Книгата на живота

21.

— Мърдай — нареди Болдуин, хванал Джак за врата. Матю беше виждал същата тази ръка да откъсва главата на друг вампир.

Младежът не беше свидетел на онзи брутален епизод, но знаеше, че е оставен изцяло на милостта на нападателя си. Беше пребледнял и ококорен, с огромни черни зеници. Нищо чудно, че се подчини без никакво колебание.

Лоберо също го знаеше. Галоуглас още държеше повода, но кучето обикаляше около краката му, без да откъсва поглед от господаря си.

— Всичко е наред, Рошльо — прошепна му успокоително Джак, но Лоберо не се хвана на лъжата.

— Проблем ли има? — Крис беше толкова близо, че Матю усещаше дъха му.

— Винаги има проблем — мрачно отвърна той.

— Прибери се — обърна се Джак към Крис. — Вземи Рошльо и... — Той млъкна и се намръщи. Кръв потече по врата му там, където пръстите на Болдуин оставяха тъмни синини.

— Остават тук — изсъска Болдуин.

Джак беше направил стратегическа грешка. Болдуин обожаваше да унищожава онова, което другите обичаха. Нещо преживяно в миналото явно беше оформило този импулс, но Матю така и не беше открил какво. Сега Болдуин никога не би позволил Крис или Рошльо да се махнат. Това бе съсипващо проста и ефективна тактика, събуждаща болезнени спомени.

„Джак не е Елинор“ — напомни си Матю. Джак също беше вампир. Но той бе от неговата кръв и Болдуин можеше да го използва, за да накара Матю да падне на колене.

— Номерът ти на площада е последният път, когато ме предизвикваш, псе. — Ризата на Болдуин имаше следи от зъби по рамото, а покрай разкъсания плат се виждаха капки кръв.

„Господи.“ Джак беше ухапал Болдуин.

— Но аз не съм твой — отчаяно рече Джак. — Матю, кажи му, че принадлежа на теб!

— А на кого според теб принадлежи Матю? — заплашително прошепна Болдуин в ухото му.

— На Даяна — озъби се Джак.

— На Даяна? — Болдуин се изсмя подигравателно и му нанесе удар, който би проснал на земята и два пъти по-едър и тежък топлокръвен. Коленете на Джак се удариха в твърдото дърво на пода. — Идвай тук, Матю. И затвори онова куче.

— Отречи се от Джак пред Дьо Клермон и лично ще се погрижа да идеш в ада — изсъска Хабърд и сграбчи Матю за ръкава, докато той минаваше покрай него.

Матю го изгледа студено и отецът пусна ръката му.

— Остави го. Той е моя кръв — каза Матю. — После се връщай в Манхатън, където ти е мястото, Болдуин.

— О — възкликна Крис с тон, който показваше, че най-сетне е получил просветление. — Разбира се. Живееш на Сентрал Парк, нали?

Болдуин не отговори. Всъщност той притежаваше значителна част от онази отсечка на Пето авеню и обичаше да следи внимателно инвестициите си. Напоследък беше избрал за ловна територия квартал Мийтпакинг и го пълнеше с нощни клубове в добавка към месарниците, но като правило предпочиташе да не живее там, където се храни.

— Нищо чудно, че си такова завършено копеле — каза Крис. — Е, приятел, сега си в Ню Хейвън. Тук играем по различни правила.

— Правила? — провлечено повтори Болдуин. — В Ню Хейвън?

— Аха. Всички за един и тям подобни. — Това беше сигналът на Крис.

Матю беше толкова близо, че усети как мускулите му се напрягат, и беше готов, когато малкият нож прелетя покрай ухото му. Тънкото острие бе толкова незначително, че едва ли би наранило и човешка кожа, камо ли яката четина на Болдуин. Ръката на Матю се стрелна и улови ножа между пръстите си, преди да е достигнал целта. Крис се намръщи укорително и Матю поклати глава.

— Недей. — Можеше да позволи на Крис да нанесе здраво кроше, но възгледите на Болдуин се стесняваха, когато ставаше дума за привилегиите, които можеха да се дават на топлокръвни. После се обърна към Болдуин. — Махай се. Джак е моя кръв и мой проблем.

— И да пропусна купона? — Болдуин изви главата на Джак настрани. Младежът го погледна с убийствено изражение. — Страхотна прилика, Матю.

— Харесва ми да си мисля така — хладно рече Матю и се усмихна бегло на Джак. После взе повода на Лоберо от Галоуглас. Кучето моментално притихна. — Болдуин може да е жаден. Предложи му питие, Галоуглас.

