромн — продължи Фернандо, все още взрян в стената над печката, — Филип не споделяше мнението ти.

Галоуглас отново зачопли восъка. Фернандо наля две чаши червено вино и ги отнесе на масата.

— Вземи — каза той и подаде едната на Галоуглас. — Днес и на теб ще ти трябват сили.

Март нахълта в кухнята. Икономката на Изабо командваше в тази част на замъка и изобщо не беше доволна, че вижда неканени гости. Изгледа кисело Фернандо и Галоуглас, подуши въздуха и отвори решително вратата на фурната.

— Това е най-хубавият ми тиган! — обвинително заяви тя.

— Знам. Затова го използвам — отвърна Фернандо и отпи глътка вино.

— Мястото ти не е в кухнята, дон Фернандо. Отивай горе. Вземи и Галоуглас със себе си. — Март взе пакетче чай и чайник от лавицата до мивката. После забеляза увития в кърпа чайник на подноса до чашите, чинийките, млякото и захарта. Намръщи се още повече.

— И защо мястото ми да не е тук? — остро попита Фернандо.

— Ти не си слуга — обясни Март. Тя вдигна похлупака на чайника и подуши подозрително съдържанието му.

— Любимият чай на Даяна. Ти ми каза какво обича, помниш ли? — Фернандо се усмихна тъжно. — А всички в тази къща служат на Дьо Клермон, Март. Единствената разлика е, че на теб, Ален и Виктоар ви плащат добре, за да го правите. От останалите се очаква да бъдем благодарни за привилегията.

— И напълно основателно. Поредната manjasang* мечта да си част от семейството. Гледай да го запомниш за в бъдеще. Както и лимона, дон Фернандо — каза Март, наблягайки върху титлата му. После взе подноса. — Между другото, яйцата ти прегарят.

* Вампир, вампирски, „хранещ се с кръв“ (окситански). — Б. пр.

Фернандо се втурна да ги спасява.

— Колкото до теб — продължи Март, обръщайки черните си очи към Галоуглас, — не си ни разказал всичко, което трябва, за Матю и жена му.

Галоуглас виновно сведе поглед към виното си.

— Мадам баба ти ще се заеме с теб по-късно. — И с тази смразяваща кръвта забележка Март излезе от кухнята.

— Сега пък какво си направил? — попита Фернандо, докато оставяше тортилята си (която не беше съсипана, Alhahdulillah*) на печката. От дългия си опит знаеше, че каквато и да е кашата, Галоуглас я бе забъркал с най-добри намерения и без изобщо да се замисля за възможната катастрофа.

* Слава богу (арабски). — Б. пр.

— Амиии — проточи Галоуглас, провлачвайки гласните така, както може само един шотландец, — май пропуснах едно-две неща от историята.

— Като например? — попита Фернандо, долавяйки намек за катастрофа сред уютните миризми на кухнята.

— Като факта, че леля е бременна — при това не от друг, а от Матю. И че дядо я е осиновил като внучка. Господи, кръвната му клетва беше оглушителна. — Галоуглас погледна замислено. — Не смяташ ли, че още ще можем да я чуем?

Фернандо стоеше с увиснало чене.

— Не ме гледай така. Не ми се стори правилно да споделям новината за бебето. Жените понякога приемат много странно подобни неща. Филип каза на леля Веран за кръвната клетва, преди да умре през четирийсет и пета, а тя също не обели и дума! — заоправдава се Галоуглас.

Въздухът се разтресе, сякаш безшумно се беше взривила бомба. Нещо зелено и огнено профуча покрай прозореца на кухнята.

— Какво беше това, по дяволите? — Фернандо отвори вратата и закри очи от ярката слънчева светлина.

— Вбесена вещица, предполагам — мрачно рече Галоуглас. — Сара явно е казала на Даяна и Матю новината за Емили.

— Нямам предвид експлозията. А онова!

Фернандо посочи камбанарията на „Сен Люсиен“, около която кръжеше крилато, двукрако и огнедишащо създание. Галоуглас се надигна, за да види по-добре.

— Това е Кора. Следва леля навсякъде — прозаично обясни той.

— Но това е дракон! — Фернандо изгледа стъписано доведения си син.

— Глупости! Не е някакъв си дракон. Не виждаш ли, че има само два крака? Кора е огнедишащ дракон. — Галоуглас завъртя ръката си да покаже една татуировка на крилато създание, което силно напомняше на онова горе. — Като този. Може да съм пропуснал една-две подробности, но предупредих всички, че леля Даяна няма да е същата вещица, каквато беше преди.

— Истина е, скъпа. Ем е мъртва. — Явно стресът, че трябва да съобщи тъжната вест на Даяна и Матю, й идваше в повече. Сара можеше да се закълне, че е видяла дракон. Фернандо бе прав. Май трябваше да намали уискито.

