Изчезналият герой

IX. Пайпър

Пайпър сънуваше последния ден, който прекара с баща си. Бяха на плажа, близо до Биг Сур7 и си почиваха след карането на сърф. Сутринта бе минала прекрасно и Пайпър знаеше, че няма как скоро да не се обърка нещо.

Или щеше да изникне тълпа папараци, или в морето щеше да се появи голяма бяла акула. Нямаше начин късметът й да проработи.

Засега обаче се радваха на страхотни вълни, безоблачно небе и миля от океана, запазена само за тях. Баща й бе успял да намери това местенце, беше наел вилата на плажа и територията наоколо и някак си бе успял да го запази в тайна. Ако се застоеше тук твърде много, фотографите щяха да го намерят. Те винаги успяваха.

— Добре се справяш, Пайпс — усмихна й се той, разкривайки снежнобели зъби над брадичка с трапчинка, докато тъмните му очи проблясваха по начина, който караше възрастните жени да пищят и да искат автограф върху тялото си. С перманентен маркер.

Сериозно — мислеше си Пайпър, — по-добре се гръмнете.

Късо подстриганата му коса блестеше от солената вода.

— Справяш се все по-добре с дъската.

Пайпър се изчерви от гордост, макар да подозираше, че баща й просто се държи мило. Тя все още прекарваше по-голямата част от времето си във водата. Дори успяваше да се прегази сама със сърфа, което си беше постижение. Докато баща й бе естествен талант, макар в това да нямаше логика — беше отраснал като бедно дете в Оклахома, на стотици мили от океана. И въпреки това покоряваше вълните с лекота. Пайпър отдавна щеше да се е отказала от сърфа, ако така не прекарваше повече време с него. Нямаше много други възможности за това.

— Сандвич? — баща и бръкна в кошницата за пикник, приготвена от неговия готвач, Арно.

— Да видим, имаме с пуйка и сос, с раци… о, и специално за Пайпър — с фъстъчено масло и мармалад.

Тя взе сандвича, макар да бе твърде нервна, за да яде. Винаги искаше сандвич с фъстъчено масло и мармалад. Първо, защото бе вегетарианка от деня, в който бяха минали покрай една касапница в Чино8 и вонята, носеща се оттам, едва не я бе накарала да си изповръща червата.

Но имаше и нещо друго. Сандвичът с фъстъчено масло и мармалад беше обикновена храна, каквато някое обикновено дете би хапнало за обяд. Понякога тя си фантазираше, че баща й го е приготвил сам за нея, а не е оставил тази работа на майстор-готвач от Франция, който обича да увива филиите в златни листа и да ги забожда със запален бенгалски огън вместо с клечка за зъби.

Нищо ли не можеше да е просто? Затова винаги отказваше лъскавите дрешки, които баща й винаги предлагаше, дизайнерските обувки, услугите на поредния префърцунен козметичен салон. Подстригваше се сама с детски ножици, като нарочно оставяше косата си неравна. Предпочиташе да носи стари износени маратонки, дънки и тениска, а също и старото си яке за сноуборд.

Освен това мразеше снобарските частни училища, в който я натикваше баща й. Непрекъснато я изключваха от тях, но той намираше още и още такива.

Вчера бе извършила най-големия си подвиг, изкарвайки взетото „назаем“ беемве от автомобилния магазин. Всеки път трябваше да измисля нещо все по-голямо. Напоследък малко неща привличаха вниманието на баща й.

Сега обаче съжаляваше за постъпката си. Баща й още не знаеше за станалото.

И тя не смяташе да му разкаже за него тази сутрин. Беше я изненадал с това пътуване и тя не искаше да го проваля. Прекарваха времето си заедно за пръв път от… три месеца?

— Какво не е наред? — попита я той, подавайки й чаша сода.

— Татко, има нещо, което…

— Чакай малко, Пайпс. Изглеждаш прекалено сериозна. Готова ли си за Трите въпроса?

