Книгата на живота

40.

По време на полета Матю изрече само едно: „У дома“.

Пристигнахме във Франция шест дни след събитията в Хелм. Матю още не можеше да върви. Не бе в състояние да използва ръцете си. Нищо не се задържаше в стомаха му за повече от трийсет минути. Кръвта на Изабо, както бе обещано, бавно възстановяваше разбитите кости, увредените тъкани и нараняванията на вътрешните му органи. След първото му изпадане в безсъзнание от комбинацията на лекарства, болка и изтощение, сега той отказваше да затвори очи.

И почти не говореше. Когато го правеше, обикновено бе, за да откаже нещо.

— Не — каза той, когато обърнахме към Сет-Тур. — Нашия дом.

Изправени пред множество възможности за избор, казах на Маркъс да ни откара в Ле Ревенанс. Името бе странно подходящо за настоящия му собственик, тъй като Матю се връщаше у дома по-скоро като дух след онова, което му бе сторил Бенджамин.

Никой не бе и помислял, че Матю ще предпочете Ле Ревенанс пред Сет-Тур, и когато пристигнахме, къщата беше студена и безжизнена. Той седна във фоайето с Маркъс, докато аз и брат му се втурнахме да запалим камините и да му приготвим леглото. Двамата с Болдуин обсъдихме коя стая ще бъде най-подходяща за Матю предвид физическите му ограничения, когато конвоят коли от Сет-Тур напълни двора. Дори вампирите не успяха да изпреварят Сара до вратата, толкова нетърпелива бе да ни види. Леля ми коленичи пред Матю. Лицето й излъчваше състрадание и загриженост.

— Изглеждаш ужасно — въздъхна тя.

— И се чувствам още по-ужасно. — Някога прекрасният глас на Матю бе рязък и стържещ, но за мен всяка дума бе като скъпоценен камък.

— Когато Маркъс каже, че може, искам да те намажа с мехлем, който ще ти помогне да се изцелиш — каза Сара, докосвайки разранената кожа на предмишницата му.

Писъците на яростно, гладно бебе разцепиха въздуха.

— Бека. — Сърцето ми подскочи при мисълта, че отново ще видя близнаците. Но Матю като че ли не споделяше радостта ми.

— Не. — Погледът му беше изпълнен с ужас и той се разтресе от глава до пети. — Не. Не сега. Не в това състояние.

Тъй като Бенджамин беше овладял ума и тялото на Матю, аз настоявах след освобождаването си съпругът ми да определя сам дните си и дори лечението си. Но това не можех да позволя. Взех Ребека от ръцете на Изабо, целунах гладката й буза и сложих бебето в свитата ръка на Матю.

Веднага щом видя лицето му, Бека спря да плаче.

А щом взе дъщеря си в ръце, Матю спря да се тресе, точно както в нощта на раждането й. Очите ми се напълниха със сълзи, когато видях ужасената му, изпълнена с благоговение физиономия.

— Разумно — промърмори Сара и ме изгледа от глава до пети. — Ти също изглеждаш ужасно.

— Мамо — приветства ме Джак и ме целуна по бузата. Понечи да ми даде Филип, но бебето се дръпна от мен, намръщи се и извъртя глава.

— Какво има, мъжлето ми? — Докоснах лицето му с върха на пръста си. Ръцете ми пламнаха от енергия и буквите, които чакаха под кожата, се надигнаха и се подредиха в истории, които тепърва трябваше да се разкажат. Кимнах и целунах бебето по челото, усещайки изтръпването по устните, което потвърждаваше онова, което Книгата на живота вече ми беше разкрила. Синът ми имаше сила. Много сила. — Занеси го при Матю, Джак.

Джак много добре знаеше на какви ужаси е способен Бенджамин. Събра сили за гледката, преди да се обърне. Видях Матю през неговите очи — неговия герой, завърнал се от битка, измършавял и ранен. Джак прочисти гърлото си и ръмженето, което чух, ме разтревожи.

— Филип също иска да те види, татко. — Той настани сигурно Филип в другата ръка на съпруга ми.

В очите на Матю за миг проблесна изненада от обръщението. Толкова малка дума — татко, — но Джак никога не се бе обръщал към него по друг начин освен с господин Ройдън и Матю. Макар Андрю Хабърд да настояваше, че Матю е истинският баща на Джак, а и той винаги ме наричаше „майко“, младежът изпитваше странна неохота да отдаде подобна чест на мъжа, когото обожаваше.

— Филип става кисел, когато Бека получава цялото внимание. — Гласът на Джак бе станал дрезгав от потиснатата ярост и той се постара следващите му думи да бъдат игриви и приповдигнати. — Баба Сара сипе какви ли не съвети как да се държиш с по-малките си братя и сестри. Повечето включват сладолед и ходене до зоопарка.

Бръщолевенето му не подлъга Матю.

— Погледни ме. — Гласът на съпруга ми бе слаб и дрезгав, но нямаше нито капка съмнение, че това е заповед.

Джак го погледна в очите.

— Бенджамин е мъртъв — съобщи му Матю.

— Знам. — Младежът се извърна и неспокойно престъпи от крак на крак.

— Бенджамин не може да те нарани. Вече не.

— Наранил е теб. И щеше да нарани майка ми. — Джак ме погледна и очите му се изпълниха с мрак.

Уплашена, че кръвожадността ще го погълне, пристъпих към него. Спрях преди следващата си крачка, насилих се да оставя Матю да се справи със ситуацията.

