Книгата на живота

24.

— Това не може да бъде моята къща, Ленард. — Подобната на палат тухлена сграда с масивната фасада с пет прозорци и четирите си етажа в един от най-скъпите лондонски квартали правеше идеята невъзможна. В същото време почувствах и известно съжаление. Високите прозорци бяха с бели рамки, които изпъкваха на топлия фон на тухлите, старото стъкло намигаше на светлината на обедното слънце. Помислих си, че вътре къщата сигурно е залята със светлина. И сигурно бе топла, защото вместо обичайните два комина имаше три. По вратата на централния вход имаше достатъчно месинг, за да изработиш инструменти за цял оркестър. Би било славно да наречеш подобно нещо свой дом.

— Тук ми казаха да карам, госпожо... ъъъ, мисис... ъъъ, Даяна. — Ленард Шордич, някогашният приятел на Джак и един от опърпаната банда изгубени момчета на Хабърд, ги беше посрещнал заедно с Хамиш в терминала за частни пристигащи на градското летище в Доклендс. Сега той паркира мерцедеса и проточи врат над седалката в очакване на нови инструкции.

— Гарантирам, че това е твоята къща, лельо. Ако не ти харесва, ще я сменим с нова. Но нека обсъдим бъдещите покупко-продажби на недвижими имоти вътре, ако обичаш. Не е разумно да оставаме на улицата, където всяко създание може да ни види. Вземи багажа, момко. — Галоуглас слезе от предната седалка и затръшна вратата след себе си. Още беше ядосан, че не беше шофирал сам до Мейфеър. Аз обаче вече имах опит в пътуването с Галоуглас из Лондон и предпочетох да рискувам с Ленард.

Отново погледнах със съмнение имението.

— Не се безпокой, Даяна. Дом Клермон далеч не изглежда така внушително отвътре, колкото отвън. Има стълбище, разбира се. И гипсови орнаменти тук-там — каза Хамиш, докато отваряше вратата. — Като се замисля, цялата къща е наистина доста величествена.

Ленард се разрови в багажника и извади малкия ми куфар и голямата, изписана на ръка табела, която беше държал, докато ни чакаше. Бе искал да направи нещата както трябва и на табелата пишеше КЛЕРМОН с големи печатни букви. Когато Хамиш му посочил, че трябва да сме дискретни, Ленард бе зачеркнал името и бе изписал под него РОЙДЪН с още по-тъмни букви с помощта на дебел маркер.

— Как се сети да се обадиш на Ленард? — попитах Хамиш, докато той ми помагаше да изляза от колата. Когато го видях за последен път през 1591 година, Ленард беше в компанията на друго момче със странно отиващото му име Амен Корнър. Доколкото си спомням, Матю бе хвърлил кама по двамата само защото бяха донесли съобщение от отец Хабърд. Не бях и предполагала, че съпругът ми е останал във връзка и с двамата младежи.

— Галоуглас ми прати номера му. Каза, че трябва да държим делата си в рамките на фамилията колкото е възможно повече. — Демонът ме погледна с любопитство. — Не знаех, че Матю притежава бизнес с коли под наем.

— Компанията принадлежи на негов внук. — Бях прекарала по-голямата част от пътя от летището във взиране в промоционални диплянки в джоба зад седалката на шофьора, които рекламираха услугите на Хабърдс от „Хаундсдич“ ООД, „гордо посрещайки взискателните транспортни нужди на Лондон от 1917 година“.

Преди да успея да обясня по-подробно, една дребна възрастна жена с широки бедра и позната намръщена физиономия отвори синята сводеста врата. Зяпнах я втрещено.

— Изглеждаш чудесно, Март. — Галоуглас се наведе и я целуна. После се обърна и се намръщи при вида на късото стълбище, започващо от тротоара. — Защо си още долу, лельо?

— Защо Март е тук? — Гърлото ми беше пресъхнало и въпросът излезе като грачене.

— Даяна ли е? — Подобният на камбана глас на Изабо се разнесе над тихия шепот на градските звуци. — Двете с Март сме тук, за да помагаме, разбира се.

Галоуглас подсвирна.

— Принудителното ти задържане ти се е отразило добре, бабо. Не съм те виждал така жизнена от коронацията на Виктория.

— Ласкател. — Изабо потупа внука си по бузата. После ме погледна и ахна. — Даяна е бяла като сняг, Март. Въведи я вътре, Галоуглас. Веднага.

— Чу я, лельо — рече той, вдигна ме на ръце и стъпи на първото стъпало.

