Изчезналият герой

XLVIII. Лио

Първоначално Лио помисли, че по предното стъкло се удрят камъни, но после осъзна, че това е суграшица. По краищата на стъклото се бе образувал скреж, а по стъклото бе полепнала киша, която замъгляваше образа.

— Ледена виелица? — надвика Пайпър двигателя и вятъра. — Толкова ли е студено в Сонома?

Лио не бе сигурен защо, но нещо в бурята изглеждаше разумно, злонамерено, като че ли тя ги нападаше нарочно.

Джейсън бързо се събуди. Дойде при тях, опирайки се на седалките, за да запази равновесие.

— Сигурно приближаваме.

Лио бе твърде зает да се бори с управлението, за да отговори. Внезапно да лети с хеликоптера вече не му се струваше така лесно. Движенията му станаха тромави и в същото време резки. Цялата машина затрепери, брулена от ледения вятър. Хеликоптерът сигурно не бе подготвен за полет в студено време. Управлението спря да отговаря на командите и машината започна да губи височина.

Под тях земята изглеждаше като тъмна покривка от дървета и мъгла. Хребетът на някакъв хълм се издигаше пред тях и Лио дръпна силно ръчката за управлението. Хеликоптерът почти докосна върховете на дърветата.

— Там! — извика Джейсън.

Пред тях се разкри малка долина, в чийто център се очертаваше неясният силует на сграда. Лио насочи вертолета право натам. Навсякъде около тях проблясваха светлини, които му напомниха за лазерите на Мидас. Дървета се чупеха и избухваха в края на долината. В мъглата се движеха сенки. Виждаше се, че под тях се вихри битка.

Той кацна с хеликоптера на заснежено поле на около петдесетина метра от къщата и изключи двигателя. Тъкмо се отпусна, когато чу звук като от свирене и видя как някаква тъмна сянка се появява от мъглата пред тях.

— Вън! — извика Лио.

Те изскочиха от хеликоптера тъкмо навреме, защото след миг се чу едно мощно БУМ и светът се разлюля. Лио падна на земята и усети, че го покрива лед.

Изправи се треперещ на крака и видя, че върху техния вертолет е паднала най-голямата снежна топка в света, направена от сняг, лед и пръст. Беше с размерите на гараж.

— Добре ли си? — дотича Джейсън до него с Пайпър от другата му страна. И двамата изглеждаха невредими, с изключение на това, че бяха покрити със сняг и кал.

— Да — потръпна Лио, — но мисля, че дължим на онази жена нов хеликоптер.

Пайпър посочи на юг.

— Там се води битка — каза тя, но после се намръщи. — Не… навсякъде около нас е.

Беше права. Звуците от битката отекваха из цялата долина. Снегът и мъглата правеха всякакви изводи несигурни, но изглеждаше, че навсякъде около Вълчия дом се водят схватки.

Зад тях се издигаше домът мечта на Джек Лондон — огромна съборетина от червени и сиви камъни и груби дървени греди. Лио можеше да си представи как е изглеждала преди — комбинация от хижа и замък, нещо, което само един милиардер с много свободно време би построил. Но в мъглата и суграшицата мястото имаше самотен и призрачен вид. Лио лесно можеше да повярва, че останките от онази къща са прокълнати.

— Джейсън! — чу се гласът на момиче.

Талия се появи от мъглата с анорак, покрит със сняг. Държеше лък в ръката си, а колчанът й бе почти празен. Затича се към тях, но успя да направи само няколко крачки, преди някакъв шесторък изрод от земеродните да изскочи от бурята зад нея, надигнал по една тояга във всяка от ръцете си.

— Внимавай! — извика Лио. Те хукнаха да помогнат, но Талия държеше нещата под контрол. Тя направи кълбо във въздуха и изстреля стрела, преди да се приземи на едно коляно с ловкостта на гимнастик. Чудовището получи сребърна стрела между очите и се разпадна на буца глина.

Талия се изправи и взе стрелата си, но върхът й бе счупен.

— Тази бе последната ми — каза тя и ритна презрително буцата пръст. — Глупаво същество!

— Но изстрелът бе добър — похвали я Лио.

Както винаги, Талия не му обърна внимание (което несъмнено означаваше, че го намира за все така неустоим). Тя прегърна Джейсън и кимна на Пайпър.

— Идвате точно навреме. Ловджийките ми държат периметър около имението, но всеки миг очаквам да ни пробият.

— Земеродни? — попита Джейсън.

— И вълците на Ликаон. — Талия издуха една висулка от носа си. — А също и духове на бурята.

— Но ние ги отнесохме на Еол! — възрази Пайпър.

— А той се опита да ни убие — напомни й Лио. — Може би отново помага на Гея.

