Книгата на живота

19.

Матю отнесе Джак на третия етаж, сякаш носеше бебе. Лоберо и Кора ни последваха, наясно със задачата си. Докато Матю събличаше подгизналата от кръв риза на Джак, аз затършувах в гардероба за нещо друго, което да облече. Джак беше поне метър и осемдесет, но бе доста по-слаб от съпруга ми. Намерих една голяма университетска тениска, с която спях понякога. Би трябвало да му стане. Матю напъха сякаш лишените от кости ръце на младежа в нея и я нахлузи през отпуснатата му глава. Заклинанието ми го беше проснало в безсъзнание.

Заедно го наместихме на леглото, без да говорим. Завих раменете му, докато Лоберо следеше всяко мое движение от пода. Кора беше кацнала на лампата и наблюдаваше внимателно, без да мига. Тежестта й огъваше абажура под опасен ъгъл.

Докоснах светлата коса на Джак и тъмния белег на врата му, после сложих ръка на сърцето му. Макар да беше заспал, чувах как частите в него се борят за контрол — ум, тяло, душа. Въпреки че Хабърд се беше погрижил Джак да остане завинаги на двайсет и една, от умората изглеждаше като три пъти по-възрастен.

Беше преживял толкова много. Прекалено много, благодарение на Бенджамин. Исках онзи безумец да бъде изтрит от лицето на земята. Пръстите на лявата ми ръка се разпериха и усетих парене в китката, където възелът обкръжаваше пулса ми. Магията беше не друго, а превърнато в реалност желание и силата във вените ми отвръщаше на неизречения ми порив за мъст.

— Джак беше наша отговорност, а не бяхме до него, когато се е нуждаел от нас. — Гласът ми бе тих и свиреп. — А Ани...

— Сега сме до него. — В очите на Матю се четеше същата мъка и гняв, които изпитвах и аз самата. — Нищо не можем да направим за Ани, освен да се молим душата й да е намерила покой.

Кимнах, овладявайки с мъка чувствата си.

— Вземи душ, ma lionne. Докосването на Хабърд и кръвта на Джак... — Матю не можеше да понася, когато по кожата ми имаше миризма на друго създание. — Ще остана при него, докато се изкъпеш. После ще слезем долу и ще поговорим с... внука ми. — Последните му думи бяха бавни и обмислени, сякаш караше езика си да свикне с тях.

Стиснах ръката му, целунах леко Джак по челото и с неохота влязох в банята в напразен опит да се очистя от събитията от вечерта.

Половин час по-късно заварихме Галоуглас и Хабърд да седят един срещу друг на простата чамова маса. Гледаха се свирепо. Взираха се един в друг. Ръмжаха. Бях благодарна, че Джак не е буден да ги види.

Матю пусна ръката ми и извървя няколкото крачки до кухнята. Извади бутилка газирана вода за мен и три бутилки вино. Раздаде ги и се върна за тирбушон и четири чаши.

— Може и да си ми братовчед, но това не означава, че те харесвам, Хабърд. — Ръмженето на Галоуглас премина в нечовешки звук, който бе далеч по-смущаващ.

— Чувствата са взаимни. — Хабърд сложи черното си куфарче на масата и го остави така, че лесно да го достига.

Матю се зае да отваря бутилката си, като гледаше мълчаливо как племенникът му и Хабърд се съревновават за по-изгодна позиция. Наля си чаша вино и я изпи на две глътки.

— Не ставаш за родител — каза Галоуглас и присви очи.

— Че кой става? — изстреля отговора си Хабърд.

— Достатъчно. — Матю не повиши тон, но нещо в гласа му накара косъмчетата на тила ми да настръхнат. Галоуглас и Хабърд моментално млъкнаха. — Андрю, кръвожадността винаги ли се е отразявала така на Джак, или се е влошила след срещата му с Бенджамин?

Хабърд се облегна назад в стола със сардонична усмивка.

— С това искаш да започнеш, така ли?

— Тогава започни ти с обяснението защо си превърнал Джак във вампир, когато си знаел, че можеш да му предадеш кръвожадността! — Гневът ми изпепели всяка любезност, която някога бих проявила към него.

— Дадох му избор, Даяна — отвърна Хабърд. — Без да споменавам шанса.

