Изчезналият герой

XXV. Джейсън

Джейсън сънува, че е окован във вериги и виси провесен с главата надолу като парче месо. Всичко го болеше — ръцете, краката, гърдите, главата. Най-вече главата. Чувстваше я като балон, пълен с прекалено много вода.

— Ако съм мъртъв — промърмори той, — защо всичко ме боли?

— Не си мъртъв, избранико мой — обади се гласът на жена, — времето ти не е дошло. Ела при мен. Трябва да поговорим.

Съзнанието на Джейсън отлетя от главата му. Чу крясъците на чудовища, виковете на приятелите си и огнени експлозии, но всичко това сякаш се случваше в друго измерение, което ставаше все по-далечно и по-далечно.

Намери се върху клетка от пръст. Корени и камъни се завихряха в нещо като филизи, които препречваха пътя му за навън. Извън тях прозираше подът на пресъхнал басейн, в чийто край се издигаше друга земна колона. Над тях бяха порутените камъни на изгоряла къща.

До него в клетката бе седнала жена, кръстосала крака. Главата й бе покрита с воал. Тя го свали и разкри лице, което бе гордо и красиво, но в същото време измъчено.

— Хера — прошепна Джейсън.

— Добре дошъл в моя затвор — рече богинята. — Няма да умреш днес, Джейсън. Приятелите ти ще се погрижат за теб. Поне засега.

— Засега? — попита той.

Хера посочи стените на клетката си.

— Идват още по-големи премеждия. Самата земя се бунтува срещу нас.

— Ти си богиня — каза Джейсън. — Не можеш ли просто да избягаш?

Хера се усмихна тъжно. Фигурата й заблестя така силно, че нейната яркост изпълни цялата клетка с болезнено пронизваща светлина. Въздухът потрепери от събраната мощ, молекулите започнаха да се разпадат като при ядрен взрив. Джейсън предположи, че ако в действителност бе тук от плът и кръв, щеше да бъде изпепелен.

Клетката трябваше да се стрие на прах, земята — да се разцепи, а порутената къща — да бъде срината със земята. Но когато блясъкът изчезна, затворът на богинята не бе помръднал. Нищо извън решетките му не се бе променило. Само Хера бе различна — изглеждаше още по-уморена и унила отпреди.

— Има сили, по-могъщи дори от боговете — каза му тя. — Имай предвид, че аз не съм лесна за удържане. Мога да бъда на много места едновременно. Но когато по-голямата част от моята същност е пленена, все едно съм във вълчи капан. Не мога да избягам, а и съм скрита от очите на другите богове. Само ти можеш да ме намериш, но внимавай! С всеки изминал ден ставам все по-слаба и по-слаба.

— Защо тогава дойде тук? — попита Джейсън. — Как успяха да те хванат?

Богинята въздъхна.

— Не можах да остана със скръстени ръце. Твоят баща Юпитер вярва, че ако се оттеглим от света, нашите врагове отново ще заспят. Вярва, че ние, боговете на Олимп, твърде много се месим в делата на смъртните, в съдбата на нашите деца герои, особено след като се съгласихме да ги признаваме след войната. Вярва, че това е пробудило нашите врагове. Затова затвори Олимп.

— Но ти не си съгласна с него.

— Не — отговори тя. — Невинаги разбирам мотивите и настроенията на моя съпруг, ала дори за Зевс това звучеше параноично. Не мога да разбера защо бе толкова настойчив и убеден в правотата си. Не беше на себе си. Като Хера може би щях да послушам волята на своя господар. Аз обаче съм и Юнона.

Образът и потръпна и Джейсън видя броня изпод простите й черни дрехи, а по наметалото й различи козя кожа — символа на римския воин.

— Някога ме наричаха Юнона Монета — онази, която предупреждава. Бях пазителка на държавата, покровителка на Вечния град, Рим. Не мога да остана със скръстени ръце, когато потомците на моя народ биват нападнати. Усетих опасност на свято място и глас… който ми нашепна, че трябва да дойда тук. Боговете нямат това, което вие наричате подсъзнание. Ние също така и не сънуваме. Ала гласът бе мек и убедителен и настояваше, че трябва да дойда тук. И тъй в деня, в който Зевс затвори Олимп, аз се промъкнах навън, без да му споделям плановете си, за да не може да ме спре. И дойдох тук да проверя какво има.

