Книгата на живота

31.

— Престани да ми казваш да не напъвам. — Бях зачервена, плувнала в пот и исках само да разкарам тези бебета от себе си колкото се може по-бързо.

— Не напъвай — повтори Март. Двете със Сара ме поддържаха, докато се разтъпквах в усилие да успокоя болките в гърба и краката си. Контракциите все още бяха на около пет минути, но болката ставаше нетърпима и се излъчваше от гръбнака към корема ми.

— Искам да легна. — След седмици на съпротива срещу почивките ми се искаше да допълзя обратно до леглото с покрития с гума матрак и стерилизираните му чаршафи. Не пропуснах да забележа иронията, също като всички други в стаята.

— Никакво лягане — отсече Сара.

— Ох, господи. Още една. — Заковах на място и стиснах ръцете им. Този път контракцията продължи дълго. Тъкмо се изправих и започнах да дишам нормално, когато получих нова. — Искам Матю!

— Тук съм — обади се той и зае мястото на Март. Кимна на Сара. — Това беше бързо.

— В книгата пише, че контракциите трябва постепенно да зачестяват. — Прозвучах като някаква избухлива учителка.

— Бебетата не четат книги, скъпа — рече Сара. — Те си имат свои идеи за тези неща.

— И когато си наумят да се родят, не цепят басма никому — добави доктор Шарп, докато влизаше с усмивка в стаята. Доктор Гарет бил повикан в последния момент на друго раждане, така че доктор Шарп пое командването на медицинския ми екип. Тя опря стетоскопа в корема ми, премести го и пак го опря. — Справяш се чудесно, Даяна. Близнаците също. Никакви признаци за тревога. Препоръчвам да опитаме вагинално раждане.

— Искам да легна — промърморих през зъби, когато поредният стоманен пръстен стегна гръбнака ми и заплаши да ме пререже на две. — Къде е Маркъс?

— В края на коридора — осведоми ме Матю. Смътно си спомних, че го бях изхвърлила от стаята, когато контракциите се засилиха.

— Ако се наложи цезарово сечение, ще може ли да дойде навреме? — тревожно попитах.

— Викаше ли ме? — попита Маркъс, докато влизаше в стаята, облечен в хирургическо облекло. Неподправената му усмивка и добро настроение моментално ме успокоиха. След като вече се бе върнал, не можех да си спомня защо го бях изритала.

— Кой е преместил проклетото легло? — Издържах с пъшкане поредната контракция. Леглото изглеждаше на мястото си, но това несъмнено беше илюзия, защото ми отнемаше цяла вечност да се добера до него.

— Матю — безгрижно рече Сара.

— Няма такова нещо! — запротестира той.

— При раждане стоварваме абсолютно всичко на главата на мъжа. Така майката не развива разни убийствени фантазии, а мъжете си припомнят, че не са в центъра на вниманието — обясни Сара.

Разсмях се и пропуснах надигащата се вълна от болка на следващата свирепа контракция.

— Мам... По дя... Мът... — Стиснах плътно устни.

— Няма да минеш през тази нощ без ругатни, Даяна — рече Маркъс.

— Не искам първото нещо на света, което ще чуят бебетата, да е някоя дълга и напоителна ругатня. — Сега си спомних причината да изгоня Маркъс. Беше подхвърлил, че съм твърде благопристойна насред агонията.

— Матю може да пее, при това силно. Сигурен съм, че ще успее да те заглуши.

— Мътните... по дяволите... боли — избъбрих и се превих. — Ако искаш да помогнеш, премести шибаното легло, но спри да ми възразяваш, задник такъв!

Отговорът ми беше посрещнат с потресено мълчание.

— Браво на момичето — каза Маркъс. — Знаех си, че го имаш в себе си. А сега да погледнем.

Матю ми помогна да легна на леглото, което бе лишено от безценното си копринено покривало и повечето завеси. Двете легълца бяха поставени до камината в очакване на близнаците. Взирах се в тях, докато Маркъс извършваше прегледа.

Дотук това бяха четирите физически най-досадни часа в живота ми. Напъхаха и извадиха от мен повече неща, отколкото бях предполагала, че е възможно. Изживяването бе странно дехуманизиращо, като се има предвид, че давах нов живот на този свят.

