Книгата на живота

38.

— Трябва да хапнеш нещо — настоя Галоуглас, докато пъхаше сандвич в ръката ми.

— Трябва да се връщам. Скоро ще започне второто гласуване. — Избутах ръката му. Наред с многото други инструкции Болдуин ми беше напомнил за сложните процедури на гласуване в Паството — по три гласувания за всяко предложение, с дискусия между тях. Беше нормално резултатите да се променят рязко от едно становище на друго, докато членовете обмисляха (или се преструваха, че обмислят) противоположни гледни точки.

Изгубих на първото гласуване с осем „против“ и един (аз) „за“. Някои гласуваха „против“ поради процедурни причини, тъй като двамата с Матю бяхме нарушили съглашението, а Паството вече беше гласувало да спазва древния пакт. Други отхвърлиха предложението ми, тъй като бичът на кръвожадността заплашваше здравето и безопасността на всички топлокръвни, били те демони, човеци или вещици. По вестниците вече имаше материали за извършени от вампири убийства, при това доста ужасяващи. Татяна беше против спасяването на вещиците от Хелм и със сълзи на очи обясни, че направили магия на баба й, която отишла там на почивка и цялата се покрила с циреи. Никакви обяснения не можеха да я убедят, че всъщност има предвид Чебоксари, дори когато Рима извади въздушни снимки, за да докаже, че Хелм не е курорт на брега на Волга.

— Има ли вести от Болдуин или Веран? — попитах аз. Обхватът на мобилните телефони беше лош на Изола дела Стела и единственият начин да хванеш сигнал вътре в Целестина бе да излезеш на открития център на вътрешния двор и да търпиш поройния дъжд..

— Няма. — Галоуглас пъхна чаша чай в ръката ми и сви пръстите ми около нея. — Пий.

От тревогите за Матю и раздразнението от византийските правила и процедури на Паството стомахът ми се бунтуваше. Върнах му чашата, без да я докосна.

— Не вземай решението на Паството присърце, лельо. Баща ми винаги е казвал, че първото гласуване е само позьорство и най-често резултатът от второто е обратен.

Взех платнената чанта на Бодлианската библиотека, кимнах и се върнах в заседателната зала. Враждебните погледи, които ми отправиха Жербер и Доменико, ме накараха да се запитам дали Юг не е бил оптимист относно политиката на Паството.

— Кръвожадност! — изсъска Жербер и ме сграбчи за ръката. — Как Дьо Клермон са успели да я скрият от нас?

— Не зная, Жербер — отвърнах и се освободих от хватката му. — Изабо живя под покрива ти седмици наред, а ти така и нищо не откри.

— Десет и половина е. — Зидони фон Борке влезе в помещението. — Завършваме в полунощ. Хайде да приключваме с тази гнусна работа и да продължим с по-важни неща, като разследваме нарушаването на съглашението от страна на фамилия Бишъп.

Нямаше нищо по-важно от това да отървем света от Бенджамин, но си задържах езика зад зъбите и седнах на мястото си, като оставих чантата на масата пред мен. Доменико посегна към нея, все още любопитен да разбере какво има вътре.

— Не пипай.

Погледнах го. Явно очите ми са били повече от изразителни, защото той побърза да си дръпне ръката.

— И тъй, Зидони, да разбирам ли, че предлагаш да се сложи край на дебатите? — рязко я попитах. Въпреки призивите й за бързо решаване, тя беше основна спънка за обсъждането и по всеки въпрос задълбаваше в ненужни подробности, като едва не ме изкарваше от кожата ми.

— Ни най-малко — изсумтя тя. — Просто искам нещата да се разглеждат с подходящата ефективност.

— Оставам против намесата в един очевидно семеен проблем — заяви Жербер. — Предложението на мадам Дьо Клермон цели да открие тази неприятна тема за по-внимателно разглеждане. Рицарите на Лазар вече са място и издирват съпруга й. Най-добре е да оставим нещата да си продължат по курса.

— А кръвожадността? — Това беше първият път, когато Сату каза нещо, освен онова „не“, когато се провеждаше първото гласуване.