— Вземи Ребека. Дай я на Даяна. После ела.

Джак изпълни заръката, докато останалите гледахме внимателно дали някой от двамата няма да излезе от контрол.

След като Бека бе на сигурно място в ръцете ми, аз я целунах и шепнешком я похвалих какво добро момиче е, че не е вдигнала шум, когато я взеха от баща й.

Бека се намръщи, показвайки ми, че тази игра изобщо не й харесва.

Джак се върна при Матю и посегна за Филип.

— Не. Ще остане у мен. — Очите му също бяха станали зловещо тъмни. — Отведи Изабо у дома, Джак. Всички останали, също вървете.

— Но, Матийо — запротестира Изабо. Фернандо прошепна нещо в ухото й и тя кимна с неохота. — Хайде, Джак. На връщане в Сет-Тур ще ти разкажа как навремето Болдуин се опита да ме пропъди от Йерусалим. Много мъже умряха тогава.

С това оскъдно прикрито предупреждение Изабо помъкна младежа навън.

— Благодаря, maman — промърмори Матю. Той още държеше Филип, но ръката му трепереше тревожно.

— Обади се, ако имаш нужда от мен — прошепна Маркъс, докато излизаше.

Щом в къщата останахме само четиримата, взех Филип от скута на Матю и поставих двете бебета в легълцето до камината.

— Много тежа — уморено каза Матю, когато се опитах да го вдигна от стола. — Ще остана тук.

— Няма да оставаш тук. — Прецених ситуацията и намерих решение. Наредих на въздуха да поддържа набързо изтъканото ми заклинание за левитиране. — Стой така, ще опитам с магия.

Матю издаде някакъв тих звук, който май беше опит за смях.

— Недей. На пода е добре — отбеляза той, заваляйки думите от изтощение.

— В леглото е още по-добре — твърдо отвърнах аз, докато се плъзгахме във въздуха към асансьора.

През първата ни седмица в Ле Ревенанс Матю позволи на Изабо да идва и да го храни. Възвърна донякъде силите си и стана малко по-подвижен. Още не беше в състояние да ходи, но можеше да стои прав, стига някой да му помага. Ръцете му висяха отпуснато от двете му страни.

— Толкова бързо се възстановяваш — лъчезарно казах аз, сякаш всичко на този свят бе розово.

А всъщност вътре в мен бе много мрачно. И крещях от гняв, страх и безсилие, докато мъжът, когото обичах, се мъчеше да намери път през сенките на миналото, които го бяха погълнали в Хелм.

— Искам някои от книгите си — каза Матю с измамна небрежност и размаха списък със заглавия. — Хамиш знае къде да ги намери.

Приятелят му беше заминал за малко в Лондон, след което се върна във Франция. Оттогава Хамиш се бе настанил в стаите на Матю в Сет-Тур. Прекарваше дните си в опити да попречи на бюрократи идиоти да съсипят световната икономика, а през нощите съсипваше избата на Болдуин.

Хамиш пристигна в Ле Ревенанс с книгите и Матю го покани да седне на чаша шампанско. Хамиш като че ли прие този опит за нормално общуване като повратна точка във възстановяването на Матю.

— Защо не? Не може да се кара само на кларет. — Той ми хвърли бърз поглед, за да ми покаже, че ще се погрижи за съпруга ми.

Три часа по-късно Хамиш още беше там — и двамата играеха шах. Коленете ми омекнаха от неочакваната гледка — Матю играеше с белите и обмисляше възможностите си. Тъй като ръцете му все още не ставаха за нищо (оказа се, че ръката е ужасно сложна част на анатомичното инженерство), Хамиш местеше фигурите според кодираните команди на противника си.

— Е4 — каза Матю.

— Централният вариант? Ама че дръзко от твоя страна. — Хамиш премести една бяла пешка.

— Прие царския гамбит — благо отбеляза Матю. — Какво друго очакваше?

— Очаквам да оплескаш нещата. Навремето отказваше да изложиш царицата си на риск. А сега го правиш всяка игра. — Хамиш се намръщи. — Лоша стратегия.

— Царицата се справи чудесно миналия път — прошепнах аз в ухото на Матю и той се усмихна.

Когато Хамиш си тръгна, Матю ме помоли да му почета. Вече ни беше станало ритуал да седим пред огъня, докато снегът се сипе навън, и да държа някоя от любимите книги на Матю в ръцете си — Абелар, Марлоу, Дарвин, Торо, Шели, Рилке. Често устните на Матю се мърдаха в унисон с думите, които произнасях, с което ми доказваше — и което бе по-важното, доказваше на себе си, — че умът му си е бистър и цял както винаги.

— „Аз съм вечно дете на Земя и Море, / своя дом във Небето намирам.“* — прочетох аз от оръфаното му копие на „Освободеният Прометей“.

* Пърси Биш Шели, „Облакът“, превод Цветан Стоянов. — Б. пр.

— „През мъгли, ветрове, през води, брегове, / аз меня се, но без да умирам!“ — прошепна Матю.

След посещението на Хамиш обществото ни в Ле Ревенанс постепенно започна да се разраства. Джак беше поканен да дойде и да донесе челото си. Той свиреше часове Бетовен и музиката не само че се отразяваше добре на съпруга ми, но и неизменно приспиваше дъщеря ми.

