Книгата на живота

22.

Матю се насочи на северозапад извън града, с Даяна до себе си. Караше необичайно бързо и за по-малко от петнайсет минути се озоваха на тих второстепенен път, сгушен в сянката на върховете, известни сред местните като Спящия великан. Матю спря колата и угаси двигателя. Светна лампа на веранда и възрастен мъж надникна в мрака.

— Вие ли сте, господин Клермон? — Гласът му бе слаб и тънък, но в очите му още се долавяше остър интелект.

— Да, господин Фелпс — кимна Матю. Той заобиколи колата и помогна на Даяна да слезе. — Със съпругата ми се качваме до хижата.

— Радвам се да ви видя, госпожо — каза господин Фелпс и отдаде чест. — Господин Галоуглас се обади да ме предупреди, че може да отскочите. Каза да не се безпокоя, ако чуя нещо наоколо.

— Съжалявам, че ви събудихме — извини се Даяна.

— Аз съм стар човек, госпожо Клермон. Напоследък не ми трябва много сън. Предполагам, че ще се наспя, след като умра — хрипливо се разсмя господин Фелпс. — Горе ще намерите всичко, което ви е нужно.

— Благодаря, че наглеждате мястото — рече Матю.

— Семейна традиция — отвърна господин Фелпс. — Рейнджьрът на господин Уитмор е при навеса, ако не искате да използвате стария ми гатор. Не ми се вярва съпругата ви да иска да извърви целия път. Порталът на парка е затворен, но знаете как да влезете. Приятно прекарване.

Господин Фелпс се прибра и мрежестата врата се затвори с тракане.

Матю хвана Даяна за лакътя и я насочи към нещо като кръстоска между количка за голф е необичайно големи грайфери на гумите и плажно бъги. Пусна я само колкото да заобиколи колата и да се качи.

Порталът на парка бе така добре скрит, че едва се виждаше, а пътеката, минаваща за път, бе неосветена и без маркировка, но Матю намери и двете с лекота. Взе няколко остри завоя и продължиха да се изкачват нагоре по склона покрай гъстата гора, докато не стигнаха открито пространство с малка дървена къща, сгушена под дърветата. Вътре светеше и златната светлина бе уютна и приканваща като на някаква хижа от приказките.

Матю спря рейнджъра и го сложи на ръчна спирачка. Пое дълбоко дъх, за да се наслади на нощните аромати на бор и докоснатата от росата трева. Долината долу изглеждаше мрачна. Запита се дали настроението му, или сребристата светлина на луната я правеше така неприветлива.

— Неравно е. Не искам да паднеш. — Той протегна ръка, давайки на Даяна възможност да избира дали да я поеме, или не.

Тя го погледна загрижено и хвана ръката му. Матю огледа хоризонта. Не можеше да спре да търси нови заплахи. После вниманието му се насочи нагоре.

— Луната е доста ярка — рече той. — Дори тук е трудно да видиш звездите.

— Защото е Мабон — тихо обясни Даяна.

— Мабон ли? — изненада се Матю.

Тя кимна.

— Преди една година ти влезе в Бодлианската библиотека и право в сърцето ми. Щом тази твоя порочна уста се усмихна, щом погледът ти се задържа многозначително върху мен, макар че никога дотогава не бяхме се срещали, разбрах, че животът ми никога няма да е същият.

Думите на Даяна дадоха на Матю временно облекчение от безпокойството, с което го бяха изпълнили заповедта на Болдуин и новините на Крис. За един кратък миг светът се озова между отсъствието и желанието, между кръвта и страха, между топлината на лятото и ледените дълбини на зимата.

— Какво има? — Даяна го погледна изпитателно. — Нещо свързано с Джак ли? С кръвожадността? Или с Болдуин?

— Да. Не. В известен смисъл. — Матю прокара пръсти през косата си и се обърна, за да избегне острия й поглед. — Болдуин знае, че Джак е убил онези топлокръвни в Европа. Знае, че е убиец вампир.

