Изчезналият герой

XLVI. Пайпър

Въздушният контрол не искаше да пусне хеликоптер, който не е в графика, на летището в Оукланд, не и докато Пайпър не се обади по радиото. Тогава се оказа, че всичко е наред.

Кацнаха на асфалта и всички загледаха Пайпър.

— Какво ще правим сега? — попита я Джейсън.

Почувства се неудобно. Не искаше тя да командва, но заради баща си трябваше да изглежда самоуверена. Нямаше план. Току-що си бе спомнила, че той бе долетял до Оукланд, което означаваше, че частният му самолет все още е тук. Но днес бе денят на слънцестоенето. Трябваше да спасят Хера. Нямаха представа къде да отидат и дори дали не е прекалено късно. А и как можеше да остави баща си в това състояние?

— Първо — каза тя, — трябва да отведа татко вкъщи. Съжалявам, момчета.

Лицата им помръкнаха.

— О — изпусна се Лио, — искам да кажа, естествено. Той има нужда от теб сега. Ще се справим сами.

— Пайпс, недей. — Баща й стоеше на прага на хеликоптера, наметнат със завивка около раменете. Препъна се.

— Имаш мисия. Приключение за довършване. Не мога да…

— Аз ще се погрижа за него — обади се тренер Хедж.

Пайпър го зяпна. Сатирът бе последният човек, от който очакваше подобно предложение.

— Ти? — попита тя.

— Ами, аз съм защитник — отговори Глийсън, — това ми е работата. Не битките.

Звучеше малко тъжен и Пайпър разбра, че може би не трябваше да разказва как е припаднал по време на последната им битка. Може би и той бе чувствителен като баща й — по свой си начин.

После Хедж се изправи и стисна зъби.

— Разбира се, аз съм много добър и в битките — добави той и ги погледна, сякаш ги предизвикваше да възразят.

— Така е — съгласи се Джейсън.

— Ужасяващ си — потвърди Лио.

Треньорът изръмжа.

— Но работата си е работа. Аз съм защитник и мога да свърша това. Татко ти е в сигурни ръце, Пайпър. Трябва да извършиш своя подвиг.

— Но — очите на Пайпър започнаха да парят, сякаш отново бе при горския пожар, — тате…

Той протегна ръце и тя го прегърна. Изглеждаше крехък. Трепереше толкова силно, че тя се уплаши.

— Да им дадем една минута — каза Джейсън и отведоха жената пилот на няколко метра настрана.

— Не мога да повярвам — каза баща й. — Аз те провалих.

— Не е така, татко!

— Нещата, които направиха, Пайпър, виденията, които ми показаха…

— Татко, слушай — тя извади стъкленицата от джоба си. — Афродита ми даде това. То е за теб. Ще изличи най-скорошните ти спомени. Нещата ще станат както преди, все едно нищо от това не се е случило.

Той я погледна, сякаш имаше нужда да си преведе думите й.

— Но ти си моята героиня. Ще забравя ли и това?

— Да — прошепна Пайпър, сетне направи гласа си успокояващ, — да, ще забравиш. Всичко ще е като… като преди.

Той затвори очи и си пое глътка въздух.

— Обичам те, Пайпър. Винаги съм те обичал. Аз… те отпращах, защото не исках да те изложа на онзи живот. Нито на начина, по който аз израснах — в бедност и безнадеждност, нито на холивудската лудост. Мислех, че те защитавам. — Той се засмя слабо. — Сякаш животът ти без мен щеше да е по-добър, по-безопасен.

Пайпър стисна ръката му. Беше чувала тези думи и преди, но не им вярваше. Мислеше, че той се оправдава с тях. Нали изглеждаше толкова уверен и жизнерадостен, сякаш животът му е песен. Как можеше да твърди, че трябва да я защитава от него? Но сега Пайпър разбра, че той наистина го е правил за нейно добро, опитвайки се да не й покаже колко уплашен и несигурен се чувства в действителност. Наистина се бе опитвал да я защити. А сега способността му да се справя с живота бе унищожена.

Тя му предложи стъкленицата.

— Вземи я. Може би някой ден ще бъдем готови да поговорим за това отново. Когато си готов…

— Когато съм готов — промърмори той. — Звучиш все едно аз съм този, който трябва да порасне. А трябваше аз да съм родителят.

Очите му блеснаха с малка отчаяна надежда.

— Обичам те, Пайпс.

— И аз те обичам, татко.

Той изпи розовата течност. Очите му се завъртяха в главата и той залитна напред. Пайпър го хвана, а приятелите и се затичаха да помогнат.

— Хванах го — каза Хедж. Сатирът залитна, но бе достатъчно силен, за да задържи Тристан Маклийн изправен. — Вече помолих нашата приятелка пилот да извика самолета. Той вече пристига. Домашен адрес?

Пайпър се канеше да му каже, когато й хрумна нещо. Тя провери джобовете на баща си и се оказа, че неговият смартфон е още вътре. Беше странно да намери нещо толкова обикновено след всичко, което бяха преживели, но се сети, че Енкелад не е имал причина да го вземе.