— И се е оказало, че има капан?

Богинята кимна.

— Твърде късно разбрах колко бързо се пробужда Земята. Бях по-наивна и от Юпитер. Поддадох се на собствените си импулси, точно както стана и предния път, когато бях пленена от един гигант и с това започна война. Сега враговете ни се надигат отново. Предния път боговете ги победиха с помощта на най-великите герои. А онази, на която гигантите служат… тя не може да бъде победена. Само приспана.

— Не разбирам.

— Скоро ще разбереш — рече Хера.

Клетката започна да се свива, решетките приближиха. Фигурата на Хера потръпна като пламък на свещица, повяна от вятъра. Извън клетката Джейсън видя да се събират фигури. Тътрещи се прегърбени хуманоиди с плешиви глави и — ако очите на Джейсън не го лъжеха — повече от един чифт ръце. Чу и воя на вълци, но това не бяха вълците на Лупа. По воя им разбра, че тази глутница е различна — по-гладна, по-дива.

Човекоядци.

— Бързо, Джейсън — каза Хера, — моите тъмничари приближават, а ти се събуждаш. Няма да имам сила да ти се явя отново дори насън.

— Чакай — каза той, — Борей каза, че играеш опасна игра. Какво има предвид?

Хера го погледна така, че Джейсън наистина реши, че е направила нещо ненормално.

— Замяна — каза тя. — Само така мога да донеса мир. Нашият враг разчита на това, че сме разделени, а ако сме разделени, ще погинем. Ти си моето предложение за мир, Джейсън, с което се надявам да преодолея хилядолетия на взаимна омраза.

— Какво? Не…

— Не мога да ти кажа повече — каза Хера. — Оцеля толкова дълго само защото отнех паметта ти. Намери това място. Върни се там, откъдето започна. Сестра ти ще помогне.

— Талия?

Сцената започна да се разпада.

— Сбогом, Джейсън. Пази се от Чикаго! Най-опасната измежду всички твои смъртни врагове те очаква там. Ако погинеш, ще е от нейната ръка.

— Коя е тя? — попита той.

Но образът на Хера изчезна и Джейсън се събуди.

Отвори рязко очи.

— Циклопи!

— Спокойно, сънчо. — Пайпър седеше зад гърба му на бронзовия дракон и го придържаше за кръста, за да не падне. Лио караше отпред. Летяха мирно през зимното небе, сякаш нищо не се бе случило.

— Д-детройт — заекна Джейсън. — Не катастрофирахме ли там? Помислих…

— Всичко е наред — каза Лио. — Измъкнахме се, обаче те удариха лошо. Как се чувстваш?

Главата го болеше адски. Спомни си за фабриката, как слиза от мостчето, над него се надвесва уродливо еднооко създание с огромен юмрук и всичко потъва в мрак.

— Но как… Циклопите…

— Лио ги размаза — обясни Пайпър. — Да го беше видял само! Призоваваше пламъци…

— Нищо не съм направил — бързо каза Лио.

Пайпър се засмя.

— Млъкни, Валдес. Ще му разкажа! Примири се с това.

И тя наистина му разказа всичко: как Лио победил семейството циклопи, как двамата освободили Джейсън, а после забелязали, че чудовищата се образуват наново, как Лио сменил инсталацията на дракона и полетели във въздуха точно когато от фабриката долитали жадните за мъст ревове на изчадията.

Джейсън бе впечатлен. Да се справиш с три циклопа само с колан инструменти? Това беше страхотно. Самият той не се уплаши от това колко близо е бил до смъртта, но въпреки това случилото се го накара да се почувства много зле. Бе влязъл право в капана и изкарал цялата битка в несвяст, докато приятелите му са се борели сами с чудовищата. Голям водач беше, няма що.