— Определено не е първият път, когато жаждата за кръв у вампир е довела до неочаквани смъртни случаи — подхвърли Даяна в опит да разведри обстановката.

— Този път е различно. — Нямаше лесен начин да го каже. — Болдуин ми нареди да го убия.

— Не. Забранявам. — Думите й отекнаха и от изток повя вятър. Тя рязко се извъртя и Матю я хвана. Тя започна да се съпротивлява в ръцете му, вдигайки сиво-кафява вихрушка около краката си.

— Не си тръгвай от мен. — Не беше сигурен, че може да се овладее, ако тя го направи. — Трябва да се вслушаш в разума.

— Не. — Тя продължаваше да се опитва да го избегне. — Не можеш да се откажеш от него. Джак няма винаги да страда от кръвожадност. Ти ще намериш лек.

— За кръвожадността няма лек. — Матю би дал живота си, за да промени този факт.

— Какво? — Шокът на Даяна бе очевиден.

— Направихме анализ на новите ДНК проби. За първи път можем да прегледаме потомство от множество поколения отвъд Маркъс. Крис и Мириам проследиха гена на кръвожадността от Изабо през мен и Андрю до Джак.

Матю вече беше привлякъл напълно вниманието на съпругата си.

— Кръвожадността е аномалия на развитието — продължи той. — Има генетичен компонент, но генът като че ли се задейства от нещо в нашата некодираща ДНК. Двамата с Джак имаме това нещо. Maman, Маркъс и Андрю го нямат.

— Не разбирам — прошепна Даяна.

— По време на прераждането ми нещо, вече съществувало в моята некодираща човешка ДНК, е реагирало на новата генетична информация в организма ми — търпеливо обясни Матю. — Знаем, че вампирските гени са брутални и избутват настрани човешките, за да доминират в модифицираните клетки. Но те не заместват всичко. Ако го правеха, моят геном щеше да е идентичен с този на Изабо. Вместо това аз съм нейно дете, съчетание от генетичните съставки, наследени от човешките ми родители, както и от наследеното от нея.

— Значи си имал кръвожадност, преди Изабо да те направи вампир? — Даяна бе разбираемо объркана.

— Не. Имал съм задействащите механизми на гена, необходими за проявяване на болестта — уточни Матю. — Маркъс е идентифицирал конкретна некодираща ДНК, която според него играе тази роля.

— В онова, което нарича боклучава ДНК ли? — попита Даяна.

Матю кимна.

— В такъв случай е възможно намирането на лек — настоя тя. — След няколко години...

— Не, mon coeur. — Не биваше да подхранва надеждите й. — Колкото повече разбираме гена на кръвожадността и научаваме за некодиращите гени, толкова по-добро може да стане лечението, но това не е болест, която можем да излекуваме. Единствената ни надежда е да я предотвратяваме и ако е рекъл Бог, да облекчим симптомите й.

— Докато го направите, можеш да научиш Джак как да я контролира. — Изражението на Даяна си оставаше упорито. — Не е нужно да го убиваш.

— Симптомите на Джак са далеч по-лоши от моите. Генетичните фактори, които задействат болестта, у него са с много по-високи нива, отколкото у мен. — Матю премигна, за да сдържи напиращите кървави сълзи. — Няма да страда. Обещавам ти.

— Но ти ще страдаш. Казваш, че плащам цена, защото се забърквам с живота и смъртта ли? Същото се отнася и за теб. Джак няма да го има, но ти ще продължиш да живееш и да се мразиш — изтъкна тя. — Помисли само какво ти е струвала смъртта на Филип.

Матю не можеше да мисли за нищо друго. Беше убивал други създания след смъртта на баща си, но само за да уреди собствени сметки. До тази нощ последният сир Дьо Клермон, който му бе заповядвал да убива, беше Филип. Той бе наредил и собствената си смърт.

— Джак страда, скъпа. Това ще сложи край на страданието му. — Матю използва същите думи като Филип, за да убеди жена си да признае неизбежното.

— За него може би. Но не и за нас. — Ръката на Даяна посегна към издутия й корем. — Близнаците може да имат кръвожадност. И тях ли ще убиеш?