Изабо и Март ме поведоха през просторното антре с блестящ мраморен под на черни и бели квадрати и нагоре по извито стълбище, което бе така великолепно, че се опулих съвсем. Над четирите площадки се извисяваше остъклен купол, който пропускаше слънчевата светлина и открояваше детайли от корнизите.

От стълбището бях въведена в тиха приемна. Дълги завеси от сива коприна висяха на прозорците и цветът им беше в приятен контраст с кремавите стени. Тапицерията добавяше нюанси на сиво-синьо, теракота, кремаво и черно до тъмносиво, а навсякъде се носеше лек аромат на канела и карамфил. Вкусът на Матю също беше навсякъде — в малкия планетарий с блестящите му месингови телчета, в японския порцелан, в топло оцветения килим.

— Здравей, Даяна. Реших, че няма да откажеш един чай. — Фийби Тейлър пристигна, съпровождана от аромата на люляк и тихия звън на сребро и порцелан.

— Защо не си в Сет-Тур? — попитах, изумена да я видя.

— Изабо ми каза, че съм нужна тук. — Черните токчета на Фийби зачаткаха по полираното дърво. Тя изгледа Ленард, докато оставяше подноса на изящна масичка, която бе полирана до такъв блясък, че можех да се огледам в нея. — Съжалявам, но не мисля, че сме се срещали. Желаете ли чай?

— Ленард Шордич, ма-мадам, на вашите услуги — леко заекна младежът и се поклони сковано. — Благодаря. С огромно удоволствие бих пил един чай. С мляко. И с четири бучки захар.

Фийби сипа димящата течност в една чаша и сложи само три бучки захар, преди да я подаде на Ленард. Март изсумтя и седна на един стол с изправена облегалка до масата, явно с намерението да наблюдава Фийби — и Ленард — с бдителността на ястреб.

— Ще ти изгният зъбите, Ленард — казах, неспособна да спра майчинския си порив.

— Вампирите не се тревожат много от проблеми със зъбите, госпожо... ъъъ, мисис... ъъъ, Даяна. — Ръката на Ленард трепереше така силно, че малката чашка и чинийката с червената й японска украса зазвъняха. Фийби пребледня.

— Това е порцелан от Челси, при това доста стар. Всичко в тази къща би трябвало да е във витрините на музея. — Тя ми подаде идентична чашка и чинийка с прекрасна сребърна лъжичка. — Ако нещо се счупи, никога няма да си простя. Незаменими са.

Ако смяташе да се омъжи за Маркъс, както беше планирано, Фийби трябваше да свиква да е в компанията на неща, чието място е в музея.

Отпих глътка врял, сладък чай с мляко и въздъхнах от удоволствие. Настъпи тишина. Отпих нова глътка и се огледах. Галоуглас се беше настанил в едно кресло в ъгъла, разкрачил мускулести крака. Изабо седеше като кралица на най-пищния стол в стаята — с висока облегалка, покрита със сребърен обков рамка и тапициран с дамаска. Хамиш делеше махагоново канапе с Фийби. Ленард бе кацнал нервно на ръба на страничен стол до масата.

Всички бяха изпълнени с очакване. Тъй като Матю го нямаше, нашите приятели и роднини се обръщаха към мен за насоки. Теглото на отговорността се отпусна на раменете ми. Беше неудобно, точно както бе предсказал Матю.

— Паството кога те пусна на свобода, Изабо? — попитах. Устата ми си оставаше суха въпреки чая.

— С Жербер се разбрахме малко след като пристигна в Шотландия — небрежно отвърна тя, макар че усмивката й говореше, че в историята има още нещо.

— Маркъс знае ли, че си тук, Фийби? — Нещо ми подсказваше, че той няма никаква представа.

— Официално напускам „Сотбис“ в понеделник. Той знаеше, че трябва да разчистя работното си място. — Думите й бяха внимателно подбрани, но беше ясно, че отговорът на въпроса ми е „не“. Маркъс още бе с впечатлението, че годеницата му е в силно укрепен замък във Франция, а не в просторна градска къща в Лондон.

— Напускаш?

— Ако поискам отново да работя за „Сотбис“, имам векове пред себе си. — Фийби се огледа. — Макар че пълното каталогизиране на имуществото на фамилия Дьо Клермон може да ми отнеме няколко живота.

— Значи все още си решена да станеш вампир? — попитах.

Тя кимна. Трябваше да се опитам да я разубедя. Кръвта й щеше да е по ръцете на Матю, ако нещо се объркаше. А в това семейство винаги се объркваше нещо.

— Кой ще я прави вамп? — шепнешком се обърна Ленард към Галоуглас. — Отец X ли?

