Книгата на живота

11.

Матю прие новината за уменията на майка ми във висшата магия по-добре, отколкото бях очаквала. Той отдавна беше подозирал, че съществува нещо между непретенциозния занаят и ярките спектакли на стихийната магия. Изобщо не се изненада, че като пореден белег, аз съм нещо по средата и мога да практикувам такава магия. Шокира го единствено това, че талантът ми е предаден по майчина линия.

— Ще се наложи в крайна сметка да погледна по-внимателно митохондриалната ти ДНК — каза той и подуши мастилото на майка ми.

— Звучи добре. — За първи път Матю показваше някакво желание да се върне към генетичните си изследвания. Бяха минали дни, без изобщо да спомене Оксфорд, Болдуин, Книгата на живота или кръвожадността. И макар да бе възможно да е забравил, че в Ашмол 782 има генетична информация, аз не бях. След като ръкописът отново се озовеше в ръцете ни, щяхме да имаме нужда от научните му умения, за да го дешифрираме.

— Права си. Вътре определено има кръв, наред със смола и акация. — Матю разклати мастилото. Сутринта бях научила, че акацията е източник на гума арабика, заради която мастилото не се разтичаше много.

— Така и предполагах. В използваните в Ашмол 782 мастила също има кръв. Явно практиката е била по-разпространена, отколкото си мислех — отбелязах.

— Има и малко тамян — додаде Матю, подминавайки споменаването ми на Книгата на живота.

— Аха. Ето откъде бил онзи екзотичен аромат. — Прерових останалите бутилки с надеждата да намеря още нещо, което да привлече любопитството му на биохимик.

— Както и от кръвта, разбира се — иронично подхвърли Матю.

— Ако кръвта е на майка ми, това би хвърлило още повече светлина върху моята ДНК — изтъкнах. — Както и върху таланта ми за висша магия.

— Хммм — неопределено отвърна Матю.

— Какво ще кажеш за това? — Махнах тапата на бутилка със синьо-зелена течност и въздухът се изпълни с аромата на лятна градина.

— Това е от перуника — определи той. — Помниш ли как търсеше зелено мастило в Лондон?

— Значи това е било фантастично скъпото мастило на майстор Плат! — Разсмях се.

— Изработено от внесени от Франция корени. Поне така твърдеше той. — Матю огледа масата и съдовете, пълни със сини, червени, зелени, пурпурни и лилави течности. — Май имаш достатъчно мастило за известно време.

Прав беше — имах достатъчно за следващите няколко седмици, — толкова, колкото бях склонна да планирам, макар че лявото ми кутре туптеше в очакване на бъдещето.

— Би трябвало да е предостатъчно дори с всички задачи, които ми е приготвила Сара — съгласих се аз. Под всеки буркан на масата имаше малко листче хартия с написан на ръка текст. „Ухапвания от комари“ — гласеше един етикет. „По-добър телефонен сигнал“ — обещаваше друг. Исканията й ме караха да се чувствам като сервитьорка в заведение за бързо хранене. — Благодаря за помощта.

— За нищо — отвърна Матю и ме целуна за довиждане.

През следващите няколко дни рутината на всекидневието започна да ни закотвя към къщата и един към друг, дори без укротяващото присъствие на Ем, която винаги е била центърът на тежестта в дома.

Фернандо се оказа домашен тиран, много по-лош, отколкото някога е била Ем, и промените, които наложи в диетата и упражненията на Сара, бяха радикални и твърди. Включи леля ми в диетична програма, от която й доставяха всяка седмица екзотични продукти, като къдраво зеле и червено цвекло, и обикаляше оградата около имота всеки път, когато тя се опитваше да дръпне тайно някоя цигара. Фернандо готвеше, чистеше и дори тупаше възглавниците — и всичко това ме караше да се чудя какъв ли е бил животът му с Юг.

— Когато нямахме слуги, а често беше точно така, аз въртях къщата — обясни ми веднъж, докато простираше прането. — Ако трябваше да чакам Юг да свърши нещо, щяхме да живеем в бордей. Той изобщо не обръщаше внимание на прозаични неща като чистите чаршафи или дали ни е свършило виното. Юг или пишеше поезия, или планираше поредната тримесечна обсада. В деня му нямаше време за домакински задачи.

— А Галоуглас? — попитах, докато му подавах една щипка.

