Изчезналият герой

VII. Джейсън

В мига, в който видя къщата, Джейсън осъзна, че е обречен.

— Ето ни! — каза весело Дрю. — Това е голямата къща, главният щаб на лагера.

Не изглеждаше много заплашително — имение на четири етажа, боядисано в светлосиньо, с бели прозорци. На обкръжаващата го веранда имаше шезлонги, маса за карти и празна инвалидна количка. Веещи се от вятъра звънци с формата на нимфи се превръщаха току в дървета, докато се въртяха. Джейсън можеше да си представи как симпатични старци идват тук на почивка през лятото, сядат на верандата и отпиват сливов сок, докато гледат залеза.

И въпреки това имаше чувството, че прозорците са втренчили в него гневни погледи. Отворената врата изглеждаше готова да го погълне. На най-високия фронтон един оформен като орел ветропоказател се завъртя и посочи към него, сякаш му казваше да си върви.

Всяка молекула в тялото на Джейсън му крещеше, че е на вражеска територия.

— Не трябва да съм тук — каза той.

Дрю го прегърна свойски.

— О, моля те. Точно тук ти е мястото, готин. Повярвай ми. Виждала съм много герои.

Дрю ухаеше на Коледа — странна комбинация от бор и индийско орехче. Джейсън се зачуди дали тя винаги ухае така, или ползва някакъв специален празничен парфюм. Розовата й очна линия го разсейваше. Всеки път, когато мигнеше, той автоматично поглеждаше към нея. Вероятно това бе идеята — да подчертае топлите и кафяви очи. Беше хубава. Безспорно. Но караше Джейсън да се чувства неудобно.

Той се отърси от ръката й колкото е възможно по-деликатно.

— Виж, оценявам…

— Моля те — прекъсна го Дрю, — кажи ми, че не си влюбен в другото момиче. Царицата на просяците.

— За Пайпър ли говориш. Ами…

Джейсън не знаеше как да отговори. Не смяташе, че е виждал Пайпър преди, но се чувстваше някак си виновен за това. Знаеше, че не бива да е на това място. Че не бива да се сприятелява с тези хора. Още по-малко да се влюбва в някоя от тях. И все пак…

Пайпър бе държала ръката му в автобуса. Вярваше, че му е гадже. Бе се държала смело на пътеката над Големия каньон, борейки се с вентите. Когато Джейсън я спаси, като я прегърна във въздуха, не можеше да не признае, че му се бе приискало да я целуне.

Но това не беше редно. Та той дори не знаеше коя е. Не можеше да си позволи да си играе с чувствата й по този начин.

Дрю вдигна очи.

— Нека ти помогна, готин. Заслужаваш повече. Изглеждаш страхотно и очевидно си талантлив.

Тя обаче не гледаше към него, забеляза той. Вместо това се взираше в празното пространство над главата му.

— Очакваш знак — предположи той. — Като този, който изскочи над главата на Лио.

— Моля? Не! Искам да кажа… да. От това, което чух, ти явно си доста могъщ, нали така? Ще станеш важен човек в лагера и затова предполагам, че всеки момент ще бъдеш признат. Нямам търпение да видя това. Бих искала постоянно да бъда до теб! Та, кажи сега, майка ти ли е богиня, или баща ти? Моля те, кажи ми, че не е майка ти. Ще бъде ужасно, ако се окажеш дете на Афродита.

— Защо?

— Тогава ще се окаже, че си ми наполовина брат, глупчо. Не може да ходиш с някой от собствената си хижа. Гадно е.

— Но не са ли всички богове роднини? — попита Джейсън. — Нали всички тук са братовчеди?

— Много си сладък. Миличък, това не се брои, важен е родителят. Да излизаш с някой от друга хижа не е никакъв проблем. Казвай сега — ти син на бог ли си, или на богиня?

Както обикновено, Джейсън не знаеше отговора. Той погледна нагоре, но над главата му не се показа нищо. На върха на голямата къща ветропоказателят все още гледаше към него, сякаш орелът искаше да му каже: „Върви си, хлапе, докато все още можеш“.

Тогава Джейсън чу шум от стъпки по верандата.

Всъщност на подкови.

— Хирон! — извика Дрю. — Това е Джейсън. Той е страхотен!

