Книгата на живота

17.

Стоях пред хладилника и се взирах в снимките на децата ни, обвила корема си с ръце. Къде се беше изнизал септември?

Триизмерните ултразвукови снимки на Бебе А и Бебе Б (двамата с Матю бяхме предпочели да не научаваме пола на двете деца) бяха необичайни. Вместо познатия призрачен силует, който бях виждала на снимките на бременни приятелки, на тези имаше подробни образи на лица със сбърчени вежди, напъхани в устите палци, съвършени устни. Протегнах пръст и докоснах нослето на Бебе Б.

Хладни ръце ме обгърнаха отзад и високо мускулесто тяло се изправи зад мен като стабилен стълб, на който да се облегна. Матю леко натисна едно място на няколко сантиметра над срамната кост.

— Нослето на Б е точно там на снимката — тихо рече той. Другата му ръка спря малко по-нагоре върху издутия корем. — Бебе А пък е било тук.

Стояхме мълчаливо, докато веригата, която винаги ме свързваше с Матю, се разшири, за да побере и тези две ярки, крехки връзки. От месеци знаех, че децата на Матю — нашите деца — растат в мен. Но не го чувствах. Сега всичко стана различно, когато видях личицата им, смръщени съсредоточено, сякаш вършеха тежката работа по осъществяването си.

— Какво мислиш? — попита той, заинтригуван от дългото ми мълчание.

— Не мисля. Чувствам. — А онова, което чувствах, беше невъзможно да се опише.

Смехът му бе тих, сякаш не искаше да нарушава съня на бебетата.

— И двете са добре — уверих го аз. — Нормални. Съвършени.

— Напълно здрави са. Но нито едно от тях няма да е нормално. И слава богу за това. — Той ме целуна. — Какъв ти е графикът за днес?

— Още работа в библиотеката. — Първоначалната магическа следа, която обещаваше да разкрие съдбата на поне един от липсващите листа на Книгата на живота, се бе превърнала в седмици тежко научно бъхтене. Двете с Люси работехме здравата да открием как ръкописът на Войнич е попаднал в ръцете на Атанасий Кирхер и по-късно в библиотеката на „Иейл“ с надеждата да намерим следа от мистериозната илюстрация с дървото, която остана наложена върху Войнич за няколко безценни мига. Бяхме си устроили лагер в малката уединена стая, в която бях използвала заклинанието, за да не бъдем прекъсвани от растящия брой студенти и преподаватели, използващи съседната читалня. Там изучавахме списъци и индекси на кореспонденцията на Кирхер и написахме десетки писма до различни експерти в Съединените щати и в чужбина, но без конкретни резултати.

— Помниш ли какво каза докторът за почивките? — попита Матю. С изключение на ултразвука, посещението в лекарския кабинет бе досадно. Гинеколожката ми бе напълнила главата с опасностите от преждевременното раждане и прееклампсията, колко е важно да не се обезводнявам и как тялото ми се нуждае от допълнителна почивка.

— Кръвното ми е добре. — Това беше един от най-големите рискове — комбинацията от обезводняване, умора и стрес можеше да доведе до внезапно скачане на кръвното налягане.

— Знам. — Следенето на кръвното ми налягане беше отговорност на съпруга ми вампир и Матю приемаше сериозно задачата. — Но няма да остане такова, ако продължаваш се натоварваш.

— В двайсет и петата седмица съм, Матю. Почти октомври е.

— И това го знам.

След 1 октомври трябваше да престана да се занимавам с каквото и да било. Ако останехме в Ню Хейвън, където можехме да продължим да работим, единственият начин да стигнем до Бодлианската библиотека щеше да е с някаква комбинация от кораб, самолет и автомобил. Дори сега ми бе забранено да летя повече от три часа.

— Все пак можем да стигнем до Оксфорд със самолет. — Матю беше наясно с тревогите ми. — Ще се наложи да спираме в Монреал, после в Нюфаундленд, Исландия и Ирландия, но ако трябва да стигнеш до Лондон, можем да се справим. — Изражението му показваше, че двамата май имаме различни идеи по въпроса какви обстоятелства могат да оправдаят пресичането на Атлантика на подобни подскоци. — Разбира се, можем да заминем за Европа още сега, ако предпочиташ.

— Хайде да не си навличаме ненужни неприятности. — Отдръпнах се от него. — Кажи ми как мина денят ти.

— Крис и Мириам смятат, че имат нов подход към разбирането на кръвожадността — поде той. — Възнамеряват да претърсят моя геном, като използват една от теориите на Маркъс за некодиращата ДНК. Работната им хипотеза е, че тя може да съдържа задействащи механизми, които контролират как и до каква степен се проявява кръвожадността у даден индивид.