— Кръвожадността е проблем, който трябва да се остави на вампирите. Ще накажем фамилия Дьо Клермон за сериозните им грешки в преценките и ще вземем съответните мерки да издирим и унищожим всички, които може да са заразени. — Жербер опря върховете на пръстите си един в друг и огледа насядалите около масата. — Можете да сте спокойни по този въпрос.

— Съгласен съм с Жербер. Нещо повече, не може да се основава издънка от страдащ от заболяването сир — изтъкна Доменико. — Това е немислимо. Матю Клермон трябва да бъде умъртвен, както и всичките му деца. — Очите на вампира проблеснаха.

Осаму вдигна ръка и зачака да бъде забелязан.

— Да, господин Ватанабе?— кимнах към него.

— Какво е тъкачка? — попита той. — И какво общо имат те с вампири, страдащи от кръвожадност?

— Какво те кара да мислиш, че имат нещо общо? — озъби се Зидони.

— Напълно логично е кръвожадните вампири и вещиците тъкачки да имат нещо общо. Иначе как Даяна и Матю биха могли да имат деца? — Агата ме погледна с очакване. Преди да успея да отговоря, Жербер стана и се надвеси над мен.

— Това ли е открил Матю в Книгата на живота? — остро попита той. — Да не си изкопала някое заклинание, което свързва двата вида?

— Сядай, Жербер. — Джанет плетеше от часове, като от време на време вдигаше очи, за да пусне някой смислен коментар или да се усмихне благо.

— Вещицата трябва да отговори! — възкликна Жербер. — Какво е това заклинание и как си го направила?

— Отговорът е в Книгата на живота. — Придърпах чантата към себе си и извадих тома, който бе останал скрит толкова време в Бодлианската библиотека.

Около масата се чуха изумени ахкания.

— Това е трик — обяви Зидони. Тя стана и заобиколи масата. — Ако това е изгубената книга със заклинания на вещиците, настоявам да я разгледам.

— Това е изгубената история на вампирите — изръмжа Доменико, докато тя минаваше покрай стола му.

— Заповядай. — Подадох Книгата на живота на Зидони.

Вещицата се опита да освободи закопчалките, буташе и дърпаше, но книгата отказа да й сътрудничи. Протегнах ръце и книгата полетя във въздуха между нас, нетърпелива да се върне там, където й беше мястото. Зидони и Жербер се изгледаха продължително един друг.

— Ти я отвори, Даяна — предложи Агата, чиито очи се бяха окръглили. Помислих си за онова, което бе казала в Оксфорд преди толкова много месеци — че Ашмол 782 принадлежи не само на вещиците и вампирите, но и на демоните. По някакъв начин тя вече беше предусетила съдържанието й.

Сложих Книгата на живота на масата, докато Паството се събираше около мен. Само докоснах закопчалките и те се отвориха моментално. Шепот и въздишки изпълниха въздуха, последвани от тайнствените следи, оставяни от духовете на свързаните със страниците създания.

— Магията е забранена на Изола дела Стела — запротестира Доменико. В гласа му се долавяше паника. — Кажи й, Жербер!

— Ако правех магия, Доменико, щеше да го разбереш много ясно — отвърнах аз.

Доменико пребледня, когато привиденията станаха по-отчетливи и приеха издължена човешка форма с кухи, тъмни очи.

Разтворих книгата. Всички се наведоха, за да я погледнат по-отблизо.

— Там няма нищо — промърмори Жербер и лицето му се изкриви от ярост. — Страниците са празни. Какво си направила с нашата книга за произхода ни?

— Тази книга мирише... странно. — Доменико подуши подозрително въздуха. — На мъртви животни.

— Не, мирише на мъртви създания. — Разлистих страниците, така че миризмата да се вдигне във въздуха. — Демони. Вампири. Вещици. Всички са вътре.

— Искаш да кажеш... — Татяна ме погледна с ужас.

— Точно така — потвърдих. — Пергаментът е изработен от кожата на създания. Листата също са съшити с коси на създания.

— Но къде е текстът? — повиши тон Жербер. — Книгата на живота би трябвало да е ключ към много загадки. Тя е нашият свещен текст, историята на вампирите.