— Джак е умирал от чума! — извиках. — Не е бил в състояние да вземе ясно решение. Ти си бил възрастният. А Джак е бил дете.

— Беше навършил двайсет. Беше мъж, а не момчето, което оставихте на лорд Нортъмбърланд. И беше минал през ада, чакайки напразно завръщането ви! — изтъкна Хабърд.

Уплаших се, че мога да събудя Джак, и сниших глас.

— Оставих ти предостатъчно пари да пазиш Джак и Ани от всичко лошо. И двамата не би трябвало да са лишени от нищо.

— Мислиш ли, че топлото легло и пълният корем биха могли да излекуват разбитото му сърце? — Неземните очи на Хабърд бяха студени. — Търсеше ви всеки ден в продължение на дванайсет години. Дванайсет години слизаше на пристанището да посреща корабите от Европа с надеждата, че ще бъдете на някой от тях. Дванайсет години издирваше всеки чужденец в Лондон и го питаше дали не ви е виждал в Амстердам, Любек или Прага. Дванайсет години отиваше при всеки, когото сметнеше за вещер или вещица, и му показваше портрета на прочутата вълшебница Даяна Ройдън, който бе нарисувал. Истинско чудо е, че чумата отне живота му, а не съдиите на кралицата!

Пребледнях.

— Ти също имаше избор — напомни ми Хабърд. — Така че ако искаш да обвиняваш някого, че Джак е станал вампир, хвърли вината върху себе си или върху Матю. Джак беше ваша отговорност. А вие го направихте моя.

— Уговорката ни не беше такава и ти много добре го знаеш! — Думите излетяха от устата ми, преди да успея да ги спра. Замръзнах ужасена. Това бе поредната тайна, която бях крила от Матю и която смятах, че е останала в миналото.

Галоуглас рязко пое дъх през зъби. Леденият поглед на Матю сякаш прониза кожата ми. В стаята се възцари пълна тишина.

— Трябва да говоря с жена си и внука си, Галоуглас. Насаме — каза Матю. Наблягането върху „жена си“ и „внука си“ беше съвсем леко, но недвусмислено.

Галоуглас стана. На лицето му бе изписано неодобрение.

— Ще се кача горе при Джак.

Матю поклати глава.

— Прибери се у дома и чакай Мириам. Ще ти се обадя, когато Андрю и Джак са готови да дойдат при вас.

— Джак ще остане тук — отново повиших тон аз. — При нас, където му е мястото.

Погледът на Матю моментално ме накара да млъкна, макар че двайсет и първи век не беше място за ренесансов принц и преди година щях здравата да протестирам срещу властническото му държане. Сега обаче знаех, че съпругът ми едва успява да се контролира.

— Няма да остана под един покрив с някой Дьо Клермон. Особено с него — заяви Хабърд и посочи Галоуглас.

— Забравяш нещо, Андрю — рече Матю. — Ти си Дьо Клермон. А също и Джак.

— Никога не съм бил Дьо Клермон — злостно изсъска Хабърд.

— Откакто си пил кръвта на Бенджамин, не си нищо друго — отривисто каза Матю. — И в това семейство ще правиш онова, което аз кажа.

— Семейство? — презрително се изсмя Хабърд. — Ти беше член на глутницата на Филип, а сега си подчинен на Болдуин. Нямаш свое собствено семейство.

— Явно имам — с горчивина отбеляза Матю. — Време е да тръгваш, Галоуглас.

— Добре, Матю. Ще ти позволя да ме отпратиш — само този път, — но няма да бъда далеч. И ако инстинктът ми подскаже, че стават неприятности, ще се върна и майната му на вампирския обичай и закон. — Той стана и ме целуна по бузата. — Викай, ако имаш нужда от мен, лельо.

Матю изчака входната врата да се затвори и се обърна към Хабърд.

— Каква точно уговорка си сключил с партньорката ми? — остро попита той.

— Вината е моя, Матю. Отидох при Хабърд... — започнах в желанието да си призная всичко и да се приключи.

Масата подскочи под юмрука му.

— Отговори ми, Андрю.

— Съгласих се да защитавам всеки, който е неин, дори теб — кратко отвърна Хабърд. В това отношение той беше Дьо Клермон до мозъка на костите си — казваше само онова, което трябваше.

