Книгата на живота

37.

Морето и небето бяха с цвят на олово и вятърът духаше свирепо, когато самолетът на Дьо Клермон кацна на летището на Венеция.

— Чудесно венецианско време, както виждам. — Галоуглас ме закри от яростните пориви, докато слизахме по стълбата зад Болдуин и Фернандо.

— Поне не вали — подхвърли Болдуин, докато оглеждаше пистата.

Наред с многото други неща ме бяха предупредили, че на партерния етаж на къщата може да има няколко сантиметра вода, но това беше последната ми грижа. Понякога вампирите могат да те подлудят с възгледите си кое е важно и кое не.

— Да тръгваме, ако нямате нищо против — предложих и закрачих към очакващата ни кола.

— Така няма да накараш пет часът да настъпи по-скоро — отбеляза Болдуин, докато ме следваше. — Отказват да променят времето на заседанията. Такава е т...

— Традицията. Знам. — Качих се в колата.

Тя ни откара само до кея на летището, където Галоуглас ми помогна да се кача в малък бърз катер. Имаше герба на Дьо Клермон на блестящия нос и затъмнени стъкла на кабината. Не след дълго се озовахме на друг кей, който се полюшваше пред едно палацо от петнайсети век на един завой на Големия канал.

Ка’Чиаромонте беше подходящ дом за някой като Матю, който бе играл векове наред основна роля във венецианския търговски и политически живот. Трите му етажа, готическата фасада и проблясващите прозорци направо крещяха за богатството и положението на собственика му. Ако не бях тук с единствената цел да спася Матю, сигурно щях да се насладя на красотата му, но днес мястото ми се виждаше мрачно като времето отвън. Як тъмнокос мъж с голям нос, кръгли очила с дебели лещи и страдалческо изражение ни посрещна.

— Benvegnua, madame — каза той и се поклони. — За мен е чест да ви посрещна с добре дошла в дома ви. И винаги е удоволствие да ви видя отново, сер Балдовино.

— Ужасен лъжец си, Санторо. Трябва ни кафе. И нещо по-силно за Галоуглас. — Болдуин му връчи ръкавиците и палтото си и ме поведе към отворената порта на палацото. Преминах през малък портик, който, както се очакваше, беше на няколко сантиметра под водата въпреки чувалите с пясък, натрупани на купчини до вратата. Вътре подът от теракота и бели плочки се простираше към далечината. Съзрях една-единствена друга врата в отсрещния край. Тъмното й дърво бе осветено от свещи в аплици с огледала, които усилваха светлината. Свалих качулката на тежкото си палто, размотах шала и се огледах.

— D' accordo, сер Балдовино. — Санторо звучеше горе-долу толкова искрено, колкото и Изабо. — А за вас, мадам Чиаромонте? Милорд Матео има добър вкус за вино. Може би чаша бароло?

Поклатих глава.

— Вече е сер Матео — съобщи Болдуин от края на коридора. Ченето на Санторо увисна. — Не ми казвай, че си изненадан, дърт козел такъв. От векове го подбуждаш да се разбунтува. — Девер ми продължи енергично нагоре по стълбите.

Заех се с копчетата на подгизналото си палто. В момента не валеше, но въздухът беше ужасно влажен. Бях открила, че Венеция е предимно вода, доблестно (макар и безполезно) отблъсквана с тухли и хоросан. Докато се разкопчавах, погледнах към пищните мебели в коридора. Фернандо забеляза накъде съм насочила вниманието си.

— Венецианците разбират два езика, Даяна — на богатството и на властта. Дьо Клермон говорят и двата, при това свободно — рече той. — Освен това градът отдавна щеше да е под водата, ако не бяха Матю и Болдуин, и венецианците го знаят. Нито един от двамата няма причини да се крие тук. — Фернандо взе палтото ми и го предаде на Санторо. — Ела, ще те заведа горе.

Спалнята, която ми бяха приготвили, бе украсена с червено и златно, огънят в облицованата с плочки камина гореше, но пламъците и ярките цветове не ме стоплиха. Пет минути след като Фернандо затвори вратата след себе си, отново слязох долу.

Седнах на тапицирана пейка в една от подобните на фенер еркерни прозорци, които стърчаха над Големия канал. В една от огромните като пещери камини на къщата пращеше огън. Върху дървената полица се мъдреше познатото мото ТОВА, КОЕТО МЕ ХРАНИ, МЕ УНИЩОЖАВА. Надписът ми напомни за Матю, за престоя ни в Лондон, за минали дела, които и сега застрашаваха семейството ми.