Матю се подобряваше, но до пълното му възстановяване имаше още много. Когато заспиваше неспокойно, аз дремех до него и се надявах бебетата да не се размърдат. Оставяше ме да му помагам с къпането и обличането, макар да мразеше себе си — и мен — заради това. Всеки път, когато ми се струваше, че не мога да издържа да го гледам как се мъчи, аз се съсредоточавах върху някаква част от кожата му, която бе заздравяла. Подобно на сенките от Хелм, белезите никога нямаше да изчезнат напълно.

Когато Сара дойде да го види, тревогата й бе осезаема. Но не Матю беше причина за загрижеността й.

— Колко магия използваш, за да стоиш на крака? — Свикнала да живее с вампири със слух на прилепи, тя беше изчакала да я изпратя до колата, преди да попита.

— Добре съм — отвърнах, докато й отварях вратата.

— Не те питах това. Виждам, че си добре. Точно това ме тревожи — призна Сара. — Защо не си на прага на смъртта?

— Няма значение — казах, пренебрегвайки въпроса й.

— Ще има, когато рухнеш — изтъкна Сара. — Не можеш да караш все така.

— Забравяш нещо, Сара. Фамилия Бишъп-Клермон е специализирана в невъзможното. — Затворих вратата, за да не слушам продължаващите й протести.

Трябваше да съм наясно, че няма да е толкова лесно да затворя устата на леля си. Болдуин се появи двайсет и четири часа след заминаването й, неканен и без да се обади.

— Лош навик е това твоето — упрекнах го и си спомних момента, когато се бе върнал в Сет-Тур и бе смъкнал завивките от леглото ни. — Изненадай ни още веднъж и ще сложа достатъчно охраняващи заклинания, че да отблъснат и Конниците на Апокалипсиса.

— Не са били забелязвани в Лимузен откакто Юг умря. — Болдуин ме целуна по двете бузи, като междувременно бавно преценяваше миризмата ми.

— Днес Матю не приема гости — уведомих го и се дръпнах. — Имаше тежка нощ.

— Не съм дошъл да видя Матю. — Болдуин ме погледна с орловия си поглед. — Тук съм да те предупредя, че ако не започнеш да се грижиш за себе си, ще поема това място в свои ръце.

— Нямаш...

— Напротив, имам. Ти си моя сестра. Съпругът ти не е в състояние да се грижи за теб в момента. Така че се погрижи сама или си понеси последствията. — Тонът му беше безпрекословен.

Двамата се гледахме мълчаливо известно време. Той въздъхна, когато отказах да извърна очи.

— Наистина е съвсем просто, Даяна. Ако рухнеш — а съдейки по миризмата ти, това ще се случи най-много след седмица, — инстинктът на Матю ще го принуди да се опита да защити партньорката си. Това ще го откъсне от основната му работа, която е да оздравее.

Болдуин имаше право.

— Най-добрият начин да се справиш с партньор вампир, особено ако е с кръвожадност, е да не му даваш основания да си мисли, че се нуждаеш от закрилата му. Грижи се за себе си, на първо място и винаги — подчерта Болдуин. — Да си здрава и щастлива ще помогне на Матю повече физически и умствено, отколкото кръвта на създателя му или музиката на Джак. Разбрахме ли се?

— Да.

— Толкова се радвам. — Устните на Болдуин се извиха в усмивка. — И между другото, отговаряй на имейлите си. Пращам ти съобщения. Не получавам отговор. Дразнещо е.

Кимнах, без да смея да си отворя устата — ако го направех, от нея сигурно щяха да се изсипят подробни инструкции какво може да направи с имейлите си.

Болдуин надникна в голямата зала да погледне Матю. Обяви го за абсолютно безполезен, защото не става за борба, дуел или други братски занимания. После прояви милост и си тръгна.

Прилежно отворих лаптопа си.

Очакваха ме стотици имейли, повечето от Паството с настояване за обяснения и заповеди от Болдуин.

Затворих капака на компютъра и се върнах при Матю и децата си.

Няколко вечери след визитата на Болдуин се събудих с усещането, че някакъв студен пръст докосва гръбнака ми и проследява ствола на дървото по шията ми.

Пръстът се придвижи на пресекулки до раменете ми, където намери очертанията на стрелата на богинята и звездата, оставена от Сату Ярвинен.

После бавно продължи надолу до дракона около хълбоците ми.

Ръцете на Матю се движеха отново.

— Трябваше първото нещо, което докосвам, да си ти — прошепна той, когато разбра, че ме е събудил.

Едва успявах да си поема дъх и не можеше да става и дума за отговор от моя страна. Но неизречените думи въпреки това искаха да излязат на свобода. Магията се надигна в мен и буквите оформиха фрази под кожата ми.

— Цената на силата. — Ръката на Матю обхвана предмишницата ми и палецът му погали появилите се думи.

Движението отначало бе грубо и неравномерно, но ставаше все по-гладко и спокойно с всяко следващо докосване. Беше забелязал промените в мен откакто станах Книгата на живота, но досега никога не бе ги споменавал.

— Толкова много неща има да се кажат — промърмори той и устните му леко докоснаха шията ми. Пръстите му се заровиха, разтвориха плътта ми и докоснаха сърцевината ми.

Ахнах. Толкова много време бе минало, но докосването му си оставаше все така познато. Пръстите на Матю безпогрешно се насочиха към местата, които ми доставяха най-голямо удоволствие.

— Но не ти трябват думи, за да ми кажеш какво чувстваш — рече Матю. — Виждам те, дори когато се криеш от останалия свят. Чувам те, дори когато мълчиш.