— Галоуглас е още по-зле. За него дори мебелите или липсата им нямат значение. Една вечер се прибрахме и открихме, че къщата ни е обрана, а Галоуглас беше заспал на масата като някой викинг, готов да отплава. — Фернандо поклати глава. — Пък и работата ми харесва. Да поддържащ къща е като да приготвяш оръжията си за битка. Еднообразна и много успокояваща работа. — Признанието му ме накара да не се чувствам така виновна, че съм го оставила да поеме цялото готвене.

Другото царство на Фернандо, освен кухнята, беше бараката за инструменти. Изхвърли всичко счупено, почисти и подостри останалото и купи нещата, които смяташе за липсващи — като косата. Сега ножиците за рози бяха толкова остри, че човек можеше да реже домати с тях. Това ми напомни за всички войни, които се бяха водили с обикновени домакински пособия, и се запитах дали Фернандо тихомълком не ни подготвя за битка.

Сара се оплакваше от новия режим, но му се подчиняваше. Когато ставаше раздразнителна, което се случваше често, тя излизаше от къщата. Самата къща още не беше се събудила напълно, но периодичните й изблици на активност ни напомняха, че хибернацията, която си беше наложила сама, е към края си. По-голямата част от енергията й беше насочена към Сара. Една сутрин се събудихме и открихме, че всичкият твърд алкохол е изсипан в мивката, а на кухненската лампа висеше самоделен мобилен телефон, направен от празни бутилки и прибори за хранене. Двамата с Матю се смяхме, но за Сара това беше обявяване на война. От този момент нататък леля ми и къщата поведоха тотална битка за надмощие.

Къщата печелеше благодарение на основното си оръжие — „Флийтуд Мак“. Сара беше направила старото радио на мама на парчета два дни след като го открихме, по време на безкраен концерт на „Веригата“. В отговор къщата скри всички рула тоалетна хартия от шкафовете в банята и ги смени с различни електронни джаджи, способни да свирят музика. Вършеха работа и като будилници сутрин.

Нищо не можеше да попречи на къщата да пуска подбрани парчета от първите два албума на групата, дори след като Сара изкорми три касетофона, един осемпистов магнетофон и древен диктофон. Къщата просто пускаше музиката през фурната и басовите тонове отекваха в тръбите, а от отдушниците се лееха високите тонове.

И тъй като беше насочила цялата си ярост към къщата, Сара бе изненадващо търпелива и нежна с мен. Бяхме преобърнали килера, търсейки книгата със заклинания на мама, дори разчистихме всички чекмеджета и рафтове в шкафа. Открихме няколко изненадващо картинни любовни писма от 20-те години на деветнайсети век, скрити под фалшивото дъно на едно чекмедже, както и зловеща колекция от черепи на гризачи, наредени в стройни редици, зад плъзгащ се панел зад рафтовете. Не намерихме обаче никаква книга със заклинания. Къщата щеше да ни я предостави, когато реши, че е готова.

Когато музиката и спомените за Емили и родителите ми ставаха непоносими, двете със Сара се спасявахме в градината или в гората. Днес леля ми беше предложила да ми покаже къде могат да се намерят отровни растения. Довечера щеше да е новолуние, началото на новия цикъл на растеж. Времето щеше да е подходящо за събиране на съставките за висша магия. Матю ни следваше като сянка, докато си проправяхме път през зеленчуците и учебната градина. Когато стигнахме вещерската градина, Сара продължи напред. Огромна виеща се лоза бележеше границата между градината и гората. Беше плъзнала във всички посоки, скривайки оградата и портата.

— Ако позволиш, Сара. — Матю пристъпи напред да дръпне резето. Досега се беше мотал зад нас и се преструваше, че се интересува живо от цветята. Аз обаче знаех, че всъщност е заел идеалната защитна позиция. Той пристъпи през портата, увери се, че от другата страна не се спотайва нищо опасно, и дръпна лозата, за да можем двете със Сара да преминем в другия свят.

В земята на Бишъп имаше много вълшебни места — посветени на богинята дъбрави, дълги просеки между тисови дървета, където някога са минавали стари пътища и все още можеха да се видят дълбоките коловози от каруците, натоварени с дървесина за пазара, дори старото гробище на Бишъп. Аз обаче най-много обичах горичката между градината и гората.