— А в замяна? — рязко попита Матю. — Не би дал такава клетва, без да получиш нещо също толкова скъпо в замяна.

— Твоята партньорка ми даде една капка кръв. Една-единствена — възнегодува Хабърд. Бях го измамила, спазвайки буквата на искането му, а не духа. Явно той таеше обида.

— Тогава знаеше ли, че съм твой дядо? — зададе следващ въпрос Матю. Нямах представа защо това трябва да е важно.

— Да — отвърна Андрю и леко позеленя.

Матю го придърпа през масата, докато носовете им почти се докоснаха.

— И какво научи от онази единствена капка кръв?

— Истинското й име. Даяна Бишъп. Нищо друго, кълна се. Вещицата използва магията си, за да е сигурна в това. — От устата на Хабърд думата „вещица“ прозвуча мръсно и долно.

— Никога вече не се възползвай от защитния инстинкт на жена ми, Андрю. Направиш ли го, ще ти взема главата. — Матю го стисна още по-силно. — Предвид скверността ти никой вампир не би ме винил, ако го направя.

— Не ми пука какви ги вършите, когато сте насаме. Макар че други ще се заинтересуват, тъй като партньорката ти е явно бременна, а около нея няма никакъв намек или миризма на друг мъж. — Хабърд сви неодобрително устни.

Най-сетне разбрах въпроса на Матю. Тъй като бе взел съзнателно кръвта ми, за да търси моите мисли и спомени, Андрю Хабърд беше извършил вампирския еквивалент на това да гледа как баба му и дядо му правят секс. Ако не бях намерила начин да спра кръвта, така че да получи само поисканата капка и нищо друго, Хабърд щеше да надникне в личния ни живот и щеше да научи както собствените ми тайни, така и тези на Матю. Затворих очи, когато осъзнах пораженията, до които е могло да се стигне.

От куфара на Андрю се чу мърморене. Заприлича ми на шума, който чувам понякога по време на лекция, когато телефонът на някой студент иззвъни неочаквано.

— Оставил си телефона си на спикърфон — казах, заслушана в тихото бърборене. — Някой оставя съобщение.

Матю и Андрю се намръщиха.

— Не чувам нищо — рече съпругът ми.

— А аз нямам мобилен телефон — добави Хабърд.

— Тогава откъде идва този шум? — попитах аз и се огледах. — Някой да е пускал радиото?

— Единственото, което нося в куфара, е това. — Хабърд откопча месинговите закопчалки и извади нещо.

Бърборенето се засили и изведнъж прилив на сила разтърси тялото ми. Всяко сетиво се изостри и нишките, които свързваха света, внезапно побесняха, започнаха да се извиват и гърчат в пространството между мен и листа велум в ръцете на Андрю Хабърд. Кръвта ми отвърна на едва доловимите останки от магия по листа от Книгата на живота и китките ми пламнаха, когато слабата, позната миризма на плесен и векове изпълни стаята.

Хабърд обърна страницата към мен, но аз вече знаех какво ще видя там — преплетени алхимични дракони, чиято кръв изтичаше от раните им в съд, от който се издигаха голи бледи фигури. Илюстрацията представяше етапа от алхимичния процес след химическата сватба на лунната кралица и слънчевия крал — conception когато от единението на противоположностите, на мъжкото и женското, на светлината и мрака, на слънцето и луната се пораждаше нова и могъща субстанция.

След като седмици наред бях търсила в „Бейнеке“ липсващите листа на Ашмол 782, най-неочаквано се натъквах на един от тях в собствената си трапезария.

— Едуард Кели ми го изпрати през есента, след като заминахте. Заръча ми да не го изпускам от очи. — Хабърд плъзна листа към мен.

По-рано успяхме само да зърнем илюстрацията в двореца на Рудолф. По-късно двамата с Матю предположихме, че двете същества може би са всъщност огнедишащ дракон и уроборос. Единият наистина бе огнедишащ дракон, с два крака и криле, а другият бе змия, захапала опашката си. Уроборосът на китката ми се загърчи и цветовете му блеснаха. Изображението бе хипнотизиращо и сега, когато имах време да го разгледам добре, останах поразена от някои дребни неща — жадните изражения на драконите, докато се гледаха един друг в очите, почудата на лицата на потомците им, които се появяваха от съда, в който са се родили, поразителното равновесие между две така могъщи създания.