— Има още време, но нещата се развиват добре — заяви Маркъс.

— Лесно ти е да го кажеш. — Щях да го фрасна, но се беше настанил между бедрата ми, а бебетата бяха на път.

— Това е последният ти шанс за местна упойка — каза той. — Ако откажеш и се наложи да правим секцио, ще трябва да ти сложим пълна.

— Не е нужно да се правиш на героиня, ma lionne — обади се Матю.

— Не се правя на героиня — за четвърти или пети път му изтъкнах. — Нямаме представа как може да се отрази местната упойка на бебетата. — Спрях и изкривих лице в опит да блокирам болката.

— Не спирай да дишаш, скъпа. — Сара застана до мен. — Чу я, Матю. Не иска местна упойка и няма смисъл да се спори по въпроса. А сега, за болката. Смехът помага, Даяна. Както и съсредоточаването върху нещо друго.

— Удоволствието също помага — вметна Март и нагласи краката ми на матрака по такъв начин, че гърбът ми моментално се отпусна.

— Удоволствие ли? — объркано повторих. Март кимна. Погледнах я ужасена. — Нямаш предвид онова.

— Точно него има предвид — каза Сара. — Може невероятно да промени нещата.

— Не. Как изобщо можете да предлагате подобни неща? — Не можех да си представя друг така лишен от еротичен заряд момент. Изведнъж разходката ми се стори много добра идея и провесих крака през ръба на леглото. Стигнах само дотам, тъй като последва поредната контракция. Когато отмина, двамата с Матю се оказахме сами.

— Дори не си го помисляй — казах, когато ръцете му ме обгърнаха.

— Разбирам „не“ на поне двайсет езика. — Упорството му беше дразнещо.

— Да не искаш да ми баеш, или нещо подобно? — попитах аз.

Матю се замисли за момент.

— Охо. — Очаквах песен и танц за това колко свети са бременните жени и как той би изтърпял всичко заради мен. Изкисках се.

— Легни на лявата си страна и ще ти разтрия гърба. — Матю ме придърпа към себе си.

— Гърбът ми е единственото нещо, което ще разтриеш — предупредих го.

— Така разбрах и аз — отвърна той с още по-вбесяващ тон. — А сега лягай. Веднага.

— Това вече е повече в твой стил. Тъкмо започвах да си мисля, че са направили грешка и са ти сложили на теб упойката. — Обърнах се и наместих тялото си по неговото.

— Вещица — каза той и ме гризна по рамото.

Добре, че лежах, когато дойде следващата контракция.

— Не искаме да напъваш, защото не се знае колко време ще е нужно, а бебетата още не са готови да се родят. Минаха четири часа и осемнайсет минути от началото на контракциите. Могат да продължат още цял ден. Трябва да почиваш. Това е една от причините да настоявам да вземеш успокоително. — Матю започна да масажира с палци кръста ми.

— Само четири часа и осемнайсет минути? — едва чуто попитах.

— Вече деветнайсет, но иначе, да. — Той ме задържа, докато тялото ми се разтърсваше от поредната свирепа контракция. Когато бях в състояние отново да мисля свързано, тихо изстенах и притиснах гръб в дланта му.

— Палецът ти е улучил абсолютно божествено местенце. — Въздъхнах с облекчение.

— А това? — Палецът му се плъзна надолу и по-близо до гръбнака ми.

— Истински рай — казах. По време на следващата контракция успях да дишам малко по-добре.

— Кръвното ти продължава да е нормално и разтриването на гърба като че ли помага. Да го направим както подобава. — Матю извика на Маркъс да донесе странно оформения, тапициран с кожа стол с поставката за книги от библиотеката му и да го постави до прозореца, а върху поставката да сложи възглавница. После ми помогна да го възседна с лице към възглавницата.

Коремът ми се изду и докосна гърба на стола.

— За какво всъщност е този стол?

— За гледане на бой с петли и игри на карти по цяла нощ — отвърна Матю. — Ще ти бъде много по-удобно на кръста, ако се наведеш малко напред и положиш глава на възглавницата.

Наистина се оказа така. Матю започна пълен масаж, който започна от бедрата ми и продължи нагоре, докато не стигна до мускулите в основата на черепа. През това време получих още три контракции и макар да бяха продължителни, хладните ръце на Матю и силните му пръсти сякаш облекчиха донякъде болката.

