Книгата на живота

27.

— Спри тук — нареди Галоуглас. Ленард настъпи спирачките на мерцедеса, те се задействаха моментално и колата безшумно закова пред портала на Старата ложа. Тъй като никой не беше готов да чака в Лондон новини за третия лист освен Хамиш, който беше зает да спасява еврото от срив, бях с целия си антураж. Фернандо ни следваше в един от безбройните джипове на Матю.

— Не. Не тук. Иди до къщата — казах на Ленард. Постройката до портала щеше да ми напомня твърде много за Матю. Продължихме по алеята и от оксфордската мъгла се появиха познатите очертания на Старата ложа. Странно беше да я видя отново без полята около нея, пълни с овце и купи сено, и само с един комин, пращащ тънка струйка пушек към небето. Опрях чело в студения прозорец на колата и оставих боядисаните в черно и бяло греди и ромбовидните стъклени панели на прозорците да ми напомнят за други, по-щастливи времена.

Облегнах се назад в меката кожена седалка и извадих телефона си. Нямаше нови съобщения от Матю. Утеших се, като погледнах отново двете снимки, които вече беше изпратил — Джак с Маркъс и само Джак, опрял скицник на коляното си и напълно погълнат от онова, което правеше. Последната снимка беше пристигнала, след като пратих на Матю снимката на фреските от Грейфрейърс. Благодарение на магията на фотографията бях уловила и призрака на кралица Изабела, която гледаше с високомерно презрение.

Усетих погледа на Сара върху себе си. Тя и Галоуглас бяха настояли да починем за няколко часа тук, преди да продължим за Чипинг Уестън. Бях възразила. След тъкането на заклинания винаги се чувствах някак куха и ги уверявах, че пребледняването и липсата на апетит се дължат изцяло на магията. Те обаче не обърнаха внимание на протестите ми.

— Тук ли, мадам? — Ленард намали пред грижливо поддържания тисов плет между чакълената алея и рова. През 1590 година просто влизахме с конете в централния двор на имението, но сега никой от автомобилите не би могъл да премине по тесния каменен мост. Затова заобиколихме до малкия двор зад сградата, който се използваше от доставчици и търговци, когато живеех тук навремето. Там беше паркиран малък фиат и очукан камион, който явно се използваше за задачи из имението. Приятелката и наемателка на Матю Амира Чаван ни очакваше.

— Радвам се да те видя отново, Даяна — приветства ме тя и усетих познатия й гъделичкащ поглед. — Къде е Матю?

— Замина по работа — кратко отвърнах, докато слизах от колата. Амира ахна и забърза напред.

— Ти си бременна — каза тя с тон, с който някой друг би обявил откриването на живот на Марс.

— От седем месеца — уточних и извих гръб. — Курсовете ти по йога биха ми се отразили добре. — Амира водеше невероятни курсове по йога в Старата ложа, на които идваше смесена клиентела от демони, вещици и вампири.

— Няма да позволя да се връзваш на геврек. — Галоуглас внимателно ме хвана за лакътя. — Влез вътре и почини малко, лельо. Може да повдигнеш крака на масата, докато Фернандо ни приготви нещо за ядене.

— Няма да докосна тиган, щом Амира е тук. — Фернандо целуна домакинята по бузата. — Само ароматът е достатъчен да ме прати в рая.

След обичайното представяне се озовах в малката стаичка, в която се хранехме през 1590 година. На стената нямаше карта, но огънят гореше буйно и пропъждаше донякъде влагата.

Амира сложи пред нас чинии с бъркани яйца и препечен хляб и купички ориз и леща. Всичко ухаеше на чили, синапено семе, зелени лимони и кориандър. Фернандо се надвеси над ястията, за да вдиша ароматната пара.

— Твоята канда поха ми напомня за онази малка сергия, която посетихме на път към Гарапури и пещерите и която предлагаше чай с кокосово мляко. — Той вдиша дълбоко.