Това бе чисто определение на любов. Като с магия насъбралите се по ръцете ми букви изчезнаха, докато Матю оголи душата ми и поведе тялото ми към място, където думите наистина не бяха необходими. Разтресох се във върховния момент и макар че допирът му стана лек като перце, пръстите му нито за миг не престанаха да се движат.

— Отново — каза той, когато пулсът ми отново се ускори.

— Невъзможно — възразих. И тогава той направи нещо, което ме накара да ахна.

— Impossible n'est pas francais — отвърна и ме гризна по ухото. — И следващия път, когато дойде брат ти, кажи му да не се безпокои. Напълно съм в състояние да се грижа за жена си.

— Отговори на шибания имейл!

Явно Болдуин имаше лош ден. Също като Матю, започнах да оценявам как модерните технологии ни позволяват да държим другите вампири във фамилията на една ръка разстояние.

— Отлагам колкото се може повече — изръмжа Болдуин от компютърния екран. Зад огромните прозорци зад него се виждаше Берлин. — Заминаваш за Венеция, Даяна.

— Не, не заминавам. — Вече седмици наред водехме някакви варианти на този разговор.

— Напротив, заминаваш. — Матю се наведе над рамото ми. Вече ходеше — бавно, но безшумно както винаги. — Даяна ще се срещне с Паството, Болдуин. Но ако още веднъж те чуя да й държиш такъв тон, ще ти откъсна езика.

— Две седмици — каза Болдуин, без изобщо да обръща внимание на заплахата на брат си. — Съгласиха се да й дадат още две седмици.

— Твърде рано е. — Физическите ефекти от мъченията на Бенджамин отшумяваха, но съпругът ми все още едва контролираше кръвожадността си и се палеше много лесно.

— Тя ще бъде там. — Болдуин затвори капака на лаптопа си, като прекъсна връзката и си спести последните настоявания на брат си.

— Твърде рано е — повторих аз.

— Така е. Твърде рано е, за да пътувам до Венеция и да се изправя срещу Жербер и Сату. — Ръцете на Матю лежаха тежко на раменете ми. — Ако искаме официалното отменяне на съглашението, а ние го искаме, един от нас трябва да постави въпроса пред Паството.

— Ами децата? — Опитвах се да се хвана за сламки.

— Ще липсваш и на трима ни, но ще се справим. Ако изглеждам достатъчно неспособен според Изабо и Сара, няма да сменя нито една пелена, докато те няма. — Пръстите му увеличиха натиска си наред с усещането за отговорност, която лягаше върху плещите ми. — Трябва да го направиш. За мен. За нас. За всеки член на фамилията, който е бил наранен по един или друг начин от съглашението — Емили, Ребека, Стивън, дори Филип. И за нашите деца, за да могат да растат сред любов вместо в страх.

След тези думи нямаше начин да откажа да ида във Венеция.

Фамилия Бишъп-Клермон се зае да подготви случая ни за Паството. Беше съвместно междувидово усилие, което започна с наточването на аргументите ни до самата им сърцевина. Колкото и да бе трудно да пренебрегнем големите и малките оскърбления и наранявания, които бяхме претърпели, успехът ни зависеше от способността ни да представим исканията си по такъв начин, че да не изглеждат като лична вендета.

Накрая се оказа зашеметяващо просто — или поне стана, след като Хамиш пое нещата. Достатъчно е, каза той, само да докажем без никакво съмнение, че съглашението е било създадено от страх от смешение и от желанието кръвните линии изкуствено да се поддържат чисти, за да се запази равновесието на сила между създанията.

Подобно на повечето прости аргументи, нашият изискваше часове смазваща работа. Всички използвахме талантите си в начинанието. Фийби, която беше талантлив проучвател, претърси архивите в Сет-Тур за документи, които засягаха създаването на съглашението и първите срещи и дебати на Паството. Тя се обади на Рима, която остана силно развълнувана, че я молят да прави нещо различно от картотекиране, и й заръча да потърси подкрепящи документи в библиотеката на Паството на Изола дела Стела.

Тези документи ни помогнаха да съставим съгласувана картина на онова, от което основателите на Паството са се страхували в действителност — че връзките между създанията ще доведат до появата на деца, които няма да са нито демони, нито вампири или вещици, а някаква ужасяваща комбинация, размътваща древните и уж чисти кръвни линии на създанията. Подобна загриженост произтичаше от познанията по биология през дванайсети век и важността, която се е отдавала на наследяването и произхода по онова време. И Филип дьо Клермон е имал политическата прозорливост да заподозре, че децата от подобен съюз могат да се окажат достатъчно силни, за да завладеят света, стига да го пожелаят.

По-трудно, а и по-опасно бе да се демонстрира, че този страх всъщност е допринесъл за упадъка на неземните създания. Вековете кръвосмешение бяха довели до положението вампирите трудно да създават нови вампири, вещиците да изгубят силата си, а демоните да стават все по-податливи на лудост. За да подкрепят тази част от тезата си, Бишъп-Клермон трябваше да разкрият както кръвожадността, така и тъкачите във фамилията.

Написах история на тъкачите, като използвах информация от Книгата на живота. Обясних, че съзидателната им сила се контролира трудно и ги прави уязвими за враждебността на другите вещици. С времето вещиците станали самодоволни и не се нуждаели толкова от нови заклинания и магии. Старите работели чудесно и от ценни членове на общността тъкачите се превърнали в преследвани прокудени. Двете със Сара седнахме и написахме разказ за живота на родителите ми в болезнени подробности, за да докажем тезата си — отчаяните опити на баща ми да скрие талантите си, усилията на Нокс да ги открие и ужасната смърт на двамата.