Зачака го да отрече, да й каже, че е луда дори да си помисли подобно нещо. Но той не го направи.

— Когато Паството разбере какво е направил Джак, а това е само въпрос на време, те ще го убият. И няма да им пука колко уплашен ще е той и колко болка му причиняват. Болдуин ще се опита да убие Джак, преди да се стигне дотам, за да задържи Паството настрана от семейните работи. Ако се опита да избяга, Джак може да попадне в ръцете на Бенджамин. Ако това стане, Бенджамин ще си отмъсти ужасно за предателството му. Тогава смъртта ще бъде благословия. — Лицето и гласът на Матю бяха безстрастни, но агонията, която блесна в очите на Даяна, щеше да го преследва вечно.

— В такъв случай Джак ще изчезне. Ще отиде някъде далеч, където никой няма да може да го намери.

Матю сподави раздразнението си. Беше разбрал, че Даяна е инат още на първата им среща. Това бе една от причините да я обикне, макар че понякога упоритостта й го докарваше до лудост.

— Един вампир не може да оцелее в самота. Подобно на вълците, ние трябва да сме част от глутница или полудяваме. Помисли си за Бенджамин, Даяна. И какво се случи с него, когато го изоставих.

— Ще идем с него — каза тя, ловейки се за сламки в желанието си да спаси Джак.

— Така само ще улесним Бенджамин или Паството да го открият.

— Тогава трябва да основеш издънка незабавно, както предложи Маркъс — заяви Даяна. — Джак ще има цяла фамилия, която да го защитава.

— Ако го направя, ще трябва да призная Бенджамин. Това ще разкрие кръвожадността не само на Джак, но и моята собствена. Ще изложи Изабо и Маркъс на огромна опасност, както и близнаците. И не само те ще страдат, ако се изправим срещу Паството без подкрепата на Болдуин. — Матю пое треперливо дъх. — Ако си до мен като моя съпруга, Паството ще настоява за подчинението ти, както и за моето.

— Подчинение? — тихо повтори Даяна.

— Това е война, Даяна. Така става с жените, които се съпротивляват. Чу историята на майка ми. Мислиш ли, че твоята съдба ще бъде различна в ръцете на вампирите?

Тя поклати глава.

— Трябва да ми повярваш. Далеч по-добре е да останем в семейството на Болдуин, отколкото да действаме сами — настоя той.

— Грешиш. Близнаците и аз никога няма да сме в пълна безопасност под властта на Болдуин. Нито пък Джак. Запазването на позицията е единственият възможен начин да се продължи напред. Всеки друг път води обратно в миналото — изтъкна тя. — А от личен опит знаем, че миналото не е нищо повече от временен отдих.

— Не разбираш силите, които ще се съберат срещу нас, ако го направим. Всичко, което са извършили или ще извършат децата и внуците ми, се стоварва на моя праг по вампирския закон. Вампирските убийства? Аз съм ги извършил. Злините на Бенджамин? Аз съм виновен за тях. — Матю трябваше да накара Даяна да види какво може да им струва подобно решение.

— Не могат да те винят за онова, което са сторили Бенджамин и Джак — възрази тя.

— Напротив, могат. — Матю пъхна ръце между нейните. — Аз създадох Бенджамин. Ако не бях го сторил, никое от тези престъпления нямаше да се случи. Моя работа е като сир на Бенджамин и прасир на Джак да ги обуздая, ако е възможно, или да ги убия, ако не е.

— Това е варварство. — Даяна дръпна ръцете си. Матю усещаше силата, горяща под кожата й.

— Не, това е вампирска чест. Вампирите могат да оцеляват сред топлокръвни поради три системи на вярвания — закон, чест и правосъдие. Тази нощ видя вампирското правосъдие в действие — каза Матю. — То е бързо и брутално. Ако искам да остана сир на собствената си издънка, аз също трябва да го раздавам.