В центъра й играеше шарена сянка, светлината проникваше през кипарисите наоколо. Преди векове мястото сигурно е било наричано самодивски пръстен, защото земята беше осеяна с най-различни гъби. Като дете ми забраняваха да бера каквото и да било от това място. Сега разбирах защо — всяко растение беше или отровно, или свързано с по-тъмните аспекти на занаята. В средата на полянката се пресичаха две пътеки.

— Кръстопът. — Замръзнах.

— Имало го е още преди къщата. Някои казват, че пътеките били прокарани от индианците онайда преди идването на англичаните. — Сара ми направи знак да приближа. — Ела и виж това растение. Дали е черно кучешко грозде, или е беладона?

Не я слушах. Бях напълно хипнотизирана от кръстовището в средата на горичката.

Тук се таеше сила. И знание. Усетих познатото дърпане и бутане на желанието и страха, когато видях поляната през очите на онези, които някога са вървели по тези пътеки.

— Какво има? — попита Матю. Инстинктите му го бяха предупредили, че нещо не е наред.

Вниманието ми обаче бе привлечено от едва доловими гласове — на майка ми и Емили, на баща ми и баба ми, както и други, които не ми бяха познати. „Самакитка — шепнеха те. — Превара. Ливадно синьоглавче. Сладка папрат. Вещерска метла.“ Припяването им се съпровождаше с предупреждения и предложения, а литанията им от заклинания включваше растения от приказките.

— Даяна? — Сара се изправи с ръце на кръста.

— Идвам — промърморих, откъснах вниманието си от слабите гласове и послушно отидох при леля си.

Сара ми даде какви ли не инструкции за растенията на полянката. Думите й влизаха в едното ми ухо и излизаха от другото, преминаваха през мен по начин, който би накарал баща ми да се гордее. Леля ми можеше да изреди всички традиционни и ботанически имена на всяко цвете, бурен, корен и билка, както и приложението им като цяр и като отрова. Нейното майсторство обаче беше резултат на четене и учене. Аз бях открила ограниченията на основаващото се на книгите знание в алхимическата лаборатория на Мери Сидни, когато за първи път се сблъсках с предизвикателството да направя онова, за което бях чела и писала години наред като учен. Там разбрах, че да можеш да цитираш алхимични текстове е нищо в сравнение с опита. Майка ми и Емили обаче вече ги нямаше, за да ми помогнат. Ако исках да вървя по тъмните пътеки на висшата магия, трябваше да го направя сама.

Перспективата ме ужасяваше.

Точно преди изгрева на луната Сара ме покани да се върна с нея да наберем растенията, които щяха да й трябват за работата й този месец.

Отклоних поканата с оправданието, че съм твърде уморена. В действителност причината за отказа ми беше настоятелният призив на гласовете от кръстопътя.

— Нежеланието ти да отидеш в гората свързано ли е по някакъв начин със следобедната ни разходка? — попита Матю.

— Може би — отвърнах, загледана през прозореца. — Сара и Фернандо се връщат.

Леля ми носеше пълна кошница. Мрежестата врата на кухнята се затвори след нея, после вратата на килера изскърца. Няколко минути по-късно тя и Фернандо се качиха по стъпалата. Сара пъшкаше по-малко, отколкото миналата седмица. Оздравителният режим на Фернандо явно действаше.

— Лягай си — подкани ме Матю и отметна завивките.

Нощта беше тъмна, осветена единствено от звездите. Скоро щеше да настъпи полунощ, моментът между нощта и деня. Гласовете на кръстопътя зазвучаха по-силно.

— Трябва да вървя. — Минах покрай Матю и тръгнах надолу.

— Ние трябва да вървим — поправи ме той и ме последва, — Няма да те спирам и да се намесвам, но не мога да те пусна сама в гората.

— Там има сила, Матю. Тъмна сила. Усещам я. И тя ме зове, откакто слънцето залезе!

Матю ме хвана за лакътя и ме изведе навън. Не искаше никой друг да чува остатъка от този разговор.

— Тогава отговори на този зов — озъби се той. — Кажи „да“ или „не“, но не очаквай да седя тук и да чакам търпеливо да се върнеш.

— А ако кажа „да“? — остро попитах.

— Ще се изправим срещу нея. Заедно.

— Не ти вярвам. Преди заяви, че не искаш да се месиш в живота и смъртта. Точно такава сила ме очаква на кръстопътя в гората. И аз я искам! — Отскубнах се от хватката му и забих пръст в гърдите му. — Мразя се заради това, но я искам!