— Мисля, че отец Хабърд има достатъчно деца. Не смяташ ли, Ленард? — Като се замисля, трябваше да науча броя им колкото се може по-скоро, а също броя на вещиците и демоните.

— Предполагам, госпожо... ъъъ, мисис... ъъъ...

— Правилното обръщение към партньорката на сир Матю е „мадам“. Оттук нататък ще използваш тази титла, когато говориш с Даяна — рязко се намеси Изабо. — Така нещата стават по-прости.

Март и Галоуглас се обърнаха към нея и на лицата им се изписа изненада.

— Сир Матю — тихо повторих аз. Досега Матю бе „милорд“ за семейството си. Но Филип беше наричан „сир“ през 1590 година. „Всички тук ме наричат или сир, или татко“, каза ми той, когато го попитах как да се обръщам към него. Тогава си помислих, че става въпрос просто за остаряло френско почетно обръщение. Вече знаех, че не е така. Да говориш за Матю като за сир, вампирски сир, означаваше да го посочиш като глава на вампирски клан.

Лично за Изабо новата издънка на Матю вече беше свършен факт.

— Мадам какво? — объркано попита Ленард.

— Просто мадам — строго отвърна Изабо. — Мен можеш да ме наричаш мадам Изабо. Когато Фийби се омъжи за милорд Маркъс, тя ще бъде мадам Дьо Клермон. Дотогава можеш да я наричаш мис Фийби.

— О! — Съсредоточената физиономия на Ленард показваше, че се мъчи да смели вампирския етикет.

Отново настъпи тишина. Изабо стана.

— Март ти е приготвила Горската стая, Даяна. Намира се до покоите на Матю — рече тя. — Ако си приключила с чая, ще те заведа горе. Трябва да си починеш няколко часа, преди да ни кажеш от какво имаш нужда.

— Благодаря, Изабо. — Оставих чашата и чинийката на малката кръгла масичка до лакътя си. Не бях приключила с чая, но топлината му бързо се разсейваше през крехкия порцелан. Колкото до това от какво имах нужда, откъде да започна?

Двете с Изабо прекосихме фоайето, качихме се по изящното стълбище на първия етаж и продължихме нагоре.

— На втория етаж никой няма да ти досажда — обясни Изабо. — Там има само две спални, наред с кабинета на Матю и малка дневна. Разбира се, след като къщата вече е твоя, можеш да промениш нещата както поискаш.

— Къде спите всички останали? — попитах аз, докато стъпвахме на площадката на втория етаж.

— Фийби и аз имаме стаи на горния етаж. Март предпочита да спи на партера, в стаите на иконома. Ако ти се струва претъпкано, двете с Фийби можем да се преместим в дома на Маркъс. Намира се до двореца Сейнт Джеймс и навремето принадлежеше на Матю.

— Не виждам защо е нужно подобно нещо — казах, мислейки си за размерите на къщата.

— Ще видим. Ето я и спалнята ти. — Изабо отвори една широка врата с блестяща месингова дръжка. Ахнах.

Всичко в стаята беше в нюанси на зелено, сребристо светлозелено и бяло. Стените бяха покрити с рисувани на ръка изображения на клони и листа на светлосив фон. Сребристи акценти създаваха впечатлението за лунна светлина, а източникът на светлина бе огледална луна в центъра на гипсовия таван. Призрачно женско лице гледаше надолу от огледалото с ведра усмивка. Четири изображения на Никс, персонификацията на нощта, определяха четирите квадранта на тавана, разветият й, подобен на дим черен воал бе нарисуван така реалистично, че приличаше на истинска тъкан. Във воала бяха втъкани сребърни звезди, които улавяха светлината от прозорците и отражението на огледалото.

— Невероятно е, признавам — отбеляза Изабо, доволна от реакцията ми. — Матю искаше да създаде впечатлението, че се намираш навън в гората, под осветеното от луната небе. След като спалнята бе завършена, той каза, че била твърде красива, за да се използва, и се премести в съседната стая.

Изабо отиде до прозорците и дръпна завесите. Ярката светлина разкри старинно легло с балдахин, поставено в ниша в стената, която леко смаляваше внушителните му размери. Завесите на балдахина бяха от коприна и имаха същата украса като тапетите. Върху камината имаше второ огледало, което улавяше изображенията на дърветата по тапетите и ги връщаше обратно в стаята. Блестящата повърхност отразяваше и мебелите — малката тоалетна масичка между големите прозорци, шезлонга до камината, ярките цветя и листа, инкрустирани в ниския орехов шкаф с чекмеджета. Украсата и обзавеждането на стаята сигурно бяха стрували на Матю цяло състояние.

