Книгата на живота

30.

— Сега не би трябвало да имате проблеми — казах на младата вещица, която седеше пред мен. Беше дошла по предложение на Линда Кросби да види дали не мога да разбера защо защитното й заклинание вече не действа.

Работех в Клермон Хаус и бях станала главен магически диагностик на Лондон — изслушвах разкази за неуспели опити по екзорсизъм, развалени заклинания и неуправляема стихийна магия, след което помагах на вещиците да открият решение. Веднага щом Аманда направи заклинанието си, видях проблема — когато тя изговаряше думите, между сините и зелените нишки се вмъкваше и една червена, която дърпаше шесторния възел в сърцевината на магията. Грамарията се оплиташе, намеренията на заклинанието ставаха мътни и вместо да защитава Аманда, се получаваше магически еквивалент на ядосано чихуахуа, което ръмжеше и скачаше на всичко, което я приближеше.

— Здрасти, Аманда. — Сара надникна, за да види как я караме. — Получи ли онова, което ти трябваше?

— Даяна беше великолепна, благодаря — отвърна Аманда.

— Чудесно. Ще те изпратя — предложи Сара.

Облегнах се на възглавниците, натъжена, че Аманда си тръгва. Откакто докторите от Харли Стрийт ми наредиха да почивам на легло, посетителите ми оредяха.

Добрата новина бе, че нямам прееклампсия — или поне не такава, каквато обикновено развиват топлокръвните. В урината ми нямаше белтъци и кръвното ми налягане бе дори по-ниско от нормалното. Въпреки това подуването, гаденето и болката в рамото не бяха симптоми, които жизнерадостният доктор Гарет и колегата му с много подходящо име доктор Шарп* биха пренебрегнали, особено след като Изабо им обясни, че съм партньорка на Матю Клермон.

* С остър ум, схватлив, язвителен (англ.). — Б. пр.

Лошата новина бе, че въпреки всичко ме сложиха да почивам на легло и щях да остана така до раждането на близнаците, което доктор Шарп се надяваше да стане най-рано след четири седмици, макар разтревоженият й поглед да показваше, че това е оптимистична прогноза. Беше ми позволено да правя леки упражнения под контрола на Амира и да излизам два пъти на ден за по десет минути в градината. Изкачването по стълби, стоенето на крак и вдигането на тежко ми бяха абсолютно забранени.

Телефонът ми, поставен на масичката, избръмча. Взех го с надеждата, че е съобщение от Матю.

Посрещна ме снимка на външната врата на Клермон Хаус.

Едва тогава забелязах колко е тихо. Единственият звук в къщата беше тиктакането на многобройните часовници.

Тишината се наруши от скърцане на пантите и тихо стържене на дърво по мрамор. Без да се замислям, скочих от леглото и залитнах на отслабналите си от принудителното бездействие крака.

Пред мен стоеше Матю.

През първите дълги мигове двамата можехме само да се изпиваме един друг с поглед. Косата на Матю бе разрошена и леко вълниста от влажния лондонски въздух, беше облечен в сив пуловер и черни джинси. Фините бръчки около очите му показваха напрежението, под което е бил.

Той тръгна към мен. Идеше ми да скоча и да се затичам към него, но нещо в изражението му ме закова на място.

Когато най-сетне стигна до мен, той нежно ме хвана за тила и ме погледна изпитателно в очите. Палецът му докосна леко устните ми, от което кръвта ми пламна. Видях дребните промени у него — твърдата линия на челюстта, необичайното напрежение около устата, мрачното изражение, породено от леко спуснатите клепачи.

Сгорещените ми устни се разтвориха, когато палецът му отново мина по тях.

— Липсваше ми, mon coeur — дрезгаво рече Матю. Наведе се към мен със същата решимост, с която бе прекосил стаята, и ме целуна.

Главата ми се завъртя. Той беше тук. Ръцете ми сграбчиха пуловера му, за да не му позволят да изчезне. Стържещ звук дълбоко в гърлото му, подобен едва ли не на ръмжене, ме накара да замълча, докато се повдигах да посрещна прегръдката му. Свободната ръка на Матю се плъзна по гърба ми, продължи по хълбока и се спря върху корема ми. Едно от бебетата отвърна с рязък, укорителен ритник. Той се усмихна, без да откъсва устни от моите. Палецът, който ги беше погалил първо, сега докосваше като перце сънната ми артерия. Едва тогава той видя книгите, цветята и плодовете.