— Става въпрос за боклучавата ДНК, онези деветдесет и осем процента от генома, които не кодират създаването на белтъци, нали? — Извадих бутилка вода от хладилника и я отворих, за да демонстрирам решимостта си да се поддържам хидратирана.

— Точно така. Все още не си падам по идеята, но доводите, които изтъкват, са убедителни. — Матю ме погледна иронично. — Наистина съм древно Менделово изкопаемо, точно както каза Крис.

— Да, но си моето Менделово изкопаемо — заявих аз. Матю се разсмя. — И ако хипотезата на Маркъс е правилна, какво ще означава това за откриването на лек?

Усмивката му помръкна.

— Може да означава, че няма лек, че кръвожадността е наследствено генетично заболяване, което се развива в отговор на множество фактори. Може да бъде далеч по-лесно да се излекува болест с конкретен причинител, като бацил, или мутация на един-единствен ген.

— Съдържанието на моя геном може ли да помогне? — Имаше много дискусии за бебетата след ултразвука и умувания какъв ефект ще има кръвта на вещица, и по-точно на тъкачка, върху гена на кръвожадността. Не исках децата ми да се превърнат в опитни зайчета, особено след като видях ужасяващата лаборатория на Бенджамин, но нямах нищо против да допринеса за напредъка на науката.

— Не искам твоята ДНК да се подлага на още научни изследвания. — Матю отиде до прозореца. — Изобщо не трябваше да ти вземам онези проби в Оксфорд.

Сподавих въздишката си. Покрай всяка трудно спечелена свобода, която ми даваше Матю, и покрай всяко съзнателно усилие, което правеше да не ме задушава със собственическото си чувство, авторитарните му нагласи трябваше да намерят нов отдушник. Все едно гледах как някой се мъчи да издигне бент на буйна река. И неспособността на Матю да открие Бенджамин и да освободи пленената вещица само влошаваше положението. Всяка следа, която получаваше за местоположението на Бенджамин, удряше на камък, също като моите опити да проследя липсващите листа на Ашмол 782. Преди да се опитам да изляза на глава с него, телефонът ми иззвъня. Сигналът беше специален — началото на „Съчувствие към дявола“ на „Ролинг Стоунс“ — и още не бях успяла да го сменя. При програмирането на телефона някой го беше свързал неотменимо с едно от имената в указателя ми.

— Брат ти се обажда. — Тонът на Матю можеше да накара и Олд Фейтфул* да замръзне.

* Гейзер в Йелоустоун — Б. пр.

— Какво искаш, Болдуин? — Нямаше нужда от любезни встъпления.

— Липсата ти на вяра ме наранява, сестро. — Болдуин се разсмя. — В Ню Йорк съм. Помислих си дали да не дойда в Ню Хейвън и да се уверя, че си се устроила добре.

Благодарение на вампирския си слух Матю чуваше идеално разговора. Ругатнята му беше попарваща.

— Матю е с мен. Галоуглас и Мириам са на една пряка от нас. Гледай си работата. — Отдръпнах телефона от ухото си, изгаряйки от нетърпение да прекъсна колкото се може по-скоро връзката.

— Даяна. — Гласът на Болдуин успя да достигне дори до моя ограничен слух.

Отново вдигнах телефона до ухото си.

— В лабораторията на Матю работи и друг вампир. Напоследък се подвизава под името Ричард Белингам.

— Да. — Погледът ми се насочи към Матю, който стоеше в измамно спокойна поза до прозореца — леко разкрачен, с ръце зад гърба. Беше готов за скок.

— Внимавай с него. — Тонът на Болдуин стана равен. — Не ме принуждавай да нареждам на Матю да се отърве от него. Но ще го направя без никакво колебание, ако реша, че притежава информация, която може да се окаже... трудна... за фамилията.

— Той знае, че съм вещица. И че съм бременна. — Беше очевидно, че Болдуин вече знае много за живота ни в Ню Хейвън. Нямаше смисъл да крия истината.

— Всеки вампир в онова провинциално градче го знае. А те пътуват до Ню Йорк. При това често. — Болдуин замълча за момент. — В моето семейство, ако забъркаш каша, сам си я чистиш. Или Матю го прави. Това са възможностите ти.

— Винаги е огромно удоволствие да те чуя, братко.

Болдуин просто се разсмя.

— Това ли е всичко, милорд?

— Правилното е „сир“. Нужно ли е да опреснявам паметта ти за вампирските правила и етикет?

— Не — почти изплюх думата.

— Добре. Кажи на Матю да престане да блокира повикванията ми и няма да се налага да повтаряме този разговор.

Връзката прекъсна.

— Ши... — започнах аз.

Матю изтръгна телефона от ръката ми и го запрати през стаята. Чу се задоволителен звън на счупено стъкло, когато апаратът се удари в полицата на неизползваната камина. После ръцете му обгърнаха лицето ми, сякаш моментът на насилие преди малко е бил мираж.