— На колко бременни си помогнал по този начин? — попитах, обхваната от любопитство откъде има тези умения. Ръцете на Матю замръзнаха.

— Само на теб. — Успокояващите му движения продължиха.

Завъртях глава и открих, че ме гледа, макар че пръстите му нито за миг не престанаха да се движат.

— Изабо каза, че аз съм единствената, която е спала в тази спалня.

— Никоя друга не е била достойна. Но можех да си те представя в тази стая — с мен, разбира се — малко след като се срещнахме.

— Защо ме обичаш толкова много, Матю? — Не разбирах с какво го привличам, особено когато буквално се търкалях, лежах по очи и пъшках от болка. Отговорът му не закъсня.

— Ти си отговорът на всеки въпрос, който някога съм си задавал или ще си задам. — Той махна косата ми от шията и ме целуна по мекото място под ухото. — Какво ще кажеш да се надигнеш малко?

Внезапната остра болка в долната част на тялото не ми позволи да отговоря. Успях само да изпъшкам.

— Това ми прилича на десет сантиметра разкритие — промърмори Матю. — Маркъс?

— Добра новина, Даяна — жизнерадостно съобщи Маркъс, докато влизаше в стаята. — Вече трябва да напъваш!

И аз напъвах. В продължение на дни, както ми се струваше.

Първо опитах по модерния начин — легнала, с Матю до мен, който стискаше ръката ми и ме гледаше с обожание.

Не се получи.

— Не е задължително да е признак за неприятност — увери ни доктор Шарп и погледна към Матю и мен от мястото си между бедрата ми. — На близнаците понякога им трябва повече време да се размърдат през този етап от раждането. Нали, Март?

— Трябва й табуретка — намръщено рече Март.

— Донесох своя — обяви доктор Шарп. — В коридора е. — Тя посочи с глава.

И тъй, децата, заченати през шестнайсети век, предпочетоха да обърнат гръб на модерните медицински удобства и да се родят по старомодния начин — на прост дървен стол с извита като подкова седалка.

Вместо да се налага шестима непознати да споделят родилното преживяване, бях заобиколена само от онези, които обичах — Матю зад мен, който ме поддържаше физически и емоционално; Джейн и Март в краката ми, които ме поздравяваха, че имам такива разумни бебета, че да се покажат на света първо с главата; Маркъс, който от време на време даваше по някой съвет; Сара до мен, която ми казваше кога да дишам и кога на напъвам; Изабо, която стоеше до вратата и предаваше развитието на нещата на Фийби, която чакаше в коридора и пускаше непрестанна поредица съобщения до Пикърин Плейс, където Фернандо, Джак и Андрю чакаха новини.

Беше мъчително.

Отне цяла вечност.

Когато най-сетне в 23:55 се разнесе първият възмутен плач, започнах да плача и да се смея едновременно. Свирепо защитно чувство се породи там, където само преди секунди се бе намирало детето ми, и ме изпълни с целеустременост.

— Добре ли е? — попитах, мъчейки се да погледна надолу.

— Съвършена е — каза Март и ме погледна с гордост.

— Тя? — смаяно възкликна Матю.

— Момиче е. Фийби, кажи им, че мадам е родила момиче — развълнувано предаде Изабо.

Джейн вдигна малкото създание. Беше синя, набръчкана и омазана с ужасни на вид неща, за които бях чела, но изобщо не бях готова да видя по собственото си дете. Косата й бе абсолютно черна и много гъста.

— Защо е синя? Какво й е? Умира ли? — Безпокойството ми растеше.

— Ще почервенее като домат за нула време — успокои ме Маркъс, загледан в новата си сестра. После подаде на Матю ножици и клампа. — И дробовете й определено са наред. Мисля, че на теб се пада честта.

Матю стоеше неподвижен.

— Припаднеш ли, Матю Клермон, никога няма да ти го простя — сприхаво рече Сара. — Размърдай си задника и прережи пъпната връв.

— Ти го направи, Сара. — Ръцете на Матю трепереха на раменете ми.

— Не. Искам Матю да го направи — настоях. Знаех, че иначе щеше да съжалява по-късно.