Погледът ми се спря на огромно платно с магьосници, които седяха на земята и рисуваха магически символи. Картината бе окачена на стената срещу леглото, между високите прозорци. Забулена жена бе прекъснала работата им и протегнатата й ръка сочеше, че тя иска помощта на вещиците. Странен избор на тема в къща на вампир.

— Чия стая е това, Изабо?

— Мисля, че Матю я направи за теб, само че тогава не го осъзнаваше. — Тя дръпна още две завеси.

— Друга жена спала ли е някога тук? — Нямаше начин да почивам в стая, обитавана някога от Жулиет Дюран.

— Матю водеше любовниците си навсякъде — прямо отвърна Изабо. Когато видя изражението ми, тонът й омекна. — Той има много къщи. Повечето от тях не означават нищо за него. Някои означават. Тази е една от тях. Не би ти подарил нещо, което самият той не цени.

— Никога не съм си представяла, че ще ми бъде толкова трудно да сме разделени — глухо промълвих аз.

— Да бъдеш съпруга на вампир никога не е било лесно — с тъжна усмивка рече Изабо. — И понякога разделянето е единственият начин да останете заедно. Този път Матю нямаше избор, освен да те остави.

— Филип някога оставял ли те е? — Загледах се в спокойната си свекърва с открито любопитство.

— Разбира се. Най-често ме отпращаше, когато можех да предизвикам нежелано отвличане на вниманието. Друг път го правеше, за да не бъда въвлечена, ако настъпи катастрофа, а в неговото семейство това се случваше доста често. — Тя се усмихна. — Съпругът ми винаги ми нареждаше да замина, когато знаеше, че няма да се сдържа и ще започна да се меся, а той се безпокоеше за безопасността ми.

— Значи Матю е възприел прекаленото покровителственото си поведение от Филип? — попитах, мислейки си за всички пъти, когато се бе излагал на опасност, за да ме предпази от нея.

— Матю беше овладял изкуството да отрупва с внимание една жена много преди да стане вампир — меко отвърна Изабо. — Знаеш го.

— А ти винаги ли се подчиняваше на заповедите на Филип?

— Не повече, отколкото ти се подчиняваш на Матю. — Гласът й се сниши заговорнически. — И бързо ще откриеш, че никога не си така свободна да вземаш свои собствени решения, както в моментите, когато Матю е зает да се прави на патриарх пред някого друг. Може дори да започнеш да очакваш е нетърпение тези моменти на раздяла, също като мен.

— Съмнявам се. — Притиснах с юмрук кръста си в опит да го разтрия. Обикновено Матю го правеше. — Трябва да ти кажа какво се случи в Ню Хейвън.

— Никога не бива да обясняваш действията на Матю на когото и да било — остро ме спря Изабо. — Вампирите неслучайно не разказват истории. Знанието е сила в нашия свят.

— Ти си майка на Матю. Не би трябвало да пазя тайни от теб. — Пресях събитията от последните няколко дни. — Той откри самоличността на едно от децата на Бенджамин и се срещна е правнук, за когото не бе подозирал. — От всички странни поврати в живота ни срещата с Джак и баща му трябваше да е най-значителна, не на последно място и защото в момента се намирахме в града на отец Хабърд. — Името му е Джак Блекфрайърс и живееше с нас през хиляда петстотин деветдесет и първа.

— Значи синът ми най-сетне е научил за Андрю Хабърд — подхвърли Изабо с лишен от емоции глас.

— Нима си знаела! — извиках.

Усмивката на Изабо би ме ужасила — някога.

— А ти нима още си мислиш, че заслужавам пълната ти откровеност, дъще?

Матю ме бе предупредил, че не съм годна да водя глутница вампири.

— Ти си съпруга на сир, Даяна. Трябва да се научиш да казваш на другите само онова, което е нужно да знаят, и нищо повече — инструктира ме тя.

Ето че научих първия си урок, но несъмнено предстояха и други.

— Ще ме научиш ли, Изабо?

— Да. — Едносричният й отговор будеше повече доверие от многословна клетва. — На първо място трябва да си внимателна, Даяна. Макар да си партньор и съпруга на Матю, ти си Дьо Клермон и трябва да останеш такава, докато въпросът с издънката не бъде уреден. Положението ти в семейството на Филип ще защитава Матю.

— Той каза, че Паството ще се опита да убие него и Джак, щом научи за Бенджамин и кръвожадността — казах аз.

— Ще опитат. Ние няма да им позволим. Но засега трябва да почиваш. — Изабо махна копринената покривка и нагласи възглавниците.