Джейсън отскочи назад толкова бързо, че почти падна. На ъгъла на верандата се бе появил конник. Само дето всъщност не беше конник, а наполовина кон. От кръста нагоре си бе човек — с къдрава кафява коса и добре поддържана брада. Носеше тениска, на която пишеше НАЙ-ДОБРИЯТ КЕНТАВЪР В СВЕТА, а на гърба си имаше лък и колчан със стрели. Беше толкова висок, че трябваше да се наведе, за да не удари лампите. Вероятно защото от кръста надолу бе бял жребец.

Хирон понечи да се усмихне на Джейсън. След което пребледня.

— Ти… — Очите на кентавъра светнаха като на притиснато в ъгъла животно. — Ти трябва да си мъртъв.

Хирон нареди на Джейсън — всъщност го покани, но си прозвуча като заповед — да влезе в къщата и отпрати Дрю към хижата й, което не я зарадва особено. След това кентавърът приближи с тропот една празна инвалидна количка, свали лъка и колчана си и влезе в нея. Тя се отвори като кутия на фокусник и Хирон внимателно стъпи върху нея със задните си крака. Успя да влезе вътре, макар това да бе невъзможно наглед. Джейсън си представяше звуци като от даващ на заден ход камион, докато долната част на кентавъра изчезваше. Столът се затвори и с пукване пред него изскочиха чифт фалшиви човешки крака, покрити със завивка. Така Хирон изглеждаше като обикновен смъртен в инвалидна количка.

— Последвай ме — нареди той, — имаме лимонада.

Гостната изглеждаше като погълната от джунгла. Лози се спускаха от стените и тавана, което Джейсън намери за малко странно. Той не мислеше, че растенията могат да растат така във вътрешността на някоя къща. Особено през зимата. Тези обаче бяха яркозелени, при това отрупани с червено грозде.

Няколко кожени кресла бяха разположени срещу каменна камина, в която пукаше огън. В единия ъгъл бибипкаше стара игра с Пакмен, а по стените имаше различни видове маски — усмихнати или намръщени гръцки театрални, английски карнавални, венециански, с клюнове, дървени африкански, американски с пера. Лозите излизаха през устите им подобно на езици. През очите на някои се подаваше червено грозде.

Ала най-странна бе препарираната леопардова глава над камината. Изглеждаше толкова реалистична, че очите й сякаш следваха Джейсън. Когато го изръмжа, момчето почти припадна.

— Стига, Сеймор — скара й се Хирон. — Джейсън е приятел. Дръж се прилично.

— Това нещо е живо! — възкликна Джейсън.

Хирон бръкна в страничния джоб на инвалидната си количка и извади оттам две кучешки бисквити, след което ги метна към леопарда. Той, от своя страна, ги глътна и се облиза.

— Прощавай за декора — каза Хирон. — Това е подарък от стария ни директор, направен преди да го извикат обратно на Олимп. Сметна, че така няма да го забравим. Но господин Д. има странно чувство за хумор.

— Господин Д. — повтори Джейсън, — тоест Дионис.

— Мхм — Хирон отпи от лимонадата си, макар ръцете му леко да трепереха, — що се отнася до Сеймор, господин Д. го освободи от някаква разпродажба в Лонг Айлънд. Леопардът, както може би знаеш, е свещеното животно на господин Д. и затова той бе ужасен от това, че някой може да го препарира. Реши да му вдъхне живот, воден от логиката, че животът на една препарирана глава е за предпочитане пред липсата на какъвто и да е такъв. Аз само бих казал, че е за предпочитане пред съдбата на предишния собственик на Сеймор.

Леопардът оголи зъби и подуши въздуха, сякаш търсеше още бисквити.

— Но след като е само глава — попита Джейсън, — къде отива храната, която изяжда?

— По-добре не питай — отговори Хирон. — Моля, седни.

Джейсън си сипа малко лимонада, макар стомахът му да бе неспокоен. Хирон се облегна на стола си и опита да се усмихне, но Джейсън виждаше, че е насила. Очите на стареца бяха дълбоки и тъмни като кладенци.

— Е, Джейсън — каза той, — имаш ли нещо против да ми кажеш… хм… откъде си?