Думите ми го накараха да се размърда и секунди по-късно той бе коленичил до доктор Шарп. Въпреки първоначалното му колебание, след като разполагаше с бебе и подходящото медицинско оборудване, движенията му станаха умели и сигурни. След като той клампира и преряза пъпната връв, доктор Шарп бързо уви дъщеря ни в очакващото я одеяло и поднесе вързопа на Матю.

Той се изправи слисан с мъничкото телце на ръце. Имаше нещо вълшебно в съпоставянето на бащината сила и уязвимостта на дъщеря му. Тя спря да плаче за момент, прозина се и отново се развика на студената и унизителна обстановка, в която се намираше.

— Здравей, мъничка непозната — прошепна Матю и ме погледна с благоговение. — Прекрасна е.

— Господи, само я чуйте — каза Маркъс. — Пълна осмица на теста на Апгар, нали, Джейн?

— Определено. Защо не я претеглите и измерите, докато почистим малко и се приготвим за следващото?

Внезапно осъзнал, че работата ми е само наполовина свършена, Матю предаде бебето на грижите на Маркъс. После ме целуна продължително и кимна.

— Готова ли си, ma lionne?

— Доколкото мога да бъда — изпъшках, обхваната от нова остра болка.

Двайсет минути по-късно, в 00:15 ч., се роди синът ни. Беше по-едър от сестра си на килограми и дължина, но бе благословен със същите мощни бели дробове. Това, казаха ми, било много добро нещо, макар че се запитах дали ще си мислим същото след дванайсет часа. За разлика от първородната ни, синът ни имаше червеникава руса коса.

Матю помоли Сара да отреже пъпната връв, тъй като бе напълно зает да мърмори безсмислени нежности в ухото ми, да повтаря колко прекрасна и смела съм била, като през цялото време ме придържаше изправена.

Едва след раждането на второто бебе започнах да се треса от глава до пети.

— Какво... става? — попитах с тракащи зъби.

Матю ме премести на мига от табуретката на леглото.

— Дайте бебетата — нареди той.

Март сложи едното бебе отгоре ми, а Сара другото. Крайниците им бяха сбърчени, а лицата им бяха станали тъмночервени от плача. Веднага щом усетих тежестта на сина и дъщеря си на гърдите си, треперенето престана.

— Това е един от недостатъците на табуретката, когато са близнаци — каза грейналата доктор Шарп. — Майките се разтреперват от внезапното облекчение и нямат шанс да се обвържат с първото дете, преди второто да има нужда от вниманието им.

Март избута Матю и уви бебетата в одеяла, без нито за миг да промени положението им — вампирска ловкост, която със сигурност не беше по силите на повечето акушерки, независимо от опита им. Докато Март се грижеше за бебетата, Сара нежно масажираше корема ми, докато плацентата не излезе от мен с един последен спазъм.

Матю задържа децата за момент, докато Сара внимателно ме почисти. Душът можел да почака, докато не се почувствам в състояние да стана; бях сигурна, че това никога няма да се случи.

Сара и Март махнаха чаршафите и ги смениха с нови, без да ми се наложи да помръдна. За нула време се озовах облегната на пухени възглавници сред чисто бельо. Матю върна бебетата обратно в ръцете си. Стаята бе празна.

— Не знам как оцелявате от подобно нещо — каза той и притисна устни в челото ми.

— Това да се обърнеш с хастара навън ли? — погледнах едното мъничко личице, после другото. — И аз не знам. — Сниших глас. — Иска ми се мама и татко да бяха тук. Филип също.

— Ако беше тук, сега Филип щеше да крещи на улицата и да буди съседите — каза Матю.

— Искам да го наречем Филип, на баща ти — тихо предложих. При думите ми синът ни леко отвори едно око. — Съгласен ли си?

— Само ако наречем дъщеря ни Ребека — каза Матю и нежно докосна тъмната й глава. Тя сбърчи личице още повече.

— Не съм сигурна, че одобрява — отбелязах, като се възхищавах как такова мъниче може вече да си има мнение.

— Ще има да избира между куп други имена, ако продължава да възразява — рече Матю. — Като се замисля, почти толкова, колкото са кръстниците.

— Ще трябва да направим таблица, за да се ориентираме в кашата — въздъхнах и повдигнах малко Филип. — Определено той е по-тежкият.