Когато Пайпър му разказа за другото дете, което циклопите били изяли, онова, което говорело латински и носело червена тениска, Джейсън почувства, че главата му ще гръмне. Син на Меркурий… Струваше му се, че познава хлапето, но името му убягваше.

— Значи не съм сам — каза той. — Има и други като мен.

— Джейсън — каза Пайпър, — ти не си сам. Имаш нас.

— Зная… но става дума за нещо, което Хера ми каза. Сънувах, че…

И той им разказа какво е видял и какво му е разказала богинята в клетката.

— Размяна? — попита Пайпър. — Но какво означава това?

Джейсън поклати глава.

— Не зная, но аз съм залогът на Хера. Само с това, че ме е изпратила в лагера на нечистокръвните, тя е нарушила някакво правило, нещо, което може да прецака нещата много яко…

— Или да ни спаси — каза Пайпър, изпълнена с надежда. — А това за пробуждащия се враг… звучи ми като дамата, за която ни разказа Валдес.

Лио прочисти гърлото си.

— Като стана дума за нея… тя ми се яви отново в Детройт в едни тоалетни.

Джейсън не бе сигурен, че е разбрал правилно.

— В тоалетни ли каза?

Лио им обясни за огромното лице в двора на фабриката.

— Не знам дали не може да бъде убита — каза той, — но тоалетните седалки не вършат работа. Мога да потвърдя това. Тя искаше да ви предада, но аз й казах: „Да бе, все едно ще послушам едно лице от клозета“.

— Но тя се опитва да ни раздели — Пайпър свали ръце от кръста на Джейсън. Той усещаше напрежението в нея, без дори да я поглежда.

— Какво не е наред? — попита той.

— Просто… защо си играе с нас? Коя е тази жена и какво общо има с Енкелад?

— Енкелад? — Джейсън май не беше чувал това име преди.

— Имам предвид… — Гласът на Пайпър потрепери. — Той е един от гигантите. Спомних си името му.

Джейсън имаше чувството, че далеч не е само това, но реши да не я притиска. И без това бе имала тежка утрин.

Лио се почеса по главата.

— Вижте, не знам за тоя Енчилад…

— Енкелад — поправи го Пайпър.

— Както и да е. Клозетка обаче спомена някакво друго име. Помпозион или нещо от този род.

— Порфирион? — попита Пайпър. — Той е царят на гигантите, ако не се лъжа.

Джейсън си спомни тъмната спирала в стария басейн. Тази, която растеше, докато Хера отслабваше.

— Ще направя едно смело предположение — каза той. — В старите митове Порфирион отвлича Хера. Така започва войната между боговете и гигантите.

— И аз така мисля — съгласи се Пайпър, — но тези митове са стари и неясни. Сякаш някой е искал да бъдат забравени. Спомням си само, че е имало война и гигантите били много трудни за убиване.

— Богове и герои трябвало да се борят заедно — каза Джейсън. — Така ми каза Хера.

— Това едва ли ще е лесно — промърмори Лио. — Боговете дори не ни говорят.

Те продължиха да летят на запад и Джейсън потъна в мислите си. Те бяха все неприятни. Не бе сигурен колко време е минало, но в един момент драконът се гмурна през облаците и пред тях да се разкри огромен град, блеснал на зимното слънце. По брега имаше редица небостъргачи.

— Чикаго — обяви Джейсън.

Той си спомни думите на Хера от съня си. Най-опасният от смъртните му врагове щеше да го чака там. Жена, от чиято ръка може да умре.

— Един проблем по-малко — каза Лио. — Стигнахме дотук живи. А сега как да намерим духовете на бурята?

Джейсън видя как нещо проблясва под него. Първо си помисли, че е малък самолет, но после видя, че е прекалено малко, тъмно и бързо. Нещото се спусна към небостъргачите, променяйки формата си, като за миг се превърна в пушечната фигура на кон.

— Какво ще кажете да последваме този — предложи Джейсън — и да видим накъде ще ни отведе?