— Не ти вярвам. — Гласът на Даяна бе изтънял и изпълнен с паника. Тя заоглежда големия салон на Изабо, сякаш очакваше да открие Емили скрита зад някое пищно украсено канапе.

Матю пристъпи пред нея.

— Емили я няма, Даяна. — Тихият му глас бе тъжен и нежен. — Отишла си е.

— Не. — Даяна се опита да го избута и да продължи да търси, но Матю я притегли в обятията си.

— Ужасно съжалявам, Сара — рече той, като притискаше Даяна към себе си.

— Не казвай, че съжаляваш! — извика Даяна и се помъчи да се освободи от желязната хватка на вампира. Заблъска с юмрук рамото на Матю. — Ем не е мъртва! Това е някакъв кошмар. Събуди ме, Матю. Моля те! Искам да се събудя и да открия, че още сме в хиляда петстотин деветдесет и първа.

— Не е кошмар — изтъкна Сара. Дългите седмици я бяха убедили, че смъртта на Ем е ужасяващо истинска.

— Значи някъде съм завила погрешно. Или съм завързала лошо някой възел в заклинанието за пътуване във времето. Не би трябвало да се озовем тук! — Даяна се тресеше цялата от мъка и шок. — Ем обеща, че никога няма да си тръгне, без да се сбогува.

— Ем нямаше време да се сбогува с никого. Но това не означава, че не те обичаше. — Сара си повтаряше това стотина пъти на ден.

— Даяна трябва да седне — намеси се Маркъс и придърпа един стол. В много отношения синът на Матю приличаше на онзи двайсетгодишен сърфист, който бе влязъл в дома на Бишъп миналия октомври. Кожената връв със странната колекция дрънкулки, събирани през вековете, още висеше на врата му под русата коса. Все така беше обут в любимите си маратонки. Предпазливият и тъжен поглед обаче беше нещо ново.

Сара беше благодарна за присъствието на Маркъс и Изабо, но точно сега се нуждаеше най-много от Фернандо. Той беше нейната опора по време на това изпитание.

— Благодаря, Маркъс — каза Матю, докато слагаше Даяна да седне. Фийби се опита да пъхне чаша вода в ръката й. Когато Даяна я изгледа неразбиращо, Матю я взе и я остави на близката маса.

Всички погледи се бяха обърнали към Сара.

А нея не я биваше в такива неща. Даяна беше историкът в семейството. Тя щеше да знае откъде да започне и как да свърже обърканите събития в съгласувана история с начало, среда и край, а може би дори и с приемливо обяснение защо е умряла Емили.

— Няма лесен начин да ти кажа това — започна лелята на Даяна.

— Не е нужно да ни казваш каквото и да било — прекъсна я Матю и я погледна съчувствено. — Обясненията могат да почакат.

— Не. И двамата трябва да знаете. — Сара посегна към мястото, където обичайно бе чашата й с уиски, но сега там нямаше нищо. Тя погледна умоляващо Маркъс.

— Емили умря горе в стария храм — каза Маркъс, поемайки ролята на разказвач.

— Храма на богинята ли? — прошепна Даяна и се намръщи в опит да се съсредоточи.

— Да — задавено потвърди Сара и се изкашля, за да прочисти заседналата в гърлото й буца. — Емили прекарваше там все повече и повече време.

— Сама ли е била? — Изражението на Матю вече не беше топло и разбиращо, в тона му се долавяше скреж.

Отново се възцари тишина, този път тежка и неловка.

— Не позволяваше на никого да я придружава — каза Сара и събра сили да бъде честна. Даяна също беше вещица и щеше да разбере, ако се отклони от истината. — Маркъс се опиташе да я убеди, че трябва да взема някого със себе си, но тя отказваше.

— Защо е искала да е сама? — попита Даяна, която веднага долови безпокойството на леля си. — Какво е ставало там, Сара?

— От януари Ем се обръщаше към висшите магии за напътствия. — Сара извърна поглед от шокираното лице на Даяна. — Имаше ужасни предчувствия за смърт и катастрофа, и си мислеше, че те могат да й помогнат да разбере причината.

— Но тя винаги казваше, че висшите магии са твърде мрачни, за да може една вещица да работи безопасно с тях — изтъкна Даяна, като отново повиши тон. — Твърдеше, че всяка вещица, която се смята неуязвима за опасностите им, ще научи по трудния начин колко могъщи са те.

— Казвала го е от опит — обясни Сара. — Към тях може да се пристрастиш. Емили не искаше да научаваш, че е изпитала привличането им, скъпа. От десетилетия не беше докосвала камък за гадаене, нито се е опитвала да призове дух.