— Джак се погрижи рисунката на Едуард да остане непокътната, каквото и да става. Чуми, пожари, войни — момчето не позволи нищо да я докосне. Твърдеше, че принадлежи на вас, госпожо Ройдън — каза Хабърд, изтръгвайки ме от унеса ми.

— На мен ли? — Докоснах ръба на велума и единият от близнаците изрита силно. — Не. Принадлежи на всички ни.

— Но въпреки това ти имаш някаква особена връзка с нея. Ти си единствената, която я е чувала да говори — рече Андрю. — Много отдавна един подопечен ми вещер твърдеше, че листът май бил от първата книга със заклинания на вида му. Но един стар вампир, който минаваше през Лондон, ми каза, че листът бил от Книгата на живота. Моля се на Бог нито едно от двете да не е вярно.

— Какво знаеш за Книгата на живота? — гръмовно попита Матю.

— Знам, че Бенджамин я иска — отвърна Хабърд. — Така каза и на Джак. Но това не беше първият път, когато моят сир спомена книгата. Бенджамин я е търсил в Оксфорд много отдавна, още преди да бъде направен вампир.

Това означаваше, че Бенджамин е издирвал Книгата на живота още преди средата на четиринайсети век, много по-дълго, отколкото Матю се интересуваше от нея.

— Решил, че може да я намери в библиотеката на оксфордски магьосник. Занесъл му подарък в замяна на книгата — месингова глава, която уж можела да прави предсказания. — На лицето на Хабърд се изписа тъга. — Винаги е жалко, когато видиш как толкова мъдър човек става жертва на суеверията. „Не се обръщайте към идоли, и излени богове не си правете“,* казал е Господ.

* Левит 19:4. — Б. пр.

Говореше се, че Жербер Орийак е притежавал точно такова чудодейно устройство. Преди си мислех, че Питър Нокс е членът на Паството, който се интересува най-много от Ашмол 782. Възможно ли бе Жербер да е бил в съюз с Бенджамин през всички тези години и именно той да е потърсил помощта на Питър Нокс?

— Оксфордският вещер взел главата, но не искал да се раздели с книгата — продължи Хабърд. — Десетилетия по-късно моят сир го проклел за двуличието му. Така и не открих името на вещера.

— Мисля, че е Роджър Бейкън. Алхимик, философ и вещер. — Матю ме погледна. — Бейкън някога е притежавал Книгата на живота и я наричал „истинската тайна на тайните“.

— Алхимията е една от многото суети на вещерите — с презрение подхвърли Хабърд. На лицето му се изписа безпокойство. — Децата ми казват, че Бенджамин се е върнал в Англия.

— Да. Наблюдавал е лабораторията ми в Оксфорд. — Матю не спомена, че Книгата на живота в момента се намира на няколко преки от същата тази лаборатория. Хабърд може и да беше негов внук, но това не означаваше, че му има доверие.

— Ако Бенджамин е в Англия, как ще го задържим настрана от Джак? — разтревожено попитах Матю.

— Джак ще се върне в Лондон. Моят сир не е по-добре дошъл там от теб, Матю. — Хабърд се изправи. — Докато е с мен, Джак ще бъде в безопасност.

— Никой не е в безопасност от Бенджамин. Джак няма да се връща в Лондон. — Тонът на Матю отново бе станал заповеднически. — Нито пък ти, Андрю. Още не.

— Справяхме се много добре и без твоята намеса — възрази Хабърд. — Малко е късно да решаваш, че искаш да господстваш над децата си като някакъв древноримски баща на фамилия.

— Paterfamilias. Невероятна традиция. — Матю се облегна удобно в стола си с чаша в ръка. Вече не приличаше на принц, а на крал. — Само си представи, един мъж има власт над живота и смъртта на жена си, децата, слугите, на всички приети в семейството му, и дори на близките роднини, които си нямат свой силен баща. Напомня ми донякъде онова, което ти се опитваше да постигнеш в Лондон.

Той отпи глътка вино. Хабърд изглеждаше по-смутен с всеки изминал момент.