Извърнах се от отвращението, което знаех, че ще се появи в очите му. Матю обърна лицето ми обратно към себе си.

— Знаех, че в теб има мрак, още откакто те открих в Бодлианската библиотека, когато се криеше от другите вещици на Мабон.*

* Есенно равноденствие, носещо името на божество от уелската митология — Б. пр.

Дъхът ми секна. Той не откъсваше поглед от мен.

— Усетих съблазънта му и тъмнината в мен се отзова. Трябва ли и аз да мразя себе си? — Гласът на Матю се сниши до едва доловим шепот. — А ти?

— Но ти каза...

— Казах, че не искам да се месиш в живота и смъртта, а не че не би могла да го направиш. — Матю взе ръцете ми в своите. — Бил съм покрит в кръв, държал съм бъдещето на човек в ръцете си, решавал съм дали сърцето на жена ще бие отново. Нещо в собствената ти душа умира всеки път, когато правиш избор вместо друг. Видях какво ти причини смъртта на Жулиет, както и на Шампие.

— И в двата случая нямах избор. — Шампие щеше да отнеме всичките ми спомени и да нарани хората, които се опитваха да ми помогнат. Жулиет пък се беше опитала да убие Матю — и щеше да успее, ако не бях призовала богинята.

— Напротив, имаше. — Матю целуна пръстите ми. — Ти избра смърт за тях и живот за мен, живот за Луиза и Кит, макар че те се опитаха да те наранят, живот за Джак, когато го доведе в дома ни на Блекфрайърс, вместо да го оставиш да умре от глад на улицата, живот за малката Грейс, когато я спаси от огъня. Независимо дали го осъзнаваш или не, всеки път ти плащаш цената.

Знаех каква цена бях платила за оцеляването на Матю, макар че той нямаше и представа — животът ми принадлежеше на богинята дотогава, докогато тя поиска.

— Филип беше единственото друго създание, което познавам и което е вземало решения на живот и смърт така бързо и инстинктивно като теб. Цената, която плати той, бе ужасна самота, която растеше с времето. Дори Изабо не можеше да я прогони. — Матю опря чело в моето. — Не искам такава да бъде и твоята съдба.

Моята съдба обаче не ми принадлежеше. Време беше да го кажа на Матю.

— Нощта, когато те спасих. Помниш ли я? — попитах глухо.

Матю кимна. Не обичаше да говори за нощта, когато и двамата едва не изгубихме живота си.

— Девицата и старицата бяха там. Двата аспекта на богинята. — Сърцето ми биеше лудо. — Извикахме Изабо, след като ми помогна да се съвзема, и аз й казах, че съм ги видяла. — Затърсих по лицето му знак, че ме разбира, но той още изглеждаше озадачен. — Не аз те спасих, Матю. Богинята го направи. Аз я помолих.

Пръстите му се впиха в ръката ми.

— Кажи ми, че не си сключила сделка с нея.

— Ти умираше, а аз нямах достатъчно сила, за да те спася. — Вкопчих се в ризата му. — Кръвта ми нямаше да е достатъчна. Но богинята извлече живота от онзи стар дъб, за да мога да те нахраня от вените си.

— А в замяна? — Хватката на Матю се стегна и той ме повдигна, докато краката ми почти се откъснаха от земята. — Твоите богове и богини не раздават дарове, без да поискат нещо в замяна. Знам го от Филип.

— Казах й да вземе когото и да било, каквото и да било, само и само да те спаси.

Матю внезапно ме пусна.

— Емили?

— Не — поклатих глава. — Богинята искаше живот за живот, не смърт за живот. Тя избра моя. — Очите ми се напълниха със сълзи, когато видях изражението на лицето му. — Не знаех какво е решението й, докато не изтъках първото си заклинание. Тогава я видях. Тя ми каза, че още има работа за мен.

— Ще оправим това. — Матю направо ме повлече към портата на градината. В тъмната нощ маргаритките бяха единствените ми ориентири. Стигнахме бързо кръстопътя. Матю ме бутна в центъра.

— Не можем — запротестирах аз.

— Ако успееш да изтъчеш десетия възел, ще можеш да отмениш всяко обещание, което си дала на богинята — грубо рече той.

— Не! — Стомахът ми се сви и гърдите ми пламнаха. — Не мога просто да махна с ръка и да накарам сделката ни да изчезне.

