Книгата на живота

9.

— Нищо чудно, че не отбелязваме Празника на жътвата — промърмори Сара, докато отваряше предната врата. — Ама че са ужасни тези песни за края на лятото и идването на зимата, да не говорим за акомпанимента с тамбурина на Мери Басет.

— Музиката не беше чак толкова зле — запротестирах аз. Гримасата на Матю показваше, че Сара има пълното право да мърмори.

— Имаш ли още от онова темпераментно вино, Фернандо? — Сара включи осветлението в коридора. — Искам да пийна нещо. Главата ме цепи.

— Темпранийо. — Фернандо хвърли одеялото за пикник на пейката. — Темпранийо. Не забравяй, на испански е.

— Френско, испанско, каквото и да е. Имам нужда от питие — отчаяно се оплака тя.

Дръпнах се да направя път на Аби и Кейлъб. Джон беше заспал в ръцете на баща си, но Грейс беше съвсем будна и се загърчи, за да слезе.

— Пусни я, Аби. Никаква поразия не може да направи — каза Сара и тръгна към кухнята.

Аби пусна Грейс и малката веднага затопурка към стълбите. Матю се разсмя.

— Инстинктите й са направо изумителни, когато става дума за беля. Никакви стълби, Грейс. — Аби се завтече и я грабна, след което я пусна обратно на пода и посочи към дневната.

— Защо не оставите Джон в топлата стая? — предложих. Момченцето беше изоставило маската на Спайдърмен и сега носеше тениска със свръхгероя.

— Благодаря, Даяна. — Кейлъб подсвирна. — Разбирам какво искаше да кажеш за дървото, Матю. Значи просто е пораснало от огнището?

— Смятаме, че май са замесени малко огън и кръв — обясни съпругът ми, изтръска едно одеяло и последва Кейлъб. Двамата бяха бъбрили цялата вечер за всичко — за академичната политика, за работата на Матю в болница „Джон Радклиф“ и за съдбата на белите мечки. Матю постла одеялото на пода за Джон, докато Кейлъб прокарваше пръсти по кората на Сухото дърво.

„Точно това му трябва на Матю — осъзнах аз. — Дом. Семейство. Глутница.“ Когато нямаше за кого да се грижи, той се оттегляше в онова тъмно кътче, където го преследваха делата му от миналото. А точно сега беше особено склонен към мрачно настроение, след като Бенджамин се беше появил отново.

И аз се нуждаех от същото. Докато живяхме през шестнайсети век в домакинства вместо просто в къщи, бях свикнала да съм заобиколена от други хора. Страхът ми да бъда разкрита бе намалял и се бе сменил с желание да бъда част от нещо.

Затова и празненството със сбора беше изненадващо приятно. Вещиците на Медисън бяха заемали страховито място във въображението ми, но тази вечер те бяха мили и дружелюбни, с изключение на враговете ми от гимназията Каси и Лидия. Освен това бяха изненадващо немощни в сравнение с вещиците от Лондон. Една-две владееха донякъде стихийна магия, но бяха далеч от огнените и водните вещици от миналото. А онези, които ги биваше да въртят занаята, не можеха да стъпят и на малкия пръст на Сара.

— Вино, Аби? — Фернандо й предложи чаша.

— С удоволствие. — Тя се изкиска. — Изненадана съм, че се измъкна жив от празненството. Сигурна бях, че някоя ще ти направи любовна магия.

— Фернандо не биваше да ги окуражава — с престорена строгост казах аз. — Не беше нужно да се кланя и да целува ръката на Бети Ийсти.

— Горкият й съпруг ще има да слуша дни наред „Фернандо това“ и „Фернандо онова“ — подхвърли Аби и отново се изкиска.

— Дамите ще останат много разочаровани, когато открият, че се опитват да оседлаят неподходящия кон — отбеляза Фернандо. — Приятелите ти ми разказаха най-очарователни истории, Даяна. Знаеше ли, че вампирите всъщност са много гушкави, когато намерят истинската любов?

— Не бих казала, че Матю се е превърнал в плюшено мече — иронично възразих аз.

— А, но нямаш представа какъв беше преди — с дяволита усмивка каза Фернандо.

— Фернандо! — извика Сара от кухнята. — Ела да ми помогнеш да запаля тъпия огън. Все не тръгва.