— Да призовава духове ли? — Очите на Матю се присвиха, докато станаха на цепки. С черната си брада изглеждаше наистина ужасяващо.

— Мисля, че се е опитвала да се свърже с Ребека. Ако знаех докъде е стигнала с опитите си, щях да положа повече усилия да я спра. — Очите на Сара се напълниха със сълзи. — Питър Нокс явно е усетил силата, с която работеше Емили, а висшите магии винаги са го интересували. След като открил...

— Нокс ли? — Гласът на Матю бе тих, но косъмчетата на тила на Сара настръхнаха.

— Когато открихме Ем, Нокс и Жербер също бяха там — с нещастен тон обясни Маркъс. — Беше получила инфаркт. Сигурно се е намирала под огромен натиск, докато се е опитвала да се съпротивлява на онова, което правеше Нокс. Почти не беше на себе си. Опитах се да я съживя. Сара също. Но и двамата не можахме да направим нищо.

— Защо Жербер и Нокс са били тук? И какво се е надявал да спечели Нокс, като убие Ем? — извика Даяна.

— Не мисля, че се е опитвал да я убие, скъпа — отвърна Сара. — Нокс четеше мислите й, или поне се опитваше. Последните й думи бяха: „Зная тайната на Ашмол 782, но ти никога няма да я научиш“.

— Ашмол 782 ли? — Даяна бе поразена. — Сигурна ли си?

— Напълно. — На Сара й се искаше племенницата й никога да не бе намирала проклетия ръкопис в Бодлианската библиотека. Той беше причината за повечето им сегашни злощастия.

— Нокс твърдеше, че Дьо Клермон притежават липсващи страници от ръкописа на Даяна и знаят тайните му — обади се Изабо. — С Веран му казахме, че греши, но единственото, което отклони вниманието му от темата, беше бебето. Маргарет.

— Натаниел и Софи дойдоха с нас при храма. Маргарет беше с тях — обясни Маркъс в отговор на изумения поглед на Матю. — Преди Емили да изгуби съзнание, Нокс видя Маргарет и настоя да разбере как два демона са родили бебе вещица. Позова се на съглашението. Заплаши да изправи Маргарет пред Паството и да започне разследване за „сериозното нарушение“ на закона, както го нарече. Докато ние се опитвахме да съживим Емили и да отнесем бебето на безопасно място, Жербер и Нокс се измъкнаха.

До неотдавна Сара винаги беше смятала Паството и съглашението за необходимо зло. На трите свръхестествени вида — демони, вампири и вещици — не им беше лесно да живеят сред хората. Всички те бяха ставали мишени за човешкия страх и насилие в един или друг момент от историята и създанията отдавна се бяха разбрали да сключат съглашение, за да сведат до минимум опасността да привличат вниманието на хората към техния свят. Това ограничаваше сближаването между видовете, както и участието им в човешката религия или политика. Деветчленното Паство налагаше съглашението и се грижеше създанията да се подчиняват на правилата му. Сега, когато Даяна и Матю си бяха у дома, Паството можеше да върви по дяволите и да вземе съглашението със себе си, каза си Сара.

Даяна обърна глава и впери невярващ поглед настрани.

— Галоуглас? — прошепна тя, когато салонът се изпълни с уханието на море.

— Добре дошла у дома, лельо. — Галоуглас пристъпи напред и златната му глава заблестя на лъчите на слънцето. Даяна се взираше с изумление в него, след което от гърдите й се изтръгна ридание.

— Стига, стига. — Галоуглас я сграбчи в мечешка прегръдка. — Доста отдавна не ми се е случвало жени да избухват в сълзи, когато ме видят. Пък и би трябвало аз да плача при събирането ни. За теб от последната ни среща са минали само няколко дни. За мен обаче са столетия.

Около тялото на Даяна засия нещо божествено, подобно на бавно разгаряща се свещ. Сара примигна. Определено трябваше да спре пиенето.

Матю и племенникът му се спогледаха. Изражението на Матю стана още по-загрижено, когато сълзите на Даяна и сиянието около нея се засилиха.

— Нека Матю те заведе горе. — Галоуглас бръкна в джоба си и извади смачкана жълта кърпа за глава. Подаде я на Даяна, като я скри с тяло от останалите.

— Тя добре ли е? — попита Сара.

— Само малко уморена — каза Галоуглас, докато двамата с Матю повеждаха Даяна към покоите в кулата.

След като Даяна и Матю излязоха, крехкото самообладание на Сара не издържа и тя се разплака. Всеки ден преживяваше отново и отново събитията около смъртта на Ем, но да го преживее в присъствието на Даяна беше още по-болезнено. Появи се Фернандо със загрижена физиономия.

— Всичко е наред, скъпа. Нека се излее — промърмори той и я придърпа към себе си.