Мъртвите клони на древния дъб, който бе пожертвала богинята, едва се виждаха. Земята под краката ми сякаш се раздвижи. Погледнах надолу и видях, че стоя в самия център на кръстопътя. Изгарящото усещане в сърцето се спусна по ръцете и пръстите ми.

— Няма да обвързваш бъдещето си с някакво си капризно божество. Не и заради мен — процеди Матю. Гласът му трепереше от ярост.

— Не говори лошо за богинята тук — предупредих го. — Не съм влизала в твоята църква, за да се подигравам с твоя бог.

— Щом няма да нарушиш обещанието си към богинята, тогава използвай магията си, за да я призовеш. — Той дойде при мен на мястото, където пътеките се пресичаха.

— Махни се от кръстопътя, Матю. — Вятърът се виеше около краката ми в магическа буря. Кора изписка в нощното небе и остави след себе си огнена диря като комета. Закръжи над нас и закряска предупредително.

— Няма да се махна, докато не я призовеш. — Краката на Матю не помръднаха от мястото си. — Няма да плащаш за моя живот със собствения си.

— Изборът беше мой. — Косата ми пращеше около лицето ми, по шията ми се гърчеха огнени пипала. — И избрах теб.

— Няма да ти позволя.

— Вече е сторено. — Сърцето ми блъскаше лудешки и неговото отвръщаше. — Ако богинята иска да изпълня някаква нейна цел, ще го направя, и то с радост. Защото ти си мой, а аз още не съм приключила с теб.

Последните ми думи бяха почти същите като онези, които ми беше казала богинята. Звъняха от сила, която укроти вятъра и заглуши крясъците на Кора. Огънят във вените ми утихна, изгарящото усещане се превърна в тлееща жарава, когато връзката между Матю и мен се затегна и стана блестяща и силна.

— Не можеш да ме накараш да съжалявам за молбата си към богинята или за цената, която съм платила — казах. — Нито пък ще наруша обещанието си към нея. Замислял ли си се какво би станало, ако го направя?

Матю продължи да мълчи и да слуша.

— Без теб никога нямаше да срещна Филип и да получа кръвната му клетва. Нямаше да нося децата ти. Нямаше да видя баща си или да узная, че съм тъкачка. Не разбираш ли? — Ръцете ми се вдигнаха към лицето му. — Спасявайки твоя живот, аз спасих и своя.

— Какво иска тя от теб? — Гласът на Матю бе дрезгав от вълната от емоции.

— Не зная. В едно обаче съм сигурна. Богинята ме иска жива, за да изпълня желанието й.

Ръката на Матю докосна мястото между хълбоците ми, където спяха нашите деца.

Усетих лек трепет. После отново. Погледнах го разтревожено.

Ръката му леко натисна корема ми и този път движението беше по-силно.

— Нещо не е наред ли? — попитах.

— Ни най-малко. Бебетата. Размърдаха се. — На лицето на Матю бе изписано благоговение и облекчение.

Зачакахме заедно следващото движение вътре в мен. Когато то дойде, двамата се разсмяхме, грабнати от неочакваната радост. Отметнах глава назад. Звездите изглеждаха по-ярки и сякаш поддържаха тъмнината на новолунието в равновесие със светлината.

Кръстопътят бе смълчан и острата ми нужда да бъда навън под тъмната луна беше отминала. Не смъртта ме бе довела тук, а животът. Хванати за ръце, двамата с Матю тръгнахме обратно към къщата. Когато запалих лампата в кухнята, там ме очакваше изненада.

— Малко е рано за подарък по случай рождения ми ден — казах, когато видях странно увития пакет. Когато Матю пристъпи да го разгледа по-внимателно, аз го спрях. — Не го докосвай.

Той ме погледна объркано.

— Има достатъчно магически защити, за да отблъсне цяла армия — обясних му.

Пакетът бе тънък и правоъгълен, увит в странна сбирка от опаковъчна хартия — розова с щъркели, с геометрични лаври в основните цветове, образуващи цифрата четири, крещяща коледна опаковъчна хартия и сребърно фолио с релефни сватбени звънчета. Букет от ярки купички покриваше повърхността му.

— Откъде се е появило това? — учуди се Матю.

— От къщата, предполагам. — Побутнах пакета с пръст. — Разпознавам някои от опаковките от минали рождени дни.

— Сигурна ли си, че е за теб? — усъмни се Матю.