— Не зная — отвърна Талия, — но чудовищата се появяват почти толкова бързо, колкото ние ги унищожаваме. Лесно бе да завладеем Вълчия дом — изненадахме стражите и ги пратихме в Тартара. Но после се разрази тази странна виелица и започнаха да ни нападат орди чудовища. Сега сме обкръжени. Не знам кой или какво води атаката, но мисля, че е планирана. Това е смъртоносен капан, предвиден за всеки, който се опита да освободи Хера.

— А тя къде е? — попита Джейсън.

— Вътре — каза Талия. — Опитахме се да я освободим, но не знаем как да счупим клетката. До залеза остават само няколко минути. Според Хера в същия миг Порфирион ще се прероди. Освен това повечето чудовища стават по-силни през нощта. Ако не успеем да освободим Хера скоро…

Нямаше нужда да довършва.

Лио, Джейсън и Пайпър я последваха към останките от имението.

Джейсън мина през прага и незабавно рухна.

— Ей! — хвана го Лио. — Какво ти става?

— Това място… — поклати глава Джейсън — съжалявам. Спомените внезапно ме връхлетяха.

— Значи си бил тук? — попита Пайпър.

— И двамата бяхме — каза Талия с мрачно изражение, все едно си припомняше нечия смърт. — Мама ни доведе тук, когато Джейсън беше малък. Остави го и ми каза, че е мъртъв. А той просто изчезна.

— Тя ме остави на вълците — промърмори Джейсън. — Така искаше Хера. Дадоха ме на Лупа.

— Тази част не я знаех — намръщи се Талия. — Коя е Лупа?

В този момент сградата се разтърси от експлозия. Отвън се издигна огромен облак във формата на гъба, от който падаха сняг и лед. Приличаше на ядрен взрив, който излъчва студ вместо жега.

— Може би сега не е най-доброто време за разговори — подхвърли Лио. — Покажи ни богинята.

Веднъж попаднал вътре, Джейсън сякаш се съвзе. Къщата беше построена във формата на издължен полукръг и той ги поведе между двете крила към вътрешен двор с изпразнен басейн. На дъното му, точно както бе сънувал, се издигаха две спирали от камък и корени, които бяха пробили основите.

Една от спиралите бе много по-голяма от другата — огромна тъмна грамада, висока около шест метра. На Лио тя му приличаше на каменен ковчег и иззад корените той успя да различи глава, широки рамене, мощни ръце и гръден кош. Все едно създанието бе заровено в земята.

Но не беше заровено.

Издигаше се.

В другия край на басейна имаше по-малка спирала, чиито корени не бяха вплетени така плътно. Все пак всеки от корените бе дебел като телефонен стълб, а между тях имаше толкова малко място, че Лио се съмняваше, че ще може да провре и ръката си. Но виждаше какво има вътре. В центъра на клетката бе Тия Калида.

Тя изглеждаше точно както я помнеше Лио — с тъмна коса, скрита от воал, с черните дрехи на вдовица, със сбръчкано лице, върху което блестяха страшни очи.

Но не излъчваше някаква сила. Приличаше на обикновена смъртна. Добрата стара луда детегледачка.

Лио скочи в басейна и приближи клетката.

— Hola, Tia28. Проблем ли има?

Тя кръстоса ръце и въздъхна.

— Не ме изследвай все едно съм някоя от машинариите ти, Лио Валдес? Измъкни ме оттук?

Талия пристъпи до него и погледна клетката с неприязън. А може би гледаше богинята.

— Опитахме всичко, което можахме да измислим, Лио, но може би работихме без желание. Ако зависеше от мен, щях да я оставя тук.

— Ах, Талия Грейс — каза богинята, — само да се измъкна и ще съжаляваш, че си се родила.

— Не се хаби — излая Талия. — Ти си проклятие за всяко дете на Зевс от векове насам. Изпрати онези пощурели говеда срещу приятелката ми Анабет…

— Тя няма обноски!

— Изпусна онази статуя в краката ми…

— Беше случайно!

— И ми отне брата! — гласът на Талия потрепери от емоцията, насъбрана в нея. — Точно тук, на това място! Ти съсипа живота ни! Трябва да те оставим на Гея!

— Ей — намеси се Джейсън, — Талия… сестричке… знам. Но сега не е моментът за това. Трябва да помогнеш на ловджийките си.

Талия стисна зъби.

— Хубаво. Но го правя за теб, Джейсън. Мен ако питаш, тя не си заслужава усилията.

Талия се обърна, излезе от басейна, а след това и от сградата.

Лио погледна към Хера с нещо като уважение.

— Каква е тая история с говедата?

— Съсредоточи се върху клетката, Лио — изръмжа тя. — А, Джейсън, ти си по-мъдър от сестра си. Добре съм избрала своя шампион.