— Сега трябва да си взема друг телефон. — Погледнах в буреносните очи на Матю. Те чудесно показваха състоянието на ума му — сиви, когато е спокоен, зелени, когато зениците му се разширяваха от емоции и запълваха всичко освен тесен пръстен около ириса. В момента сивото и зеленото се бореха за надмощие.

— Болдуин несъмнено ще ти прати нов още преди да е свършил денят. — Вниманието на Матю бе насочено към пулсиращата вена на шията ми.

— Да се надяваме, че брат ти няма да реши да го достави лично.

Погледът му се насочи към устните ми.

— Той не е мой брат. А твой.

— Привет на къщата! — гръмко и жизнерадостно обяви Галоуглас от долния етаж.

Целувката на Матю бе силна и настоятелна. Дадох му всичко, от което се нуждаеше, като нарочно отпуснах гръбнак и устни, за да може да усети, поне за момента, че той командва.

— О! Извинете. Да дойда ли по-късно? — попита Галоуглас от стълбите. После ноздрите му се разшириха, когато долови силния аромат на карамфил на съпруга ми. — Матю, нещо не с наред ли?

— Нищо, което внезапната и на пръв поглед случайна смърт на Болдуин не би поправило — мрачно рече Матю.

— Значи обичайните неща. Реших, че може да искаш да изпратя леля до библиотеката.

— Защо? — попита Матю.

— Мириам се обади. В настроение е и иска „да се откопчиш от кюлотите на Даяна и да се замъкнеш в лабораторията й“. — Галоуглас направи справка с дланта си, на която беше написано нещо. — Да. Точно така го каза.

— Ще си взема чантата — промърморих и се отдръпнах от Матю.

— Здравейте, Ананас и Бобче. — Галоуглас зяпна очарован снимките на хладилника. Смяташе, че имената Бебе А и Бебе Б са под достойнството им и затова им беше лепнал прякорите. — Бобче има пръстите на баба. Забелязал ли си го, Матю?

Галоуглас продължи да се държи непринудено и да бъбри, докато вървяхме през кампуса. Матю ни изпрати до „Бейнеке“, сякаш очакваше Болдуин да се надигне от тротоара пред нас с нов телефон и поредното страховито предупреждение.

Изпитах истинско облекчение, когато оставих Дьо Клермон зад гърба си и отворих вратата на стаята.

— Никога не съм виждала такъв заплетен произход! — възкликна Люси в мига, в който влязох. — Нима и Джон Дий е притежавал Войнич?

— Точно така. — Оставих на масата бележника и молива. Това бяха единствените неща, които носех, ако не се брои магията. За щастие, силите ми не можеха да се засекат от детекторите за метал. — Дий дал ръкописа на Войнич на император Рудолф в замяна на Ашмол 782. — Всъщност историята беше малко по-заплетена, както често се случва, когато Галоуглас и Матю са замесени в прехвърлянето на собственост.

— Онзи ръкопис от Бодлианската библиотека с трите липсващи листа ли? — Люси се хвана за главата и се загледа в купищата бележки, изрезки и кореспонденция, покриващи масата.

— Едуард Кели откъснал листата, преди Ашмол 782 да бъде върнат в Англия. Временно ги скрил във Войнич. В един момент дал на някого два от тях, но запазил третия за себе си — онзи с илюстрацията с дървото. — Беше наистина ужасно оплетено.

— Значи именно Кели е дал ръкописа на Войнич заедно с илюстрацията на ботаника на император Рудолф, онзи Якоб Тепенец, чийто подпис е на гърба на първото фолио. — Мастилото беше избледняло от времето, но Люси ми беше показала снимки, направени на ултравиолетова светлина.

— Вероятно — казах.

— И след ботаника книгата е станала собственост на алхимик? — Тя си записа нещо в своята история на ръкописа. Записките изглеждаха доста объркани с постоянните ни зачертавания и добавяния.

— Георг Бареш. Не успях да открия много за него. — Прегледах бележките си. — Бил е приятел на Тепенец и Марци е придобил Войнич от него.

— Илюстрациите на странната флора от ръкописа на Войнич със сигурност биха заинтригували един ботаник, да не говорим за дървото от Ашмол 782. Но защо един алхимик ще проявява интерес към тях? — недоумяваше Люси.

— Защото някои от илюстрациите в ръкописа на Войнич напомнят алхимически апарат. Съставките и процесите, необходими за получаването на философски камък, са били ревниво пазени тайни и алхимиците често ги криели в символични растения, животни и дори хора. — Книгата на живота съдържаше същата мощна комбинация от реално и символично.

— А Атанасий Кирхер се е интересувал и от думи, и от символи. Затова си мисля, че би проявил интерес към илюстрацията с дървото, както и към Войнич — замислено рече Люси.