Изобщо не можех да си представя защо й трябваше да пали огън в тая жега, но Сара твърдеше, че Ем винаги палела огън на Празника на жътвата и толкоз.

— Дългът зове — промърмори Фернандо и леко се поклони на Аби. Тя се изчерви досущ като Бети Ийсти.

— Ще дойдем с теб. — Кейлъб хвана Грейс за ръката. — Хайде, половинке.

Матю гледаше как Прат се изнасят в кухнята. В ъгълчето на устата му играеше усмивка.

— И ние скоро ще сме същите — прошепнах му, докато го прегръщах.

— Точно същото си мислех и аз. — Матю ме целуна. — Готова ли си да кажеш на леля си, че си тъкачка?

— Веднага след като Прат си тръгнат. — Всяка сутрин обещавах да разкажа на Сара всичко, което научих от лондонския сбор, но с всеки следващ ден ми ставаше все по-трудно да го направя.

— Не е нужно да споделиш всичко наведнъж — рече Матю, докато галеше раменете ми. — Просто й кажи, че си тъкачка, за да престанеш да носиш това наметало.

Отидохме при другите в кухнята. Огънят на Сара вече пращеше весело в килера, допринасяйки за топлата вечер. Седяхме на масата, обсъждахме празненството и споделяхме клюки за последните събития в сбора. После разговорът се прехвърли към бейзбола. Кейлъб беше фен на „Ред Сокс“, също като баща ми.

— Защо всички от „Харвард“ са луди по „Ред Сокс“? — Станах да направя чай.

Нещо бяло се раздвижи в периферното ми зрение и привлече вниманието ми. Усмихнах се и оставих чайника, мислейки си, че е някой от изчезналите духове на къщата. Сара така щеше да се зарадва, ако някой от тях е готов да се появи отново.

Не беше дух.

Двегодишната Грейс стоеше пред огнището на несигурните си крачета.

— Хубав — изгука тя.

— Грейс!

Сепната от вика ми, Грейс обърна глава. Това беше достатъчно да изгуби равновесие и да залитне към огъня.

Никога нямаше да стигна до нея — не и когато между мен и огнището имаше кухненски плот и седем и половина метра. Бръкнах в джоба на късите си панталони и извадих вървите си на тъкачка. Те се заизвиваха между пръстите ми и запълзяха около китките точно когато писъкът на Грейс прониза въздуха.

Нямаше време и за заклинания. Реагирах напълно инстинктивно и забих крака в пода. Водата беше навсякъде около нас, течаща по дълбоките артерии, които кръстосваха земята на Бишъп. Беше и в мен, и в опита си да насоча нейната сурова, стихийна сила аз изолирах сините, зелените и сребърните нишки, които подчертаваха всичко в кухнята и килера, свързано с вода.

С рязко движение запратих водна стрела към огнището. Изригна пара, засъскаха въглени и Грейс тупна в мократа пепел.

— Грейс! — Аби изтича покрай мен, следвана от Кейлъб.

Матю ме придърпа в обятията си. Бях вир-вода и треперех. Той разтърка гърба ми, опитвайки се да ме стопли.

— Слава богу, че така владееш водата, Даяна — рече Аби, понесла разплаканата Грейс на ръце.

— Тя добре ли е? — попитах. — Посегна да се задържи, но беше ужасно близо до пламъците.

— Ръката й е малко зачервена — съобщи Кейлъб, докато оглеждаше пръстчетата й. — Какво мислиш, Матю?

Матю взе ръката на детето.

— Хубав — промълви тя с трепереща долна устна.

— Знам — промърмори Матю. — Огънят е много хубав. И много горещ. — Той духна на пръстите й и тя се разсмя. Фернандо му подаде мокра кърпа и кубче лед.

— Пак — настоя тя и протегна ръка в лицето на Матю.

— Май няма поражения, не виждам и мехури — каза той, след като духна отново пръстчетата, за да изпълни заповедта на малката тиранка. Уви внимателно кърпата около ръката й и сложи отгоре кубчето лед. — Ще й мине.

— Не знаех, че можеш да хвърляш водни стрели. — Сара ме изгледа остро. — Добре ли си? Изглеждаш различно... някак сияеш.

— Добре съм. — Дръпнах се от Матю, опитвайки се да събера парцаливите останки от прикриващото заклинание около мен. Затърсих по пода изпуснатите върви, ако се наложеше да кърпя нещо.