Заобиколих огромното легло, хванала един от стълбовете, поддържащи балдахина. Резбата под пръстите ми изглеждаше позната. „Спала съм в това легло и преди“ — осъзнах аз. Това не беше легло на друга жена. А мое. То бе в дома ни в Блекфрайърс през 1590 година и по някакво чудо бе оцеляло през всички тези векове, за да се озове в стая, посветена от Матю на лунната светлина и заклинанията.

След като прошепнах благодарност на Изабо, отпуснах глава на меките възглавници и се унесох в неспокойна дрямка.

Спах почти двайсет и четири часа и сигурно щях да спя още, но пронизителният клаксон на някаква кола ме изтръгна от сънищата и ме запрати в непознат мрак със зелени оттенъци. Едва тогава другите звуци проникнаха в съзнанието ми — оживен трафик на улицата отвън, затваряща се някъде в къщата врата, бърз приглушен разговор в коридора.

С надеждата, че силната струя гореща вода ще отпусне схванатите ми мускули и ще проясни главата ми, изследвах лабиринта от малки помещения зад една бяла врата. Открих не само душ, но и куфара си, поставен на сгъваема стойка, предназначена за далеч по-обемисти куфари. Извадих от него двата листа от Ашмол 782 и лаптопа. От останалия ми багаж имаше какво да се желае. Като се изключи малкото бельо, няколкото тесни горнища, трико за йога, което вече не ми ставаше, чифт различни обувки и черен панталон за бременни, вътре нямаше нищо. За щастие, в гардероба на Матю имаше предостатъчно изгладени ризи. Навлякох една широка сива и подминах затворената врата, която със сигурност водеше към неговата спалня.

Слязох долу боса, понесла компютъра и големия плик с листата от Книгата на живота. Величествените помещения на първия етаж пустееха — ехтящ бален салон с достатъчно кристал и злато за обзавеждане на целия Версай, по-малък музикален салон с пиано и други инструменти, официален салон, който май бе украсен от Изабо, и също така официална трапезария с безкрайна махагонова маса и места за двайсет и четири души, библиотека, пълна с книги от осемнайсети век, и игрален салон с покрити със зелено сукно маси за карти, сякаш взети от роман на Джейн Остин.

В копнежа си за по-уютна атмосфера слязох на партера. В дневната нямаше никого, така че обиколих различните кабинети, салони и сутрешни стаи, докато не открих една по-скромна трапезария от онази горе. Намираше се в задната част на къщата и сводестият й прозорец гледаше към малка закътана градина. Стените бяха боядисани така, че да напомнят тухли, и придаваха на помещението топла, уютна атмосфера. Около поредната махагонова маса, този път кръгла, имаше само осем стола. Върху нея внимателно бяха подредени различни стари книги.

Фийби влезе и постави поднос с чай и препечени филийки на бюфета.

— Март ме предупреди, че ще станеш всеки момент. Каза, че първо ще имаш нужда от това и че ако още си гладна, можеш да слезеш в кухнята за яйца и наденички. По принцип не ядем тук, но храната изстива като камък, докато стигне до трапезарията горе.

— Какво е всичко това? — Посочих масата.

— Книгите, които поиска от Хамиш — обясни Фийби и намести един том, който беше поставен малко под ъгъл. — Очакваме още няколко неща. Ти си историк, затова ги подредих в хронологичен ред. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Но аз ги поръчах едва в четвъртък — озадачено възкликнах. Сега бе неделя сутринта. Как беше успяла да постигне подобно нещо? На една от книгите имаше заглавие и дата — Arca Noe 1675, изписани с четлив женски почерк, заедно с цената и името и адреса на търговеца.

— Изабо познава всеки търговец в Лондон. — Устните на Фийби се извиха в дяволита усмивка, която превърна лицето й от привлекателно в прекрасно. — И нищо чудно. Фразата „цената няма значение“ ще вдигне на крак всяка аукционна къща, независимо от часа, дори през уикенда.

Взех друг том — Obeliscus Pamphilius — и отворих корицата. На форзаца се мъдреше разкраченият подпис на Матю.

— Първо прерових библиотеките тук и в Пикъринг Плейс. Едва ли има особен смисъл да купуваш нещо, което вече притежаваш — обясни Фийби. — Матю има доста разностранни вкусове, когато става въпрос за книги. В Пикъринг Плейс открих първото издание на „Изгубеният рай“, а горе попаднах на първото издание на „Алманах на бедния Ричард“ на Франклин.

— Пикъринг Плейс ли? — Не можах да се сдържа и проследих с пръст буквите от подписа на Матю.