— Да. Затова липсващото писмо, което Георг Бареш твърди, че е пратил на Кирхер през хиляда шестстотин трийсет и седма, е толкова важно. — Плъзнах папката към нея. — Специалистката по Кирхер, която познавам от „Станфорд“, е в Рим. Тя предложи да порови в архивите на Григорианския университет, където се съхранява основната част от кореспонденцията на Кирхер. Изпрати ми препис на писмото от Бареш до Кирхер от хиляда шестстотин трийсет и девета. В него се споменава за кореспонденцията им, но йезуитите й казали, че оригиналът липсва.

— Когато библиотекари ти казват, че нещо „е изгубено“, винаги се чудя дали наистина е така — промърмори Люси.

— Аз също. — Помислих си иронично за опита ми с Ашмол 782.

Люси отвори папката и изстена.

— Това е на латински, Даяна. Ти ще трябва да ми кажеш какво пише.

— Бареш си помислил, че Кирхер може да успее да дешифрира тайните на Войнич. Преди това Кирхер работил върху египетските йероглифи. Това го направило международен авторитет и хората му пращали откъде ли не всякакви загадъчни текстове и писания — обясних аз. — За да събуди по-живо интереса на Кирхер, Бареш изпратил в Рим малко преписи от Войнич през трийсет и седма и отново през трийсет и девета.

— Но никъде не се споменава конкретно за рисунка на дърво — отбеляза Люси.

— Така е. Но въпреки това е възможно Бареш да я е изпратил на Кирхер като допълнителна примамка. Илюстрацията е много по-качествена от тези в ръкописа на Войнич. — Облегнах се назад в стола си. — Боя се, че успях да стигна само дотук. Какво откри за разпродажбата, на която Уилфрид Войнич се е сдобил с ръкописа?

Люси тъкмо отвори уста да отговори, когато един библиотекар почука на вратата и влезе.

— Съпругът ви се обажда по телефона, професор Бишъп. — Той ме погледна с неодобрение. — Моля да му предадете, че не сме телефонисти в хотел и обикновено не приемаме обаждания за посетителите ни.

— Извинете — казах аз, докато ставах. — Сутринта имах инцидент с телефона си. Съпругът ми е... ъъъ, прекалено загрижен. — Посочих извинително издутия си корем.

Библиотекарят като че поомекна и посочи телефона на стената, на който имаше само една мигаща лампичка.

— Използвайте онзи.

— Как е възможно Болдуин да пристигне толкова бързо? — попитах Матю, когато ни свързаха. Смятах, че това е единствената причина, поради която съпругът ми би се обадил на главния телефонен номер на библиотеката. — Да не е дошъл с хеликоптер?

— Не става въпрос за Болдуин. Открихме нещо странно в рисунката с алхимическата сватба от Ашмол 782.

— Колко странно?

— Ела и виж сама. Предпочитам да не говоря по телефона.

— Веднага идвам. — Затворих и се обърнах към Люси. — Съжалявам, мила, но трябва да тръгвам. Съпругът ми иска да му помогна с един проблем в лабораторията му. Може ли да продължим утре?

— Разбира се — съгласи се тя.

Поколебах се.

— Искаш ли да дойдеш с мен? Тъкмо ще се запознаеш с Матю — и ще видиш страница от Ашмол 782.

— Един от листата бегълци ли? — Люси моментално скочи от стола си. — Дай ми минутка и ще се видим горе.

Втурнахме се навън и се блъснахме в бодигарда ми.

— По-полека, лельо. Не раздрусвай бебетата. — Галоуглас ме хвана за лакътя, докато не стъпих стабилно на краката си, след което погледна надолу към дребната ми спътница. — Добре ли сте, госпожице?

— А-аз ли? — заекна Люси и изви врат, за да погледне в очите едрия келт. — Добре съм.

— Просто исках да се уверя — любезно рече Галоуглас. — Грамаден съм като галеон с вдигнати платна. Случвало се е далеч по-едри хора да се блъскат в мен и да получават синини.

— Това е племенникът на съпруга ми, Галоуглас. Галоуглас, Люси Мериуедър. Тя идва с нас. — След претупаното представяне се завтекох към Клайн Байолъджи, а чантата ми се блъскаше в хълбока ми. След няколко тромави крачки Галоуглас взе чантата и я понесе.

— Той ли ти носи книгите? — шепнешком попита Люси.

— И покупките — шепнешком отвърнах. — Би носил и мен, ако му позволя.

Галоуглас изсумтя.

— По-бързо — подканих. Износените ми гуменки скърцаха по полирания под на сградата, в която работеха Матю и Крис.

Стигнахме лабораторията, прекарах картата си през четеца и вратата се отвори. Мириам ни чакаше вътре и гледаше часовника си.