— Би трябвало — каза Амира и загреба лъжица леща. — Използваха рецепта на баба ми. Освен това смлях ориза по традиционния начин, в железен хаван, така че е много добър за бременността на Даяна.

Въпреки твърденията ми, че не съм гладна, имаше нещо направо алхимично в ефекта на кимиона и зеления лимон върху апетита ми. Не след дълго гледах дъното на празната си паница.

— Така е по-добре — доволно рече Галоуглас. — А сега защо не полегнеш на пейката и не затвориш за малко очи. Ако не ти е удобно там, нищо не пречи да се преместиш на леглото в стария кабинет на Пиер. Като си помисля, можеш да си легнеш и в собственото си легло.

Пейката беше дъбова, богато украсена и специално направена да обезкуражава желаещите да полегнат на нея. През предишния ми живот в къщата се намираше в официалния салон и просто се беше преместила през няколко стаи, за да осигури място за сядане под прозореца. Купчината вестници в единия край показваше, че Амира седеше на нея сутрин и наваксваше с новините.

Вече започвах да разбирам как се отнася Матю към къщите си. Живееше в тях, напускаше ги и се връщаше десетилетия или векове по-късно, без да докосва нищо, освен може би леко да размести мебелите. Това означаваше, че притежава серия от музеи, а не истински домове. Помислих си за спомените, които ме очакваха в останалите помещения — голямата зала, където бях срещнала Джордж Чапман и вдовицата Бийтън, официалния салон, където Уолтър Райли обсъждаше положението ни под зорките погледи на Хенри VIII и Елизабет I, и спалнята, в която двамата с Матю за първи път стъпихме в шестнайсети век.

— Пейката ще свърши чудесна работа — побързах да кажа аз. Ако Галоуглас пожертваше коженото си яке, а Фернандо дългото си вълнено палто, релефните рози по облегалката нямаше да се забиват така болезнено в плътта ми. За да превърне желанието ми в реалност, купчината палта до огнището се подреди в импровизирана постелка. Заобиколена от ароматите на горчив портокал, морски пръски, люляк, тютюн и нарцис, затворих тежко клепачи и се унесох.

— Никой изобщо не го е зървал — каза Амира и тихият й глас ме събуди от дрямката.

— Въпреки това не бива да водиш курсовете, докато Бенджамин представлява опасност за теб. — Фернандо говореше с необичайно твърд тон. — Какво ще стане, ако се появи най-неочаквано на прага?

— Ще се озове срещу двайсетина вбесени демони, вампири и вещици, ето какво ще стане — отвърна Амира. — Матю ми каза да спра, Фернандо, но работата, която върша, сега ми се струва по-важна от всеки друг път.

— Така е. — Спуснах крака от пейката и седнах, търкайки очи. Според часовника бяха минали четиресет и пет минути. Невъзможно беше да прецениш часа по промяната на светлината, тъй като всичко продължаваше да тъне в мъгла.

Сара извика Март и тя ни донесе чай. Беше от мента и шипки, без никакъв кофеин, който да ме ободри, но поне бе благословено горещ. Бях забравила колко студени могат да бъдат къщите през шестнайсети век.

Галоуглас ми направи място до огъня. Натъжих се, докато си мислех за цялата му загриженост за мен. Така заслужаваше да бъде обичан. Не исках да бъде сам. Нещо в изражението ми явно разкри какво се върти в главата ми.

— Няма място за съжаления, лельо. Ветровете не винаги духат натам, накъдето иска корабът — промърмори той, докато ме настаняваше на стола.

— Ветровете правят онова, което им кажа.

— А аз чертая собствения си курс. Ако не спреш да клопаш над мен, ще кажа на Матю какви си ги намислила и ще си имаш работа с двама вбесени вампири вместо с един.

Времето беше подходящо за смяна на темата.

— Матю основава своя собствена фамилия, Амира — обърнах се аз към домакинята ни. — В нея ще има всякакви създания. Кой знае, може да допуснем дори човеци. Ще ни е нужна цялата йога, до която можем да се доберем, ако успее.