— Аз не съм ваш шампион, госпожо — каза Джейсън, — помагам ви, защото откраднахте спомените ми, а алтернативата е дори по-лоша от вас. И като стана дума за това, какво е онова там? — Той посочи с глава грамадния гранитен ковчег.

Лио може би си въобразяваше, но му се струваше, че е пораснал, откакто пристигнаха.

— Това, Джейсън — каза Хера, — е прераждането на царя на гигантите.

— Отвратително — обади се Пайпър.

— Наистина — съгласи се Хера. — Порфирион е най-могъщият от своя вид. Гея е изразходвала огромна сила, за да го съживи отново. Моята сила. Седмици наред слабея, докато същността ми си отива, за да може той да получи ново тяло.

— Значи си нещо като нагревател — обади се Лио — или тор.

Богинята го погледна лошо, но на него не му пукаше. Тази баба му бе правила живота черен, откакто беше бебе. Имаше право да се пошегува малко.

— Шегувай се колкото си искаш — каза Хера с леден глас, — но щом слънцето залезе, всичко ще приключи. Гигантът ще се пробуди и ще ми предложи избор. Да се омъжа за него или да бъда погълната от земята. А аз не мога да се омъжа за него. Всички ще бъдем унищожени. А когато аз умра, Гея ще се пробуди.

Лио се намръщи към спиралата.

— Не можем ли да го взривим с нещо?

— Нямате тази сила без мен — обясни Хера. — Все едно да искаш да взривиш планина.

— Това вече го направихме — обади се Джейсън.

— Просто побързайте и ме освободете! — кресна Хера.

Джейсън се почеса по главата.

— Лио, ще се справиш ли?

— Не зная — отвърна Лио, стараейки се да не се паникьосва. — Но ако тя е богиня, защо тогава не е успяла да се освободи сама?

Хера започна да обикаля клетката си, ругаейки на старогръцки.

— Използвай мозъка си, Лио Валдес. Избрах те заради интелекта. Веднъж хванат, никой бог не може да се освободи, силата му е безполезна. Татко ти веднъж ме плени със златен стол. Беше толкова унизително! Трябваше да го моля за свободата си и да му се извиня, задето съм го изхвърлила от Олимп.

— На мен ми звучи справедливо — отвърна Лио.

Хера го изгледа с божествена злоба.

— Наблюдавах те от дете, сине на Хефест, понеже знаех, че можеш да ми помогнеш в този миг. Ако някой може да унищожи този урод, това си ти.

— Но то не е машина. То е все едно Гея е извадила ръката си от земята и… — Лио се замая. Спомни си онзи ред от пророчеството. „Клетката ще строшат гълъбът и наковалнята.“

— Я чакай малко! Имам идея. Пайпър, трябваш ми. Нужно ще ми е и малко време.

Внезапно въздухът стана леденостуден. Температурата падна толкова бързо, че устните на Лио се напукаха и дъхът му излезе на пара. Мраз покри стените на Вълчия дом и в него нахлуха венти. Но вместо на крилати мъже, те приличаха на коне с тела от буреносни облаци и гриви, в които блестяха мълнии. От хълбоците на някои стърчаха сребърни стрели, а зад тях идеха върколаци с блестящи червени очи и шесторъки земеродни.

Пайпър извади кинжала си. Джейсън грабна една заледена дъска от пода на басейна. Лио бръкна в колана си, но бе толкова изненадан, че извади само пакетче ментови бонбони. Той ги метна настрана с надеждата никой да не е забелязал гафа му и извади чука.

Един от вълците пристъпи напред. Влачеше за крака статуя на човек в естествен размер. В края на басейна вълкът отвори челюсти и пусна статуята така, че всички да я видят. Беше ледената скулптура на момиче с щръкнала черна коса, лък и изненадано изражение на лицето.

— Талия! — Джейсън хукна напред, но Пайпър и Лио го удържаха. Земята около статуята на Талия вече се бе покрила с лед. Лио се страхуваше, че ако Джейсън я докосне, също ще замръзне.

— Кой направи това? — извика Джейсън и цялото му тяло започна да пращи от електричество. — Ще го убия собственоръчно!

Иззад гърбовете на чудовищата Лио чу смеха на момиче — ясен и студен. Тя се появи от мъглата със снежнобялата си рокля и сребърна корона, поставена върху дълга черна коса. Погледна ги с дълбоките си кафяви очи, които Лио бе сметнал за толкова красиви в Квебек.

— Bon soir, mes amis29 — каза Хиона, богинята на снега.

После погледна Лио и се усмихна смразяващо. — За нещастие, сине на Хефест, времето е нещо, с което точно сега не разполагаш.