— Какво си сложила върху себе си? — Сара грабна ръката ми и я обърна с дланта нагоре. Онова, което видях, ме накара да ахна.

Всеки пръст имаше цветна ивица, минаваща през средата му Кутрето беше кафяво, безименният пръст — жълт. Яркосиня ивица бележеше средния пръст, а царствено червено красеше показалеца ми. Ивиците се събираха на дланта ми и продължаваха към основата като сплетено разноцветно въже. Там се събираха със зелената нишка на палеца — иронично, имайки предвид съдбата на повечето ми стайни растения. Петцветната плетка продължаваше до китката ми, където образуваше възел с пет кръстосвания — пентаграм.

— Тъкачните ми върви. Те са... вътре в мен. — Погледнах изумена към Матю.

Но повечето тъкачи използваха девет върви, не пет. Обърнах лявата си ръка и открих липсващите — черна на палеца, бяла на кутрето, златна на безименния пръст и сребърна на средния. По показалеца нямаше цвят. И цветовете, които се сплитаха на лявата ми китка, образуваха уроборос, кръг без начало и край, приличащ на змия, лапнала опашката си. Това беше знакът на фамилия Дьо Клермон.

— Даяна... блещука ли? — попита Аби.

Размърдах пръсти, без да откъсвам очи от ръцете си. Експлозия разноцветни нишки освети въздуха.

— Какво беше това? — опули се Сара.

— Нишки. Те ме свързват със световете и владеят магията — обясних.

Кора избра точно този момент да се върне от лов. Понесе се през комина на килера и се стовари върху мократа купчина дърва, след което се изправи, като кашляше и кихаше.

— Това... дракон ли е? — попита Кейлъб.

— Не, сувенир — каза Сара. — Даяна го донесе от Англия от епохата на Елизабет.

— Кора не е сувенир. А моят питомник — прошепнах.

Сара изсумтя.

— Вещиците нямат питомци.

— Тъкачите имат — възразих. Матю сложи ръка на кръста ми, подкрепяйки ме мълчаливо. — По-добре се обади на Вивиан. Трябва да ви кажа нещо.

— Значи драконът... — започна Вивиан, обвила с длани димящата чаша кафе.

— Огнедишащ дракон — прекъснах я аз.

— Значи той...

— Тя. Кора е женска.

— ...е твой питомник? — завърши Вивиан.

— Да. Кора се появи, когато изтъках първото си заклинание в Лондон.

— Всички питомници ли са дра... тоест огнедишащи дракони? — Аби размърда краката си на канапето в дневната. Всички бяхме насядали около телевизора с изключение на Джон, който проспа безметежно цялата суматоха.

— Не. Учителката ми, баба Алсъп, имаше сянка — на самата нея. Нали разбирате, тя беше настроена към въздуха, а питомникът на тъкача приема форма според предразположението на вещицата към една или друга стихия. — Това сигурно бе най-дългата ми реч на тема магия. Освен това звучах почти напълно неразбираемо за присъстващите вещици, които не знаеха нищичко за тъкачите.

— Имам афинитет към вода и огън — храбро продължих аз. — А огнедишащите дракони се чувстват еднакво добре както в морето, така и в пламъците.

— Освен това могат да летят — добави Вивиан. — Те са символ на тройствеността на стихиите.

Сара я зяпна изумено.

Вивиан сви рамене.

— Все пак съм магистър по средновековна литература. Змейовете, или огнедишащите дракони, ако предпочитате, се срещат често в европейските митове и легенди.

— Но ти... ти си моята счетоводителка — запелтечи Сара.

— Имаш ли представа колко много висшисти стават счетоводители? — попита Вивиан и повдигна вежди. После насочи вниманието си към мен. — Можеш ли да летиш, Даяна?

— Да — неохотно признах. Летенето не беше често срещан талант сред вещиците. Беше много показно и затова нежелателно, ако искаш да живееш тихо сред човеците.

— И другите тъкачи ли блестят като теб? — попита Аби и наклони глава настрани.

— Не знам дали има други. Дори през шестнайсети век не бяха останали много. Баба Алсъп беше единствената на Британските острови, след като шотландската тъкачка беше екзекутирана. Имаше една и в Прага. Баща ми също беше тъкач. Предава се по наследство.

— Стивън Проктър не беше тъкач — язвително каза Сара. — Никога не е блещукал и нямаше питомник. Баща ти си беше най-обикновен вещер.