Млъкнах, когато дясната ми ръка започна да изтръпва и цветовете запулсираха по нея. Изгледах я за момент и взех решение. Пожелах твърдата кожена папка, купена от Фийби специално за листата от Книгата на живота, да е на масата, а не в другия край на стаята. Въпреки дрямката още бях ужасно уморена.

Папката се появи на масата.

— Абракадабра — промърмори Фернандо.

— Тъй като живееш в къща на Матю, струва ми се съвсем уместно да ти обясня защо ти се натресохме — продължих. — Сигурно си чувала истории за първия гримоар на вещиците?

Амира кимна. Подадох й двата листа, с които вече разполагахме.

— Те са от въпросната книга. Същата, която вампирите наричат Книгата на живота. Смятаме, че трети лист се е озовал у някой си Т. Дж. Уестън, жител на Чипинг Уестън. След като вече всички сме нахранени и напоени, Фийби и аз ще проверим дали е склонен да го продаде.

Изабо и Фийби се появиха сякаш по даден знак. Фийби беше бяла като платно. Изабо изглеждаше малко отегчена.

— Какво има, Фийби? — попитах аз.

— Холбайн. В банята. — Тя се хвана за главата. — Малък маслен портрет на Маргарет, дъщерята на Томас Мор. Не бива да виси над тоалетна чиния!

Започвах да разбирам защо Матю намираше за уморителни постоянните ми възражения срещу начина, по който семейството му се отнася към книгите в библиотеката.

— Стига с тези превземки — с леко раздразнение я скастри Изабо. — Маргарет не беше от жените, които биха се смутили от малко гола плът.

— Мислиш... Това е... — Фийби се задави. — Не ме тревожи благоприличието, а това, че Маргарет Мор може всеки момент да тупне в клозета!

— Разбирам те, Фийби. — Опитах се да покажа съчувствие. — Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че в салона има и други, далеч по-големи и по-важни творби на Холбайн?

— А също и горе. Цялото свето семейство е на един от таваните. — Изабо посочи към небесата. — Томас Мор беше арогантен младеж и с годините не стана по-скромен. На Матю като че ли не му пукаше, но Томас и Филип на няколко пъти едва не стигнаха до бой. Ако дъщеря му се удави в тоалетната, ще си го е заслужил.

Амира се разкиска. Фернандо я изгледа шокирано, после също се разсмя. Скоро всички се смеехме, дори Фийби.

— Какъв е този шум? Сега пък какво стана? — Март ни изгледа подозрително от прага.

— Фийби се мъчи да свиква да е Дьо Клермон — казах, бършейки насълзените си очи.

— Bonne chance — пожела Март. Думите й само ни накараха да избухнем отново в смях.

Това беше добре дошло напомняне, че при всичките ни разлики ние бяхме семейство, не по-странно и пъстро от хилядите, които е имало преди нас.

— А листата, които носите, също ли са от колекциите на Матю? — попита Амира, продължавайки разговора мястото, на което го бяхме прекъснали.

— Не. Единият е бил даден на родителите ми, а другият беше у един внук на Матю, Андрю Хабърд.

— Хммм. Толкова много страх. — Погледът на Амира се разфокусира. Тя беше вещица с голяма прозорливост и силно съчувствие.

— Амира? — Вгледах се внимателно в нея.

— Кръв и страх. — Тя потръпна. Сякаш не ме чуваше. — В самия пергамент, не само в думите.

— Да я спра ли? — попитах Сара. В повечето ситуации беше най-добре да оставиш второто зрение на вещицата да се изчерпи само, но Амира твърде бързо беше изпаднала във видението си за друго време и място. Една вещица може да се запилее толкова навътре в гъсталака от образи и чувства, че да не успее да намери обратния път.

— Категорично не — заяви Сара. — Две сме и можем да й помогнем, ако се изгуби.