— Ето го свещения ви текст.

Запретнах ръкави. Букви и символи се завихриха и потекоха непосредствено под кожата ми, излизаха на повърхността като мехурчета в езеро и тутакси изчезваха. Нямах представа какво става с очите ми, но подозирах, че те също бяха пълни със знаци. Сату се дръпна назад от мен.

— Омагьосала си я — изръмжа Жербер.

— Книгата на живота е била омагьосана преди много време — отвърнах. — Аз само я отворих.

— И тя е избрала теб. — Осаму приближи пръст да докосне символите по ръката ми. Няколко букви се събраха около точката, където кожата му се допря до моята, след което се разбягаха.

— Защо книгата е избрала Даяна Бишъп? — попита Доменико.

— Защото съм тъкачка, създателка на заклинания, а такива сме останали само няколко. — Отново погледнах Сату. Беше стиснала устни и очите й ме молеха да мълча. — Имали сме твърде голяма творческа сила и другите вещици са ни избили.

— Същата сила, която ти позволява да създаваш нови заклинания, ти дава способност да създаваш нов живот — изтъкна Агата, без да крие вълнението си.

— Това е специална благословия, която богинята дава на жените тъкачки — поясних. — Не всички тъкачи са жени, разбира се. Баща ми също беше тъкач.

— Невъзможно — озъби се Доменико. — Поредното вещерско коварство. Никога не съм чувал за тъкачи, а древният бич на кръвожадността е мутирал в още по-опасна форма. Колкото до деца, родени от вещици и вампири, не можем да позволим подобно зло да пусне корени. Те ще бъдат чудовища, които няма да се поддават на здравия разум или на контрол.

— Не мога да се съглася с теб по този въпрос, Доменико — каза Джанет.

— На какви основания? — малко раздразнено попита той.

— На основания, че аз съм подобно създание и не съм нито зло, нито чудовище.

За първи път от пристигането ми тук вниманието на присъстващите беше насочено другаде.

— Баба ми е била дете на тъкачка и вампир. — Сивите очи на Джанет не се откъсваха от моите. — Всички в Северна Шотландия го наричаха Ники-Бен.

— Бенджамин — промълвих аз.

— Точно така — кимна Джанет. — Младите вещици били предупреждавани да внимават в безлунни нощи, за да не ги хване Ники-Бен. Прабаба ми Изобел Гоуди не се вслушала в предупрежденията. Двамата имали безумна връзка. Според легендите той я ухапал по рамото. Когато си отишъл, Ники-Бен оставил след себе си нещо, за което не знаел — дъщеря. Аз нося нейното име.

Погледнах надолу към ръцете си. В нещо като магически скрабъл буквите се надигнаха и се подредиха в име ДЖАНЕТ ГОУДИ, ДЪЩЕРЯ НА ИЗОБЕЛ ГОУДИ И БЕНДЖАМИН ФОКС. Бабата на Джанет е била една от Светлородените.

— Кога е била зачената баба ти? — Разказ за живота на едни Светлороден би могъл да ми каже нещо за бъдещето на собствените ми деца.

— През хиляда шестстотин шейсет и втора — каза Джанет. — Баба Джанет, благословена да бъде, умря през хиляда деветстотин и дванайсета, на двеста и петдесет години. Остана си красавица до самия край, но пък за разлика от мен тя беше повече вампир, отколкото вещица. Гордееше се, че е вдъхновила легендите за бааван ши, прилъгала много мъже в леглото си, само за да им донесе смърт и разруха. И беше страшно да видиш баба Джанет, когато е раздразнена.

— Но това означава, че ти си... — Опулих се.

— Догодина ще навърша сто и седемдесет — обясни Джанет. Тя промърмори няколко думи и бялата й коса изведнъж стана черна. Още едно заклинание показа, че кожата й е блестяща и бяла като перла.

Джанет Гоули не изглеждаше на повече от трийсет. Животът на децата ми започна да придобива форма във въображението ми.

— А майка ти? — попитах.

— Мама живя цели двеста години. С всяко следващо поколение животът ни се скъсява.