— По-добре ти, отколкото Болдуин — отвърна Даяна. — Ако той е начело, винаги ще се питам дали някой ден няма да му омръзне да защитава мен и близнаците и да нареди нашата смърт.

Жена му бе права. Но това поставяше Матю в невъзможна ситуация. За да спаси Джак, той трябваше да не се подчини на Болдуин. Ако не се подчинеше на Болдуин, нямаше да му остане друг избор, освен да стане сир на собствена издънка. Това означаваше да убеди глутница бунтовни вампири да приемат лидерството му и да рискуват да бъдат избити, като разкрият кръвожадността в редиците си. Щеше да бъде кървав, изпълнен с насилие и сложен процес.

— Моля те, Матю — прошепна Даяна. — Умолявам те, не изпълнявай заповедта на Болдуин.

Той се вгледа в лицето на съпругата си. Забеляза болката и отчаянието в очите й. Беше невъзможно да каже „не“.

— Добре тогава — с неохота отвърна той. — Ще ида в Ню Орлиънс, но при едно условие.

Облекчението на Даяна бе очевидно.

— Всичко. Кажи го.

— Няма да дойдеш с мен. — Каза го с равен глас, макар самото споменаване да е далеч от партньорката си беше достатъчно кръвожадността да закипи във вените му.

— Да не си посмял да ми заповядваш да остана тук! — на свой ред кипна Даяна.

— Не можеш да бъдеш около мен, докато го правя. — Вековете практика бяха научили Матю да държи изкъсо чувствата си въпреки вълнението на съпругата му. — Не искам да отивам където и да било без теб. Господи, едва понасям да изчезваш от погледа ми. Но да бъдеш в Ню Орлиънс, докато се боря със собствените си внуци, ще те изложи на ужасна опасност. И безопасността ти няма да бъде застрашена от Болдуин или Паството. А от мен.

— Никога не би ме наранил. — Даяна се беше вкопчила в това убеждение от началото на връзката им. Време беше да й каже истината.

— Елинор си мислеше същото — навремето. После я убих в пристъп на лудост и ревност. Джак не е единственият вампир във фамилията, чиято кръвожадност се задейства от любов и вярност. — Матю погледна жена си в очите. — Същото важи и за моята.

— Ти и Елинор сте били просто любовници. А ние сме партньори. — Изражението й обаче показа, че започва да разбира. — През цялото време казваше, че не бива да ти се доверявам. Кълнеше се, че ще ме убиеш лично, но няма да позволиш някой друг да ме докосне.

— Казах ти истината. — Върховете на пръстите му се плъзнаха по скулите й и продължиха нагоре, за да уловят сълзата, която заплашваше да капне от ъгълчето на окото й.

— Но не цялата истина. Защо премълча, че връзката ни само ще влоши кръвожадността ти? — извика Даяна.

— Мислех си, че мога да открия лек. И че дотогава ще мога да владея чувствата си — отвърна Матю. — Но ти за мен стана жизненоважна като дъха и кръвта. Сърцето ми вече не знае къде свършвам аз и къде започваш ти. От мига, в който те видях, разбрах, че си могъща вещица, но как бих могъл да си представя, че ще имаш такава власт над мен?

Даяна му отговори не с думи, а с целувка, която го стресна с настоятелността си. Отговорът му бе не по-малко страстен. Когато се отдръпнаха един от друг, двамата бяха потресени. Даяна докосна устни с треперещи пръсти. Матю опря глава върху нейната, сърцето му нейното сърце — туптеше буйно от наплива на чувства.

— Основаването на нова издънка ще изисква пълното ми внимание, както и пълен контрол — каза Матю, когато най-сетне си възвърна дар слово. — Ако успея...

— Трябва — твърдо рече Даяна. — Ще успееш.

— Добре, ma lionne. Когато успея, ще има моменти, когато ще се налага лично да поемам нещата в свои ръце — обясни той. — Не че нямам вяра на теб, но не мога да се доверя на самия себе си.

— Както се държа с Джак — подсказа Даяна.

Матю кимна.