— Всичко е тук — каза Пайпър — адресът, номерът на личния шофьор. Само се пази от Джейн.

Очите на Хедж светнаха, сякаш предугади възможна битка.

— Коя е Джейн?

Докато Пайпър обясняваше, самолетът на баща й се приземи до хеликоптера.

Хедж и стюардесата качиха татко й на борда. След това Хедж се върна да се сбогува. Той прегърна Пайпър и погледна Джейсън и Лио:

— Бухтички, да пазите момичето, чувате ли ме? Или ще ви накарам да правите лицеви опори.

— Става, тренер — усмихна се слабо Лио.

— Без лицеви! — обеща Джейсън.

Пайпър също прегърна стария сатир.

— Благодаря ти, Глийсън. Погрижи се за него.

— Няма проблем, Маклийн — успокои я той. — Имат безалкохолна бира и вегетариански енчилади за полета, както и покривки от чист памук! Вкусно! Лесно ще свикна.

Докато се катереше по стъпалата, едната му обувка падна и за миг копитото му се показа. Очите на стюардесата се разшириха, но тя погледна настрана и се направи, че всичко е наред. Пайпър се досети, че вероятно е виждала и по-странни неща, щом работи за Тристан Маклийн.

Когато самолетът взе да набира скорост по пистата, Пайпър се разплака. Беше се сдържала прекалено дълго и повече не можеше. Преди сам да разбере какво прави, Джейсън я прегърна. Лио стоеше настрани и се чувстваше неудобно, вадейки салфетки от джобовете си.

— Баща ти е в добри ръце — каза Джейсън, — ти се справи блестящо.

Тя плачеше в тениската му. Позволи си да остане така за шест хлипа. Добре де, седем. Но не повече. Имаха нужда от нея.

Жената, която пилотираше хеликоптера, започваше да се чувства неудобно, все едно се чуди защо е долетяла дотук.

— Благодаря ви, момчета — каза Пайпър, — аз…

Искаше да им каже колко много означават за нея.

Бяха пожертвали всичко, може би дори успеха на мисията, за да й помогнат. Нямаше как да им се отплати, дори да изрази благодарността си с думи. Но израженията на приятелите й подсказваха, че те я разбират.

И тогава въздухът до Джейсън започна да трепти. Първоначално Пайпър си помисли, че е от жегата на асфалта или от газовете на хеликоптера, но после се сети, че е виждала нещо подобно и преди — във фонтана на Медея. Това бе съобщение по Ирида. Във въздуха се появи изображение на тъмнокосо момиче в сребристи камуфлажни дрехи и с лък в ръцете.

Джейсън отстъпи назад изненадан.

— Талия!

— Слава на боговете — каза ловджийката. Сцената зад нея бе твърде неясна, но Пайпър чу викове, удари на метал в метал и взривове.

— Намерихме я — съобщи им Талия, — вие къде сте?

— В Оукланд — каза той, — а ти?

— Във Вълчия дом! Оукланд не е далеч. Удържаме слугите на гиганта, но няма да можем да го правим вечно. Елате тук преди залеза, или всичко ще приключи.

— Значи още не сме закъснели? — извика Пайпър. Почувства се изпълнена с надежда, но изражението на Талия я попари.

— Не още — каза Талия, — но, Джейсън, нещата са по-лоши, отколкото очаквахме. Порфирион се надига. Побързайте.

— Но къде е Вълчият дом? — попита той.

— Последното ни пътуване — каза Талия, а образът и потрепери — в парка. Джек Лондон. Спомни ли си?

За Пайпър това звучеше безсмислено, но Джейсън изглеждаше все едно е застрелян. Той се олюля, пребледнял като платно, и образът от съобщението на Ирида изчезна.

— Братле, добре ли си? — попита Лио. — Знаеш ли къде е това?

— Да — каза Джейсън, — в долината Сонома. Не е далеч. Не и ако летим.

Пайпър се обърна към жената пилот, която наблюдаваше какво става с все по-озадачено изражение.

— Госпожо — каза й Пайпър с най-чаровната усмивка, на която бе способна, — нямате нищо против да ни помогнете още веднъж, нали?

— Нямам нищо против — съгласи се жената.

— Не можем да отведем смъртна до битката — възрази Джейсън. — Прекалено опасно е. — Сетне погледна към Лио. — Можеш ли да управляваш това нещо?

— Ами — изражението на Лио не вдъхна особено доверие на Пайпър, но след това той докосна с ръка хеликоптера и се съсредоточи, сякаш се заслуша в машината. — Пътнически хеликоптер Бел 412НР — каза той — с четиритактов мотор, скорост от двайсет и два възела, височина до шест хиляди метра. Резервоарът му е почти пълен. Да, разбира се, че мога да го управлявам.

Пайпър отново се усмихна на жената пилот.

— Няма проблем да оставиш вертолета на малко момче без книжка, нали? Ще го върнем.

— Аз… — Жената почти се задави, но ги пусна. — Няма проблем.

Лио се ухили.

— Скачайте вътре, деца. Чичо Лио ще ви отведе на разходка.