Играеха тази игра от години — така баща й оставаше свързан с нея, въпреки малкото време, което прекарваха заедно. Можеха да се питат един друг всякакви неща — но до три въпроса. Забранени теми нямаше, но трябваше да отговориш искрено. През останалото време баща й бе обещал да не й се меси, което не беше трудно — той така и така никога не бе наоколо.

Пайпър знаеше, че повечето деца биха намерили тази игра за ужасяваща, но тя я очакваше с нетърпение. Тя беше като сърфа — трудна, но й напомняше, че все пак има баща.

— Първият ми въпрос — каза тя — е за мама.

Това не бе изненада. Майка й винаги присъстваше в поне един от въпросите й…

Баща й сви рамене безпомощно.

— Какво искаш да знаеш, Пайпър? Вече ти казах — тя изчезна. Не знам защо, нито къде е отишла. След като ти се роди, тя просто си замина. И никога повече не узнах нищо за нея.

— Дали все още е жива?

Това не беше истински въпрос. Баща й можеше да каже, че не знае. Но тя искаше да чуе отговора му.

Той се загледа във вълните.

— Дядо ти Том — каза накрая — ми разказваше, че ако вървиш достатъчно дълго срещу залеза, ще стигнеш страната на сенките и ще можеш да видиш духовете на мъртвите. Разказа ми, че много отдавна хората могли да връщат мъртвите по този начин, но после оплескали нещата. Беше дълга история.

— Като мита за слизането на Орфей в Подземното царство — спомни си Пайпър. — И то било на запад… а Орфей опитал да върне жена си.

Баща й кимна. Преди година той бе получил най-голямата роля в кариерата си, превъплъщавайки се в един старогръцки цар. Пайпър му беше помогнала при изследването на митовете — всички тези истории, в които хората биваха превръщани в камъни или изгаряха живи в езера от лава. Бяха се забавлявали, докато ги четяха заедно, и за момент животът на Пайпър не изглеждаше толкова лош. За известно време се бе сближила с баща си. Но после, разбира се, всичко бе свършило.

— Има много прилики между легендите на древните гърци и племето чероки — съгласи се баща й. — Чудя се какво ли би помислил дядо ти, ако можеше да ни види сега да стоим на края на западната земя. Вероятно щеше да ни сметне за призраци.

— Опитваш се да ми кажеш, че вярваш в тези истории, нали? И смяташ, че мама е мъртва.

Очите му се насълзиха и Пайпър видя тъгата в тях. Тогава разбра защо жените го харесват толкова. На повърхността той изглеждаше самоуверен и силен, но очите му криеха неизразима печал. Жените искаха да разберат защо. Искаха да го утешат, но не можеха. Баща й бе разказал, че това е черта на племето, че всички те носят тъмнина в себе си заради многото изстрадали поколения. Но Пайпър смяташе, че не е само това.

— Не вярвам в тези истории — каза той. — Те са забавни, но ако наистина вярвах в страната на духовете, в свещените животни или гръцките богове… не бих могъл да спя нощем. Винаги ще търся някой, когото да обвинявам.

За рака на белите дробове, който покоси дядо Том — помисли си Пайпър, — преди татко да стане известен и богат и да може да помогне. За това, че единствената жена, която бе обичал, нейната майка, го бе изоставила, без дори да се сбогува, и му бе завещала дете, за което не бе готов да се грижи. За това, че бе толкова успешен и въпреки това нещастен.

— Не зная дали е още жива — продължи той, — но все едно е в Страната на сенките, Пайпър. Няма как да си я върнем. Ако вярвах в друго… щях да полудея.

Зад тях се отвори врата на кола. Пайпър се обърна и замря. Джейн се задаваше, облечена в своя бизнес костюм, препъвайки се с високите си токчета по пясъка с мобилен телефон в ръка. Изражението на лицето й издаваше отчасти раздразнение, отчасти триумф и Пайпър веднага разбра, че е говорила с полицията.