— Моите деца ми се подчиняват доброволно — сковано изтъкна той. — Те ме почитат, както подобава на благочестивите.

— Ама че си идеалист — меко му се присмя Матю. — Знаеш кой е измислил paterfamilias, разбира се.

— Римляните, както казах — рязко отвърна Хабърд. — Образован съм, Матю, въпреки съмненията ти по този въпрос.

— Не те, а Филип. — Очите на Матю проблеснаха развеселено. — Сметнал, че на римското общество ще му дойде добре здравословна доза вампирска семейна дисциплина и напомняне за важността на бащата.

— Филип дьо Клермон носеше греха на горделивостта. Бог е единственият истински Отец. Ти си християнин, Матю. Несъмнено ще се съгласиш. — Изражението на Хабърд бе трескаво, като на истински вярващ.

— Може би — рече Матю, сякаш сериозно обмисляше аргумента на внука си: — Но докато Бог ни прибере при себе си, аз ще трябва да съм достатъчен. Независимо дали ти харесва или не, Андрю, в очите на другите вампири аз съм твой paterfamilias, главата на твоя клан, твоят главатар — наричай го, както си искаш. И всичките ти деца, включително Джак и другите безпризорни, които си приел, били те демони, вампири или вещици, са мои според вампирския закон.

— Не — поклати глава Хабърд. — Никога не съм искал да бъда част от фамилията Дьо Клермон.

— Няма значение какво искаш или не искаш. Вече не. — Матю остави чашата си и взе ръката ми.

— За да искаш верността ми, трябва първо да признаеш моя сир, Бенджамин, като твой син. А ти никога не би го направил — разярено заяви Хабърд. — Като глава на Дьо Клермон Болдуин приема сериозно честта и положението на фамилията. Той няма да ти позволи да се отделиш самостоятелно, като има предвид бича в кръвта ти.

Преди Матю да успее да отговори на предизвикателството му, Кора изкряска предупредително. Реших, че Джак трябва да се е събудил, и станах да отида при него. Непознатите помещения го ужасяваха като малък.

— Остани тук — каза Матю и стисна по-силно ръката ми.

— Той има нужда от мен! — запротестирах аз.

— Джак има нужда от силна ръка и ясни граници — тихо рече Матю. — Той знае, че го обичаш. Но в този момент не може да владее подобни силни чувства.

— Аз му вярвам. — Гласът ми трепереше от гняв и обида.

— А аз не — рязко отвърна Матю. — Не само гневът отприщва кръвожадността му. Любовта и верността също го правят.

— Не искай от мен да го пренебрегвам. — Исках съпругът ми да престане да играе ролята на paterfamilias и да се държи като истински баща.

— Съжалявам, Даяна. — Върху очите му падна сянка, която си мислех, че е изчезнала завинаги. — Трябва да поставя нуждите на Джак на първо място.

— Какви нужди? — Джак стоеше на прага. Прозя се и косата му настръхна от тревога. Лоберо се промуши покрай него и тръгна право към Матю, търсейки признание за добре свършената работа.

— Имаш нужда да ловуваш. Уви, луната е ярка, а дори аз не мога да контролирам небето. — Лъжата на Матю изтече от езика му като мед. Той разроши Лоберо и го почеса зад ушите. — Всички отиваме — ти, аз, баща ти, дори Галоуглас. Лоберо също може да дойде.

Джак сбърчи нос.

— Не съм гладен..

— Тогава не яж. Но въпреки това ще дойдеш на лов. Бъди готов в полунощ. Ще те взема.

— Ще ме вземеш ли? — Джак погледна мен, после Хабърд. — Мислех, че ще останем тук.

— Ще бъдеш зад ъгъла при Галоуглас и Мириам. Андрю ще остане с теб — увери го Матю. — Тази къща не е достатъчно голяма за една вещица и трима вампири. Ние сме нощни създания, а Даяна и бебетата се нуждаят от сън.

Джак погледна с копнеж корема ми.

— Винаги съм искал братче.

— Може вместо това да получиш две сестрички — засмя се Матю.

Ръката ми автоматично докосна корема ми, когато един от близнаците отново ме срита. Бяха необичайно активни след появата на Джак.