Матю и Изабо написаха също толкова трудна история за безумие и за разрушителната сила на гнева. Фернандо и Галоуглас преровиха личния архив на Филип за доказателства как е пазил партньорката си от унищожаване и за общото им решение да защитят Матю въпреки проявяващите се признаци на заболяването. Филип и Изабо вярвали, че внимателното възпитание и трудно постигнатият контрол ще противостоят на болестта в кръвта му — класически пример как приучването може да надмогне над природата. А Матю призна, че собственият му провал с Бенджамин демонстрира колко опасна може да бъде кръвожадността, ако се остави да се развива.

Джанет пристигна в Ле Ревенанс с гримоара на Гоуди и препис на съдебния протокол от процеса срещу прабаба й Изобел. Протоколът описваше много подробно любовните й връзки с дявола, известен като Ники-Бен, в това число и нечестивото му ухапване. Гримоарът доказваше, че Изобел е била тъкачка на заклинания и тя с гордост посочвала уникалните си магически творения и цената, която изискала, за да ги сподели със сестрите си в Шотландия. Освен това Изобел идентифицирала любовника си с името Бенджамин Фокс, син на Матю. Той дори се подписал с името си във фамилния архив, който се намираше в началото на книгата.

— И въпреки това не е достатъчно — тревожно рече Матю, докато преглеждаше книжата. — Още не можем да обясним защо тъкачките и вампирите с кръвожадност като теб и мен могат да зачеват деца.

Аз можех да го обясня. Книгата на живота беше споделила тази тайна с мен. Но не исках да казвам нищо, докато Мириам и Крис не представят научно доказателство.

Започвах да си мисля, че ще трябва да изложа случая ни пред Паството без тяхната помощ, когато в двора спря кола.

Матю се намръщи.

— Кой може да е? — попита, остави химикалката и отиде до прозореца. — Мириам и Крис са тук. Сигурно е станало нещо в лабораторията в „Иейл“.

Щом двамата влязоха и Матю се увери, че изследователският екип в Ню Хейвън процъфтява, Крис ми връчи дебел плик.

— Права беше — рече той. — Добра работа, професор Бишъп.

Притиснах пакета към гърдите си, залята от огромна вълна на облекчение. После го предадох на Матю.

Той скъса плика и погледът му се втурна по текста и черно-белите идеограми към него. После вдигна глава, зяпнал от изумление.

— Аз също бях изненадана — призна Мириам. — Истината все щеше да ни убягва, ако продължавахме да подхождаме към демоните, вампирите и вещиците като към отделни видове, далечно свързани с човешките същества, но различаващи се помежду си.

— Тогава Даяна ни каза, че Книгата на живота говори за онова, което ни свързва, а не за това, което ни разделя — продължи Крис. — Тя ни помоли да сравним нейния геном с генома на демон и с геномите на другите вещици.

— Всичко беше в хромозомата на създанията и се криеше пред очите ни — добави Мириам.

— Не разбирам — с объркана физиономия призна Сара.

— Даяна е успяла да зачене от Матю, защото и двамата носят в себе си демонична кръв — обясни Крис. — Твърде рано е да се твърди със сигурност, но хипотезата ни е, че тъкачите са потомци на древни съюзи между вещици и демони. Вампирите с кръвожадност като Матю се появяват, когато вампир с болестта създава друг вампир от човек с малко демонична ДНК.

— Не открихме много демонично присъствие в пробите на Изабо, нито на Маркъс — отбеляза Мириам. — Това обяснява защо болестта никога не се е проявявала при тях, както при Матю или Бенджамин.

— Но майката на Стивън Проктър беше човек — изтъкна Сара. — Абсолютен трън в задника — прощавай, Даяна, — но определено в нея нямаше нищо демонско.

— Не е нужно да има непосредствена връзка — каза Мириам. — Достатъчно е наличието на достатъчно демонична ДНК в сместа, за да се задействат гените на тъкача и на кръвожадността. Възможно е някой от далечните предшественици на Стивън да е бил демон. Както каза Крис, резултатите са доста първични. Ще ни трябват десетилетия, за да ги разберем напълно.

— И още нещо, бебето Маргарет също е тъкачка. — Крис посочи доклада в ръцете на Матю. — Трийсета страница. Няма място за съмнение.

— Питам се дали затова Ем беше така категорична, че Маргарет не бива да попада в ръцете на Нокс — замислено рече Сара. — Може би е открила това по някакъв начин.

— Тази информация ще разтърси Паството до основите му — казах.

— Нещо повече от това. Науката прави съглашението напълно безсмислено — подчерта Матю. — Ние не сме отделни видове.

— Значи сме просто различни раси, така ли? — попитах. — Това прави аргумента ни за кръстосването още по-силен.

— Трябва да наваксаш с четенето, професор Бишъп — с усмивка рече Крис. — Расовата идентичност няма биологична основа, поне не такава, която да се приема от повечето учени. — Матю ми беше казал нещо подобно преди много време в Оксфорд.

— Но това означава... — Млъкнах.

— Че в крайна сметка не сте никакви чудовища. Няма такива неща като демони, вампири и вещици. Не и от биологична гледна точка. Вие сте просто човешки същества с някои различия. — Крис се ухили. — Кажи на Паството да си натикат това в лулите и да го изпушат.