— Къщата на Маркъс при двореца Сейнт Джеймс. Подарък от Матю, доколкото разбрах. Живял е там преди да построи Клермон Хаус. — Фийби сви устни. — Маркъс може и да е запленен от политиката, но не мисля, че е приемливо Магна Харта и едно от оригиналните копия на Декларацията за независимост да остава в частни ръце. Сигурна съм, че ще се съгласиш.

Пръстът ми се отдели от страницата. Образът на Матю остана да се рее за момент над празното място, където доскоро бе подписът му. Фийби се облещи.

— Извинявай — смотолевих и пуснах мастилото обратно върху хартията. То се завихри по повърхността и отново се подреди в подписа на съпруга ми. — Не бива да практикувам магия пред топлокръвни.

— Но ти не произнесе никакви думи, нито написа заклинание. — Фийби ме погледна объркано.

— На някои вещици не им е нужно да рецитират заклинания, за да правят магия. — Помнех думите на Изабо и се постарах обяснението ми да е колкото се може по-кратко.

— О. — Тя кимна. — Имам да уча още много за създанията.

— Аз също. — Усмихнах й се топло и Фийби се усмихна нерешително в отговор.

— Предполагам, че се интересуваш от илюстрациите на Кирхер? — попита тя, докато внимателно отваряше друг том. Беше книгата му за магнетизма, Manges sive De Arte Magnetica. На гравираната титулна страница имаше високо дърво, по чиито разпрострели се клони растяха плодовете на познанието. Те бяха свързани с вериги помежду си, намеквайки за връзката помежду им. Божественото око в центъра гледаше от вечния свят на архетипите и истината. Между клоните и плодовете се виеше лента, върху която бе изписан на латински девизът Omnia nodis arcanis connexa quiescunt. Превеждането на девизи е трудна работа, тъй като смисълът им е нарочно загадъчен, но повечето учени смятаха, че става въпрос за скритите магнитни влияния, които според Кирхер обединявали света в едно: „Всички неща са в покой, свързани с тайни възли“.

— „Всички чакат мълчаливо, свързани с тайни възли“ — промърмори Фийби. — Кои са тези „те“? И какво чакат?

Без детайлни познания върху идеите на Кирхер за магнетизма Фийби беше разчела напълно различно значение в надписа.

— И защо тези четири диска са по-големи? — продължи тя, сочейки центъра на страницата. Три от дисковете бяха подредени в триъгълник около четвъртия, в който имаше немигащо око.

— Не съм сигурна — признах, докато четях латинските описания към изображенията. — Окото символизира света на архетипите.

— О! Произходът на всички неща. — Фийби се вгледа по-отблизо в изображението.

— Какво каза? — Собственото ми трето око се отвори, внезапно заинтригувано от онова, което имаше да каже Фийби Тейлър.

— Архетипите са оригиналните модели. Виж, това тук са подлунният свят, небето и човекът — каза тя, сочейки последователно трите диска около архетипното око. — Всеки от тях е свързан със света на архетипите, мястото, от което произхождат, както и помежду си. Мотото обаче намеква, че трябва да гледаме на веригите като на възли. Не съм сигурна дали това има някакво значение.

— Според мен определено има — промърморих под нос, вече напълно сигурна, че Атанасий Кирхер и разпродажбата на Вила Мондрагоне са решаващи брънки в поредицата събития, водещи от Едуард Кели в Прага до последния липсващ лист. По някакъв начин отец Атанасий трябва да е научил за света на създанията. Или това, или той самият е бил от тях.

— Дървото на живота е мощен архетип само по себе си, естествено — замислено продължи Фийби. — То описва и отношенията между различните части на сътворения свят. Не случайно генеалозите използват родови дървета, за да илюстрират произхода.

Да имаш в семейството специалист по история на изкуството се оказваше неочаквано преимущество както от изследователска гледна точка, така и за общуване. Най-сетне имах с кого да си говоря за тайнствени изображения.

— А ти вече знаеш колко важни са дърветата на познанието в научната образна система. Е, не всички са толкова представителни — със съжаление рече Фийби. — Повечето са просто разклоняващи се диаграми, като Дървото на живота на Дарвин от „За произхода на видовете“. То бе единствената илюстрация в цялата книга. Жалко, че Дарвин не се е сетил да наеме подходящ художник, както е направил Кирхер — някой, който да създаде нещо наистина великолепно.

Завързаните на възли нишки, които чакаха мълчаливо навсякъде около мен, започнаха да звънят. Пропусках нещо. Някаква силна връзка, която бе на крачка от мен, само да...

— Къде са всички? — Хамиш надникна в стаята.

— Добро утро, Хамиш — с топла усмивка поздрави Фийби. — Ленард отиде да вземе Сара и Фернандо. Другите са някъде наоколо.