Може би това щеше да подслади настроението му достатъчно, за да измъкне Джак. Можеше да го прати в дома на Маркъс с Хабърд. Алтернативата бе по-добра от къщата на Даяна на Кърт Стрийт. Ако съпругата му надушеше появата на Болдуин, щеше да се появи на Устър Скуеър с огнедишащия си дракон, готова да мята мълнии.

— Килерът ми е пълен — каза Галоуглас. — Кафе, вино, вода, кръв. Сигурен съм, че ще намеря и бучиниш с мед, ако предпочиташ, чичо.

— Онова, което искам, само момчето може да ми осигури. — И без никакви предисловия зъбите на Болдуин се впиха във врата на Джак. Захапката му беше преднамерено жестока.

Това беше вампирското правосъдие — бързо, непреклонно, безжалостно. За дребни провинения наказанието на сира би се състояло само от тази публична демонстрация на подчинение. Чрез кръвта той получаваше тънка струйка от най-съкровените мисли и спомени на потомството си. Ритуалът разголваше душата на вампира и го правеше позорно уязвим. Придобиването на тайните на друго създание, независимо от начина, хранеше вампира по същия начин като лова, грижейки се за онази част от душата му, която винаги се стремеше да притежава все повече и повече.

Ако провиненията бяха по-значителни, ритуалът на подчинението продължаваше до смърт. Убиването на друг вампир беше физически изтощително, емоционално изсмукващо и съсипващо духа. Именно затова повечето вампирски първенци възлагаха задачата на някого от своите. Макар че през вековете Филип и Юг бяха излъскали до фин блясък фасадата на Дьо Клермон, Матю беше изпълнявал цялата мръсна работа на фамилията.

Имаше стотици начини да убиеш вампир и Матю ги знаеше всичките. Можеш да му изпиеш кръвта, както бе направил с Филип. Можеше да го отслабиш физически, като източиш бавно кръвта му и го поставиш в ужасно безпомощно състояние, за да го превърнеш в роб. Неспособен да се отбранява, вампирът можеше да бъде измъчван, за да си признае всичко, или милостиво да бъде оставен да умре. Можеш да го обезглавиш или изкормиш, макар че някои предпочитаха по-старомодния метод с разкъсване на гръдния кош и изтръгване на сърцето. Можеш да прережеш сънната артерия и аортата — метод, който Жулиет, очарователната убийца на Жербер, бе опитала безуспешно върху самия него.

Матю се молеше тази вечер кръвта и спомените на Джак да бъдат достатъчни на Болдуин.

Твърде късно се сети, че Джак има спомени, които по-добре да си останат неизречени.

Твърде късно долови аромата на орлови нокти и летни бури.

Твърде късно видя как Даяна пуска Кора.

Огнедишащият дракон се издигна от раменете на господарката си и се понесе във въздуха. Кора се спусна с крясък върху Болдуин с разперени нокти и пламтящи криле. Болдуин я сграбчи за крака със свободната си ръка и запрати тялото й настрани. Кора се блъсна в стената и крилото й се огъна от удара. Даяна се преви и хвана собствената си ръка от внезапната болка, но това не намали решимостта й.

— Долу ръцете от сина ми! — Кожата й блестеше, ефирният ореол, който винаги се виждаше без прикриващото заклинание, сега беше ярка пречупваща се светлина. Пъстроцветни дъги се носеха под кожата й — не само по дланите, но и по ръцете, по сухожилията на шията й, оплитаха се и се виеха на спирали, сякаш вървите в пръстите бяха плъзнали из цялото й тяло.

Когато Лоберо дръпна повода в опит да стигне до Кора, Матю пусна кучето. То приклекна до огнедишащия дракон, ближеше лицето й и я побутваше с нос, докато тя се мъчеше да се изправи и да се притече на помощ на Даяна.

Но Даяна не се нуждаеше на помощ — нито от Матю, нито от Лоберо, нито дори от Кора. Съпругата му се изправи, протегна лявата си ръка с дланта надолу и насочи пръсти към пода. Дървените дъски се разцепиха и се превърнаха в дебели тръстики, които се надигнаха се увиха около краката на Болдуин, приковавайки го на място. Убийствено дълги остри тръни изведнъж изникнаха от филизите и се забиха през дрехите в плътта му.

Даяна прикова Болдуин с поглед, протегна дясната си ръка, и дръпна. Китката на Джак рязко се отмести настрани и навън, сякаш беше вързан за нея. Тялото му я последва и миг по-късно той лежеше на купчина на пода, далеч от обхвата на Болдуин.

Матю застана над тялото на Джак, за да го прикрие.

— Достатъчно, Болдуин. — Ръката му разсече въздуха.

— Съжалявам, Матю — прошепна Джак, все още на пода. — Появи се изневиделица и тръгна право към Галоуглас. Когато съм изненадан... — Той потрепери и млъкна, прибра колене към гърдите си. — Не знаех кой е.