— Къде беше, когато имах нужда от теб? — изохка Сара, когато плачът й премина в хлипане.

— Сега съм тук — каза Фернандо и нежно я залюля. — А Даяна и Матю са си на сигурно у дома.

— Не мога да спра да се треса. — Зъбите на Даяна тракаха, ръцете й се движеха, сякаш теглени от невидими конци. Галоуглас стисна устни и остана назад, докато Матю загръщаше плътно съпругата си с одеяло.

— От шока е, mon coeur — промърмори Матю и я целуна по бузата. Състоянието й се дължеше не само на смъртта на Емили, но и на травматичния спомен за загубата на родителите й. Той разтри ръцете й през одеялото. — Би ли донесъл малко вино, Галоуглас?

— Не бива. Бебетата... — започна Даяна. Изражението й се промени и сълзите отново напълниха очите й. — Те никога няма да видят Ем. Децата ни ще израснат, без да познават Ем.

— Ето. — Галоуглас подаде на Матю сребърна манерка. Чичо му го погледна с благодарност.

— Това е по-добро и от вино — рече Матю, докато отвинтваше капачката. — Само една глътка, Даяна. Няма да навреди на близнаците и ще ти помогне да се успокоиш. Ще кажа на Март да донесе черен чай с много захар.

— Ще убия Питър Нокс — решително заяви Даяна, след като отпи глътка уиски. Светлината около нея стана по-ярка.

— Не и днес — твърдо рече Матю и върна манерката на Галоуглас.

— Сиянието на леля да не би да е станало по-ярко, откакто се върнахте? — Галоуглас не беше виждал Даяна Бишъп от 1591 година, но не си спомняше светлината да е била така видима.

— Да. Носеше прикриващо заклинание. Шокът явно го е развалил — поясни Матю, докато я слагаше да легне на канапето. — Даяна искаше Емили и Сара да се порадват на новината, че ще стават баби, преди да започнат да задават въпроси за нарастващата й сила.

Галоуглас с мъка сдържа проклятието си.

— По-добре ли си? — попита Матю, приближавайки пръстите на Даяна към устните си.

Тя кимна. Галоуглас забеляза, че зъбите й още тракат. Заболя го, когато си помисли за усилията, които тя полагаше, за да се владее.

— Ужасно съжалявам за Емили — прошепна й Матю и сложи длани на бузите й.

— Ние ли сме виновни? Дали не сме останали в миналото твърде дълго, както каза татко? — Даяна говореше толкова тихо, че дори на Галоуглас му беше трудно да я чуе.

— Разбира се, че не — с приповдигнат тон възрази Галоуглас. — Питър Нокс го направи. Никой друг не е виновен.

— Хайде сега да не мислим кого да обвиняваме — прекъсна го Матю с гняв в очите.

Галоуглас кимна разбиращо. Матю можеше да каже много неща за Нокс и Жербер — но по-късно. Точно сега единствената му грижа беше жена му.

— Емили би искала да се грижиш най-вече за себе си и за Сара. Това е достатъчно засега. — Матю махна медните кичури, залепнали за солените от сълзите бузи на Даяна.

— Трябва да сляза долу — промълви Даяна, поднасяйки яркожълтата кърпа на Галоуглас към очите си. — Сара има нужда от мен.

— Да останем още малко тук. Нека Март донесе чая — предложи Матю и седна до нея. Даяна се облегна на него и се разхълца, мъчейки се да сдържи сълзите си.

— Ще ви оставя — навъсено рече Галоуглас.

Матю кимна мълчаливо.

— Благодаря, Галоуглас — каза Даяна и му подаде кърпата.

— Задръж я — отвърна той и се обърна към изхода.

— Сами сме. Трябва да бъдем силни — прошепна Матю, докато Галоуглас се спускаше по виещото се стълбище.

Галоуглас остави Матю и Даяна преплетени един в друг, с изкривени от болка и мъка лица. Всеки от тях се мъчеше да даде на другия утехата, която не можеше да намери в себе си.

— Изобщо не биваше да те призовавам. Трябваше да намеря друг начин да получа отговорите на въпросите си — обърна се Емили към най-близката си приятелка. — Трябваше да останеш със Стивън.

— Предпочитам да съм при дъщеря си, отколкото където и да е другаде — отвърна Ребека Бишъп. — Стивън разбира.

Тя се загледа отново в Даяна и Матю, които оставаха все така прегърнати в мъката си.

— Не се бойте. Матю ще се погрижи за нея — успокои ги Филип. Той още се опитваше да си създаде мнение за Ребека Бишъп. Тя бе необичайно предизвикателно създание и не отстъпваше на нито един вампир по умението да пази тайни.

— Ще се погрижат един за друг — каза Ребека с ръка на сърцето си. — Както си знаех.