— Точно навреме! — извика тя. — Печеля. Отново. Дължиш ми десетачка, Робъртс.

Крис изстена.

— Сигурен бях, че Галоуглас ще се забави. — Днес лабораторията беше тиха, само неколцина души работеха. Махнах на Бийкър. Скъли също беше тук, застанала до Мълдър и цифрова везна.

— Съжалявам, че прекъсвам проучванията ти, но искахме да разбереш веднага какво открихме. — Матю хвърли поглед към Люси.

— Матю, да те запозная с Люси Мериуедър. Помислих си, че няма да е зле да види страницата от Ашмол 782, щом посвещава толкова много време да търси изгубени ръкописи — обясних.

— За мен е удоволствие, Люси. Елате да видите какво се опитва да открие Даяна с ваша помощ. — От предпазливо изражението на Матю стана дружелюбно и той посочи към Мълдър и Скъли. — Мириам, би ли вписала Люси като гост?

— Вече съм го направила. — Тя потупа Крис по рамото. — Зяпането в тази генетична карта доникъде няма да те отведе, Робъртс. Почини малко.

Крис захвърли химикалката си.

— Трябват ни още данни.

— Ние сме учени. Разбира се, че ни трябват още данни. — Въздухът между тях двамата бръмчеше от напрежение. — Хайде, ела да видиш хубавата картинка.

— Ох, добре — изсумтя Крис и й се усмихна стеснително.

Илюстрацията на алхимическата сватба беше положена на дървена поставка за книги. Колкото и често да я виждах, изображението винаги ме изумяваше — и не само защото персонификациите на сярата и живака приличаха на Матю и мен. Толкова много детайли заобикаляха химическата двойка — скалистият пейзаж, гостите, митичните и символични зверове, свидетели на церемонията, фениксът, който обхващаше сцената с пламтящите си криле. До страницата имаше нещо, приличащо на метална пощенска везна с празен лист пергамент на нея.

— Скъли ще ни каже какво откри. — Матю даде думата на докторантката.

— Илюстрираният лист е твърде тежък — поде Скъли и примигна зад дебелите стъкла на очилата си. — Имам предвид по-тежък, отколкото би следвало да е един лист.

— И ние със Сара си мислехме същото. — Погледнах съпруга си и го попитах шепнешком: — Помниш ли, когато къщата ни даде листа в Медисън?

Той кимна.

— Може би това е нещо, което един вампир не може да възприеме. Дори след като видях доказателствата на Скъли, листът ми се струва напълно нормален.

— Поръчах онлайн малко велум от майстор на традиционен пергамент — продължи Скъли. — Пристигна тази сутрин. Отрязах лист със същата големина, двайсет и три на двайсет и девет сантиметра, и го претеглих. Можете да задържите остатъците, професор Клермон. Няма да е зле да се поупражняваме с онази сонда, която разработихте.

— Благодаря, Скъли. Добра идея. И ще вземем малко проби от съвременния велум за сравнение — с усмивка рече Матю.

— Както можете да видите — посочи Скъли, — новият велум тежи малко повече от четирийсет и два и половина грама. Когато претеглих за първи път листа на професор Бишъп, той тежеше триста шейсет и осем грама, горе-долу колкото девет листа обикновен велум. — Тя махна новия лист кожа и постави на негово място листа от Ашмол 782.

— Тежестта на мастилото не може да обясни подобно несъответствие. — Люси си сложи очилата, за да разгледа по-добре цифровия дисплей. — А и пергаментът от Ашмол 782 изглежда по-тънък.

— Дебелината му е горе-долу наполовина от дебелината на велума. Измерих я. — Скъли побутна очилата си на носа.

— Но Книгата на живота съдържа над сто листа, може би около двеста. — Пресметнах бързо наум. — Ако един лист тежи триста шейсет и осем грама, то цялата книга би тежала около седемдесет килограма.

— Това не е всичко. Листът невинаги има едно и също тегло — намеси се Мълдър и посочи цифровия дисплей на везната. — Вижте, професор Клермон. Теглото отново падна. Сега е само сто деветдесет и осем грама. — Той взе един клипборд и отбеляза часа и теглото.

— Цяла сутрин се мени произволно — каза Матю. — За щастие, Скъли се досети да остави листа на везната. Ако го беше махнала веднага, нямаше да забележим.

— Не беше нарочно. — Тя се изчерви и сниши глас. — Трябваше да ида до тоалетната. Когато се върнах, теглото се беше покачило с четиристотин и петдесет грама.

— Какво е заключението ти, Скъли? — с учителски тон попита Крис.

— Нямам такова — обезсърчено призна тя. — Велумът не може да наддава и да сваля тегло. Той е мъртъв. Нищо от онова, което наблюдаваме, не е възможно!

— Добре дошла в света на науката, приятелко! — разсмя се Крис и се обърна към колегата й. — А ти какво мислиш, Мълдър?