— Напълно добре съм. Малко ми се гадеше и изпитвах болка в рамото, това е — побързах да кажа. Медицинското му образование щеше да го накара да си мисли за какви ли не ужасни диагнози. — Кръвното ми е наред, бебетата също.

— Фернандо ми съобщи. Съжалявам, че ме нямаше — промърмори той, а пръстите му разтриваха скованите мускули на шията ми. За първи път от Ню Хейвън усетих как се отпускам.

— И ти ми липсваше. — Твърде много преливах от чувства, за да кажа нещо повече.

Но Матю не искаше думи. В следващия миг се озовах във въздуха, понесена от силните му ръце.

Горе Матю ме сложи в ухаещото на листа легло, в което бяхме спали преди толкова много столетия в Блекфрайърс. Съблече ме безмълвно, изучавайки всеки сантиметър от голото ми тяло, сякаш неочаквано беше попаднал на нещо рядко и скъпоценно. Беше абсолютно мълчалив, докато го правеше — очите и нежното му докосване говореха вместо него.

През следващите няколко часа Матю си ме върна, пръстите му заличиха всяка следа от другите създания, с която съм била в контакт след заминаването му. В един момент ме остави да го съблека и тялото му откликна бързо на моето. Доктор Шарп обаче беше абсолютно ясна относно рисковете, свързани със свиването на маточните ми мускули. За мен нямаше да има освобождаване на сексуалното напрежение, но само защото трябваше да загърбя нуждите на тялото си, това не означаваше, че същото се отнася за Матю. Когато посегнах към него обаче, той задържа ръката ми и ме целуна дълго.

„Заедно — каза ми, без да произнася нито дума. — Заедно или никак.“

— Не ми обяснявай, че не можеш да го откриеш, Фернандо — възнегодува Матю, без дори да се опитва да се държи разумно.

Намираше се в кухнята на Клермон Хаус и приготвяше бъркани яйца и препечени филийки. Даяна почиваше горе без никаква представа за конференцията, която се провеждаше на партера.

— Въпреки това си мисля, че трябва да питаме Джак — каза Фернандо. — Би могъл поне да ни помогне да стесним възможностите.

— Не. Не искам да го въвличам в това. — Матю се обърна към Маркъс. — Фийби добре ли е?

— Срещата им е била твърде близка, за да се чувства удобно, Матю — мрачно отговори Маркъс. — Знам, че не одобряваш идеята Фийби да стане вампир, но...

— Имаш благословията ми — прекъсна го Матю. — Само избери някой, който ще го направи както трябва.

— Благодаря. Вече съм го избрал. — Маркъс се поколеба. — Джак искаше да види Даяна.

— Прати го довечера. — Матю прехвърли яйцата в чиния. — Кажи му да донесе легълцата. Някъде към седем. Ще го очакваме.

— Ще му кажа — кимна Маркъс. — Нещо друго?

— Да — каза Матю. — Някой явно предава сведения на Бенджамин. Тъй като не можеш да намериш него, можеш да потърсиш информатора.

— И после? — попита Фернандо.

— После ми го доведи — отвърна Матю, докато излизаше.

Останахме затворени в къщата три дни, преплели тела, почти без да говорим и без да се отделяме с изключение на малкото пъти, когато Матю слизаше долу да ми приготви нещо за ядене или да вземе храната, доставяна от „Коноут“. Хотелът явно беше уредил бартер с Матю. Няколко кашона „Шато Латур“ реколта 1961, напуснаха къщата в замяна на деликатеси, като твърдо сварени яйца на пъдпъдък в гнездо от водорасли и деликатни равиоли, пълни с нежни манатарки, внесени от Франция тази сутрин, според уверенията на главния готвач.

На втория ден двамата с Матю се осмелихме да говорим и разменихме думи, малки като деликатесните хапки, донесени през няколко преки. Той разказа за усилията на Джак да се владее сред многобройната челяд на Маркъс. Говореше с огромно възхищение за сръчността, с която Маркъс се справяше с децата и внуците си, които без изключение носеха имена, достойни за герои от евтин роман на ужасите от деветнайсети век. И ми разказа с неохота за борбата си не само с кръвожадността, но и с желанието си да бъде до мен.

— Сигурно щях да се побъркам без снимките — призна той, докато лежеше долепен до мен, заровил студен нос в шията ми. — Местата, където живяхме, цветята в градината, пръстите на краката ти на ръба на ваната. Благодарение на тях разумът не ме напусна напълно.