— Моля те, лельо. Трябва да си починеш — загрижено замърмори Галоуглас, когато ме откри там. — До заседанието на Паството има часове.

Аз обаче отказах да помръдна. Останах да седя между оловните стъкла на прозорците, от които се откриваха откъслечни изгледи към града, и слушах как камбаните отбелязват бавно изнизващите се часове.

— Време е. — Болдуин сложи ръка на рамото ми.

Станах и се обърнах към него. Бях облечена в яркия бродиран жакет от епохата на Елизабет, който бях взела от миналото, а под него носех дебело черно поло и вълнени панталони. Бях облечена за Хелм, за да мога да потегля в момента, когато срещата приключи.

— Ключът у теб ли е? — попита той.

Извадих го от джоба си. За щастие, жакетът беше скроен така, че да осигури място за внушителното снаряжение на някогашните домакини. Въпреки това ключът за залата на Паството беше толкова голям, че едва се побираше в джоба ми.

— Е, да вървим тогава — рече Болдуин.

Открихме Галоуглас долу с Фернандо. Двамата бяха загърнати в черни кадифени наметала и Галоуглас метна едно такова и на моите рамене. Беше древно и тежко. Пръстите ми проследиха емблемата на Матю по гънките на тъканта, покриваща дясната ми ръка.

Свирепият вятър не беше утихнал и трябваше да хвана ръба на качулката си, за да я задържа на място. Фернандо и Галоуглас огледаха катера, който се люлееше на вълните на канала.

Болдуин ме държеше здраво за лакътя, докато вървяхме по хлъзгавата повърхност. Скочих в катера точно когато палубата се килна към кея благодарение на това, че Галоуглас заби ботуша си в металния кнехт отстрани. Вмъкнах се в кабината и Галоуглас се качи на борда след мен.

Понесохме се през устието на Големия канал, минахме през откритата площ пред Сан Марко и продължихме по по-малък канал, който минаваше през Кастело и ни връщаше в северно от града. Минахме покрай Сан Микеле, чиито високи стени и кипариси закриваха надгробните камъни. Пръстите ми се раздвижиха и завъртяха черните и сини върви в мен, докато мърморех няколко думи в памет на мъртвите.

Докато пресичахме лагуната, минахме покрай обитаеми острови като Мурано и Бурано и други, заети само от руини и задрямали овощни дървета. Когато отпред се появиха суровите стени, защитаващи Изола дела Стела, кожата ми изтръпна. Болдуин обясни, че венецианците смятали мястото за прокълнато. Нищо чудно. Там имаше сила, стихийна магия и утайка, останала от заклинания, правени в продължение на векове, за да пазят мястото и да държат по-надалеч любопитните очи на човеците.

— Островът ще усети, че не бива да влизам през вампирска врата — казах на Болдуин. Чувах духовете на обвързаните с това място вещици, които правеха обиколките си по периметъра. Онзи, който се занимаваше с охраната на Изола дела Стела и Целестина беше далеч по-добър от вещицата, инсталирала магическата система за наблюдение, която преодолях в Бодлианската библиотека.

— В такъв случай се движи бързо. Правилата на Паството забраняват прогонването на всеки, който стигне вътрешния двор в центъра на Целестина. Щом ключът е у теб, имаш право да влезеш с двама придружители. Винаги е било така — спокойно отвърна Болдуин.

Санторо изключи двигателя и катерът се плъзна гладко в защитеното пристанище. Докато минавахме под арката, видях смътните очертания на уробороса на Дьо Клермон върху ключовия камък. Времето и соленият въздух бяха изгладили гравирания символ и случайният посетител вероятно щеше да го сметне само за сянка.

Вътре стъпалата, водещи до високата мраморна площадка, бяха целите във водорасли. Един вампир би могъл и да рискува да се изкачи по тях, но не и вещица. Преди да успея да измисля някакво решение, Галоуглас скочи от лодката и се озова на площадката. Санторо му хвърли въже и Галоуглас завърза с бързи опитни движения катера за един стълб. Болдуин се обърна да даде последните си инструкции.

— Щом стигнеш залата, заеми мястото си, без да завързваш разговори. Станало е обичайна практика членовете да бъбрят безкрайно преди събранието, но тази среща не е обикновена. Представителят на Дьо Клермон винаги ръководи събранието. Така че въведи ред колкото се може по-скоро.