Не използвах точно тези думи в заключението на огромното досие, което изпратихме във Венеция преди срещата на Паството, но крайният резултат бе в същия смисъл.

Дните на съглашението бяха изтекли.

И ако Паството искаше да продължи да функционира, то трябваше да намери някакъв по-добър начин да си запълва времето, вместо да пази границите между демон, вампир, вещица и човек.

Но когато на сутринта преди заминаването си за Венеция отидох в библиотеката, открих нещо, което беше оставено извън документацията.

Докато правехме проучванията си, бе невъзможно да подминем лепкавите следи от пръстите на Жербер. Той сякаш се спотайваше в полетата на всеки документ и всяко доказателство. Трудно беше да се припише каквото и да било на него, но косвените доказателства бяха ясни — Жербер Орийак е знаел от известно време за специалните способности на тъкачите. Дори е държал един тъкач като свой роб — вещицата Меридиана, която го проклела, докато умирала. И той е давал на Бенджамин Фукс информация за Дьо Клермон от векове. Филип го разкрил и се изправил срещу него малко преди да замине на последната си мисия в нацистка Германия.

— Защо тази информация за Жербер не замина за Венеция? — ядосано попитах Матю, когато най-сетне го открих в кухнята, където ми правеше чай. Изабо беше с него и си играеше с Филип и Бека.

— Може би е по-добре останалите от Паството да не знаят за ролята на Жербер — каза той.

— По-добре за кого? — остро възразих. — Искам това създание да бъде разобличено и наказано.

— Но наказанията на Паството са толкова разочароващо незадоволителни — с блеснали очи подхвърли Изабо. — Твърде много приказки. Твърде малко болка. Ако искаш наказание, остави го на мен.

Ноктите й остъргаха плота и аз потръпнах.

— Ти стори достатъчно, maman — каза Матю и я изгледа предупредително.

— О, това ли. — Изабо махна пренебрежително с ръка. — Жербер беше много невъзпитано момче. Но заради това той ще съдейства на Даяна утре. Ще откриеш, че Жербер Орийак е изцяло на твоя страна, дъще.

Стоварих се тежко върху един от столовете.

— Докато е била заложница в дома на Жербер, тя и Натаниел решили да подушат наоколо — обясни Матю. — Оттогава следят електронната поща и интернет активността му.

— Даяна, знаеш ли, че нищо, което попадне в интернет, не умира? А продължава да си живее, също като вампир. — Изабо изглеждаше искрено очарована от сравнението.

— И какво? — Още нямах представа накъде води всичко това.

— Жербер не просто си пада по вещици — каза Изабо. — Той е имал и върволица демони любовници. Една от тях все още живее във Вила дела Скала в Рим, в разкошни и доста проветриви апартаменти, които той й купил през седемнайсети век.

— Чакай малко. Седемнайсети век ли? — Опитах се да мисля логично, но това бе трудна задача, щом Изабо изглеждаше досущ като Табита, след като е изяла мишка.

— Жербер не само се е „забърквал“ с демони, но и превърнал един от тях във вампир. Подобно нещо е строго забранено, при това не от съглашението, а от вампирския закон. При това напълно основателно, след като вече знаем какво предизвиква кръвожадността — обясни Матю. — Дори Филип не е знаел за нея, макар да е бил наясно за някои други любовници демони на Жербер.

— И сме го изнудили с това, така ли? — попитах.

— „Изнудване“ е толкова грозна дума — сви устни Изабо. — Лично аз предпочитам да мисля, че Галоуглас е бил изключително убедителен, когато се отбил снощи през Анж-Дешу, за да пожелае на Жербер лек път.

— Не искам някаква секретна операция на Дьо Клермон срещу Жербер. Искам светът да узнае що за змия е той — заявих. — Искам да го бия честно и в открита битка.

— Не се безпокой. Целият свят ще научи. Един ден. Трябва да водим войните една след друга, ma lionne. — Матю смекчи заповедническия тон на забележката си с целувка и чаша чай.

— Филип предпочиташе лова пред войната. — Изабо сниши глас, сякаш не искаше Бека и Филип да чуят следващите й думи. — Разбираш ли, когато ловуваш, ти си играеш с жертвата, преди да я унищожиш. Точно това правим и с Жербер.

— О! — Признах си, че в това определено имаше нещо привлекателно.

— Сигурна бях, че ще разбереш. В края на краищата, нали носиш името на богинята на лова. Наслука във Венеция, скъпа моя — каза Изабо и ме потупа по ръката.

Венеция ми се стори много по-различна през май, отколкото през януари, и не само защото небето бе синьо, а лагуната — гладка като огледало.

Когато Матю беше в ръцете на Бенджамин, градът ми изглеждаше студен и неприветлив. Място, което исках да напусна колкото се може по-скоро. И когато го напуснах, изобщо не очаквах да се върна отново.

Но правосъдието на богинята нямаше да е пълно, докато съглашението не бъде отменено.

Така че се озовах отново в Ка’Чиаромонте, седнала на една пейка в задната градина вместо на пейка с изглед към Големия канал и чакаща отново началото на срещата на Паството.

Този път Джанет Гоуди чакаше с мен. Двете прегледахме тезата си за последен път и си представяхме какви аргументи ще бъдат изложени срещу нея, а безценните домашни костенурки на Матю се тътреха и подхлъзваха по чакълените пътеки в преследване на някой вкусен комар.