Разказах собствените си истории — без да бързам, както е прието сред вампирите, като преценявах реакциите на Матю, за да мога да спра при необходимост и да му дам възможност да попие онова, което ми се беше случило в Лондон и Оксфорд. Разказах му за откриването на Тимъти и липсващия лист, за срещата с Амира и връщането в Старата ложа. Показах му пурпурния си пръст и споделих твърдението на богинята, че за да получа Книгата на живота, трябва да жертвам нещо, което обичам силно. И не му спестих нищо от срещата с Бенджамин — нито собствения ми провал като вещица, нито онова, което стори на Фийби, нито дори заплахата му на раздяла.

— Ако не бях се поколебала, сега Бенджамин щеше да е мъртъв. — Превъртах събитието стотици пъти в главата си и пак не разбирах защо нервите ми не издържаха. — Първо Жулиет, а сега...

— Не се обвинявай, че си избрала да не убиеш някого — каза Матю, слагайки пръст на устните ми. — Смъртта е трудна работа.

— Мислиш ли, че Бенджамин е все още тук, в Англия? — попитах.

— Не — увери ме той и се обърна отново с лице към мен. — Никога вече няма да е там, където си ти.

„Никога е много време.“ Думите на Филип ясно отекнаха в съзнанието ми.

Пропъдих тревогите и придърпах съпруга си към себе си.

— Бенджамин е изчезнал безследно — съобщи Андрю Хабърд на Матю. — Точно така постъпва.

— Не е съвсем вярно. Ади твърди, че го е видяла в Мюнхен — рече Маркъс. — Предупредила е рицарите си.

Докато Матю беше в шестнайсети век, Маркъс бе допуснал и жени в братството. Започна с Мириам, а тя му помогна с избора на останалите. Матю не беше сигурен дали решението е безумно или гениално, но ако помогнеше за откриването на Бенджамин, беше готов да си остане в неведение. Приписваше прогресивните идеи на Маркъс на някогашната му съседка Катрин Маколи, която бе заемала важно място в живота на сина му след превръщането му във вампир и бе напълнила главата му с всякакви напредничави идеи.

— Можем да питаме Болдуин — предложи Фернандо. — В края на краищата, той е в Берлин.

— Още не — възрази Матю.

— Даяна знае ли, че търсиш Бенджамин? — попита Маркъс.

— Не — отвърна Матю и тръгна обратно към жена си с поднос храна от „Коноут“.

— Все още не — промърмори Андрю Хабърд.

Вечерта беше трудно да се определи кой се радваше повече на събирането ни, Джак или Лоберо. Двамата се оплетоха в бъркотия от крака и лапи, но накрая Джак успя да се откъсне от кучето, което все пак го изпревари в надпреварата до шезлонга ми в Китайската стая и скочи на възглавничката с победоносен лай.

— Долу, Лоберо. Ще събориш шезлонга. — Джак се наведе и ме целуна с уважение по бузата. — Бабо.

— Да не си посмял! — скастрих го и взех ръката му в своята. — Запази това обръщение за Изабо.

— Предупредих те, че няма да й хареса — ухилено отбеляза Матю. Той щракна с пръсти на Лоберо и посочи пода. Кучето свали предните си лапи от шезлонга, но задницата му остана залепена за мен. Нужно бе второ щракване с пръсти, за да слезе напълно.

— Мадам Изабо каза, че поддържа стандарти и ще трябва да направя две изключително гадни неща, преди да ми позволи да я наричам бабо — съобщи ми Джак.

— И ти продължаваш да я наричаш мадам Изабо? — Погледнах го смаяно. — Какво те спира? От няколко дни си в Лондон.

Джак сведе поглед и на лицето му заигра усмивка, която предвещаваше поредната лудория.

— Ами, в последно време гледам да се държа примерно, мадам.

— Мадам? — Изстенах и метнах възглавница по него. — Това е по-лошо и от „бабо“!

Джак остави възглавницата да го улучи право в лицето.

— Фернандо е прав — намеси се Матю. — Сърцето ти знае как да наричаш Даяна, макар че дебелата ти глава и вампирът в теб ти подсказват друго. А сега ми помогни да донесем подаръка за майка ти.

Под зоркото око на Лоберо двамата внесоха първо един, после втори вързоп. Бяха високи и като че ли с правоъгълна форма, подобно на малки библиотечни шкафове. Матю ми беше изпратил снимка на купчина дървен материал и инструменти. Явно двамата бяха работили заедно върху нещата. Усмихна се, когато изведнъж си ги представих — две глави, тъмнокоса и светлокоса, наведени над общо начинание.