Падни, моля те — помоли се Пайпър. — Ако има някой свещен животински дух или гръцки бог, който да помогне, сега е моментът. Нека Джейн припадне. Нека не е нещо сериозно, но да е достатъчно, че да излезе от строя до края на деня. Моля те…

Но Джейн продължи да напредва.

— Тате — каза Пайпър, — вчера стана нещо…

Но той също бе видял Джейн и лицето му бе придобило сериозно изражение. Джейн нямаше да дойде тук, ако не бе станало нещо важно. Или някое студио се бе обадило, или Пайпър пак бе сгафила.

— Сега се връщам, Пайпс — обеща той, — само да видя какво иска Джейн. Знаеш я каква е…

Да, Пайпър наистина я „знаеше“. Баща й неохотно приближи Джейн. Пайпър не можеше да чуе разговора им, но нямаше и нужда. Тя разчиташе добре израженията на хората. Джейн му разказваше за откраднатата кола и от време на време я посочваше с пръст, сякаш бе отвратителен домашен любимец, изходил се на килима.

Ентусиазмът и енергията на баща й изчезнаха. Той даде знак на Джейн да го изчака, след което се върна при Пайпър. Тя не можа да срещне погледа му.

Беше предала доверието му.

— Обеща ми, че ще опиташ Пайпър — каза той.

— Татко, мразя това училище. Не мога да издържам там. Исках да ти разкажа за онова беемве, но…

— Изключили са те — каза той — и, Пайпър, кола? Следващата година навършваш шестнайсет. Ще мога да ти купя каквато кола поискаш. Как можа да…

— Искаш да кажеш, че Джейн ще ми купи кола — прекъсна го Пайпър. Не можа да се сдържи. Гневът я завладя и изригна през устата й: — Татко, чуй ме поне веднъж. Искам ти да се грижиш за мен, а не Джейн. Направи ме частна ученичка, обучавай ме у дома! Толкова много неща научих, когато четохме за гърците заедно. Можем да го правим постоянно! Можем да…

— Не сменяй темата така, че аз да изляза виновен — отвърна баща й. — Правя каквото мога, Пайпър. И преди сме водили този разговор.

Не — помисли си тя, — ти винаги си го прекъсвал. От години.

Баща и въздъхна.

— Джейн е говорила с полицията и е уредила нещата. Автокъщата няма да ни съди, но ще трябва да отидеш в специално училище в Невада. То е… за проблемни деца.

— Това съм аз, нали? — потрепери гласът й. — Един проблем.

— Пайпър, ти ми обеща, че ще опиташ. И ме провали. Не знам какво друго мога да направя.

— Каквото и да е — отговори тя, — но го направи сам! Не оставяй Джейн да свърши работата ти. Не можеш просто да ме отпратиш.

Баща й погледна към кошницата. Сандвичът й стоеше неизяден върху златния лист. Бяха планирали да изкарат целия следобед на сърфа. Сега всичко бе пропаднало.

Пайпър не можеше да повярва, че той ще послуша Джейн отново. Че ще я прати в такова училище.

— Върви при нея — каза той — и ще научиш подробностите.

— Татко…

Той погледна настрана и се втренчи в океана, сякаш виждаше страната на сенките на хоризонта. Пайпър се насили да не се разплаче. Тръгна по плажа към Джейн, която се усмихна ледено и вдигна един самолетен билет. Както обикновено, вече бе уредила всичко. Пайпър бе просто още един проблем, който Джейн можеше да отметне от списъка си.

А после сънят на Пайпър се промени.

Стоеше на върха на една планина, в подножието на която проблясваха светлините на някакъв град. Пред нея блестеше клада. Алените пламъци хвърляха повече сенки, отколкото светлина, но горещината бе толкова адска, че дрехите й започнаха да димят.