— Ясно. — Точно на тази част се радвах най-малко. — Има ли значение къде ще седна?

— Мястото ти е срещу вратата, между Жербер и Доменико. — С тези думи Болдуин ме целуна по бузата. — Buona fortuna, Даяна.

— Върни го у дома, Болдуин. — Вкопчих се за момент в ръкава му. Това беше последната проява на слабост, която можех да си позволя.

— Ще го върна. Бенджамин очакваше, че баща му ще тръгне да го търси и ти ще се втурнеш след него — рече той. — Няма да очаква мен.

Някъде високо горе зазвъняха камбани.

— Трябва да тръгваме — подкани Фернандо.

— Да се грижиш за сестра ми — заръча му Болдуин.

— Грижа се за партньорката на своя сир, така че не е нужно да се безпокоиш — отвърна Фернандо. — Ще я пазя с цената на живота си.

Фернандо ме хвана през кръста и ме повдигна, а Галоуглас посегна надолу и ме сграбчи за ръката. Две секунди по-късно стоях на площадката с Фернандо до мен. Болдуин скочи от катера на една по-малка моторница, отдаде чест и насочи лодката към изхода. Щеше да остане там, докато камбаните отброят пет часа и началото на срещата.

Вратата, издигаща се между Паството и мен, бе тежка и черна от годините и влагата. Ключалката бе необичайно бляскава в сравнение с нея и изглеждаше така, сякаш наскоро са я полирали. Предположих, че това се дължи на магия и леко докосване с пръсти потвърди подозрението ми. Но това бе само безобидно защитно заклинание, което пречеше на стихиите да повредят метала. Съдейки по онова, което бях видяла от прозорците на Ка’Чиаромонте, една предприемчива венецианска вещица би могла да направи истинско състояние, като омагьосва гипса и тухлите на града да не се рушат.

Ключът беше топъл, когато свих пръсти около него. Извадих го от джоба си, пъхнах го в ключалката и завъртях. Механизмът реагира бързо и безпрекословно.

Хванах тежката халка и отворих вратата. От другата страна имаше тъмен коридор с под от мрамор на жилки. Виждах на не повече от метър пред себе си.

— Аз ще те водя — каза Фернандо и хвана ръката ми.

След сумрака на коридора бях временно заслепена, когато стигнахме слабо осветения вътрешен двор. Когато очите ми свикнаха, видях сводове, поддържани от грациозни двойни колони. В центъра на помещението имаше мраморен кладенец, напомнящ, че вътрешния двор е бил построен много преди модерните удобства като електричеството и течащата вода. В дните, когато пътуването е било трудно и опасно, срещите на Паството са продължавали месеци наред и членовете му са живеели на острова, докато не си свършат работата.

Тихите разговори спряха. Придърпах наметалото около себе си с надеждата да скрия евентуалните белези на сила по кожата си. Плътните гънки скриваха и преметнатата през рамото ми платнена чанта. Бързо огледах тълпата. Сату стоеше отделно. Избягна погледа ми, но аз усетих неудобството й, че ме вижда отново. Нещо повече, усещах вещицата... някак особено и стомахът ми се преобърна в по-слаба версия на отвращението, което изпитвах, когато друга вещица ме лъжеше. Сату носеше прикриващо заклинание, но то не вършеше работа. Знаех какво крие тя.

Останалите създания се бяха скупчили на групички според вида си. Агата Уилсън стоеше с два други демона. Доменико и Жербер бяха заедно и се спогледаха изненадано. Останалите две вещици в Паството бяха жени. Едната гледаше сурово и кафявата й коса, прошарена тук-там със сиво, бе прибрана на стегнат кок. Беше облечена в най-грозната рокля, която бях виждала някога, подчертана с натруфена твърда яка. В центъра на огърлицата й от злато и емайл имаше миниатюрен портрет, несъмнено на някоя предшественица. Другата вещица имаше приятно кръгло лице, розови бузи и бяла коса. Кожата й бе забележително гладка, което правеше невъзможно определянето на възрастта й. Нещо в нея също беше особено, но не можех да определя какво. Ръцете ми настръхнаха, предупреждавайки ме, че Книгата на живота съдържа отговора на неизречените ми въпроси, но точно сега нямах време да я разчитам.

— Радвам се да видя, че Дьо Клермон са се подчинили на искането на Паството да види тази вещица. — Жербер пристъпи към мен. Не го бях виждала от Ла Пиер. — Отново се срещаме, Даяна Бишъп.