— Проктър не са имали истинска първокласна вещица от поколения — извинително вметна Вивиан.

— Повечето тъкачи не са първокласни в нищо, поне по традиционните стандарти. — Беше вярно дори на генетично ниво; тестовете на Матю бяха разкрили какви ли не противоречиви маркери в кръвта ми. — Затова хич ме нямаше в занаята. Сара може да научи всеки как да прави магия, но не и мен. Бях пълна катастрофа. — Изсмях се нервно. — Татко ми казваше, че трябва да оставям заклинанията да влизат през едното ми ухо и да излизат през другото, а след това да си правя свои собствени.

— Кога ти каза това Стивън? — разнесе се гласът на Сара през стаята.

— В Лондон. Татко също беше там през хиляда петстотин деветдесет и първа. В края на краищата, способността ми да пътувам във времето е от него. — Въпреки твърденията на Матю, че не е нужно да казвам на Сара всичко наведнъж, нещата се развиваха точно така.

— И Ребека ли видя? — опули се Сара.

— Не. Само татко. — Подобно на срещата с Филип дьо Клермон, да видя отново собствения си баща беше неочакван дар от нашето пътешествие.

— Мътните да ме вземат — промърмори Сара.

— Не остана дълго там, но за няколко дни в Лондон имаше трима тъкачи. Бяхме сензацията в града. — И не само защото баща ми подхвърляше сюжетни линии и откъси от диалози на Уилям Шекспир.

Сара отвори уста да изстреля поредния въпрос, но Вивиан вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Щом тъкачеството се предава по наследство, защо сте толкова малко? — попита тя.

— Защото преди много време други вещици са се заели да ни унищожат.

Пръстите ми се вкопчиха в кърпата, която Матю беше наметнал на раменете ми.

— Баба Алсъп ни каза, че цели фамилии са били избивани, за да е сигурно, че децата им няма да предадат наследството. — Пръстите на Матю започнаха да масажират напрегнатите мускули на шията ми. — Оцелелите се укрили. Войните, болестите и високата детска смъртност са се отразили неблагоприятно на малкото останали кръвни линии.

— Но защо е трябвало да се унищожават тъкачите? Всеки сбор с най-голяма охота би приел нови заклинания — посочи Кейлъб.

— Аз бих убила за заклинание, което да оправя компютъра ми, когато Джон започне да натиска клавишите — добави Аби. — Опитах какво ли не — магии за заседнали колела, за счупени ключалки, благословия при нови начинания. Като че ли нищо не действа на модерната електроника.

— Може би тъкачите са били твърде силни и другите са им завиждали. Може да е било просто от страх. В крайна сметка не мисля, че създанията са по-склонни от човеците да приемат различното... — Думите ми потънаха в последвалото мълчание.

— Нови заклинания. — Кейлъб подсвирна. — Откъде започваш?

— Зависи от тъкача. При мен е въпрос или желание. Съсредоточавам се върху него и вървите правят останалото. — Повдигнах ръце. — Предполагам, че сега пръстите ми ще трябва да го правят.

— Дай да ти видя ръцете, Даяна — помоли Сара. Изправих се и застанах пред нея с обърнати нагоре длани.

Тя разгледа внимателно цветовете. Пръстите й докоснаха възела пентаграм на дясната ми китка.

— Това е петият възел — обясних, докато Сара продължаваше огледа си. — Тъкачите го използват при заклинания за преодоляване на препятствия или по-пълно изживяване.

— Пентаграмът символизира стихиите. — Сара потупа дланта ми, където се сплитаха кафявата, жълтата, синята и червената нишка. — Това са четирите цвята, които традиционно представляват земя, въздух, вода и огън. А зеленото на палеца ти се свързва с богинята, и по-точно богинята като майка.

— Ръката ти е магически грунд, Даяна — отбеляза Вивиан. — С четирите елемента, пентаграма и богинята върху него. Всичко, което ти трябва за занаята.

— А това трябва да е десетият възел. — Сара внимателно пусна дясната ми ръка и пое лявата. Загледа се в примката на китката ми. — Прилича ми на символа от знамето над Сет-Тур.

— Точно това е. Не всеки тъкач може да направи десетия възел, въпреки че изглежда толкова просто. — Поех дълбоко дъх. — Това е възелът на сътворението. И унищожението.

Сара сви пръстите ми в юмрук и го обгърна с ръката си. Двете с Вивиан се спогледаха разтревожено.