— Млада жена. Майка. Била е убита пред очите на децата си — промърмори Амира. Стомахът ми се преобърна. — Баща им вече бил мъртъв. Когато й донесли тялото му, вещиците го хвърлили в краката й и я накарали да види какво са му сторили. Именно тя първа проклела книгата. Толкова много познание, изгубено завинаги. — Очите на Амира се затвориха. Когато се отвориха отново, в тях блестяха сълзи. — Този пергамент е направен от кожата върху ребрата й.

Знаех, че Книгата на живота съдържа в себе си мъртви създания, но никога не си бях представяла, че ще науча за тях нещо повече от онова, което може да разкрие тяхната ДНК. Втурнах се към вратата с разбунтувал се стомах. Кора неспокойно запляска с криле и започна да се върти, за да запази равновесие, но нямаше много място за маневриране благодарение на растящите близнаци.

— Шшшт. Твоята участ няма да е такава. Обещавам — каза Изабо, докато ме обгръщаше в обятията си. Беше хладна и солидна, силата й личеше въпреки изящната й фигура.

— Правилно ли постъпвам, като се опитвам да възстановя тази повредена книга? — попитах, след като бурята в корема ми утихна. — При това без Матю?

— Правилно или не, трябва да бъде направено. — Изабо приглади косите ми, които се бяха разпилели. — Успокой се, Даяна. Той не би искал да страдаш така.

— Не. — Поклатих глава. — Матю има своя работа за вършене. А аз моя.

— Да я свършим тогава — каза Изабо.

Чипинг Уестън беше от онези живописни английски селца, които авторите на криминални романи използват като декор за тайнствени убийства. Беше като взето от картичка или филм, но същевременно бе дом на няколкостотин души, които живееха в къщи със сламени покриви, пръснати по няколко тесни улички. На мегдана още можеха да се видят стълбовете, на които са били завързвани извършилите някакво престъпление жители, а кръчмите бяха две, така че дори да си развалил отношенията си с половината съседи, пак ще имаш къде да изпиеш вечерната си пинта.

Имението не беше трудно за откриване.

— Портите са отворени. — Галоуглас сви юмрук и кокалчетата на ръката му изпукаха.

— Какъв е планът ти, Галоуглас? Да щурмуваш главния вход и да разбиеш вратата с голи ръце, така ли? — Слязох от колата. — Ела, Фийби. Да звъннем.

Галоуглас ни следваше, докато минахме през портала и заобиколихме каменния басейн, в който навремето сигурно е имало фонтан, но сега беше пълен с пръст. В средата му растяха два храста, подкастрени така, че да приличат на дакели.

— Ама че необичайно — промърмори Фийби, докато поглеждаше зелените скулптури.

От двете страни на вратата имаше редица ниски прозорци. Нямаше звънец, а желязно чукче, също във формата на дакел, което бе нескопосано закрепено за яките панели от времето на Елизабет. Преди Фийби да започне да ми обяснява за запазването на старите къщи, вдигнах кучето и почуках.

Тишина.

Почуках отново, този път малко по-силно.

— Стоим направо на улицата — изръмжа Галоуглас. — Това е най-жалкото подобие на оградна стена, което съм виждал. И малко дете може да я прекрачи.

— Не всеки може да си позволи ров — отвърнах. — Пък и не мисля, че Бенджамин е чувал за Чипинг Уестън, за да ни проследи тук.

Галоуглас не остана убеден от думите ми и продължи да се оглежда като разтревожен бухал.

Канех се да почукам отново, когато вратата се отвори. На прага стоеше мъж с пилотски очила и парашут, метнат на раменете му като наметало. В краката му се мотаеха кучета, махаха с опашки и лаеха.

— Къде се изгуби? — Непознатият ме прегърна, докато се мъчех да проумея какво означаваше този странен въпрос. Кучетата заскачаха и затанцуваха от вълнение да се запознаят с мен, след като господарят им вече беше дал одобрението си. Той ме пусна и вдигна очилата си. Побутващият му поглед преливаше от приветливост.