Докато Матю и Джак постепенно развиваха предметите, започна да ми става ясно, че не са шкафове, а легълца — две прекрасни, еднакво украсени и боядисани дървени легълца. Извитите им долни части бяха закрепени за здрави дървени стойки на нивото на стъпалата. Така легълцата можеха да се люлеят леко във въздуха или да се свалят и да се сложат на пода, за да бъдат побутвани с крак. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Направихме ги от самодивско дърво. Рансъм не можеше да си представи как ще намерим шотландско дърво в Луизиана, но явно не познава Матю. — Младежът прокара пръсти по един гладък ръб.

— Самите легълца са от самодивско дърво, но стойките са дъбови. Як американски бял дъб. — Матю ме погледна с леко безпокойство. — Харесват ли ти?

— Обожавам ги. — Погледнах съпруга си с надеждата, че изражението ми ще покаже колко ми харесват. Явно показа, защото той нежно докосна лицето ми и собственото му изражение стана по-щастливо от всеки друг път, откакто се върнахме в настоящето.

— Матю ги проектира. Каза, че така са ги правели навремето, за да можеш да ги вдигнеш от пода, та да не пречат на кокошките — обясни Джак.

— А резбата? — Върху всеки крак беше изобразено дърво с преплетени корени и клони. Грижливо положена сребърна и златна боя подчертаваше листата и кората.

— Идеята беше на Джак — каза Матю и постави ръка на рамото на младежа. — Спомни си украсата върху книгата ти за заклинания и си помисли, че символът е подходящ за бебешко легълце.

— Всяка част има някакво значение — изтъкна Джак. — Самодивското дърво е вълшебно, а белият дъб символизира силата и безсмъртието. Шпиловете по четирите ъгъла са оформени като жълъди, които носят късмет, а плодовете на самодивското дърво по подпорите трябва да ги защитават. Кора също я има. Драконите пазят самодивските дървета от хората, които искат да ядат плодовете им.

Вгледах се по-внимателно и видях, че дъгата на люлката е оформена като опашка на дракон.

— Значи бебетата ми ще бъдат най-добре охраняваните на света — заключих. — И най-големите щастливци, че спят в такива прекрасни легла.

След като подаръците му бяха приети с благодарност, Джак седна на пода с Лоберо и започна да разказва развълнувано за живота в Ню Орлиънс. Матю се отпусна в един лакиран с японски лак стол и загледа как минутите се изнизват, без Джак да покаже каквито и да било признаци на кръвожадност.

Часовниците отброяваха десет, когато Джак тръгна за Пикъринг Плейс. Описа мястото като претъпкано, но с добро настроение.

— Галоуглас там ли е? — Не го бях виждала от завръщането на Матю.

— Замина веднага щом се върнахме в Лондон. Каза, че трябвало да иде някъде и щял да се върне, когато може. — Джак сви рамене.

Нещо явно се бе мярнало в очите ми, защото Матю моментално застана нащрек, но не каза нищо, докато не изпрати Джак и Лоберо долу.

— Сигурно е най-добре така — отбеляза той, когато се върна. Настани се в шезлонга зад мен, за да влезе в ролята на облегалка. Наместих се с доволна въздишка и той ме обгърна с ръцете си.

— Че цялото ти семейство и приятели са в къщата на Маркъс ли? — Изсумтях. — Разбира се, като си помислиш, така е най-добре.

— Не. Че Галоуглас е решил да се махне за известно време. — Матю докосна с устни косата ми. Вцепених се.

— Матю... — Трябваше да му кажа за Галоуглас.

— Зная, mon coeur. Подозирах го от известно време, но когато го видях с теб в Ню Хейвън, се уверих напълно. — Той залюля едното легълце с леко побутване с пръст.

— Откога? — попитах.

— Може би от самото начало. Определено от нощта, когато Рудолф те докосна в Прага — отвърна Матю. Императорът се бе държал отвратително по време на Валпургиевата нощ, когато видяхме за последен път Книгата на живота цяла и непокътната. — Дори тогава не го приех като изненада, а просто като потвърждение на нещо, което вече знаех на някакво ниво.

— Галоуглас не е направил нищо нередно — побързах да изтъкна.

— И това знам. Галоуглас е син на Юг и е неспособен на безчестна постъпка. — Матю се покашля, сякаш така искаше да прочисти емоциите от гласа си. — Може би след раждането на бебетата ще успее да продължи нататък. Много искам да го видя щастлив.