— Време е да тръгваме — обяви Маркъс точно преди камбаните да започнат да отброяват четири. Той и Фернандо щяха да ни съпроводят до Изола дела Стела. По-рано двете с Джанет се опитахме да уверим останалите от фамилията, че спокойно ще се оправим и сами, но Матю не искаше и да чуе.

Членовете на Паството бяха същите като на януарската среща. Агата, Татяна и Осаму ми се усмихнаха окуражително, макар че посрещането на Зидони фон Борке и вампирите бе определено ледено. Сату се вмъкна във вътрешния двор в последния момент, сякаш се надяваше, че ще остане незабелязана. Самоуверената вещица, която ме бе отвлякла от градината на Сет-Тур, вече я нямаше. Преценяващият поглед на Зидони показа, че преобразяването на Сату не е останало скрито, и заподозрях, че скоро ще има промяна в представителството на вещиците.

Пресякох двора и отидох при двамата вампири.

— Доменико. Жербер — поздравих ги с кимване.

— Вещица — подигравателно отвърна Жербер.

— При това Дьо Клермон. — Наведох се към него и доближих устни до ухото му. — Не ставай прекалено самонадеян, Жербер. Богинята може и да те е запазила за последния си удар, но не се лъжи. Съдният ти ден наближава. — Отдръпнах се и бях възнаградена с искрица страх в очите му.

Когато пъхнах ключа в ключалката на заседателната зала, изведнъж получих пристъп на deja vu. Вратата се отвори и необичайното чувство се засили. Погледът ми се спря върху уробороса, десетия възел, гравиран на гърба на стола на Дьо Клермон, и сребърните и златните нишки в помещението забръмчаха от енергия.

Всички вещици са научени да вярват в знаците. За щастие, значението на този бе ясно и без нуждата от още магия или сложни интерпретации: Седни на стола си. Мястото ти е тук.

— Откривам заседанието — казах и почуках върху масата, след като стигнах до мястото си.

Върху левия ми пръст имаше широка виолетова ивица. Стрелата на богинята беше изчезнала, след като я използвах да убия Бенджамин, но яркият пурпурен белег, цветът на правосъдието, си остана.

Огледах залата — широката маса, архивите на моя народ и на предците на децата ми, деветте създания, събрали се да вземат решение, което ще промени живота на хиляди като тях по целия свят. Високо горе усетих духовете на онези, които са дошли преди нас, техните смразяващи, побутващи и причиняващи изтръпване погледи.

— Дай ни правосъдие — призоваха те в един глас. — И помни имената ни.

— Победихме — докладвах на членовете на фамилиите Дьо Клермон и Бишъп-Клермон, които се бяха събрали в салона да ни посрещнат на връщане от Венеция. — Съглашението е отменено.

Чуха се радостни възгласи, имаше прегръдки и поздравления. Болдуин вдигна чаша към мен в не така прочувствена демонстрация на одобрение.

Потърсих с поглед Матю.

— Нищо чудно — рече той. Последвалата тишина беше натежала от думи, които чух съвсем ясно, макар да останаха неизречени. Той се наведе да вдигне дъщеря си. — Видя ли, Ребека? Майка ти отново поправи всичко.

Бека беше открила чистата наслада от дъвченето на собствените си пръсти. Много се радвах, че вампирските еквиваленти на млечните зъби още не са й поникнали. Матю извади ръката от устата й и помаха с нея към мен. — Bonjour, maman.

Джак друсаше Филип на коляното си. Бебето изглеждаше заинтригувано и загрижено едновременно.

— Чудесна работа, мамо.

— Имах куп помощници. — Гърлото ми се стегна, когато погледнах не само към Джак и Филип, но и към Сара и Агата, които почти бяха опрели глави и си клюкарстваха за събранието на Паството, към Фернандо, който забавляваше Софи и Натаниел с истории за скованото поведение на Жербер и яростта на Доменико, към Фийби и Маркъс, които се наслаждаваха на дълга целувка след раздялата. Болдуин стоеше до Матю и Бека. Отидох при тях.

— Това е твое, братко. — Ключът на Дьо Клермон тежеше в дланта на протегнатата ми ръка.

— Задръж го. — Болдуин сви пръстите ми около хладния метал.

Разговорът в салона затихна.

— Какво каза? — прошепнах.

— Казах, задръж го — повтори Болдуин.

— Но нали нямаш предвид...

— Напротив, имам. Всеки във фамилия Дьо Клермон си има работа. Знаеш го. — Златистокафявите очи на Болдуин блеснаха. — От днес нататък твоята работа е да ръководиш Паството.

— Не мога. Аз съм преподавател! — възразих.

— Ще съставяш графика на срещите на Паството според лекциите си. Стига да отговаряш на имейлите си — с шеговита строгост каза Болдуин, — не би трябвало да имаш проблем с комбинирането на отговорностите. Достатъчно дълго пренебрегвах фамилните въпроси. Освен това съм воин, а не политик.

Погледнах умоляващо Матю, но той нямаше намерение да ме спасява точно от тази беда. На лицето му бе изписана гордост, а не желание да защитава.

— Ами сестрите ти? — предложих, мислейки трескаво. — Веран със сигурност не би имала нищо против.

— Беше по нейно предложение — отговори Болдуин. — В края на краищата, ти също си моя сестра.

— Значи е решено. Даяна ще поеме Паството, докато не се умори от работата. — Изабо ме целуна по едната буза, после по другата. — Само си помисли колко ще се разстрои Жербер, когато открие какво е направил Болдуин.