— Вие сте демон — казах неуверено.

— А ти си вещица. — Той изгледа Галоуглас с едно зелено и едно синьо око. — Онзи пък е вампир. Не е същият, с когото беше миналия път, но все пак достатъчно едър, за да смени крушката.

— Не сменям крушки — възрази Галоуглас.

— Момент. Познавам ви — казах, прехвърляйки лицата в паметта си. Беше един от демоните, които бях виждала в Бодлианската библиотека миналата година, когато за първи път се натъкнах на Ашмол 782. Обичаше кафе с мляко и да разглобява четци на микрофилми. Винаги ходеше с пъхнати в ушите слушалки, дори когато не бяха включени към нищо. — Тимъти?

— Същият. — Тимъти обърна поглед към мен и вдигна палци, сякаш държеше револвери. Забелязах, че още ходи с различни каубойски ботуши, но този път единият беше зелен, а другият син — в тон с очите му, както би могло да се предположи. Той цъкна с език. — Нали ти казах, красавице. Ти си избраницата.

— Вие ли сте Т. Дж. Уестън? — попита Фийби, мъчейки се да надвика лудешкото джафкане и скимтене на кучетата.

Той пъхна пръсти в ушите си и устните му оформиха „Не ви чувам“.

— Хей! — извика Галоуглас. — Я млъквайте, ситни досадници!

Джафкането спря моментално. Кучетата седнаха с отворени уста и провиснали езици и зяпнаха влюбено Галоуглас. Тимъти извади пръста от едното си ухо.

— Добър номер — прецени демонът и тихо подсвирна. Кучетата веднага се разлаяха отново.

Галоуглас поведе всички ни вътре, като мърмореше мрачно за отбранителни позиции и възможни увреждания на слуха на Ананас и Бобче. Стигна се до мир, когато ни замъкна пред камината и остави кучетата да го налазят, да го ближат и да пъхат муцуни в лицето му, все едно беше водачът на глутницата им, върнал се след дълго отсъствие.

— Как се казват? — поинтересува се Фийби, докато се мъчеше да преброи опашките в гърчещата се купчина.

— Хензел и Гретел, естествено. — Тимъти я изгледа, сякаш беше безнадежден случай.

— А другите четири? — не миряса Фийби.

— Оскар. Моли. Ръсти. И Пудълс.* — Тимъти посочи кучетата едно по едно.

* От puddle (локва). — Б. пр.

— Да не би да обича да си играе навън в дъжда?

— Не — отвърна демонът. — Тя обича да оставя локвички по пода. Името й всъщност е Пенелопи, но вече всички в селото я наричат Пудълс.

Плавен преход от тази тема към Книгата на живота беше невъзможен, така че се хвърлих направо в дълбокото.

— Вие ли купихте лист от илюстриран ръкопис с рисунка на дърво върху него?

— Да. — Той примигна.

— Какво ще кажете да ми го продадете? — Нямаше смисъл да се правя на хитра.

— Не.

— Готови сме да платим прилична сума. — Фийби може и да не харесваше безразличието на Дьо Клермон относно разполагането на картините, но започваше да вижда преимуществата на покупателната им способност.

— Не се продава. — Тимъти почеса ушите на едно от кучетата, което после се върна при Галоуглас и задъвка върха на ботуша му.

— Мога ли поне да го видя? — Реших, че може би Тимъти ще се съгласи да ми го даде назаем.

— Разбира се. — Той се освободи от парашута и закрачи към изхода. Забързахме след него.

Тимъти ни преведе през няколко стаи, които явно са имали различно предназначение от онова, за което се използваха сега. В трапезарията имаше очукан комплект барабани с надпис ДЕРЕК И УМОПОМРАЧЕНИТЕ върху баса, а друго помещение приличаше на гробище за електроника с изключение на покрития с кретон диван и украсените с ленти тапети.