— Да бъда отделен от теб ще бъде истински ад, но да съм разсеян ще бъде невъобразимо опасно. Колкото до контрола ми... е, мисля, че знаем колко е малък, когато си наоколо. — Той докосна устните й с още една целувка, този път прелъстителна. Бузите на Даяна се зачервиха.

— Какво ще правя, докато си в Ню Орлиънс? — попита тя. — Трябва да има някакъв начин, по който да ти помогна.

— Намери онзи липсващ лист от Ашмол 782 — отвърна Матю. — Книгата на живота ще ни трябва като коз, независимо какво ще се случи между мен и децата на Маркъс. — Фактът, че търсенето ще попречи на Даяна да се замеси пряко в катастрофата, ако тази вятърничава схема се провали, беше допълнителен бонус. — Фийби ще ти помогне за третата илюстрация. Иди в Сет-Тур. Чакай ме там.

— Как ще знам дали си добре? — попита Даяна. Реалността на предстоящото им разделяне започваше да се усеща.

— Ще намеря начин да ти съобщя. Но никакви телефони. Никакви имейли. Не бива да оставяш диря от улики за Паството, ако Болдуин или някой от собствената ми кръв ме предаде — предупреди Матю. — Трябва да си запазиш благоразположението му, поне докато не бъдеш призната за Дьо Клермон.

— Но дотогава има месеци! — Изражението на Даяна стана отчаяно. — Ами ако децата се родят по-рано?

— Март и Сара ще акушират — нежно рече той. — Няма как да се предскаже колко дълго ще продължи това, Даяна.

„Може да отнеме години“ — помисли си Матю.

— Как да накарам децата да разберат защо баща им не е с тях? — попита тя, неизвестно как чула неизречените думи.

— Ще кажеш на близнаците, че е трябвало да стоя настрана, защото обичам тях и майка им с цялото си сърце. — Гласът му трепна. Той я придърпа в обятията си и я задържа, сякаш това можеше да забави неизбежното й заминаване.

— Матю? — разнесе се познат глас от мрака.

— Маркъс? — Даяна не бе чула приближаването му, макар че Матю бе доловил първо миризмата, а после тихите стъпки на сина си, докато той се катереше по планината.

— Здравей, Даяна. — Маркъс излезе от сенките на едно осветено от луната място.

Очите й се свиха загрижено.

— Да не е станало нещо в Сет-Тур?

— Всичко във Франция е наред. Помислих си, че Матю има нужда от мен тук — каза Маркъс.

— А Фийби? — попита Даяна.

— С Ален и Март е. — Маркъс изглеждаше уморен. — Неволно подслушах плановете ви. Задействате ли ги, няма връщане назад. Сигурен ли си, че искаш да основеш издънка, Матю?

— Не — отвърна той. Не можеше да излъже. — Но Даяна е. — Погледна съпругата си. — Крис и Галоуглас те чакат долу на пътя. Тръгвай, mon coeur.

— Още сега ли? — За момент Даяна изглеждаше уплашена от огромните мащаби на онова, което предстоеше да започнат.

— Никога няма да стане по-лесно. Ще трябва да ме оставиш и да тръгнеш. Не поглеждай назад. И, за бога, не тичай. — Матю никога не би могъл да се овладее, ако го направи.

— Но... — Тя стисна устни. Кимна и бързо изтри внезапно появилите се сълзи.

В последната целувка на Матю сякаш се бяха събрали повече от хиляда години копнеж.

— Никога няма... — започна Даяна.

— Шшш. — Той сложи пръст на устните й. — Никога не казвай никога за нас, нали?

После я отдели от себе си. Разстоянието помежду им беше само няколко сантиметра, но спокойно можеше да е и хиляди километри. Веднага щом се разделиха, кръвта му започна да вие. Той я обърна, за да й покаже двете малки светлинки от фенерите на приятелите им.

— Не прави нещата само по-трудни за него — тихо прошепна Маркъс на Даяна. — Върви. Бавно.