— Ще ми се да знаех — Джейсън му разказа всичко, като започна със събуждането си в автобуса и завърши с катастрофата в лагера на нечистокръвните. Не виждаше полза да крие подробности, а и Хирон бе добър слушател. Той не реагира на историята по друг начин, освен с кимване към младежа да продължи.

Когато Джейсън свърши, старецът отпи от лимонадата си.

— Така — каза Хирон, — предполагам, че ти също имаш въпроси към мен.

— Само един — призна Джейсън. — Какво имахте предвид, когато казахте, че трябва да съм мъртъв?

Хирон го погледна загрижено, сякаш очакваше Джейсън всеки момент да избухне.

— Момчето ми, не знаеш ли какво означават белезите на ръката ти? Цветът на тениската ти? Нищо ли не си спомняш?

Джейсън погледна към татуировката от вътрешната страна на ръката си — буквите SPQR, орелът, дванайсетте прави черти.

— Не — каза той, — нищо.

— А знаеш ли къде си? — продължи Хирон. — Разбираш ли какво е това място? Досещаш ли се кой съм аз?

— Ти си кентавърът Хирон — отговори Джейсън. — Подозирам, си същият, за който разказват старите митове — този, който обучавал гръцките герои като Херакъл. Това е лагер за полубогове, децата на господарите от Олимп.

— Ти смяташ, че боговете на Олимп все още съществуват?

— Да — отговори незабавно Джейсън, — не мисля, че трябва да ги богословим, като им принасяме в жертви пилета например, но те са още тук, защото са важна част от цивилизацията. Местят се от страна в страна в зависимост от силата й. Така от Древна Гърция се пренесли в Рим.

— И аз не бих могъл да го кажа по-добре — нещо в гласа на Хирон се бе променило. — Значи вече знаеш, че боговете съществуват. Предполагам, вече си бил признат?

— Може би — отговори Джейсън. — Не съм сигурен.

Леопардовата глава изръмжа.

Хирон зачака и Джейсън разбра какво се бе случило. Кентавърът без предупреждение бе заговорил на друг език и Джейсън го бе разбрал, отговаряйки автоматично на същия този език.

— Quis erat… — Джейсън се спря и с усилие продължи на английски — какво стана?

— Знаеш латински — отбеляза Хирон. — Повечето полубогове познават отделни фрази, разбира се. Това е в кръвта им. Но не както старогръцкия. Никой не говори латински гладко, без да го практикува.

Джейсън се опита да разбере какво значи това, но прекалено много парченца от паметта му липсваха. Все още имаше чувството, че не бива да е тук. Беше грешно. Опасно. Но поне Хирон не го застрашаваше. Всъщност кентавърът изглеждаше загрижен за него. Притеснен за безопасността му.

Огънят се отрази в очите на Хирон и те сякаш пламнаха.

— Обучавал съм героя, на който си кръстен, знаеш ли. Язон. Той имаше тежък живот. Виждал съм как много герои идват и си отиват. Някои заживяват щастливо след подвизите си. Повечето обаче умират млади. Всеки път, когато някой от учениците ми загине, сърцето ми се къса, все едно съм загубил свое дете. Но ти не си като децата, които съм обучавал. Присъствието ти тук може да има катастрофални последици.

— Благодаря — каза Джейсън. — Сигурно сте много вдъхновяващ като учител.

— Съжалявам, момчето ми. Но е вярно. Надявах се след успеха на Пърси…

— Имате предвид Пърси Джаксън. Приятеля на Анабет, който е изчезнал.

Хирон кимна.

— Надявах се, че след успеха му във войната с титаните и спасяването на Олимп ще получим мир. Че ще се насладя на един последен триумф, на един щастлив завършек и тихо и кротко ще се пенсионирам. Но трябваше да се досетя. Последната глава наближава, точно както преди. Най-лошото тепърва предстои.

— Д-добре — отвърна Джейсън. — Последната глава, която се е случила преди, идва отново. Най-лошото предстои. Звучи забавно, но не можем ли да се върнем на частта, в която се предполага да съм умрял? Мен тя ме притеснява.