— Там е. Някъде — каза Тимъти, сочейки следващата стая.

— Света майко Божия — промълви изуменият Галоуглас.

„Там“ беше някогашната библиотека. „Някъде“ обхващаше множество възможни скривалища, включително купища неотворени кашони и поща, кутии с нотописи още от 20-те години на миналия век и купчини и купчини стари вестници. Имаше и голяма колекция часовници с всякакви размери и стилове.

Както и ръкописи. Хиляди ръкописи.

— Мисля, че е в една синя папка — промърмори Тимъти, като чешеше брадичката си. Май беше започнал да се бръсне сутринта, но не бе изпълнил докрай заниманието.

— Откога купувате стари книги? — попитах, като взех първата ми попаднала. Оказа се учебна тетрадка за студенти от осемнайсети век, на немски, без особена стойност, освен може би за някой специалист по образованието през епохата на Просвещението.

— От тринайсетгодишен. Тогава дядо ми умря и ми остави това място. Майка ми ни напусна, когато бях на пет, а баща ми Дерек умря от случайна свръхдоза, когато бях на девет, така че останахме само с дядо. — Тимъти огледа с обич стаята. — Оттогава възстановявам къщата. Искате ли да видите картините за галерията горе?

— Може би по-късно — отклоних поканата.

— Добре. — Тимъти посърна.

— Защо се интересувате от ръкописи? — Когато се опитваш да изкопчиш отговори от демони и първокурсници, най-добре да задаваш истински открити въпроси.

— Те са като къщата. Напомнят ми за нещо, което не бива да забравям — каза Тимъти, сякаш това обясняваше всичко.

— С малко късмет един от тях ще му напомни къде е сложил листа от книгата ти — изсумтя под нос Галоуглас. — Иначе ще ни трябват седмици, докато преровим целия боклук.

Не разполагахме със седмици. Исках да взема Ашмол 782 от Бодлианската библиотека и да я закърпя отново, за да може Матю да се прибере. Без Книгата на живота бяхме уязвими за Паството, Бенджамин и личните амбиции на Нокс и Жербер. След като книгата се озовеше у нас, на всички щеше да им се наложи да се подчинят на нашите условия, със или без новата издънка. Запретнах ръкави.

— Тимъти, нещо против да използвам магия в библиотеката? — Реших, че учтивостта ме задължава да попитам.

— Шумна ли ще бъде? — попита Тимъти. — Кучетата не обичат шума.

— Не — отвърнах, обмисляйки възможностите. — Мисля, че ще бъде напълно тиха.

— О, ами добре тогава — с облекчение рече той и за всеки случай си сложи отново пилотските очила.

— Пак ли магия, лельо? — Галоуглас смръщи вежди. — Напоследък я използваш адски често.

— Изчакай до утре — промърморих аз. Ако се сдобиех и с трите листа, щях да ида в Бодлианската библиотека. И после ще дойде време да свалим ръкавиците.

Вихрушка от листа се надигна от пода.

— Започна ли вече? — ахна стреснатият Галоуглас.

— Не — отвърнах.

— Тогава какво причинява тази суматоха? — Галоуглас пристъпи към раздвижилата се купчина.

Някаква опашка се размаха между подвързано в кожа фолио и кутия моливи.

— Пудълс! — извика Тимъти.

Кучето се появи с опашката напред, дърпащо синя папка.

— Добро кутре — изгука Галоуглас, клекна и протегна ръка. — Донеси.

Пудълс стоеше с липсващия лист от Ашмол 782 в зъби и изглеждаше много доволна от себе си. Само че не отнесе папката на Галоуглас.

— Иска да я гоните — обясни Тимъти.

Галоуглас се намръщи.

— Няма да гоня това куче.