— Аз също — прошепнах, питайки се колко ли възли и нишки ще са нужни, за да помогна на Галоуглас да си намери партньорка.

— Къде се е дянал Галоуглас? — Матю изгледа свирепо Фернандо, макар и двамата да знаеха, че внезапното изчезване на племенника му не е по вина на Фернандо.

— Където и да е, по-добре да е там, отколкото тук и да ви чака двамата с Даяна да посрещнете децата си на този свят — отвърна Фернандо.

— Тя не е на това мнение. — Матю прегледа имейлите си. Беше започнал да ги чете долу, защото не искаше съпругата му да научава за сведенията, които събираше за Бенджамин. — Попита за него.

— Филип сгреши, когато натовари Галоуглас да я наглежда. — Фернандо пресуши чаша вино.

— Мислиш ли? Аз бих направил абсолютно същото — заяви Матю.

— Помисли, Матю — нетърпеливо рече доктор Гарет. — Децата ти имат вампирска кръв, макар че как изобщо е възможно, оставям на теб и на Бог. Това означава, че притежават най-малко някакъв вампирски имунитет. Не би ли предпочел жена ти да роди у дома, както са го правели жените векове наред?

След завръщането си Матю очакваше да играе значителна роля в определянето на начина, по който близнаците ще се появят на този свят. По негово мнение бе по-добре да родя в болницата. Аз лично предпочитах да родя в Клермон Хаус, под грижите на Маркъс.

— Маркъс не се е занимавал с акушерство от години — измърмори Матю.

— По дяволите, Матю, ти си го учил на анатомия. Ти учеше и мен на анатомия, като се замисля! — Търпението на доктор Гарет очевидно се изчерпваше. — Да не би да си мислиш, че утробата ненадейно е решила да промени местоположението си? Джейн, набий му малко здрав разум в главата.

— Едуард е прав — намеси се доктор Шарп. — Четиримата имаме десетки медицински степени и общо над две хилядолетия опит. Март сигурно е изродила повече бебета от всеки друг на този свят, а лелята на Даяна е правоспособна акушерка. Предполагам, че ще се справим.

Надявах се, че е права. Накрая Матю се примири. След като мнението му относно раждането на близнаците бе отхвърлено, той излезе с нетърпение от стаята, когато пристигна Фернандо. Двамата изчезнаха долу. Често се затваряха заедно и говореха по семейни въпроси.

— Как реагира Матю, когато му съобщи, че си се заклел във вярност на фамилия Бишъп-Клермон? — попитах Фернандо, когато той се качи по-късно да ми каже здрасти.

— Заяви, че съм се побъркал — отвърна Фернандо и очите му проблеснаха. — Аз пък му казах, че очаквам да стана кръстник на първото ти дете.

— Сигурна съм, че може да се уреди — уверих го, макар че започвах да се безпокоя от броя на кръстниците на децата.

— Надявам се, че помниш всичките си обещания — казах на Матю по-късно следобеда.

— Помня ги — отвърна той. — Крис иска по-умното, а Фернандо по-голямото. Хамиш иска по-красивото. Маркъс иска момиче. Джак иска братче. Галоуглас изрази интерес да стане кръстник на каквито и да е руси бебета, преди да тръгнем за Ню Хейвън. — Матю ги отброяваше на пръсти.

— Нося близнаци, а не цяло котило — въздъхнах, зашеметена от броя на заинтересованите страни. — Освен това не сме някакви кралски особи. И аз съм езичница! Близнаците не се нуждаят от толкова много кръстници.

— Искаш ли да подбера и жени кръстници? — повдигна вежди Матю.

— Мириам — побързах да кажа аз, преди да е предложил някоя от ужасяващите си роднини. — Фийби, разбира се. Март. Софи. Амира. Бих искала да предложа и на Вивиан Харисън.

— Ето, виждаш ли. Започнеш ли веднъж, броят им бързо расте — с усмивка рече Матю.

Така се оказвахме с шестима кръстници на дете. Очертаваше се да бъдем затрупани от сребърни бебешки чашки и плюшени мечета, ако можеше да се съди по купищата дрешки, обувки и одеяла, които Изабо и Сара вече бяха купили.