— Това е второто предупреждение — прогърмя глас тъй мощен, че земята потрепери. Пайпър бе чувала този глас и преди в сънищата си. Опита се да убеди сама себе си, че не е страшен като преди, но всъщност бе по-лош. От мрака зад кладата се издигна огромно лице. То сякаш плуваше над огъня, но Пайпър знаеше, че е свързано с гигантско тяло. Грубите му черти бяха като изсечени в скала. Лицето изглеждаше почти неодушевено, като се изключеха пронизващите бели очи, подобни на необработени диаманти, и ужасяващите плитки, сплетени с човешки кости. То се ухили и Пайпър потръпна.

— Прави каквото ти се казва — нареди гигантът. — Тръгни на мисията. Изпълнявай заповедите ни и може да оцелееш. Иначе…

Той посочи към едната страна на огъня. Бащата на Пайпър висеше на кол. Безжизнен.

Тя се опита да изкрещи. Да извика баща си, да нареди на гиганта да го пусне.

Но от устата й не излезе и звук.

— Ще те наблюдавам — продължи чудовището, — ако ми служиш, ще оцелеете и двамата. Имаш думата на Енкелад. Но провалиш ли ме… спал съм хилядолетия, млада полубогиньо. И съм гладен, ужасно гладен. Провалиш ли ме, ще утоля глада си с теб и баща ти.

С тези думи гигантът избухна в див кикот. Земята отново потрепери. Под краката на Пайпър зейна пропаст и тя пропадна в мрака.

Събуди се с чувството, че я е стъпкала група ирландски танцьори. Гърдите я боляха и едвам дишаше. Посегна надолу и обгърна ръка около дръжката на кинжала, който й бе дала Анабет — Катоптрис, оръжието на хубавата Елена.

Значи лагерът на нечистокръвните не бе част от съня.

— Как се чувстваш? — попита някой.

Пайпър се опита да се съсредоточи. Лежеше на легло с бяла завивка от едната страна като в кабинета на медицинска сестра. До нея стоеше червенокосото момиче — Рейчъл Деър.

На стената имаше плакат, на който бе нарисуван сатир с термометър в устата, който отчайващо напомняше на тренера Хедж. Надписът гласеше: „Не се е родила болестта, която да надвие една коза!“.

— Къде… — Пайпър млъкна, като видя човека на вратата.

Той приличаше на типичен калифорнийски сърфист — русокос, мускулест и със загар, облечен с шорти и тениска. Навсякъде по тялото си имаше очи, стотици очи — по ръцете, по краката, по лицето. Дори стъпалата му имаха очи, които се взираха към нея през сандалите.

— Това е Аргус — представи го Рейчъл. — Отговаря за сигурността. Държи нещата, хмм, под око.

Аргус кимна. Окото на брадичката му й намигна.

— Къде…? — опита Пайпър да каже нещо отново, но имаше усещането, че говори през вълна.

— Ти си в голямата къща — обясни Рейчъл, — офиса на лагера. Доведохме те тук, след като припадна.

— Ти ме хвана — спомни си Пайпър, — после чух гласа на Хера.

— Съжалявам за това — каза Рейчъл. — Повярвай ми, обсебването не бе моя идея. Хирон те излекува с малко нектар.

— Нектар?

— Напитката на боговете. В малки количества лекува героите, освен ако не ги… ами… изпепели.

— Аха. Яко.

Рейчъл се приведе към нея.

— Спомняш ли си видението си?

За момент Пайпър се ужаси, мислейки си, че другото момиче говори за кошмара с гиганта. После обаче разбра, че става дума за случилото се в хижата на Хера.

— Нещо не е наред с богинята — каза Пайпър. — Каза ми да я освободя, сякаш е пленена. Спомена, че земята ще ни погълне, че идва някой от огън… а и нещо за слънцестоенето.

В ъгъла Аргус простена. Всичките му очи премигнаха едновременно.