— Здрасти, Хамиш. — Галоуглас махна от прозореца към градината. — По-добре ли си, след като се наспа, лельо?

— Много по-добре, благодаря. — Вниманието ми обаче беше насочено към Хамиш.

— Не се е обаждал — меко каза той в отговор на мълчаливия ми въпрос.

Не бях изненадана. Въпреки това забих поглед в новите си книги, за да скрия разочарованието си.

— Добро утро, Даяна. Здравей, Хамиш. — Изабо влезе плавно в стаята и поднесе бузата си на демона. Той я целуна послушно. — Фийби намерила ли е книгите, които ти трябват, Даяна? Или трябва да продължи с търсенето?

— Фийби е свършила изумителна работа, при това много бързо. Боя се обаче, че още се нуждая от помощ.

— Е, нали затова сме тук. — Изабо направи знак на внука си да влезе и ме погледна. — Чаят ти е изстинал. Март ще донесе още, а след това ще ни кажеш какво трябва да се прави.

След като Март прилежно се появи (този път с нещо ментово и без кофеин вместо силния черен чай, който ми бе наляла Фийби) и Галоуглас се присъедини към нас, аз извадих двата листа от Ашмол 782. Хамиш подсвирна.

— Това са две илюстрации, махнати през шестнайсети век от Книгата на живота — ръкописа, известен днес като Ашмол 782. Остава да се намери още една — изображение на дърво. Прилича донякъде на това. — Показах им илюстрацията от книгата за магнетизма на Кирхер. — Трябва да го намерим преди всеки друг, което ще рече преди Нокс, Бенджамин и Паството.

— Защо всички ламтят толкова за Книгата на живота? — Проницателните маслинени очи на Фийби гледаха простодушно. Запитах се колко ли дълго ще останат такива, след като стане Дьо Клермон и вампир.

— Никой от нас не знае — признах. — Книгата гримоар ли е? Разказ за произхода ни? Някакъв вид летопис? Държах я в ръцете си два пъти, веднъж в повредено състояние в Бодлианската библиотека в Оксфорд и веднъж в стаичката на чудатостите на император Рудолф, когато беше цяла и непокътната. Още нямам ясна представа защо толкова много създания търсят книгата. Мога да кажа със сигурност едно. Книгата на живота е пълна със сила. Сила и тайни.

— Нищо чудно, че вещиците и вампирите така жадуват да се сдобият с нея — иронично подхвърли Хамиш.

— Демоните също, Хамиш — поправих го. — Питай Агата Уилсън, майката на Натаниел. Тя също я желае.

— Къде намери втората страница? — Той докосна изображението с драконите.

— Донесоха ми я в Ню Хейвън.

— Кой? — попита Хамиш.

— Андрю Хабърд. — След предупрежденията на Изабо не бях сигурна колко мога да разкрия. Но Хамиш беше нашият юрист. Не можех да пазя тайни от него. — Той е вампир.

— О, много добре знам кой и какъв е Андрю Хабърд. В края на краищата съм демон и работя в Сити — разсмя се Хамиш. — Но съм изненадан, че Матю му е позволил да припари до вас. Не може да го понася.

Бих могла да обясня колко много са се променили нещата и защо, но историята за Джак Блекфрайърс трябваше да се разкаже от Матю.

— Какво общо има липсващата илюстрация с дървото с Атанасий Кирхер? — попита Фийби, с което върна вниманието ни обратно към проблема.

— Докато бях в Ню Хейвън, колегата ми Люси Мериуедър ми помогна да проследя евентуалната история на Книгата на живота. Един от загадъчните ръкописи на Рудолф се е озовал в ръцете на Кирхер. Помислихме си, че в него може да е била пъхната и илюстрацията с дървото. — Посочих титулната страница на Mogens sive De Arte Magnetica. — Вече съм повече от сигурна, че Кирхер най-малкото е виждал изображението, като съдя по тази илюстрация.

— Не можеш ли просто да прегледаш книгите и книжата на Кирхер? — попита Хамиш.

— Мога, стига книгите и книжата още да съществуват — отвърнах с усмивка. — Личният архив на Кирхер бил изпратен за съхранение в една стара папска резиденция, Вила Мондрагоне в Италия. В началото на двайсети век йезуитите започнали дискретно да разпродават някои от книгите, за да съберат средства. Двете с Люси смятаме, че тогава са продали и листа.

— В такъв случай би трябвало да има опис на продажбите — замислено вметна Фийби. — Свърза ли се с йезуитите?