— Как успяваш да скриеш от човеците какво си? — попита Осаму.

— По същия начин като вампирите, предполагам. Малко късмет. Малко помощ от други вещици. Малко човешка склонност да не забелязват истината — отвърна Джанет.

— Това са пълни глупости — разгорещено каза Зидони. — Ти си прочута вещица, Джанет. Способностите ти да правиш заклинания са всеизвестни. И си от изтъкнат род вещици. Изобщо не мога да разбера защо ти е да съсипваш репутацията на фамилията си с тази история.

— Ето го и него — тихо рекох аз.

— Ето го кое? — като сприхава учителка попита Зидони.

— Отвращението. Страхът. Неприязънта към всеки, който не отговаря на ограничените очаквания за света и как би трябвало да работи той.

— Слушай, Даяна Бишъп...

Но аз вече се бях наслушала на Зидони и на всеки друг, който използваше съглашението като щит, зад който да крие собствената си тъмна страна.

— Не. Ти ме слушай. Родителите ми бяха вещици. Аз съм кръвно заклета дъщеря на вампир. Моят съпруг и баща на моите деца е вампир. Джанет също е потомка на вещица и вампир. Кога ще престанеш да се преструваш, че на света съществува някакъв идеал за чистокръвни вещици?

Зидони се вцепени.

— Има такъв идеал. Точно чрез него се е запазила силата ни.

— Не. Така силата ни е умряла — подчертах. — Ако продължаваме да спазваме съглашението, след няколко поколения няма да ни е останала никаква сила. Целта на онзи договор е била да не позволява на видовете да се смесват и възпроизвеждат.

— Още глупости! — извика Зидони. — Основната и най-важната цел на съглашението е да осигури безопасността ни.

— Не е вярно. Съглашението е съставено, за да не допусне раждането на деца като Джанет — могъщи, дълголетни, нито вещици, нито вампири, нито демони, а нещо средно — изтъкнах. — Точно от това се боят всички създания. Точно това иска да контролира Бенджамин. Не можем да му го позволим.

— Нещо средно? — Джанет повдигна вежди. Сега, когато я виждах ясно, те бяха черни като нощ. — Нима това е отговорът?

— Отговор на какво? — остро попита Доменико.

Но аз не бях готова да споделя тази тайна от Книгата на живота. Не и докато Мириам и Крис не намерят научното доказателство, което да потвърди онова, което ми бе разкрил ръкописът. Отново бях спасена от звъна на камбаните на Целестина.

— Вече е почти полунощ. Трябва да прекратим заседанието. Засега — с блеснали очи каза Агата Уилсън. — Предлагам край на обсъждането. Паството ще подкрепи ли Дьо Клермон в усилието им да отърват света от Бенджамин Фокс?

Всички се върнаха по местата си и един по един дадоха гласа си.

Този път резултатът бе по-окуражаващ — четирима „за“ и петима „против“. Бях отбелязала напредък във втория вот и си бях спечелила подкрепата на Агата, Осаму и Джанет, но това не беше достатъчно да гарантира окончателния резултат след последното гласуване утре. Особено когато сред противниците бяха старите ми врагове Жербер, Доменико и Сату.

— Срещата ще продължи утре следобед в пет часа. — Не забравях нито за миг, че през това време Матю е в ръцете на Бенджамин, затова бях поискала отново срещата да започне по-рано. И отново искането ми беше отхвърлено.

Уморено взех кожената си папка — която така и не бях отворила — и Книгата на живота. Изминалите седем часа бяха изнурителни. Непрекъснато мислех за Матю и какво търпи той, докато Паството се боричка и дърли. Безпокоях се и за децата си, които бяха останали и без двамата си родители. Изчаках помещението да се опразни. Джанет Гоуди и Жербер излязоха последни.

— Жербер? — повиках го аз.

Той спря на прага с гръб към мен.

— Не съм забравила какво се случи през май — казах му, а силата гореше ярко в дланите ми. — Един ден ще отговаряш пред мен за смъртта на Емили Мадър.

Жербер завъртя глава.

— Питър твърдеше, че ти и Матю криете нещо. Трябваше да го послушам.