Накрая обаче всички я подгонихме. Пудълс се оказа най-бързият и най-хитър дакел, живял някога — стрелкаше се под мебели, финтираше наляво и надясно и отново се втурваше нанякъде. Галоуглас беше бърз, но не и дребен. Така че тя се измъкваше между пръстите му отново и отново, като го гледаше подигравателно.

— Добро момиче! — Тимъти вдигна гърчещото се куче. — Това лято ще спечелиш Големите дакелски игри, няма място за съмнение. — Някакъв лист се беше закачил за един от ноктите на Пудълс. — Хей. Това е данъчната ми сметка.

Галоуглас ми подаде папката.

— Честта се пада на Фийби — казах аз. — Ако не беше тя, нямаше да сме тук. — Тикнах папката в ръцете й.

Фийби я отвори. Изображението вътре бе така ярко, сякаш бе нарисувано вчера и поразителните му цветове и детайлите от ствола и листата само засилиха усещането за жизненост, което струеше от листа. В него имаше енергия, това бе сигурно.

— Прекрасно е. — Тя вдигна очи. — Това ли е страницата, която търсехте?

— Да — потвърди Галоуглас. — Това е, и още как.

Фийби постави листа в очакващите ми ръце. Щом пергаментът ги докосна, те блеснаха, хвърляйки разноцветни искри в стаята. Нишки енергия изригнаха от върховете на пръстите ми и докоснаха пергамента с почти различимо пращене на електричество.

— В този лист има много енергия. Не цялата е добра — отбеляза Тимъти и отстъпи назад. — Трябва да се върне в онази книга, която намери в Бодлианската библиотека.

— Знам, че не искаш да продадеш листа, но мога ли поне да го взема назаем? Само за един ден? — попитах. Можех да отида направо в Бодлианската библиотека, да взема Ашмол 782 и да върна листа утре следобед — стига Книгата на живота да ми позволи да го махна отново, след като се е върнал на мястото си.

— Не — поклати глава Тимъти.

— Не ми даваш да го купя. Не ми даваш да го заема. — Търпението ми започваше да се изчерпва. — Някаква сантиментална връзка ли изпитваш към този лист?

— Разбира се, че изпитвам. Все пак той е мой прародител, нали така?

Всички очи в стаята се насочиха към илюстрацията на дървото в ръцете ми. Дори Пудълс я погледна с подновен интерес и подуши въздуха с дългия си изящен нос.

— Откъде знаеш това? — прошепнах.

— Виждам неща. Микрочипове, кръстословици, теб, онзи, от чиято кожа е направен пергаментът. Разбрах коя си от мига, когато влезе в „Херцог Хъмфри“. — Тимъти изглеждаше тъжен. — Казах ти го още тогава. Но ти не ме чу, а тръгна с големия вампир. Ти си избраницата.

— Избраница за какво? — Гърлото ми се стегна. Виденията на демоните са шантави и сюрреалистични, но понякога са потресаващо точни.

— Ти си онази, която ще научи как е започнало всичко — кръвта, смъртта, страхът. И онази, която може да сложи край, веднъж и завинаги. — Той въздъхна. — Не можеш да купиш дядо ми и аз не мога да ти го дам назаем. Но ако ти го дам да го пазиш, ще направиш ли така, че смъртта му да има някакво значение?

— Не мога да ти обещая това, Тимъти. — Нямаше начин да се закълна за нещо толкова огромно и неясно. — Не знаем какво ще разкрие книгата. И определено не мога да гарантирам, че нещо ще се промени.

— Можеш ли да се погрижиш името му да не бъде забравено, след като го научиш? — попита Тимъти. — Името е важно, знаеш го.

През мен премина необичайна тръпка. Изабо ми беше казала същото малко след като се срещнахме за първи път. В съзнанието ми се появи Едуард Кели. „Ще откриете и своето име вътре“ — беше извикал той, когато император Рудолф го принуди да предаде Книгата на живота. Косъмчетата на тила ми настръхнаха.

— Няма да забравя името му — обещах аз.

— Понякога това е достатъчно — рече Тимъти.