— Защо единият ми пръст е без цвят? — попитах аз, обхваната от внезапно безпокойство.

— Да поговорим за това утре — рече Сара. — Вече е късно. И вечерта беше дълга.

— Трябва да сложим хлапетата да спят. — Аби се изправи, като внимаваше да не събуди дъщеря си. — Чакайте да видите какво ще стане, когато останалите от сбора научат, че Даяна може да прави нови заклинания. Каси и Лидия ще се изядат.

— Не можем да кажем на сбора — твърдо заяви Сара. — Не и преди да сме разбрали какво означава всичко това.

— Даяна наистина направо сияе — отбеляза Аби. — Не го бях забелязвала преди, но дори човеците ще го видят.

— Носех прикриващо заклинание. Ще направя друго. — Зърнах суровото изражение на Матю и побързах да добавя: — Не бих го носила у дома, естествено.

— С прикриващо заклинание или не, О’Нийл задължително ще разберат, че става нещо — каза Вивиан.

Кейлъб доби сериозен вид.

— Не е нужно да съобщаваме на целия сбор, Сара, но не можем и да държим всички на тъмно. Трябва да изберем на кого да кажем и какво точно да кажем.

— Ще бъде далеч по-трудно да обясним бременността на Даяна, отколкото да намерим добро обяснение за сиянието й — изтъкна очевидното Сара. — Тепърва започва да й личи, но с близнаци скоро ще й бъде невъзможно да скрие корема.

— Точно затова трябва да сме напълно честни — намеси се Аби. — Вещиците надушват полуистината със същата лекота, с която и лъжата.

— Това ще бъде тест за лоялността и непредубедеността на сбора — замислено рече Кейлъб.

— А ако се повалим на теста? — попита Сара.

— Това би ни разделило завинаги — отвърна той.

— Може би е по-добре да се махнем. — Знаех от личен опит до какво могат да доведат подобни разцепления и още имах кошмари за станалото в Шотландия, когато вещица се обърна срещу вещица и започнаха процесите в Беруик. Не исках да съм виновна за унищожаването на сбора в Медисън и да принудя хората да напуснат домовете и фермите, притежавани от семействата им в продължение на поколения.

— Вивиан? — Кейлъб се обърна към водачката на сбора.

— Решението трябва да се остави на Сара — каза Вивиан.

— Навремето бих смятала, че цялата тази история с тъкането трябва да се сподели. Но видях вещици да правят ужасни неща едни на други. Нямам предвид единствено Емили. — Сара ме погледна, но не се впусна в подробности.

— Мога да държа Кора вътре — през повечето време. Дори мога да престана да ходя в града. Но няма да съм в състояние да крия вечно, че съм различна, колкото и добра да е прикриващата ми магия — предупредих ги аз.

— Това ми е ясно — спокойно рече Вивиан. — Но не става въпрос само за тест, а и за възможност. Когато вещиците са се заели да унищожат тъкачите в далечното минало, ние сме изгубили не само живот. А кръвни линии, вещина, познание. И то само защото сме се страхували от сила, която не сме разбирали. Това е шансът ни да започнем отначало.

— „Буря ще бушува и океан ще застене — зашепнах аз, — щом Гавраил на море и на суша застане. И надуе ли тръбата си страшна, стар свят умира и нов се ражда.“

Наистина ли се намирахме насред точно такава промяна?

— Къде научи това? — остро попита Сара.

— Баба Алсъп ми го каза. Било е пророчеството на нейната учителка, майка Урсула.

— Знам чие пророчество е, Даяна — каза Сара. — Майка Урсула е била прочута с изкуството си и голям ясновидец.

— Така ли? — Запитах се защо баба Алсъп не ми го беше казала.

— Да, така. Като историк си ужасно невежа за вещерската традиция — скастри ме Сара. — Проклета да съм. Научила си се как да тъчеш заклинания не от друг, а от ученичка на Урсула Шиптън. — В гласа й се долавяше истинско уважение.

— В такъв случай не сме изгубили всичко, стига да не изгубим теб — тихо рече Вивиан.

Аби и Кейлъб натовариха микробуса си със столове, останала храна и деца. Бях на алеята и им махах за довиждане, когато Вивиан дойде при мен с кутия картофена салата в ръка.

— Ако искаш Сара да излезе от състоянието си и да престане да зяпа онова дърво, разкажи й повече за тъкането. Покажи й как го правиш, поне доколкото можеш.