— Бенджамин подсказа ли ти вече какво са открили вещиците? — попитах.

Но Жербер не беше вчерашен, за да се хване така лесно. Устните му се извиха.

— До утре вечер — сбогува се той, като удостои Джанет и мен с лек официален поклон.

— Трябва да му викаме Ники-Бърти — отбеляза Джанет. — От двамата с Бенджамин ще излезе чудна двойка дяволи.

— Определено — с безпокойство се съгласих.

— Утре свободна ли си за обяд? — попита Джанет Гауди, докато излизахме от залата във вътрешния двор. Мелодичният й шотландски акцент ми напомняше за Галоуглас.

— Аз ли? — Дори след всичко случило се тази вечер останах изненадана, че тя е готова да бъде видяна с някой Дьо Клермон.

— И двете не се побираме в ограничените разбирания на Паството, Даяна — каза Джанет и веселите трапчинки отново се появиха на гладката й кожа.

Галоуглас и Фернандо ме чакаха под аркадата на двора. Галоуглас се намръщи, когато ме видя в компанията на вещица.

— Всичко наред ли е, лельо? — разтревожено попита той. — Трябва да тръгваме. Става късно.

— Само да разменя две думи с Джанет.

Вгледах се внимателно в лицето й, търсейки знак, че може би се опитва да спечели приятелството ми с някакви нечисти цели, но видях единствено загриженост.

— Защо ми помагаш? — попитах направо.

— Защото обещах на Филип, че ще го направя — каза Джанет. Тя пусна торбата с плетката на земята и запретна ръкава на ризата си. — Не си единствената, чиято кожа разказва истории, Даяна Бишъп.

На ръката й имаше татуиран номер. Галоуглас изруга. Аз ахнах.

— Да не си била в Аушвиц с Филип? — Сърцето ми сякаш се беше качило в устата ми.

— Не. Бях в Равенсбрюк — отвърна тя. — Хванаха ме, докато работех във Франция за УСО, Управлението за специални операции. Филип се опитваше да освободи лагера. Успя да измъкне няколко от нас, преди нацистите да го заловят.

— Знаеш ли къде са държали Филип след Аушвиц? — настоятелно попитах аз.

— Не, въпреки че го издирвахме. В ръцете на Ники-Бен ли е попаднал? — Очите на Джанет бяха пълни със съчувствие.

— Да — кимнах. — Смятаме, че е бил някъде около Хелм.

— По онова време за Бенджамин работеха и вещици. Помня, че се чудех защо всичко в радиус осемдесет километра от Хелм тъне в гъста мъгла. Не можехме да намерим пътя през нея, колкото и да опитвахме. — Очите на Джанет се напълниха със сълзи.

— Съжалявам, че не оправдахме надеждите на Филип. Този път ще се справим по-добре. Става въпрос за честта на фамилията Бишъп-Клермон. А в края на краищата, аз съм роднина на Матю дьо Клермон.

— Татяна ще бъде по-лесна за убеждаване — подхвърлих.

— Не, не Татяна — поклати глава Джанет. — Тя е увлечена по Доменико. Пуловерът й няма за цел единствено да подчертае фигурата й. Той скрива и ухапванията на Доменико. Трябва да привлечем Сату.

— Сату Ярвинен никога няма да ми помогне — изтъкнах и си припомних времето, което бяхме прекарали заедно в Ла Пиер.

— О, мисля, че ще го направи — рече Джанет. — След като й обясним, че ще я предложим на Бенджамин в замяна на Матю, ако не се съгласи. В края на краищата, Сату е тъкачка като теб. Може пък финландските тъкачки да са по-плодовити от онези в Хелм.

Сату беше отседнала в малък хотел, в тихо кампо срещу Ка’Чиаромонте. Отвън изглеждаше напълно обикновено, с боядисани в ярки цветове саксии и стикери на прозорците, показващи рейтинга му спрямо другите хотели в района (четири звезди) и кредитните карти, които приемаше (всички).

Вътре обаче впечатлението за нормалност се губеше напълно.