— Опасявам се, че не мога да отговоря, момчето ми. Заклел съм се в река Стикс и всичко свято, че никога… — Хирон се намръщи. — Но ето, че ти си тук, което нарушава същата тази клетва. Това също не би трябвало да е възможно. Не разбирам. Кой би направил такова нещо? Кой…

Сеймор изрева. Устата му замръзна наполовина отворена. Старата аркадна игра спря да бибипка. Огънят също спря да пука, а пламъците му се втвърдиха като червено стъкло. Маските се втренчиха безмълвно в Джейсън, опулили гротескни очи от грозде и оплезили езици от листа.

— Хирон — попита Джейсън, — какво става?

Но старият кентавър също бе замръзнал. Джейсън скочи от креслото, но Хирон продължи да се взира в същата точка с уста, отворена в средата на изречението. Очите му не мигаха. Гърдите му не се повдигаха.

— Джейсън — долетя глас.

В един ужасен миг той си помисли, че леопардът е проговорил. След това от устата на животното блъвна тъмна мъгла и през главата на Джейсън пробяга още по-ужасна мисъл: Духове на бурята!

Той извади златната монета от джоба си. С едно завъртане тя се превърна в меч.

Мъглата прие вида на жена в тъмни дрехи. Лицето й бе скрито от качулка, но очите и блестяха в мрака. На рамото си носеше наметало от козя кожа. Джейсън не бе сигурен как е разбрал последното, но някак си разбра, че е важно.

— Нима ще нападнеш своя покровител? — скара му се жената. Гласът й отекна в главата на Джейсън. — Свали меча си.

— Коя си ти? — попита той. — Как успя…

— Времето ми е ограничено, Джейсън. Затворът ми става все по-мощен с всеки изминал час. Цял месец ми бе необходим, за да направя и най-дребната магия от него. Успях да те доведа тук, но сега ми остава малко време и още по-малко сила. Може би говоря с теб за последно.

— Ти си затворница? — Джейсън сметна, че засега няма нужда да сваля меча си. — Виж, не помня коя си, но не си ми покровител.

— Помниш ме — настоя тя. — Познавам те от рождението ти.

— Аз обаче не те помня. Не помня нищо.

— Да — съгласи се тя, — това също бе необходимо. Преди много години баща ти подари живота ти на мен, за да успокои гнева ми. Нарече те Джейсън на моя любимец сред смъртните. Ти ми принадлежиш.

— Ей — възрази Джейсън, — аз не принадлежа никому.

— Настъпи мигът да изплатиш своя дълг — каза тя. — Намери затвора ми. Освободи ме или техният цар ще се надигне от земята и аз ще бъда унищожена. А ти никога не ще върнеш паметта си.

— Заплашваш ли ме? Ти ли открадна спомените ми?

— Времето ти вече тече, Джейсън. След четири дни настъпва изгревът на зимното слънцестоене. Дотогава трябва да си ме освободил. Не ме проваляй.

Мрачната жена изчезна и мъглата се прибра обратно в устата на леопарда.

Времето продължи нормалния си ход. Ревът на Сеймор премина в кашлица, взе едно бе лапнал топка косми. Огънят започна отново да пука, аркадната машина да бибибка. А Хирон продължи:

— … би посмял да направи такова нещо?

— Вероятно дамата в мъглата — отговори Джейсън.

Хирон го погледна изненадано.

— Но ти не седеше ли… Защо си извадил меча си?

— Не искам да го казвам, но… мисля, че леопардът ви току-що изяде една богиня.

Той разказа на Хирон за спирането на времето и появата на тъмната мъглива фигура, изчезнала в устата на Сеймор.

— Това — промърмори Хирон — обяснява много неща.

— Тогава защо не обясниш тези неща и на мен? — попита го Джейсън. — Моля те.

Но преди Хирон да може да отвърне каквото и да е било, по верандата отекнаха стъпки. Предната врата се отвори и Анабет влезе заедно с червенокосо момиче. Двете влачеха със себе си Пайпър, чиято глава се клатушкаше, сякаш бе припаднала.

— Какво стана? — втурна се към нея Джейсън. — Какво и е?

— Хижата на Хера — изпъшка Анабет, все едно бе тичала през целия път дотук, — ужасно видение…

Червенокосото момиче погледна нагоре и Джейсън видя сълзи в очите му.

— Мисля… — изхлипа тя, — че съм я убила.