— Да — кимнах. — Нямат никакви записи или ако имат, не искат да ги споделят. Люси писа и на по-големите аукционни къщи.

— Е, едва ли е стигнала много далеч. Информацията за продажбите е поверителна — изтъкна Фийби.

— Така ни казаха и на нас. — Поколебах се достатъчно дълго, за да може Фийби да предложи онова, за което се страхувах да помоля.

— Ще пиша на Силвия, че няма да мога да разчистя бюрото си утре, какъвто бе планът — каза тя. — Не мога да задържам неопределено дълго „Сотбис“, но мога да проверя и други източници и да се свържа с хора, които биха проговорили, ако подходя към тях по подходящия начин.

Преди да успея да отговоря, входният звънец иззвъня. След кратка пауза иззвъня отново. И отново. На четвъртия път продължи да звъни и си помислих, че посетителят е забил пръста си в копчето и не го маха.

— Даяна! — извика познат глас. Звъненето се замести с думкане по вратата.

— Сара! — възкликнах и скочих на крака.

Свеж октомврийски ветрец нахлу в къщата, носейки със себе си миризма на сяра и шафран. Втурнах се по коридора. Сара беше там, с побеляло лице и безумно разпиляна по раменете червена коса. Фернандо стоеше до нея, понесъл два куфара, сякаш общото им тегло бе не повече от това на официална покана.

Зачервените очи на Сара се обърнаха към мен и тя пусна котешката клетка на Табита, която тупна на мраморния под. Разпери широко ръце и аз се хвърлих в обятията й. Ем винаги ми даваше утеха, когато се чувствах самотна и уплашена като дете, но точно сега имах нужда тъкмо от Сара.

— Всичко ще бъде наред, мила — прошепна тя, като ме притискаше силно.

— Току-що говорих с отец X и той каза, че трябва да следвам инструкциите ви дословно, госпожо... мадам — жизнерадостно съобщи Ленард Шордич, докато минаваше покрай Сара и мен. Отдаде ми весело чест.

— Андрю каза ли нещо друго? — попитах, като се отделих от леля си. Може би Хабърд беше споделил някакви новини за Джак — или Матю.

— Да видим. — Ленард подръпна върха на дългия си нос. — Отец X заръча да се уверя, че знаете къде започва и къде свършва Лондон, а ако загазите, да идете право в „Сейнт Пол“, където ще получите помощ.

Сърдечни потупвания по гърбове показаха, че Фернандо и Галоуглас най-сетне отново са заедно.

— Проблеми? — тихо попита Галоуглас.

— Никакви, освен че трябваше да убеждавам Сара да не изважда от строя детектора за дим в тоалетната на първа класа, за да може да пуши тайно — благо рече Фернандо. — Следващия път, когато трябва да лети, пратете самолет на фамилията. Ще почакаме.

— Благодаря, че дойдохте толкова бързо, Фернандо — с благодарна усмивка рекох аз. — Сигурно ти се иска никога да не беше срещал мен и Сара. Като че ли единствената работа на Бишъп е да те оплетат още повече с Дьо Клермон и техните проблеми.

— Тъкмо обратното — меко възрази той. — Освобождавате ме от тях.

За моя изненада Фернандо пусна багажа и коленичи пред мен.

— Стани. Моля те. — Опитах се да го вдигна.

— Последния път, когато коленичих пред жена, бях изгубил един от корабите на Изабела Кастилска. Двама от стражите й ме принудиха да коленича с извадени мечове, за да изпрося прошката й — със сардонична усмивка рече Фернандо. — Тъй като този път го правя доброволно, ще стана едва след като приключа.

Появи се Март и остана слисана, когато го видя в подобна подчинена поза.

— Нямам нито близки, нито роднини. Създателят ми си отиде. Партньорът ми си отиде. Нямам деца. — Фернандо захапа китката си и стисна юмрук. Кръвта потече от раната по ръката му и закапа по черните и бели мраморни плочки. — Посвещавам кръвта и тялото си в служба и за честта на твоята фамилия.

— Дявол да ме вземе! — изпъшка Ленард. — Отец X не прави така. — Бях виждала как Андрю Хабърд приема създание в паството си и макар да не бяха еднакви, двете церемонии си приличаха по тон и смисъл.

Отново всички в къщата зачакаха реакцията ми. Вероятно имаше някакви правила и прецеденти, които да следвам, но точно в този момент нито ги знаех, нито ми пукаше за тях. Взех окървавената ръка на Фернандо в своята.

— Благодаря, че се доверяваш на Матю — казах просто аз.

— Винаги съм му вярвал — заяви Фернандо и ме погледна с острия си поглед. — Сега е време Матю да повярва в себе си.