— Все още не съм много добра, Вивиан.

— Това е още една причина да се възползваш от помощта й. Сара може и да не е тъкачка, но знае за архитектурата на заклинанията повече от всяка вещица, която съм срещала. Това ще й даде цел, след като Емили я няма. — Вивиан стисна окуражително ръката ми.

— А сборът?

— Кейлъб казва, че това е тест — отвърна тя. — Да видим дали можем да го минем.

Вивиан потегли по алеята и фаровете на колата й осветиха старата ограда. Върнах се в къщата, изключих осветлението и се качих горе при съпруга си.

— Заключи ли външната врата? — попита Матю и остави книгата си. Беше се изпънал на леглото, което едва побираше дългото му тяло.

— Не можах. Бравата е секретна, а Сара е изгубила ключа. — Погледът ми се насочи към ключа на спалнята, който къщата ни беше пробутала по-рано. Спомените за онази нощ ме накараха да се усмихна.

— Доктор Бишъп, да не би да се чувствате развратна? — Тонът на Матю беше колкото изкусителен, толкова и ласкаещ.

— Женени сме. — Изритах обувките си и започнах да разкопчавам блузата си. — Мой съпружески дълг е да имам плътски желания, в които си замесен и ти.

— А мое съпружеско задължение е да ги удовлетворявам. — Матю се озова мълниеносно от леглото до бюрото. Нежно дръпна пръстите ми и разкопча копчето. После следващото и следващото. Всеки сантиметър разголена плът получаваше целувка и лек натиск на зъбите му. Пет копчета по-късно леко треперех на влажния летен въздух.

— Колко странно, че трепериш — промърмори той и плъзна ръце зад гърба ми, за да разкопчае сутиена. Устните му докоснаха сърповидния белег до сърцето ми. — Не ми се виждаш студена.

— Всичко е относително, вампире. — Стиснах кичур от косата му и той се засмя. — Сега, ще ме любиш ли, или просто искаш да ми премериш температурата?

По-късно вдигнах ръце пред себе си и започнах да ги обръщам на сребристата светлина. Средният и безименният пръст на лявата ми ръка имаха цветна ивица, единият като лунен лъч, а другият златен като слънцето. Другите върви леко бяха избледнели, макар че перлените възли все още се различаваха на бледата плът на китките.

— Какво според теб означава това? — попита Матю, докато устните му се плъзгаха по косата ми, а пръстите му рисуваха осмици и кръгове по раменете ми.

— Че си се оженил за татуирана дама или за обсебена от извънземни. — Покрай новия живот, растящ в мен, Кора, а сега и тъкачните ми върви започнах да се чувствам тясно в собствената ми кожа.

— Много се гордея с теб тази вечер. Толкова бързо намери начин да спасиш Грейс.

— Изобщо не се замислих. Когато тя изпищя, викът й сякаш завъртя някакъв ключ в мен. Всичко беше инстинкт. — Извъртях се в обятията му. — Онзи дракон още ли е на гърба ми?

— Да. И е по-тъмен, отколкото беше преди. — Ръцете на Матю се плъзнаха около кръста ми и той ме обърна отново с лице към себе си. — Някакви теории защо е така?

— Още не. — Отговорът беше съвсем близо. Усещах го, очакваше ме.

— Може би по някакъв начин е свързано със силата ти. По-голяма е от всеки друг път. — Матю поднесе китката ми към устните си. Вдъхна аромата ми, после притисна устни към вените. — Още миришеш на лятна мълния, но сега има и нещо като динамит, когато запаленият фитил докосва барута.

— Имам достатъчно сила. Не искам повече — казах и се сгуших в него.

Но откакто се бяхме върнали в Медисън в кръвта ми се раздвижваше едно мрачно желание.

Лъжкиня, прошепна познат глас.

Кожата ми настръхна, сякаш ме гледаха хиляда вещици. В момента обаче ме гледаше само едно създание — богинята.

Огледах крадешком стаята, но от нея нямаше и следа. Ако доловеше присъствието на богинята, Матю щеше да започне да задава въпроси. А аз не исках да отговарям. И можеше да открие една тайна, която все още криех.

— Слава богу — прошепнах под нос.

— Каза ли нещо? — попита Матю.

— Не — отново излъгах и се присламчих още повече към него. — Сигурно ти се е сторило.