Собственичката Лаура Малипиеро, увита в пурпурно и черно кадифе, седеше зад бюро в предното лоби и редеше карти таро. Косата й бе непокорна и вълниста, с бели нишки сред черното. Гирлянда от черни хартиени прилепи беше окачена над пощенските кутии, а във въздуха се носеше аромат на благовония от градински чай и драцена.

— Всичко е заето — каза тя, без да вдига поглед от картите. В ъгълчето на устата й висеше цигара. Беше пурпурна и черна, също като облеклото й. Отначало си помислих, че не е запалена. В края на краищата, синьорина Малипиеро седеше под надпис VIETATO FUMARE. Но после вещицата дръпна здраво. Наистина нямаше дим, макар че върхът на цигарата се разгоря.

— Казват, че била най-богатата вещица във Венеция. Натрупала състояние от продажбата на омагьосани цигари. — Джанет я изгледа с неодобрение. Беше си сложила отново прикриващото заклинание и за случайния минувач изглеждаше като крехка деветдесетгодишна бабка вместо като стройна трийсетгодишна жена.

— Съжалявам, сестри, но тази седмица се провежда Регата деле Бефане и в тази част на Венеция не могат да се намерят никакви стаи. — Вниманието на синьорина Малипиеро си остана насочено към картите.

Из целия град бях видяла афиши за годишната надпревара с гондоли за Богоявление от Сан Тома до Риалто. Разбира се, състезанията бяха две — регатата сутринта и далеч по-вълнуващата и опасна надпревара в полунощ, в която се прибягваше не само до груба сила, но и до магия.

— Не търсим стая, синьорина Малипиеро. Аз съм Джанет Гоуди, а това е Даяна Бишъп. Дойдохме да видим Сату Ярвинен във връзка с Паството — стига да не тренира за надпреварата с гондоли, разбира се.

Венецианската вещица вдигна изненадано глава и ни погледна с окръглените си тъмни очи. Цигарата увисна на устните й.

— Стая седемнайсет, нали? Не се безпокойте, сами ще се ориентираме. — Джанет се усмихна лъчезарно на зашеметената вещица и ме помъкна към стълбите.

— Ти, Джанет Гоуди, си същински булдозер — задъхано промълвих, докато тя ме водеше забързано по коридора. — Да не говорим, че четеш мисли. — Това беше много полезен магически талант.

— Колко мило да го кажеш, Даяна. — Джанет почука на вратата. — Cameriera!

Никой не отговори. А след вчерашното маратонско заседание на Паството ми беше писнало да чакам. Хванах дръжката и промърморих заклинание за отключване. Вратата се отвори. Сату Ярвинен ни очакваше вътре вдигнала ръце, готова да прибегне до магия.

Улових нишките около нея и ги дръпнах здраво, като приковах ръцете й към тялото. Сату ахна.

— Какво знаеш за тъкачките? — остро попитах.

— Не толкова, колкото ти — отвърна Сату.

— Затова ли се отнесе така лошо с мен в Ла Пиер?

Изражението на Сату беше твърдо като стомана. Тогавашните й действия бяха в интерес на собствената й безопасност. Не изпитваше съжаление.

— Няма да позволя да ме разобличиш. Ще ни избият всички, ако открият на какво са способни тъкачите — каза тя.

— Мен така и така ще ме убият, защото обичам Матю. Какво имам да губя?

— Децата си — изтърси Сату.

Това вече отиваше твърде далеч.

— Ти си недостойна за дарбите на вещиците. Обвързвам те, Сату Ярвинен, и те предавам в ръцете на богинята без сили и умения. — Придърпах още малко нишките с левия си показалец и ги завързах здраво на възел. Пръстът ми стана тъмно пурпурен. Бях открила, че това е цветът на правосъдието.

Силата на Сату я напусна със свистене и изсмука въздуха от стаята.

— Не можеш да ме омагьосаш! — извика тя. — Забранено е!

— Издай ме на Паството — предложих. — Но преди да го направиш, чуй това. Никой няма да може да развърже възела, освен мен. А от каква полза ще си за Паството в това състояние? Ако искаш да запазиш мястото си, ще трябва да си мълчиш. И да се надяваш, че Зидони фон Борке няма да забележи.