В продължение на няколко секунди Матю не беше сигурен, че тя ще бъде в състояние да го направи. Виждаше златните и сребърните нишки в пръстите й, искрящи и проблясващи, сякаш се опитваха да споят нещо, което е било внезапно, ужасно разкъсано. Тя пристъпи колебливо. После отново. Матю видя как мускулите на гърба й треперят, докато се мъчеше да се владее. Главата й клюмна. После тя изправи рамене и бавно пое в обратната посока.

— От самото проклето начало знаех, че ще разбиеш сърцето й — извика Крис на Матю, когато тя стигна до него. И я прегърна.

В действителност сърцето на Матю се разкъсваше, отнемайки самообладанието му, здравия му разум, последните следи от човечност.

Маркъс го наблюдаваше, без да мигне, докато Галоуглас и Крис отвеждаха Даяна. Когато те изчезнаха от поглед, Матю скочи напред. Маркъс го хвана.

— Ще успееш ли без нея? — попита той баща си. Самият Маркъс бе далеч от Фийби от по-малко от двайсет часа и вече се чувстваше неспокоен от раздялата им.

— Налага се — отвърна Матю, макар че в момента не можеше да си представи как би го направил.

— Даяна знае ли как ще ти се отрази раздялата? — Маркъс още имаше кошмари за Изабо и колко бе страдала по време на плена и смъртта на Филип. Все едно да гледаш как някой преминава през най-тежката абстиненция, която можеш да си представиш — треперенето, ирационалното поведение, физическата болка. А баба му и дядо му бяха сред щастливите вампири, които можеха да се отделят за известни периоди от време, въпреки че бяха партньори. Кръвожадността на Матю правеше това невъзможно. Още преди той и Даяна да станат истински партньори, Изабо бе предупредила Маркъс, че на баща му не може да се има доверие, ако с Даяна се случи нещо.

— Тя знае ли? — повтори Маркъс.

— Не напълно. Наясно е обаче какво ще ми се случи, ако остана тук и се подчиня на брат си. — Матю се отскубна от ръката на сина си. — Не е нужно да заставаш до мен в това начинание. Все още имаш избор. Болдуин ще те приеме, стига да го помолиш за прошка.

— Направих избора си още през хиляда седемстотин осемдесет и първа, забрави ли? — Очите на Маркъс бяха сребристи на лунната светлина. — И тази нощ ти доказа, че изборът ми е бил правилен.

— Няма гаранция, че ще се получи — предупреди го Матю. — Болдуин може да откаже да утвърди издънката. Паството може да надуши с какво сме се заели, преди да сме приключили. А Бог знае, че децата ти имат причина да се противопоставят.

— Няма да ти улеснят работата, но децата ми ще направят онова, което им кажа да направят. В крайна сметка. Освен това сега ти си под моя закрила — каза Маркъс.

Матю го погледна изненадано.

— Твоята безопасност, безопасността на партньорката ти и на близнаците, които носи, сега са първостепенна задача на Рицарите на Лазар — обясни Маркъс. — Болдуин може да заплашва колкото си иска, но аз имам под свое командване повече от хиляда вампири, демони и да, дори вещици.

— Те никога няма да ти се подчинят — възрази Матю. — Не и когато разберат за какво искаш да се сражават.

— Как според теб ги наех на първо място? — Маркъс поклати глава. — Наистина ли мислиш, че сте единствените две създания на планетата, които имат причина да не харесват ограниченията на съглашението?

Но Матю бе твърде разсеян, за да отговори. Вече чувстваше първия неудържим импулс да тръгне след Даяна. Скоро нямаше да е в състояние да седи повече от няколко минути, преди инстинктите да започнат да му заповядват да отиде при нея. А след това щеше да стане още по-лошо.

— Ела. — Маркъс прегърна баща си през раменете. — Джак и Андрю ни очакват. Подозирам, че проклетото куче май също ще трябва да дойде в Ню Орлиънс.

Матю все така не отговори. Ослушваше се за гласа на Даяна, за характерните й стъпки, за ритъма на сърцето й.

Цареше единствено тишина, а звездите светеха твърде слабо, за да му покажат пътя към дома.