— Жербер. — Посрещнах погледа му, без да трепна, макар че вътрешно се свих. Устните му се извиха в лека усмивка.

— Виждам, че сте същото гордо създание, каквото бяхте преди. — Той се обърна към Галоуглас. — Да видиш как такъв благороден род като Дьо Клермон е доведен до смут и падение от едно момиче!

— Навремето са казвали същото и за баба — не му остана длъжен Галоуглас. — Щом можем да преживеем Изабо, ще преживеем и това „момиче“.

— Може да си промениш мнението, когато научиш мащаба на престъпленията на тази вещица — отвърна злобно Жербер.

— Къде е Болдуин? — Доменико се присъедини към нас с намръщена физиономия.

Отгоре се завъртяха и забръмчаха зъбни колела.

— Камбаната го спаси — отвърна Галоуглас. — Дръпни се, Доменико.

— Смяна на представителя на Дьо Клермон в този късен час и без предупреждение е крайно необичайно, Галоуглас — каза с укор Жербер.

— Какво чакаш, Галоуглас? Отключи вратата — нареди Доменико.

— Не съм аз онзи, който държи ключа — меко отвърна Галоуглас. — Хайде, лельо. Имаш заседание.

— Как така ключът не е у теб? — удиви се Жербер. Гласът му бе толкова остър, че сякаш преряза омагьосаната мелодия, идваща отгоре. — Ти си единственият присъстващ Дьо Клермон.

— Не е вярно. Болдуин призна Даяна Бишъп като кръвно заклета дъщеря на Филип дьо Клермон преди седмици. — Галоуглас се усмихна подигравателно на Жербер.

Една от вещиците ахна и зашепна на съседката си.

— Това е невъзможно — заяви Доменико. — Филип дьо Клермон е мъртъв от повече от половин век. Как...

— Даяна Бишъп може да пътува във времето. — Жербер ме изгледа с ненавист. В другия край на двора трапчинките на белокосата вещица станаха по-дълбоки. — Трябваше да се сетя. Всичко това е част от някакво нейно огромно заклинание. Предупредих ви, че тази вещица трябва да бъде спряна. Сега всички ще платим цената, защото не действахте както трябва. — Той посочи обвинително Сату.

Камбаните започнаха да отброяват часа.

— Време е да вървим — делово казах аз. — Не бива да закъсняваме и да нарушаваме традициите на Паството. — Нежеланието им да се съгласят за по-ранен час за срещата още ме глождеше.

Приближих вратата и тежестта на ключа изпълни дланта ми. Имаше девет ключалки и във всяка имаше ключ с изключение на една. Пъхнах моя и го завъртях с леко движение на китката. Заключващите механизми забръмчаха и защракаха. Вратата се отвори.

— След вас. — Дръпнах се настрани, за да могат останалите да влязат. Моето първо заседание на Паството щеше да започне всеки момент.

Заседателната зала беше великолепна, украсена с ярки стенописи и мозайки, осветени от светлината на факли и стотици свещи. Сводестият таван се извисяваше сякаш на километри, а около помещението минаваше галерия с височина три или четири етажа. Там се държаха архивите на Паството. Хиляди години записи, доколкото можах да преценя по бързия поглед към рафтовете. Освен книги и ръкописи имаше и по-ранни технологии на писане, като свитъци и стъклени рамки, в които се пазеха фрагменти от папирус. Редиците ниски чекмеджета навеждаха на мисълта, че може би имаше дори глинени таблички.

Свалих поглед да огледам помещението за срещи, в което централно място заемаше голяма овална маса, заобиколена от столове с високи облегалки. Подобно на ключалките и техните ключове, на всеки стол имаше символ. Моят беше точно там, където бе казал Болдуин — в другия край на помещението, срещу вратата.

Вътре чакаше млада човешка жена, която връчваше на всеки влязъл член на Паството кожена папка. Отначало си помислих, че в нея е дневният ред. После забелязах, че всяка папка е с различна дебелина, сякаш съдържанието й е било взето от лавиците горе според специфичните инструкции на участниците в срещата.

Аз влязох последна и вратата се затвори плътно зад мен.

— Мадам Дьо Клермон — каза жената и ме погледна с тъмните си интелигентни очи. — Аз съм Рима Хаен, библиотекар на Паството. Това са документите, които сир Болдуин поиска за срещата. Ако ви е нужно нещо допълнително, просто ми кажете.