— Листът несъмнено е някакъв вид магически контейнер. В него има други листа. Теглото се променя, защото той е все още свързан по някакъв начин с останалия ръкопис. — Мълдър ме погледна крадешком.

— Мисля, че си прав — усмихнах му се аз.

— Най-добре е да го оставим така и да записваме теглото на всеки петнайсет минути. Може би ще открием някакъв модел — предложи Мълдър.

— Звучи добре — съгласи се Крис и го изгледа одобрително.

— Е, професор Бишъп — предпазливо попита Мълдър, — смятате ли, че в този лист наистина има други?

— Ако е така, би се получил палимпсест на Ашмол 782 — каза Люси, чието въображение се беше развихрило. — Магически палимпсест.

Заключението ми от днешните събития в лабораторията беше, че човеците са много по-умни, отколкото ги смятахме ние, създанията.

— Той е палимпсест — потвърдих. — Но никога не съм мислила за Ашмол 782 като за... как го нарече, Мълдър?

— Магически контейнер — повтори той с видимо задоволство.

Вече знаехме, че Ашмол 782 е ценен заради текста му и съдържащата се в него генетична информация. Ако Мълдър бе прав, нямаше начин да се каже какво още може да има в него.

— Матю, пристигнаха ли ДНК резултатите от пробата, която взехте преди няколко седмици? — Може би ако знаехме от останките на какво създание е изработен велумът, това щеше да хвърли известна светлина върху ситуацията.

— Чакайте малко. Нима сте взели част от този ръкопис и сте го подложили на химичен анализ? — Люси беше ужасена.

— Съвсем малко парченце от сърцевината на листа. Вкарахме микроскопична сонда в ръба. Дори с лупа не можете да видите дупката, която направи — увери я Матю.

— Никога не съм чувала за подобно нещо — поклати глава Люси.

— Защото професор Клермон е разработил технологията и не я е споделил с класа. — Крис изгледа с неодобрение Матю. — Но ние ще променим това, нали, Матю?

— Явно — рече съпругът ми.

Мириам сви рамене.

— Откажи се, Матю. От години сме свикнали да извличаме ДНК от какви ли не меки тъкани. Време е някой друг да се позабавлява с това — рече тя.

— Ще оставим листа на теб, Скъли. — Крис кимна към другия край на лабораторията с ясна покана да поговорим.

— Може ли да го пипна? — попита Люси, която не можеше да откъсне очи от листа.

— Разбира се. В края на краищата, оцелял е толкова години — рече Матю. — Мълдър, Скъли, бихте ли помогнали на госпожица Мериуедър? Люси, обадете се, когато приключите, и ще ви върнем до работата ви.

Съдейки по алчното изражение на Люси, разполагахме с предостатъчно време за разговор.

— Какво има? — попитах Крис. След като наоколо нямаше студенти, изражението му стана мрачно, сякаш имаше лоши новини.

— Ако искаме да научим нещо повече за кръвожадността, ще ни трябват повече данни — поде той. — И преди да кажеш каквото и да било, Мириам, не критикувам онова, което двамата с Матю сте успели да разгадаете. Направили сте максимално възможното, като се има предвид, че повечето от ДНК пробите ви са от отдавна мъртви... или немъртви. Но ДНК се разрушава с времето. Също така трябва да съставим генетичните карти за демони и вещици и да секвенираме геномите им, ако искаме да стигнем до точни заключения за това какво ви прави особени.

— Значи трябва да съберем повече данни — с облекчение казах. — Мислех си, че е нещо сериозно.

— Сериозно е — мрачно изтъкна Матю. — Една от причините генетичните карти на вещици и демони да не са така пълни е, че няма добър начин да се вземат ДНК проби от живи индивиди. Амира и Хамиш с радост предоставиха своята ДНК, както и някои от редовните посетители на курсовете по йога на Амира в Старата ложа.

— Но ако поискаш повече проби от по-широк кръг създания, ще трябва да отговаряш на въпросите им как ще се използва генетичният материал. — Сега вече разбирах.

— Имаме и друг проблем — обади се Крис. — Просто нямаме достатъчно ДНК от кръвната линия на Матю, за да установим потомство, което може да ни каже как се наследява кръвожадността. Има проби от него, от майка му и от Маркъс Уитмор — и това е всичко.

— Защо не изпратим Маркъс в Ню Орлиънс? — обърна се Мириам към Матю.

— Какво има в Ню Орлиънс? — остро попита Крис.

— Децата на Маркъс — поясни Галоуглас.

— Уитмор има деца? — Крис зяпна невярващо Матю. — Колко?

— Доста — рече Галоуглас и наклони глава настрани. — Внуци също. А Лудата Майра има предостатъчно кръвожадност, нали? Със сигурност ще поискаш нейната ДНК.