Мириам влезе в стаята. Огледа сцената и пое нещата в свои ръце. Насочи Галоуглас и Хабърд към Джак и хвърли тревожен поглед на Даяна, която стоеше неподвижно и без да мига, сякаш бе пуснала корени в дневната.

— Момчето добре ли е? — напрегнато попита Крис.

— Ще се оправи. Всеки вампир е бил ухапван от своя сир поне веднъж — каза Мириам в опит да го успокои. Крис като че ли не се утеши от откровението относно семейния живот на създанията.

Матю помогна на Джак да стане. Следите от ухапване по врата бяха плитки и бързо щяха да заздравеят, но точно в момента изглеждаха зловещи. Той ги докосна за миг с надеждата да се увери, че Джак наистина ще се оправи, както обеща Мириам.

— Би ли се погрижила за Кора? — обърна се към Мириам, докато предаваше Джак на Галоуглас и Хабърд.

Тя кимна.

Матю вече пресичаше стаята и ръцете му стиснаха гърлото на Болдуин.

— Искам думата ти, че ако Даяна те пусне, няма да я докоснеш заради случилото се тук. — Пръстите му се стегнаха. — В противен случай ще те убия, Болдуин. Не си прави илюзии.

— Не сме приключили, Матю — предупреди го Болдуин.

— Знам. — Матю впери поглед в брат си, докато онзи не кимна.

После се обърна към Даяна. Пулсиращите под кожата й цветове му напомняха за блестящото кълбо от енергия, което му бе дарила в Медисън, преди някой от двамата да е научил, че е тъкачка.

Цветовете бяха най-ярки на върховете на пръстите й, сякаш магията й чакаше там, готова да бъде отприщена. Матю знаеше колко непредсказуема може да бъде собствената му кръвожадност, когато е така близо до повърхността, и затова подходи към жена си предпазливо.

— Даяна? — Той отметна косата от лицето й и се вгледа в синьо-златистите ириси, за да види дали го разпознава. Вместо това видя безкрайност, погледът й беше фиксиран върху някакъв невидим пейзаж. Матю промени тактиката и се опита да я върне тук и сега.

— Джак е с Галоуглас и Андрю, ma lionne. Болдуин няма да му навреди тази нощ. — Беше подбрал внимателно думите си. — Прибери го обратно у дома.

Крис се размърда, готов да възрази.

— Може би и Крис ще дойде с теб — с равен тон продължи Матю. — А също Кора и Лоберо.

— Кора — изграчи Даяна. Очите й проблеснаха, но дори загрижеността й за дракона не можеше да отклони хипнотизирания поглед. Матю се запита какво ли вижда и защо то така силно я привлича. Жегна го обезпокоителна ревност.

— Мириам е при Кора. — Матю не можеше да се откъсне от тъмносините дълбини на очите й.

— Болдуин... я нарани. — Даяна изглеждаше смутена, сякаш беше забравила, че вампирите не са като другите създания. Тя потърка разсеяно ръката си.

Точно когато Матю си помисли, че онова, което я държи, ще отстъпи пред разума, гневът на Даяна пламна отново. Можеше да го надуши, да го вкуси.

— Той нарани Джак. — Пръстите й се разпериха широко във внезапен спазъм. Матю забрави за мъдрото си решение да стои настрана от тъкачка и силата й и ги хвана, преди да са направили някаква магия.

— Болдуин ще те остави да отведеш Джак у дома. В замяна ти трябва да го освободиш. Не можем да позволим между двама ви да избухне война. Фамилията няма да оцелее. — Ако се съдеше по видяното тази нощ, Даяна беше целеустремена като Болдуин, когато беше решена да унищожи препятствията по пътя си.

Матю вдигна ръцете й и докосна пръстите й с устни.

— Помниш ли, когато разговаряхме за децата ни в Лондон? За онова, от което ще се нуждаят?

Това привлече вниманието й. Най-сетне. Погледът й се фокусира върху него.

— Любов — прошепна тя. — Възрастен, който да поеме отговорност за тях. Тихо и безопасно място.

— Точно така. — Той се усмихна. — Джак има нужда от теб. Освободи Болдуин от заклинанието си.

Магията на Даяна поддаде с потръпване, което мина през нея от петите до главата. Тя раздвижи пръсти към Болдуин. Бодлите се отдръпнаха от кожата му. Тръстиките се отпуснаха и се скриха в разцепените дъски на пода около вампира. Не след дълго той бе свободен, а къщата на Галоуглас се върна в обичайното си неомагьосано състояние.

Докато заклинането й бавно отминаваше, Даяна отиде при Джак и взе главата му в ръце. Раната на врата му вече започваше да се затваря, но щяха да минат няколко дни, преди да се излекува напълно. Пълните й устни се стегнаха в тънка линия.

