Изчезналият герой

XXXVII. Джейсън

Джейсън бе намерил и изгубил отново сестра си за по-малко от час. Докато се катереха по скалите на плаващия във въздуха остров, той час по час поглеждаше назад, но Талия вече я нямаше. Макар че бе казала, че се радва да го види отново, Джейсън не знаеше дали това наистина е така. Тя си имаше ново семейство при ловджийките и нова майка в лицето на Артемида. Изглеждаше самоуверена и доволна от живота си. Джейсън не знаеше дали има място в него. А и тя бе решена да намери приятеля си Пърси. Дали някога бе търсила Джейсън така?

Но това не е честно — каза си той. — Тя е мислела, че си мъртъв.

Едва бе изтърпял разказа й за майка им. Все едно му беше подала бебе — шумно и грозно — и му бе казала: „Твое е, вземи си го“. Той не искаше това. Не искаше да го поглежда. Не искаше да знае, че има луда майка, която се бе отървала от него, за да умилостиви някаква богиня. Нищо чудно, че Талия бе избягала.

А после се сети и за хижата на Зевс в лагера на нечистокръвните и малката ниша, която Талия някога бе ползвала за убежище, за да се скрие от застрашителната статуя на небесния бог. И татко им не беше готин. Джейсън разбра защо Талия се бе отказала и от тази част на живота си. Но все още бе гневен. Той нямаше този късмет. За него не бе останало нищо.

Златната чанта с вятъра тежеше на раменете му като воденичен камък и колкото повече приближаваха палата на Еол, толкова по-тежка ставаше. Ветровете бяха неспокойни и искаха да излязат, да избягат.

Единственият, който бе във видимо добро настроение, бе тренер Хедж. Той продължаваше да изкачва бързо хлъзгавото стълбище и да се връща надолу с тропот.

— Хайде, бухтички! Остават ви още само няколко хиляди стъпала!

Докато се катереха, Лио и Пайпър не говореха. Може би усещаха лошото настроение на Джейсън. От време на време Пайпър го поглеждаше притеснено, като че ли не тя, а той едва не бе умрял от хипотермия. А може би мислеше върху думите на Талия. Бяха й споделили това, което Талия бе казала на моста — че могат да спасят и баща й, и Хера. Джейсън обаче нямаше представа как трябва да го направят и не бе сигурен дали това ще обнадежди Пайпър, или ще я изнерви допълнително.

Лио продължаваше да тупа краката си, търсейки следи от огън по панталоните си. Вече не пушеше, но инцидентът на моста наистина бе ужасил Джейсън. Лио сякаш не съзнаваше, че от ушите му излиза пушек, а по косата му танцуват пламъци. Ако започнеше да гори всеки път, когато се развълнува, щеше да им е трудно да го водят със себе си където и да е. Джейсън си представи как прави поръчка в ресторант за бързо хранене: „Ако може един чийзбургер и… Аааа! Приятелят ми гори! Дайте ми и вода!“

Още повече го безпокоеше казаното от Лио. Джейсън не искаше да служи за мост, размяна или каквото и да било подобно нещо. Просто искаше да разбере откъде е. А Талия се бе уплашила, когато чу Лио да споменава изгорялата къща от сънищата на Джейсън — мястото, от което вълчицата Лупа му бе казала, че е започнал своя път. Но откъде знаеше Талия за това място и защо бе уверила Джейсън, че и той знае къде е то?

Отговорът изглеждаше близо. Но колкото повече приближаваше Джейсън до него, толкова по-трудно достъпен изглеждаше той. Малко като ситуацията с ветровете на гърба му — с всяка крачка те се съпротивляваха все повече и повече.

Най-накрая стигнаха до върха на острова. Бронзови стени опасваха крепостта, макар Джейсън да не можеше да допусне, че някой би нападнал това място. Високи шест метра врати се отвориха пред тях и напред се ширна път от полиран червен камък, който водеше до главната цитадела — ротонда с бели колони в гръцки стил, която приличаше на монументите във Вашингтон.

Само дето по покрива й имаше радиокули и сателитни чинии.

— Това е странно — обади се Пайпър.

— Защо? На летящ остров няма как да се прокара кабел — отбеляза Лио. — Само вижте двора на тоя човек!

Ротондата беше в центъра на широк около четиристотин метра кръг. Той бе разделен — подобно на пица — на четири части, които представляваха четирите годишни времена. Беше си малко страшничко.

Секцията вдясно от тях бе ледена пустош с оголени дървета и замръзнало езеро. Снежни човеци се затъркаляха по двора, когато вятърът повя. Джейсън не бе сигурен дали те са за украса, или са живи.

Вляво от тях имаше есенен парк, осеян с дървета, по чиито корони шумоляха златни и червени листа. Когато политаха, разлюлени от вятъра, те оформяха изображения на богове, хора и животни, които се преследваха, преди да паднат в шумата.