Двама от потенциалните кръстници на децата обикновено вечеряха с нас. Маркъс и Фийби бяха така очевидно влюбени един в друг, че беше невъзможно да не се настроиш романтично в тяхно присъствие. Атмосферата помежду им бръмчеше от напрежение. Фийби беше невъзмутима и хладнокръвна както винаги. Изобщо не се поколеба да прочете на Матю лекция за състоянието на стенописите в балния салон и колко шокирана би останала Ангелика Кауфман,* ако открие произведенията си занемарени по такъв начин. Освен това не смяташе да позволи фамилните съкровища на Дьо Клермон да останат вечно скрити за широката публика.

* Австрийска художничка (1741-1807). — Б. пр.

— Има начин да ги споделяме анонимно и за определен срок — съобщи тя на Матю.

— В скоро време очаквай да видиш портрета на Маргарет Мор от клозета в Старата ложа в Националната портретна галерия. — Стиснах окуражаващо ръката на Матю.

— Защо никой не ме е предупреждавал, че ще бъде толкова трудно да имаме историци в семейството? — обърна се той към Маркъс. Изглеждаше малко смаян. — И как така се озовахме с цели двама?

— Проява на добър вкус — отвърна Маркъс, отправяйки разтапящ поглед към Фийби.

— Именно. — Устните на Матю се извиха в усмивка при очевидно двусмисления отговор.

Когато бяхме само четиримата, Матю и Маркъс разговаряха часове наред за новата издънка — макар че Маркъс предпочиташе да я нарича „клана на Матю“ поради причини, свързани както с неговия дядо шотландец, така и с неприязънта му към идеята да се използват ботанически и зоологически термини за вампирските фамилии.

— Членовете на издънката Бишъп-Клермон — или клан, щом настояваш — ще трябва да бъдат особено внимателни, когато си избират партньори или се женят — каза една вечер Матю. — Всички вампири ще ни следят внимателно.

Маркъс се стъписа.

— Бишъп-Клермон ли?

— Разбира се — потвърди Матю и леко се намръщи. — Как очакваше да се наричаме? Даяна не взе моята фамилия и децата ни ще носят и двете. Съвсем уместно е фамилия от вещици и вампири да носи име, което отразява и двете половини.

Бях трогната от предвидливостта му. Матю можеше да бъде нетърпимо патриархално и властно създание, но не беше забравил традициите на моето семейство.

— Виж ти, Матю дьо Клермон — усмихна се Маркъс. — Това е направо прогресивно за изкопаемо като теб.

— Хм. — Матю отпи от виното си.

Телефонът на Маркъс избръмча и той погледна дисплея.

— Хамиш е тук. Ще сляза да му отворя.

Отдолу се чу приглушен разговор. Матю стана от мястото си.

— Фийби, остани с Даяна.

Двете с нея се спогледахме разтревожено.

— Ще бъде много по-удобно, когато и аз стана вампир — отбеляза тя, като напразно напрягаше слух да чуе какво се говори долу. — Поне ще знаем какво става.

— Тогава просто ще излизат да се разходят — попарих надеждите й. — Трябва да измисля заклинание, което усилва звуковите вълни. Може би нещо с въздух и малко вода.

— Шшшт. — Фийби наклони глава и изсумтя раздразнено. — Сега пък снишиха гласове. Направо подлудяващо.

Когато Матю и Маркъс се върнаха с Хамиш, от израженията им ставаше ясно, че нещо страшно се е объркало.

— Ново послание от Бенджамин. — Матю клекна пред мен и очите му се изравниха с моите. — Не искам да го крия от теб, Даяна, но трябва да запазиш спокойствие.

— Казвай. — Сърцето ми сякаш се беше качило в гърлото ми.

— Вещицата, която бе заловил Бенджамин, е мъртва. Детето й умряло с нея. — Матю се взираше в очите ми, които се напълниха със сълзи. И не само за младата вещица, но и за самата мен и за провала ми. „Ако не бях се поколебала, вещицата на Бенджамин още щеше да е жива.“

— Защо нямаме време да оправим нещата и да се справим с огромната каша, която забъркахме? И защо други трябва да умират, докато го правим? — извиках отчаяно.

— Нямаше начин да го предотвратим — изтъкна Матю, като нежно отметна няколко кичура от челото ми. — Не и този път.

— Ами следващия? — остро попитах.

Мъжете бяха мрачни и умълчани.

— О. Разбира се. — Рязко поех дъх и пръстите ми изтръпнаха. Кора изхвърча от гръдния ми кош с възбуден крясък и се понесе нагоре, за да кацне на полилея. — Ти ще го спреш. Защото следващия път той ще дойде за мен.

Усетих някакво изпукване и нещо потече.

Матю погледна шокирано издутия ми корем.

Бебетата бяха на път.