— И двамата са с чудесни размери. А Филип е почти четиресет и шест сантиметра. — Матю погледна с гордост сина си.

— Ще бъде висок като баща си. — Наместих се по-удобно на възглавниците.

— И червенокос като майка си и баба си — добави Матю. Той заобиколи леглото, разръчка огъня и легна до мен, опрян на лакът.

— Прекарахме толкова време в търсене на древни тайни и отдавна изгубени магически книги, а те са истинската химическа сватба — изтъкнах, докато гледах как Матю пъха пръст в мъничката ръка на Филип. Бебето го сграбчи с изненадваща сила.

— Права си. — Той завъртя сина си на едната, после на другата страна. — Малко от мен, малко от теб. Отчасти вампир, отчасти вещер.

— И изцяло наш — твърдо казах и запуших устата му с целувка.

— Имам дъщеря и син — съобщи Матю на Болдуин. — Ребека и Филип. И двамата са здрави и добре.

— А майка им? — попита Болдуин.

— Даяна се справи великолепно. — Ръцете на Матю се разтреперваха всеки път, когато си помислеше през какво премина тя.

— Поздравления, Матю. — Болдуин не звучеше радостно.

— Какво има? — намръщи се Матю.

— Паството вече е научило за раждането.

— Откъде? — остро попита Матю. Сигурно някой следеше къщата — или вампир с много остро зрение, или вещица с остро второ зрение.

— Кой знае? — уморено отвърна Болдуин. — Склонни са да отложат обвиненията срещу теб и Даяна в замяна на възможност да изследват децата.

— Никога. — Гневът на Матю пламна.

— Паството само иска да знае какво представляват близнаците — кратко съобщи Болдуин.

— Мои са. Филип и Ребека са мои — изръмжа Матю.

— Никой не оспорва това, колкото и невъзможно да изглежда — рече Болдуин.

— Това е работа на Жербер. — Всички инстинкти на Матю му казваха, че вампирът е най-важната връзка между Бенджамин и търсенето на Книгата на живота. Той манипулираше от години политиката на Паството и най-вероятно бе въвлякъл Нокс, Сату и Доменико в кроежите си.

— Може би. Не всеки вампир в Лондон е създание на Хабърд — каза Болдуин. — Веран все така настоява да иде при Паството на шести декември.

— Раждането на бебетата не променя нищо — настоя Матю, макар да знаеше, че не е така.

— Грижи се за сестра ми, Матю — тихо заръча Болдуин. На Матю му се стори, че долавя истинска тревога в тона на брат си.

— Винаги — отвърна той.

Бабите бяха последните гости на бебетата. Сара се беше нахилила от ухо до ухо, а Изабо направо сияеше от щастие. Когато им казахме имената, двете бяха трогнати от мисълта, че завещаното от липсващите прародители на децата ще бъде продължено в бъдещето.

— Ама и вие сте едни. Да си имате близнаци, родени на различни дати — каза Сара, като смени Ребека с Филип, който се взираше в баба си с омаяно намръщена физиономия. — Виж дали няма да успееш да я накараш да си отвори очите, Изабо.

Изабо духна леко в лицето на Ребека. Очите й се отвориха широко, тя запищя и размаха мъничките си ръце към баба си.

— Точно така. Сега можем да те видим както подобава, красавице моя.

— Освен това са и различни зодии — добави Сара, като леко люлееше Филип в ръцете си. За разлика от сестра си, Филип предпочиташе да лежи неподвижно и тихо да наблюдава обстановката с широко отворени тъмни очи.

— Кои? — Бях сънлива и бъбренето на Сара бе прекалено сложно, за да следя мисълта й.

— Бебетата. Ребека е Скорпион, а Филип е Стрелец. Змията и стрелецът — отвърна Сара.

„Дьо Клермон и Бишъп. Десетият възел и богинята.“ Перата от сова на стрелата погъделичкаха рамото ми, а опашката на дракона се стегна около измъчените ми бедра. Предупредително вдигнат пръст изправи гръбнака ми и нервите ми се изопнаха.

Матю се намръщи.

— Нещо не е ли наред, mon coeur?