— Благодаря — отвърнах и взех материалите.

Тя се поколеба.

— Простете за дързостта, мадам, но не сме ли се срещали? Изглеждате ми много позната. Зная, че сте учен. Случайно да сте посещавали архива Гонсалвис в Севиля?

— Не, никога не съм работила там — отбелязах и добавих: — Но мисля, че познавам собственика.

— Сеньор Гонсалвис ме предложи за това място, след като ме съкратиха — обясни Рима. — Бившият библиотекар на Паството се оттегли неочаквано през юли, след като получи инфаркт. По традиция библиотекарите са човеци. Сир Болдуин се нагърби със задачата да му намери заместник.

Инфарктът на библиотекаря — и назначаването на Рима — беше настъпил няколко седмици след като Болдуин бе научил за кръвната клетва. Имах силни подозрения, че новият ми брат е замислил цялата история. Кралят на Дьо Клермон ставаше все по-интересен и по-интересен.

— Карате ни да чакаме, професор Бишъп — сприхаво се обади Жербер, макар че той бе единственото създание, което имаше нещо против, ако можеше да се съди по тихите разговори между останалите делегати.

— Оставете професор Бишъп да се ориентира. Това е първото й заседание — със силен шотландски акцент каза вещицата с трапчинките. — Вие помните ли вашето първо заседание, Жербер? Или онзи щастлив ден се е изгубил в мъглите на времето?

— Дайте шанс на вещицата и тя ще ни омагьоса всичките — изгъгна Жербер. — Не я подценявай, Джанет. Боя се, че преценката на Нокс за силите и потенциала й като дете се оказа силно подвеждаща.

— Много благодаря, но не мисля, че се нуждая от това предупреждение — отвърна Джанет и в сивите й очи проблеснаха искрици.

Взех папката от Рима и й дадох сгънатия документ, който официално оповестяваше съществуването на фамилия Бишъп-Клермон в света на вампирите.

— Бихте ли завели това, моля?

— С удоволствие, мадам Дьо Клермон — каза Рима. — Библиотекарят на Паството е също и секретар. Ще се заема с документа, докато тече срещата.

След като връчих документите, които официално оповестяваха съществуването на издънката Бишъп-Клермон, аз заобиколих масата. Черното наметало се вееше около краката ми.

— Хубави татуировки — прошепна Агата и посочи линията на косата си, докато минавах покрай нея. — И страхотна пелерина.

Усмихнах й се без коментар и продължих. Когато стигнах стола си, започнах да се боря с влажното наметало, тъй като не исках да оставям платнената чанта. Накрая успях да го сваля и го преметнах през облегалката.

— До вратата има закачалки — отбеляза Жербер.

Обърнах се към него. Очите му се разшириха. Жакетът ми имаше дълги ръкави, които криеха текста на Книгата на живота, но очите ми бяха изложени на показ. Освен това нарочно бях прибрала косата си на дълга червена плитка — прическата разкриваше върховете на клоните, покриващи скалпа ми.

— В момента силата ми е неспокойна и някои се чувстват неудобно в мое присъствие — казах аз. — Затова предпочитам да държа наметалото си наблизо. Мога да използвам и прикриващо заклинание като Сату, но криенето пред очите на всички е точно толкова лъжа, колкото и всяка изречена.

Изгледах последователно всяко създание от Паството, като ги предизвиквах да реагират на буквите и символите, за които знаех, че минават през очите ми.

Сату извърна поглед, но недостатъчно бързо, за да не забележа уплахата й. Внезапното движение опъна до последно жалкото подобие на прикриващо заклинание. Потърсих сигнатурата на магията, но не открих такава. Заклинанието на Сату не беше направено от друг. Тя сама го бе изтъкала, при това не особено умело.

— Знам тайната ти, сестро — мислено рекох аз.

— А аз отдавна подозирах каква е твоята — отвърна тя с горчивина като пелин.

— О, междувременно насъбрах и няколко други — казах аз.

След бавното ми оглеждане на присъстващите единствено Агата рискува да зададе въпрос.

— Какво е станало с теб? — прошепна тя.

— Избрах своя път. — Оставих платнената чанта на масата и седнах на мястото си. Чантата беше свързана с мен така силно, че дори от това късо разстояние усещах подръпването й.

— Какво е това? — подозрително попита Доменико.