— Движат ли се? — развълнувано попита той. — Може ли да пипна?

Погледнах Матю. Джак също се обърна към него.

— Дай да ти покажа как. — Тонът на Матю бе непринуден, но си личеше, че е нащрек. Той взе ръката на Джак и я опря отстрани на корема ми.

— Нищо не усещам — каза Джак и се намръщи съсредоточено.

Особено силен ритник, последван от удар с лакът, отекна в стената на утробата ми.

— Леле! — Лицето на Джак бе на сантиметри от моето, очите му бяха изпълнени с възхищение и почуда. — По цял ден ли ритат така?

— Такова чувство имам. — Искаше ми се да пригладя рошавата му коса. Искаше ми се да го прегърна и да му обещая, че никой никога повече няма да го нарани. Но не можех да му предложа нито една от тези утехи.

Усетил майчинските ми настроения, Матю отдръпна ръката му. Джак прие това като отхвърляне и лицето му посърна. Вбесена на Матю, посегнах да върна ръката на Джак. Преди да успея да го направя, Матю сграбчи китката ми и ме придърпа до себе си. Това бе недвусмисленият жест на собственик.

Очите на Джак почерняха.

Хабърд се завтече да се намеси, но погледът на Матю го накара да замръзне на място.

Пет секунди по-късно очите на Джак отново станаха нормални, кафяви и зелени. Матю му се усмихна одобрително.

— Инстинктът ти да защитиш Даяна е напълно уместен — каза му той. — Но не и да смяташ, че трябва да я пазиш от мен.

— Съжалявам — прошепна Джак. — Няма да се повтори.

— Приемам извинението ти. За жалост, ще се повтори. Овладяването на болестта няма да бъде лесно, нито бързо. — Матю заговори делово. — Джак, целуни Даяна за лека нощ и се настани в къщата на Галоуглас. Това е бивша църква зад ъгъла. Ще се почувстваш направо у дома си.

— Чу ли, отец X? — Младежът се ухили. — Чудно ми е дали има прилепи в камбанарията, както твоята.

— Вече нямам проблем с прилепите — кисело промърмори Хабърд.

— Отец X още живее в църква в града — оживено обясни Джак. — Не същата, която посетихте вие. Онази стара съборетина рухна. Като се замисля, същото се отнася и за по-голямата част от сегашната.

Разсмях се. Джак винаги бе обичал да разказва истории, пък и го биваше.

— Останала е само камбанарията. Отец X я преустрои толкова добре, че отстрани ще я помислите само за купчина отломки. — Той се ухили на Хабърд и ме целуна леко по бузата. Преходът от кръвожадност към радост бе забележително бърз. После се завтече надолу по стълбите. — Хайде, Лоберо. Да идем да се борим с Галоуглас.

— В полунощ — извика Матю след него. — Бъди готов. И бъди мил с Мириам, Джак. Иначе ще те накара да желаеш никога да не си се прераждал.

— Спокойно, свикнал съм да се справям с трудни жени — отвърна Джак. Лоберо излая развълнувано и заскача около краката му, за да го накара да излезе по-бързо навън.

— Задръжте рисунката, госпожо Ройдън. Щом Матю и Бенджамин ламтят за нея, бих предпочел да съм колкото се може по-далеч — каза Андрю.

— Колко щедро от твоя страна, Андрю. — Ръката на Матю се стрелна и стисна гърлото му. — Остани в Ню Хейвън, докато не ти позволя да си тръгнеш.

Погледите им се сблъскаха, тъмносив и сиво-зелен. Андрю пръв се извърна.

— Хайде, отец X! — извика Джак. — Искам да видя църквата на Галоуглас, а Лоберо трябва да се разходи.

— До полунощ, Андрю. — Думите на Матю бяха сърдечни, но в тях се долавяше предупреждение.

Вратата се затвори и лаят на Лоберо заглъхна. Когато замря напълно, аз се обърнах към Матю.

— Как можа да...

Млъкнах, когато го видях да заравя лице в дланите си. Пламтящият в гърдите ми гняв бавно угасна. Той вдигна глава. Лицето му бе съсипано от вина и мъка.

— Джак... Бенджамин... — Матю се разтресе. — Бог да ми е на помощ, какво направих?