— Не. Просто странно усещане. — Поривът да защитавам, който бе заел мястото на бебетата, се засили. Не исках Ребека и Филип да бъдат свързани с някаква по-голяма плетка, чийто замисъл бе недостижим за някой дребен и незначителен като майка им. Те бяха мои деца — наши деца — и щях да се погрижа да си намерят собствения път, а не да следват онова, което им подаде съдбата.

— Здравей, татко. Гледаш ли?

Матю се взираше в екрана на компютъра, притиснал телефона между ухото и рамото си. Този път Бенджамин се беше обадил, за да остави съобщението. Искаше да чуе реакцията на Матю на онова, което виждаше на екрана.

— Разбрах, че е ред на поздравленията. — В гласа на Бенджамин се долавяше изтощение. Тялото на мъртва вещица лежеше на операционната маса зад него, отворено в напразен опит да спаси детето, което бе носила. — Момиче. А също и момче.

— Какво искаш? — Въпросът бе зададен спокойно, но вътрешно Матю кипеше. Защо никой не можеше да открие проклетия му син?

— Жена ти и дъщеря ти, разбира се. — Гласът на Бенджамин стана по-твърд. — Твоята вещица е плодовита. Защо?

Матю не отговори.

— Ще открия какво я прави така специална. — Бенджамин се наведе напред и се усмихна. — Знаеш, че ще го направя. Ако сега ми кажеш онова, което искам да знам, няма да ми се налага да го изтръгвам от нея по-късно.

— Никога няма да я докоснеш. — Гласът — и самообладанието — на Матю се пречупиха. Горе бебетата заплакаха.

— О, ще го направя — тихо обеща Бенджамин. — Отново и отново, докато Даяна Бишъп не ми даде онова, което искам.

Не може да съм спала повече от трийсет или четиресет минути преди свирепите писъци на Ребека да ме събудят. Когато сънените ми очи се фокусираха, видях Матю да я носи към камината с нежно и утешително мърморене.

— Знам. Светът може да е сурово място, мъничката ми. След време ще ти стане по-лесно да го понасяш. Чуваш ли как пращят дървата? Виждаш ли как светлината играе по стената? Това е огън, Ребека. Може би го имаш във вените си, също като майка ти. Шшшт. Това е просто сянка. Най-обикновена сянка.

Матю гушна бебето и запя френска приспивна песничка.

Матю дьо Клермон беше влюбен. Усмихнах се на изпълнената му с обожание физиономия.

— Доктор Шарп каза, че ще огладнеят — подвикнах му от леглото и разтърках очи. Прехапах устна. Тя ми бе обяснила също, че преждевременно родените деца може да се окажат трудни за хранене, тъй като мускулите, с които сучат, не са напълно развити.

— Да извикам ли Март? — попита Матю през настоятелния плач на Ребека. Знаеше, че се безпокоя за кърменето.

— Искам да опитам сама — казах.

Той сложи възглавница в скута ми и ми подаде Ребека. После събуди Филип, който спеше дълбоко. Сара и Март ми бяха надули главата с обяснения колко е важно да храня двете деца едновременно. В противен случай, веднага щом нахраня едното, другото ще е вече огладняло.

— Филип ще бъде пакостникът — със задоволство определи Матю, докато го вдигаше от легълцето му. Момченцето се намръщи на баща си и примигна с огромните си очи.

— Защо реши така? — преместих леко Ребека, за да направя място за брат й.

— Прекалено е кротък — ухили се Матю.

Нужни ми бяха няколко опита, преди Филип да засуче. Ребека обаче беше невъзможна.

— Не спира да реве за достатъчно време, че да започне да суче! — обезсърчено възкликнах аз.

Матю постави пръст в устата й и тя послушно лапна върха му.

— Пробвай да им смениш местата. Може пък ароматът на мляко ще я убеди да опита.

Направихме съответните промени. Филип запищя, когато Матю го премести, и известно време продължи да хълца и пуфти на другата гърда, само за да е сигурно, че сме разбрали, че подобно прекъсване няма да бъде търпяно в бъдеще. Последва известно нерешително сумтене, докато Ребека се оглеждаше да види защо е цялата врява, след което тя предпазливо лапна зърното ми. След първото засмукване очите й се ококориха.

— Аха. Сега вече разбира. Нали ти казах, мъничката ми? — промърмори Матю. — Maman е отговорът на всичко.