— Чанта на Бодлианската библиотека. — Бях я взела от магазина на библиотеката, когато изнесохме Книгата на живота, като оставих банкнота от двайсет паунда под чашата за моливи до касата. Напълно подобаващо върху чантата с червени и черни букви беше изписана клетвата на библиотеката.

Доменико отвори уста да зададе друг въпрос, но погледът ми го накара да замълчи. Бях чакала достатъчно началото на днешната среща. Доменико можеше да си задава въпросите, след като Матю бъде освободен.

— Откривам настоящата среща. Аз съм Даяна Бишъп, кръвно заклета дъщеря на Филип дьо Клермон и представлявам фамилия Дьо Клермон.

Обърнах се към Доменико. Той скръсти ръце на гърдите си и отказа да говори. Продължих:

— Това е Доменико Микеле, а от лявата ми страна е Жербер Орийак. Познавам Агата Уилсън от Оксфорд и прекарах известно време със Сату Ярвинен във Франция. — Усетих парене в гърба при спомена за огъня й. — Боя се, че останалите ще трябва да се представите.

— Аз съм Осаму Ватанабе — каза младият демон, който седеше до Агата. — Изглеждате като манга героиня. Мога ли по-късно да ви нарисувам?

— Разбира се — съгласих се, надявайки се, че въпросната героиня няма да се окаже злодей.

— Татяна Алкаева — представи се платиненорусата жена демон със замечтаните сини очи. Трябваше й само шейна с бели коне и щеше да е идеална героиня от някоя руска приказка. — Пълна сте с отговори, но засега нямам въпроси.

— Отлично. — Обърнах съм вещицата със суровото изражение и ужасния вкус за облекло. — А вие?

— Аз съм Зидони фон Борке — каза тя, докато си слагаше очила за четене и рязко отваряше кожената си папка. — И не зная нищо за тази така наречена кръвна клетва.

— Записана е в доклада на библиотекаря. Втора страница, долу, в приложението, на третия ред — услужливо посочи Осаму. Зидони го изгледа кръвнишки. — Май започваше с „Допълнения към вампирските родословия (по азбучен ред): Алмаси, Бетинкур, Дьо Клермон, Диас...

— Да, вече го видях, господин Ватанабе — озъби се Зидони.

— Мисля, че е мой ред да се представя, скъпа Зидони. — Белокосата вещица се усмихна благо. — Аз съм Джанет Гоуди и отдавна очаквам удоволствието да се запознаем. Познавах баща ти и майка ти. Те бяха огромна чест за народа ни и все още усещам болезнено липсата им.

— Благодаря — кимнах, трогната от простото отдаване на почит.

— Разбрахме, че Дьо Клермон имат предложение, което да обсъдим? — Джанет умело насочи срещата по същество.

Погледнах я с благодарност.

— Дьо Клермон официално искат помощта на Паството за издирването и залавянето на член от издънката Бишъп-Клермон, Бенджамин Фокс или Фукс. Господин Фокс се е заразил с кръвожадност от баща си, моя съпруг Матю Клермон, и от векове отвлича и изнасилва вещици в опит да ги заплоди, предимно в района около полския град Хелм. Някои от вас сигурно си спомнят оплакванията на тамошния сбор, на които Паството не е обърнало внимание. Засега опитите на Бенджамин да създаде кръстоска между вещица и вампир са неуспешни, най-вече поради факта, че той не знае онова, което вещиците са открили отдавна — а именно, че вампирите с кръвожадност могат да се възпроизвеждат биологично, но само с определен вид вещица, наречена тъкачка.

В помещението цареше пълна тишина. Поех дълбоко дъх и продължих:

— В опит да накара Бенджамин да излезе на открито съпругът ми замина за Полша, където изчезна. Смятаме, че Бенджамин го е заловил и го държи на място, служило като нацистки концлагер или научен център по времето на Втората световна война. Рицарите на Лазар се заклеха да върнат съпруга ми, но Дьо Клермон се нуждаят също и от помощта на вещици и демони. Бенджамин трябва да бъде спрян.

Отново огледах присъстващите. Всички с изключение на Джанет Гоуди зяпаха изумени, с увиснали ченета.

— Ще има ли обсъждане? Или ще преминем направо към гласуване? — попитах, като се молех да си спестим проточен дебат.

След дълго мълчание залата на Паството се изпълни с възмутени възклицания и представителите започнаха да задават въпроси към мен и да отправят обвинения един срещу друг.

— И тъй, продължаваме с обсъждане — казах аз.