— Ще си платиш за това, Даяна Бишъп! — обеща ми Сату.

— Вече платих — отвърнах. — Или си забравила какво ми стори в името на сестринската солидарност?

Бавно пристъпих към нея.

— Омагьосването е нищо в сравнение с онова, което ще ти стори Бенджамин, ако открие, че си тъкачка. Няма да можеш да се защитиш и ще бъдеш оставена изцяло на милостта му. Виждала съм какво прави той с вещиците, които се опитва да заплоди. Дори ти не заслужаваш подобно нещо.

Очите на Сату трепнаха уплашено.

— Гласувай за предложението на Дьо Клермон днес. — Освободих ръцете й, но не и заклинанието, което ограничаваше силата й. — Ако не заради Матю, заради самата себе си.

Сату се опита, ала не успя да използва магията си срещу мен.

— Със силата ти е свършено. Не те излъгах, сестро. — Обърнах се и тръгнах към изхода. Спрях на прага и се обърнах. — И да не си посмяла да заплашиш отново децата ми. Направиш ли го, ще ме умоляваш да те хвърля в някоя дупка и да забравя за теб.

Жербер се опита да забави окончателното гласуване на процедурни основания, като посочи, че сегашният състав на управителния съвет не отговаря на критериите, заложени в основополагащите документи от времето на Кръстоносните походи. Според тях се изискваше присъствието на трима вампири, три вещици и трима демони.

Джанет ми попречи да удуша създанието, като бързо обясни, че тъй като и двете сме отчасти вампири и отчасти вещици, в Паството има равновесие. Докато тя доказваше тезата си, прегледах така наречените „основополагащи“ документи на Жербер и открих в тях думи като „неотменен“, които категорично звучаха като характерни за осемнайсети век. След като му представих списък на лингвистичните анахронизми в този уж средновековен документ, Жербер изгледа намръщено Доменико и каза, че явно става въпрос за по-късни преписи на изгубени оригинали.

Никой не му повярва.

Двете с Джанет спечелихме вота — шест на три. Сату гласува така, както й бе казано, и през цялото време бе свита и покорна. Дори Татяна се присъедини към редиците ни благодарение на Осаму, който бе посветил сутринта да отбелязва точните места не само на Хелм, но и на всеки руски град, започващ с X или Ч, само за да докаже, че полските вещици нямат нищо общо с кожното заболяване на баба й. Когато двамата влязоха в заседателната зала, хванати за ръце, останах с впечатлението, че може да е сменила не само позицията си, но и любимия.

След като вотът бе обявен и записан, не останахме да празнуваме. Вместо това Галоуглас, Джанет, Фернандо и аз скочихме в катера на Дьо Клермон и се насочихме направо през лагуната към летището.

Както беше планирано, изпратих трибуквен есемес на Хамиш с резултатите от вота: ЦГП — „царският гамбит приет“, което означаваше, че Паството е било убедено да подкрепи спасяването на Матю. Не знаехме дали някой не следи комуникациите ни, но за всеки случай бяхме решили да проявим предпазливост.

Отговорът му дойде незабавно.

Браво. Очакваме пристигането ви.

Обадих се на Маркъс, който доложи, че близнаците са вечно гладни и напълно са монополизирали вниманието на Фийби. Колкото до Джак, той бил толкова добре, колкото можело да се очаква.

След разговора с Маркъс пратих съобщение на Изабо.

Тревожа се за двойката епископи.

Това също беше заемка от шаха.* Бяхме кръстили някогашния епископ на Рим Жербер и приятелчето му Доменико „двойката епископи“, защото винаги работеха заедно. След последното поражение нямаше как да не се опитат да отмъстят. Жербер сигурно вече бе предупредил Нокс, че съм спечелила гласуването и сме на път.

* Шахматната фигура офицер на английски се нарича епископ. — Б. пр.

Отговорът на Изабо закъсня в сравнение с този на Хамиш.

Двойката епископи не може да матира царя ни, освен ако царицата и топът не го позволят.

Последва нова дълга пауза, след което получих второ съобщение.

А аз ще умра първа.