Крис стовари юмрук върху една лабораторна маса и празните епруветки затракаха като кости в стойките си.

— По дяволите, Матю! Каза ми, че нямаш други живи потомци. Губя си времето с резултати от три проби, докато внуците и правнуците ти търчат нагоре-надолу по Бърбън Стрийт, така ли?

— Не исках да притеснявам Маркъс — кратко отвърна съпругът ми. — Той си има други грижи.

— Какви по-точно? Друг психясал брат ли? От седмици на сайта на Злия копелдак няма нищо, но това няма да продължи вечно. Когато Бенджамин цъфне отново, ще ни трябва нещо повече от хипотетично моделиране и интуиция, за да го надхитрим! — извика Крис.

— Успокой се, Крис — каза Мириам и постави ръка върху неговата. — Вампирският геном разполага с по-добри данни, отколкото геномите на вещиците и демоните.

— Но въпреки това е несигурен на места — възрази Крис. — Особено сега, когато се заехме с боклучавата ДНК. Трябва ми повече ДНК статистика за вещици, демони и вампири.

— Геймбой, Ексбокс и Дейзи се съгласиха да дадат проби — посочи Мириам. — Това нарушава съвременните изследователски протоколи, но не мисля, че е непреодолим проблем, като се има предвид, че напоследък и ти ги заобикаляш, Крис.

— Ексбокс спомена някакъв клуб на Краун Стрийт, в който се събирали демоните; — Крис разтърка уморените си очи. — Ще ида да потърся малко доброволци.

— Не можеш да идеш. Ще изпъкваш като човек, при това професор — твърдо рече Мириам. — Аз ще го направя. Далеч по-плашеща съм.

— Само по тъмно — усмихна й се многозначително Крис.

— Добра идея, Мириам — побързах да се намеся. Не исках да научавам с подробности какво представлява тя след залез-слънце.

— Можете да вземете проба от мен — предложи Галоуглас. — Не съм от кръвната линия на Матю, но може да е от полза. Освен това в Ню Хейвън има достатъчно други вампири. Звъннете на Ева Йегер.

— Ева на Болдуин ли? — смая се Матю. — Не съм я виждал, откакто откри ролята на Болдуин за сриването на германската фондова борса през хиляда деветстотин и единайсета и го напусна.

— Не мисля, че някой от двамата би одобрил подобна недискретност от твоя страна, Матю — укори го Галоуглас.

— Нека позная. Тя е новоназначената в департамента по икономика — възкликнах. — Чудесно. Бившата на Болдуин. Точно каквото ни трябва.

— Попадал ли си на други вампири в Ню Хейвън? — поинтересува се Матю.

— На неколцина — уклончиво отвърна Галоуглас.

Матю понечи да зададе още въпроси, но Люси ни прекъсна.

— Листът от Ашмол 782 промени теглото си три пъти, докато бях там. — Тя поклати изумено глава. — Ако не го бях видяла с очите си, никога нямаше да повярвам. Съжалявам, че ви прекъсвам, но трябва да се връщам в „Бейнеке“.

— Ще дойда с теб, Люси — казах. — Още не си ми съобщила какво научи за ръкописа на Войнич.

— След всички тези научни неща не е чак толкова вълнуващо — извинително смънка тя.

— За мен е. — Целунах Матю. — Ще се видим у дома.

— Сигурно ще се прибера в късния следобед. — Той ме привлече към себе си и доближи устни до ухото ми. Думите му бяха толкова тихи, че дори другите вампири трябваше да напрегнат слух, за да го чуят. — Не оставай прекалено дълго в библиотеката. Помни какво каза докторът.

— Помня, Матю — уверих го. — Чао, Крис.

— Доскоро. — Крис ме прегърна и бързо ме пусна. Погледна с укор издутия ми корем. — Едно от хлапетата ти току-що ме сръга с лакът.

— Или с коляно. — Разсмях се и погалих корема си. — Напоследък и двамата са доста немирни.

Погледът на Матю не се откъсваше от мен — горд, нежен, мъничко тревожен. Беше като да тупнеш в прясно навалял сняг — хрупкав и мек едновременно. Ако си бяхме у дома, щеше да ме привлече в обятията си, за да може и той да усеща ритниците, или да коленичи пред мен и да гледа натиска на крака, ръце и лакти.

Усмихнах му се свенливо. Матю прочисти гърлото си.

— Внимавай, Галоуглас — промърмори той. Това не беше обичайно сбогом, а заповед.

Племенникът му кимна.

— Ще я пазя, сякаш е моя жена.

Тръгнахме към „Бейнеке“ с по-умерено темпо, като бъбрехме за Войнич и Ашмол 782. Люси вече беше още повече запленена от загадката. Галоуглас настоя да вземем нещо за хапване, така че се отбихме в една пицария на Уолстрийт. Махнах на колега историк, която седеше в очукано сепаре с купчина библиотечни фишове и огромно безалкохолно, но тя бе така погълната от работата си, че едва ми обърна внимание.