Все още замаяна, пъхнах ключа обратно в джоба си.

— Какъв прекрасен ден само — въздъхна Изабо, загледана навън към пролетното слънце. — Хайде да се разходим в градината преди вечеря. Ален и Март са приготвили пиршество, при това без помощта на Фернандо. Поради това Март е в изключително добро настроение.

Фамилията тръгна към изхода, като се смееше и бъбреше. Матю предаде Бека на Сара.

— И не се бавете много — заръча Сара.

Щом останахме сами, Матю ме целуна с настойчива жажда, която постепенно се превърна в нещо по-дълбоко и не така отчаяно. Това ми напомни, че кръвожадността му все още не беше напълно под контрол и отсъствието ми е взело своето.

— Всичко наред ли беше във Венеция, mon coeur? — попита той, когато си възвърна равновесието.

— Ще ти разкажа всичко по-късно — отвърнах. — Трябва обаче да те предупредя. Жербер е замислил нещо лошо. Опитваше се да ме препъне на всяка крачка.

— Да не би да очакваше нещо друго? — Матю тръгна към останалите от семейството. — Не се безпокой за Жербер. Ще разберем каква игра играе, няма страшно.

Нещо неочаквано привлече погледа ми. Заковах се на място.

— Даяна? — Матю погледна назад към мен и се намръщи. — Идваш ли?

— След мъничко — обещах аз.

Той ме изгледа странно, но излезе.

— Знаех, че първа ще ме видиш. — Гласът на Филип бе като шепот и все още можех да видя ужасните мебели на Изабо през силуета му. Но това нямаше никакво значение. Той бе съвършен — цял, усмихнат, очите му искряха весело, изпълнени с обич.

— Защо аз? — попитах.

— Сега Книгата на живота е у теб. Повече не се нуждаеш от помощта ми. — Погледът му срещна моя.

— Съглашението... — започнах.

— Чух. Чувам повечето неща. — Усмивката на Филип стана още по-широка. — Гордея се, че едно от децата ми го унищожи. Справи се чудесно.

— И това, че те виждам, е наградата ми? — промълвих, мъчейки се да преглътна напиращите сълзи.

— Една от тях — каза Филип. — След време ще имаш и други.

— Емили. — В мига, когато казах името й, фигурата на Филип започна да избледнява. — Не! Не си отивай. Няма да задавам въпроси. Просто й кажи, че я обичам.

— Тя го знае. Както и майка ти. — Филип ми смигна. — Отвсякъде съм заобиколен от вещици. Само не казвай на Изабо. Няма да й хареса.

Разсмях се.

— И това е моята награда за годините добро поведение. А сега не искам никакви сълзи повече, ясно? — Той повдигна пръст. — Направо ми се къса сърцето от тях.

— А какво искаш на тяхно място? — Избърсах очите си.

— Повече смях. Повече танци. — Усмивката му стана дяволита. — И повече внуци.

— Трябваше да попитам — отбелязах и отново се разсмях.

— Но се боя, че бъдещето няма да е само смях. — Филип отново стана сериозен. — Работата ти не е свършена, дъще. Богинята ме помоли да ти върна това. — Той ми подаде същата златна и сребърна стрела, с която бях простреляла сърцето на Бенджамин.

— Не я искам. — Дръпнах се назад и вдигнах ръка, за да отблъсна нежелания дар.

— Аз също не я исках, но някой трябва да се погрижи да има правосъдие. — Ръката му се протегна още повече.

— Даяна? — повика ме Матю отвън.

Нямаше да чувам гласа на съпруга си, ако не беше стрелата на богинята.

— Идвам! — извиках му аз.

Очите на Филип се изпълниха със съчувствие и разбиране. Докоснах колебливо златния връх. В мига, в който плътта ми установи контакт с него, стрелата изчезна и отново усетих тежестта й в гърба си.

— От първия миг, когато се срещнахме, знаех, че ти си избраната — рече Филип. Думите му бяха странно ехо на онова, което ми бе казал Тимъти Уестън в Бодлианската библиотека миналата година и бе повторил в дома си.

С една последна усмивка духът започна да изчезва.

— Чакай! — извиках. — Избрана за какво?

— Избраната, която може да понесе моето бреме, без да се пречупи — прошепна Филип в ухото ми. Усетих едва доловимия допир на устни върху бузата си. — Няма да го носиш сама. Запомни това, дъще.

Преглътнах риданието си, когато той си отиде.

— Даяна? — отново повика Матю, този път от прага. — Какво има? Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Наистина бях видяла призрак, но сега не беше времето да разказвам на Матю. Плачеше ми се, но Филип искаше радост, а не тъга.

— Потанцувай с мен — казах, преди да се е отронила и една сълза.

Матю ме взе в обятията си. Краката му се задвижеха по пода и ни понесоха от салона в голямата зала. Не задаваше въпроси, въпреки че отговорите бяха в очите ми.

Настъпих го.

— Извинявай.

— Пак се опитваш да водиш — промърмори той. Целуна ме по устните, след което ме завъртя. — А в момента работата ти е да следваш.

— Забравих — засмях се.

— Значи ще се наложи да ти го припомням по-често. — Матю ме притисна силно до себе си. Целувката му беше достатъчно груба, за да е предупреждение, и достатъчно сладка, за да е обещание.

Филип беше прав, помислих си, докато излизахме в градината.

Независимо дали водех или следвах, никога нямаше да съм сама в свят, в който го имаше и Матю.