— Не се безпокой — каза й Джак и неволно прикри раната с ръка.

— Хайде, Джаки. С Даяна ще те отведем на Кърт Стрийт. Сигурно умираш от глад. — Галоуглас тупна младежа по рамото. Джак бе изтощен, но се опита да изглежда свеж заради Даяна.

— Кора — повика Даяна. Кора закуца към нея, събирайки сили, докато приближаваше господарката си. Когато тъкачка и огнедишащ дракон почти се докоснаха, Кора избледня и изчезна, превръщайки се в едно цяло с господарката си.

— Нека Крис те изпрати — каза Матю, като внимаваше да държи едрата си фигура между нея и смущаващите изображения по стените. За щастие, тя бе твърде уморена, за да ги удостои с нещо повече от бегъл поглед.

Матю остана доволен, че Мириам е подбрала всички в къщата с изключение на Болдуин. Сега те се бяха скупчили в антрето — Крис, Андрю, Лоберо и Мириам — и очакваха Даяна, Галоуглас и Джак. Колкото повече създания подкрепяха момчето, толкова по-добре.

Матю напрегна всички сили, за да се овладее, докато ги гледаше как си тръгват. Насили се да махне окуражаващо на Даяна, когато тя се обърна да го погледна отново. Щом те изчезнаха между къщите на Кърт Стрийт, той се обърна към Болдуин.

Брат му се взираше в последната част на стенописите. Ризата му беше надупчена и покрита с тъмни петна там, където зъбите на Джак и тръните на Даяна бяха пробили кожата му.

— Джак е убиец вампир. Видях го в мислите си, а сега го виждам и по стените. Издирвахме го повече от година. Как е успявал през цялото това време да се измъква на Паството? — учуди се Болдуин.

— Бил е с Бенджамин. После е станал беглец. — Матю нарочно избягваше да гледа към ужасяващите изображения около безтелесните черти на Бенджамин. Вероятно бяха не по-ужасни от другите брутални актове, извършвани от вампирите през годините. Но фактът, че бяха дело на Джак, ги правеше непоносими.

— Той трябва да бъде спрян — прозаично рече Болдуин.

— Господи, прости ми. — Матю сведе глава.

— Филип беше прав. Християнската ти вяра наистина те прави идеален за работата ти. — Болдуин изсумтя. — Коя друга вяра обещава да отмие греховете ти, стига да ги изповядаш?

Уви, Болдуин така и не беше схванал концепцията за изкуплението. Възгледите му за вярата на Матю бяха чисто търговски — отиваш в църквата, изповядваш се и излизаш чист. Но спасението беше по-сложно. Филип беше започнал да го разбира накрая, макар отдавна да намираше постоянното търсене на прошка на Матю за дразнещо и ирационално.

— Много добре знаеш, че за него няма място сред Дьо Клермон, ако болестта му е толкова сериозна, колкото намекват тези картини. — Болдуин бе видял у Джак онова, което беше видял и Бенджамин — опасно оръжие, което може да бъде оформено и преиначено, за да стане колкото се може по-смъртоносно. За разлика от Бенджамин обаче, Болдуин имаше съвест. Той не би използвал оръжието, попаднало най-неочаквано в ръцете му, ала нямаше да позволи друг да го използва.

Главата на Матю остана сведена, натежала от спомени и мъка. Следващите думи на Болдуин бяха очаквани, но въпреки това той усети жестокия им удар.

— Убий го — нареди главата на фамилия Дьо Клермон.

Когато Матю се върна у дома, ярко боядисаната червена врата с бяла рамка и черен фронтон се отвори широко.

Даяна го чакаше. Беше облякла стара плетена вълнена жилетка, която да прогони студа и да намали миризмата на другите, с които бе влизала в контакт през нощта. Въпреки това целувката на Матю бе груба и настоятелна, и той с неохота се отдръпна.

— Какво има? — Пръстите на Даяна посегнаха към стрелата на Филип. Жестът се бе превърнал в сигурен сигнал, че безпокойството й расте. Цветните петна на върховете им казваха същото и ставаха все по-видими с всеки следващ момент.

Матю погледна нагоре с надеждата да намери някакво напътствие. Вместо това видя небе, в което нямаше нито една звезда. Разумната част от него знаеше, че това се дължи на ярките светлини на града и пълнолунието, но вампирът в него инстинктивно се разтревожи. Нищо не можеше да го ориентира на подобно място, нямаше знаци, които да го насочват по пътя.

— Ела. — Той взе палтото на Даяна от стола в преддверието, хвана я за ръка и я поведе надолу по стълбите.

— Къде отиваме? — попита тя, като се мъчеше да не изостава.

— На място, където да мога да виждам звездите — отвърна Матю.