— Хера е създала Аргус — обясни Рейчъл. — Той е много чувствителен, що се отнася до нейната безопасност. Опитваме се да го успокоим, тъй като последния път, когато се разплака, стана наводнение.

Аргус подсмръкна, след което взе шепа салфетки от нощната масичка и започна да търка с тях очите по цялото си тяло.

— Е… — Пайпър се опита да не зяпа, докато Аргус търкаше сълзите от лактите си, — какво се е случило с Хера?

— Не знаем — каза Рейчъл. — Анабет и Джейсън бяха с теб между другото. Джейсън не искаше да си тръгва, но на Анабет й хрумна, че знае как да възстанови спомените му.

Джейсън не е искал да си тръгва? Щеше й се да е била в съзнание тогава. Но ако той върнеше паметта си, дали това щеше да е за добро? Все още се надяваше, че двамата се познават. Не искаше отношенията помежду им да са просто номер на Мъглата.

Я се стегни! — помисли си тя. Ако се наложеше да спаси баща си, нямаше да има значение дали Джейсън я харесва, или не. Той щеше да я намрази.

Както всички останали.

Тя погледна към церемониалния кинжал до себе си. Анабет бе казала, че той е символ на власт и престиж, но обикновено не се използва в битка. Тоест само за фукня — фалшив като самата Пайпър. И името му означаваше огледало. Не смееше да го изтегли сега, понеже нямаше да понесе отражението си.

— Не бой се — стисна ръката й Рейчъл. — Джейсън изглежда добро момче. Той също получи видение, сходно с твоето. Каквото и да става с Хера… убедена съм, че сте предопределени да се справите с него заедно.

Рейчъл се усмихна, сякаш това бяха добри новини, но сърцето на Пайпър се сви още повече. Бе се надявала, че това пътешествие ще включва безименни хора. Но сега Рейчъл на практика и казваше: „Добри новини! Не само баща ти е пленник на великан людоед, но ще се наложи да предадеш момчето, което харесваш! Не е ли страхотно?“

— Хей — каза Рейчъл, — недей да плачеш. Ще се справиш.

Пайпър изтри очите си, мъчейки се да се овладее. Не бе на себе си. Тя винаги бе силна, крадеше коли и стряскаше сънищата на директорите в частните училища на Ел Ей. А сега ревеше като бебе.

— Как може да знаеш какво ми е?

Рейчъл сви рамене.

— Знам, че ти предстои труден избор, а възможностите са ужасни. Както казах, имам предчувствия понякога. Но съм почти сигурна, че ще бъдеш призната край лагерния огън. И когато разбереш кой е божественият ти родител, нещата вероятно ще се прояснят.

Прояснят — помисли си Пайпър. — Не подобрят.

Тя се изправи в леглото. Челото я болеше така, все едно някой бе забил копие между очите и.

„Няма как да си я върнем“ — бе казал баща й за мама. Но ето, че сега Пайпър щеше да си я върне. Само че за първи път от много време насам не бе сигурна, че това е добра новина.

— Дано да е Атина — тя погледна към Рейчъл, уплашена, че другото момиче ще й се присмее.

— О, Пайпър, не те обвинявам. Ако трябва да съм искрена, мисля, че и Анабет се надява на същото. Вие двете много си приличате.

Но сравнението накара Пайпър да се почувства дори по-виновна.

— Това пак ли е предчувствие? Ти не знаеш нищо за мен.

— Ще се изненадаш.

— Казваш това, защото си оракул, нали? Трябва да звучите загадъчно.

Рейчъл се засмя.

— Не ми разкривай номерата, Пайпър. И не се безпокой. Нещата ще се наредят, макар и не непременно по твоя начин.

— Това не ме кара да се чувствам по-добре.

Някъде в далечината прозвуча воят на раковина. Аргус изръмжа и отвори вратата.

— Вечеря? — предположи Пайпър.

— Проспа я — отвърна Рейчъл. — Време е за събирането край лагерния огън. Нека отидем и разберем коя си.