В далечината зад ротондата се виждаха другите две зони. Едната от тях бе зелено пасище с овце, направени от облаци, а другата — пустиня, по пясъците на която се виждаха странни знаци, подобни на гръцки букви знаци. Имаше още емотикони и огромна реклама, която гласеше: ГЛЕДАЙТЕ ЕОЛ ВСЯКА НОЩ!

— По една секция за всеки от боговете на вятъра — предположи Джейсън — във всяка от основните посоки на света.

— Онова пасище изглежда супер — отбеляза Хедж и облиза устни. — Да имате нещо против?…

— Давай — окуражи го Джейсън. Той всъщност бе облекчен от възможността да отпрати сатира. Щеше да е трудно да убедят Еол в каузата си и без тренер Хедж да размахва пред него тоягата си и да крещи: „Умри!“.

Докато сатирът тичаше да нападне пролетта, Джейсън, Лио и Пайпър се отправиха надолу по пътя към стъпалата на палата. Минаха през входните врати и се озоваха в бяло мраморно фоайе, украсено с алени знамена, на които пишеше: „Олимпийска прогноза за времето“. На други бе изписано просто „Ау!“.

— Здравейте! — долетя до тях една жена. Буквално долетя. Красотата й напомняше за тази на елфите — Джейсън я свързваше с горските духове от лагера на нечистокръвните. Беше дребна, със заострени уши и безвременно лице, така че той можеше да й даде възраст между шестнайсет и трийсет години. Кафявите й очи блестяха весело. Макар в сградата да нямаше вятър, кафявата й коса се вееше като на забавен кадър, все едно жената участваше в реклама за шампоан. Бялата й рокля се вееше като парашут около нея. Джейсън не можеше да прецени дали има крака, но ако това бе така, те не докосваха пода. В ръката си носеше бял лаптоп.

— Господарят Зевс ли ви изпраща? — попита тя. — Очаквахме ви.

Джейсън се опита да отговори, но му бе трудно да мисли, тъй като осъзна, че жената е прозрачна. Фигурата й мъждукаше, сякаш бе от мъгла.

— Ти призрак ли си? — попита я.

Веднага разбра, че я е обидил. Усмивката й изчезна.

— Аз съм аура, господине. Нимфа на вятъра, каквато се очаква да видите в двореца на Господаря на ветровете. Казвам се Мели. Тук няма призраци.

Пайпър му се притече на помощ.

— Не, разбира се. Приятелят ми просто ви сбърка с Хубавата Елена, най-красивата смъртна на всички времена. Лесно е да ви обърка човек!

Е, това беше добро. Комплиментът изглеждаше пресилен, но аурата Мели светна.

— О… ами, както и да е. Значи наистина ви изпраща господарят Зевс?

— Ъъ — намеси се Джейсън, — аз съм негов син, така че…

— Отлично! Моля, последвайте ме. — Тя ги поведе през няколко врати към друго преддверие, докато проверяваше нещо на лаптопа си. Не гледаше накъде ходи, но това, очевидно, не бе проблем, тъй като мина през една мраморна колона, все едно е нищо.

— Добре — замисли се тя. — Не сме в праймтайма. Може да ви вместя среща в единайсет и дванайсет минути.

— Ами, добре — съгласи се Джейсън.

Преддверието бе доста разсейващо място. Врати се отваряха и затваряха сами, ветрове бушуваха около тях и Джейсън се чувстваше, сякаш ходи сред невидима тълпа. Нещата, които Джейсън все пак виждаше, бяха странни. Хартиени самолетчета в различни форми и размери летяха наоколо, разни нимфи на вятъра изскачаха от нищото, разтваряха ги и ги четяха, след което отново ги хвърляха във въздуха. Там самолетчетата отново приемаха формата си и продължаваха да летят.

Внезапно покрай тях прелетя грозно същество. Приличаше на кръстоска между бабичка и мутирало пиле. Имаше сбръчкано лице с черна коса, стегната на кок, ръце като на човек плюс кокоши криле и дебело, покрито с пера тяло. Краката й завършваха с остри нокти. Беше невероятно, че може да лети. Съществото се въртеше наоколо и се удряше в разни неща като балон на купон.

— Това вече не е аура, нали? — попита Джейсън, когато създанието мина покрай тях.

Мели се засмя.

— Не, разбира се. Това е харпия. Нашите грозни доведени сестри, както бихте казали вие. Нямате ли си харпии на Олимп? Това са духовете на свирепите ветрове. Ние, аурите, покровителстваме нежните бризове.

Тя погледна Джейсън.

— Разбира се — каза той.

— Та — намеси се Пайпър, — сега ни водиш към Еол, нали?

Мели ги преведе през врати, напомнящи вход на асансьор. Над тях блесна зелена светлинка.

— Имаме няколко минути до началото — весело каза Мели, — вероятно няма да ви убие, ако отидем сега. Хайде!