Кимнах. Пакетът определено беше за мен. Взех го предпазливо. Купичките, които бяха използвани по-рано и нямаха лепило, се разпиляха по кухненския под.

— Да извикам ли Сара? — попита Матю.

— Не. Аз ще се оправя. — Ръцете ми изтръпнаха и всяка дъгоцветна ивица се виждаше, докато махах опаковката.

Вътре имаше книга — от онези с черно-бели корици и листа, съшити с дебела връв. Някой беше залепил лилава маргаритка върху бялото място за името.

— „Книга на сенките на Ребека Бишъп“ — прочетох на глас думите, изписани с плътно черно мастило върху маргаритката. — Това е липсващата книга със заклинания на майка ми, която е използвала за висшата си магия.

Отворих предпазливо корицата. След проблемите ни с Ашмол 782 бях готова за всичко, от загадъчни илюстрации до кодиран текст. Вместо това видях закръгления детски почерк на майка ми.

Първото заклинание беше озаглавено „Как да призовеш и разпиташ духа на наскоро починал“.

— Мама определено е вярвала в започването с гръм и трясък — изтъкнах и показах на Матю заглавието. В бележките под заклинанието бяха записани датите, на които тя и Емили бяха правили опити с магията, както и резултатите. Първите им три опита са били неуспешни. На четвъртия постигнали успех.

По онова време и двете са били на тринайсет.

— Господи — промълви Матю. — Били са деца. Каква работа са имали с мъртвите?

— Искали са да разберат дали Боби Удръф харесва Мери Басет — обясних, взирайки се в сгъчкания текст.

— Защо просто не са попитали Боби? — зачуди се Матю.

Прелистих страниците. Обвързващи заклинания, пропъждащи заклинания, защитни заклинания, магии за призоваване на стихиите — всичко бе тук, наред с любовна магия и други заклинания за принуда. Пръстите ми спряха. Матю подсмръкна.

Нещо тънко и почти прозрачно беше залепено на страницата вместо на гърба на книгата. Думите по него бяха изписани с по-зряла версия на същия закръглен почерк:

— Това е моят каул.* — Погледнах към Матю. — Мислиш ли, че има някакво значение, че си го получих обратно същия ден, в който бебетата се размърдаха?

* Част от околоплодния мехур по главата на новородено дете. — Б. пр.

— Не — поклати глава Матю. — Много по-вероятно е къщата да ти го е върнала днес, защото най-сетне спря да бягаш от онова, което майка ти и баща ти са знаели от самото начало.

— И какво е то? — намръщих се.

— Че ще притежаваш необичайна комбинация от напълно различните магически способности на родителите си — отвърна той.

Десетият възел гореше на китката ми. Обърнах дланта си и погледнах гърчещата се форма.

— Затова мога да връзвам десетия възел — възкликнах, разбирайки за първи път откъде идва тази сила. — Мога да го правя, защото баща ми е бил тъкач, и мога да го унищожа, защото майка ми е имала дарба за висшата, тъмна магия.

— Единство на противоположностите — рече Матю. — Родителите ти също са представлявали химическа сватба. И то такава, която е дала чудесно дете.

Внимателно затворих книгата със заклинания. Щяха да са ми нужни месеци, ако не и години да се поуча от грешките на майка ми и да създавам свои заклинания, които биха постигнали същите цели. Притиснала с една ръка книгата към гърдите си, а с другата корема си, аз се облегнах назад и се заслушах в бавното туптене на сърцето на Матю.

— „Не ми отказвай, защото съм тъмна и сенчеста“ — прошепнах, спомнила си пасаж от алхимичния текст, който бях изучавала в библиотеката на Матю. — Този стих от Aurora Consurgens ми напомняше за теб, а сега ме кара да си мисля за родителите ми, а също за собствената си магия и колко е трудно да й се съпротивлявам.

Палецът на Матю погали китката ми, събуждайки десетия възел за ярък, пъстроцветен живот.

— Това ми напомня за друга част от Aurora Consurgens — промърмори той. — „Както аз съм краят, така любимата ми е началото. Съдържам в себе си цялото творение и всичкото познание е скрито в мен.“

— Какво означава това според теб? — Обърнах глава, за да виждам изражението му.

Той се усмихна и ме прегърна през кръста, като положи едната си ръка върху бебетата. Те се размърдаха, сякаш познали докосването на баща си.

— Че съм голям щастливец — отвърна Матю.