Оставихме Галоуглас на поста му пред библиотеката и влязохме в стаята за персонала с късния си обяд. Всички други вече бяха обядвали, така че помещението бе наше. Между хапките Люси ми представи накратко откритията си.

— Уилфрид Войнич е купил загадъчния ръкопис от йезуитите през хиляда деветстотин и дванайсета — каза тя, докато дъвчеше краставица от здравословната си салата. — Те тихомълком разпродавали колекцията си от Вила Мондрагоне край Рим.

— Мондрагоне? — Поклатих глава, мислейки си за Кора.

— Да. Името се среща на герба на папа Григорий XIII — същият, който направил календарната реформа. Но ти сигурно знаеш за него повече от мен.

Кимнах. Пътуването из Европа в края на шестнайсети век изискваше да съм запозната с реформите на Григорий, ако исках да знам коя дата сме.

— Над триста тома били преместени някъде в края на деветнайсети век от Йезуитския колеж в Рим във Вила Мондрагоне. Още не съм съвсем наясно с подробностите, но било свързано с някаква конфискация на църковна собственост по време на обединението на Италия. — Люси набучи един анемичен домат чери с вилицата си. — Изпратените във Вила Мондрагоне книги се смятали за най-ценните томове в библиотеката на йезуитите.

— Хмм. Интересно, дали мога да намеря списък на заглавията. — Щях да задлъжнея още повече на приятелката си от „Станфорд“, но това можеше да ме отведе до някой от липсващите листа.

— Заслужава си да се опита. Войнич не бил единственият проявил интерес колекционер, разбира се. Разпродажбата била един от най-големите частни книжни аукциони на двайсети век. Войнич едва не изгубил ръкописа в съревнование с други двама купувачи.

— Знаеш ли кои са били те? — попитах.

— Още не, но работя по въпроса. Единият бил от Прага. Само това успях да открия.

— От Прага ли? — Прилоша ми.

— Не ми харесва как изглеждаш — разтревожи се Люси. — По-добре си иди у дома и си почини. Ще продължа да работя и ще се видим утре — добави тя, затваряйки празната си кутия от стиропор.

— Лельо. Подрани — каза Галоуглас, когато излязох от сградата.

— Ударих на камък. — Въздъхнах. — Целият ден беше две малки парченца напредък, затиснати между два дебели резена неуспех. Да се надяваме, че Матю и Крис ще открият още нещо в лабораторията, защото времето ни изтича. Или по-скоро времето ми изтича.

— Накрая всичко ще се нареди — велемъдро кимна Галоуглас. — Винаги става така.

Минахме през тревата и по прохода между съда и Градския съвет. На Кърт Стрийт пресякохме железопътната линия и продължихме към къщата ми.

— Кога си купил кооперацията на Устър Скуеър, Галоуглас? — попитах, най-сетне стигайки до един от многото въпроси за Дьо Клермон и връзката им с Ню Хейвън.

— След като ти дойде да преподаваш тук — отвърна той. — Исках да съм сигурен, че всичко е наред на новото ти място, а Маркъс все се оплакваше, че къщата му е обрана или че колата му е изчезнала.

— Тоест Маркъс не е живял в къщата си по това време — повдигнах вежди аз.

— Господи, не. Не е стъпвал в Ню Хейвън от десетилетия.

— Е, тук сме в пълна безопасност. — Погледнах пешеходния участък на Кърт Стрийт, пълен с дървета жилищен анклав в самото сърце на града. Както обикновено, улицата пустееше с изключение на една черна котка и няколко растения в саксии.

— Може би — със съмнение рече Галоуглас.

Тъкмо стигнахме стълбите към входната врата, когато една черна кола се появи на кръстовището на Кърт и Олив Стрийт където бяхме само преди секунди. Колата спря и дългурест млад мъж с пясъчноруса коса се измъкна от мястото до шофьора. Беше целият ръце и крака, с изненадващо широки рамене за толкова слаба фигура. Помислих си, че е някой първокурсник, защото беше облечен в една от стандартните за „Йейл“ студентски униформи — тъмни джинси и черна тениска. Слънчеви очила скриваха очите му. Той се наведе и заговори нещо на шофьора.

— Мили боже! — Галоуглас се стъписа така, сякаш бе видял призрак. — Не може да бъде.

Погледнах първокурсника, но нямах представа кой е.

— Познаваш ли го?

Младежът ме погледна в очите. Огледалните стъкла на очилата не можеха да блокират ефекта на студения поглед на вампир. Той ги свали и се усмихна криво.

— Трудна сте за откриване, госпожо Ройдън.