Изчезналият герой

XXIII. Лио

На Лио му се щеше драконът да не се бе приземявал върху химическите тоалетни. От всички възможни места за кацане Фестус бе избрал да се разбие в дузина сини кабинки в двора и ги бе разбил всичките. За щастие те не бяха ползвани от много време, а и огненият взрив от катастрофата бе унищожил по-голямата част от съдържанието им. Въпреки това от руините се стичаха отвратителни химикали, през които Лио трябваше да премине, опитвайки се да не диша през носа. Валеше сняг на парцали, но драконът бе толкова горещ, че от него се издигаше пара. Това, разбира се, не притесни Лио.

След няколко минути, през които се бе покатерил върху безжизненото тяло на Фестус, Лио започна да се дразни. Драконът изглеждаше съвсем наред. Да, паднал беше от небето, приземявайки се с гръм и трясък, но по тялото му нямаше дори една вдлъбнатина. Експлозията явно бе причинена от разни газове, натрупани в тоалетните, а не от самия дракон. Крилете на Фестус бяха здрави. Нищо по него не изглеждаше счупено.

Нямаше причина за катастрофата.

— Вината не е моя — промърмори Лио. — Фестус, поставяш ме в лоша светлина.

След което отвори контролния панел на главата на дракона. Сърцето му прескочи един удар.

— О, Фестус, какво е станало?

Инсталацията бе замръзнала. Лио знаеше, че вчера тя си беше съвсем наред. Постарал се бе да смени ръждясалите жици, но нещо бе предизвикало замразяване в главата на дракона, където по принцип бе твърде топло, за да се образува лед. Именно ледът бе накарал инсталацията да прегрее, а главният диск — да изгори.

Лио нямаше представа защо това се е случило. Драконът наистина бе стар, но въпреки това…

Не беше проблем да смени жиците. Но повредения диск — това вече бе лошо. Гръцките букви, издълбани по краищата — по всяка вероятност с магия — се бяха размазали и овъглили. Имаше само една част от хардуера, която Лио не можеше да смени. И тя се беше повредила.

Отново.

Представи си гласа на майка си: „Повечето проблеми изглеждат по-сериозни, отколкото са в действителност, малкият ми. Няма нещо, което да не може да бъде поправено.“

Майка му можеше да поправи почти всичко, но пък Лио бе сигурен, че тя никога не е работила върху петдесетгодишен вълшебен метален дракон.

Той стисна зъби и реши, че трябва да опита. Нямаше намерение да ходи пеша от Детройт до Чикаго насред зимната виелица и нямаше да провали приятелите си.

— Добре — промърмори той и отърси снега от раменете си, — дай ми четка за почистване на фини детайли, ръкавици от нитрил и опаковка аерозол за чистене.

Коланът се подчини. Лио не можа да не се усмихне, докато вадеше пособията. Наистина джобовете имаха своите ограничения и не можеха да му дадат вълшебни оръжия като меча на Джейсън или огромни предмети като резачка, например. Знаеше, защото го бе опитал. Също така бе установил, че ако поръча много неща едновременно, коланът има нужда от охлаждане, за да проработи отново. Колкото по-сложно нещо искаше, толкова по-дълго трябваше да се охлажда. Но за малки неща, каквито складираше всяка работилница, нямаше проблем.

Той започна да чисти главния диск. Докато работеше, върху изстиващия дракон започва да се трупа сняг. От време на време Лио спираше работа и призоваваше огън, за да го разтопи, но през по-голямата част от времето работеше „на автопилот“ — ръцете му вършеха всичко сами, а мислите му блуждаеха.

Лио не можеше да повярва колко глупаво се бе държал в палата на Борей. Трябваше да се досети, че семейство зимни богове ще намразят на мига сина на бога на огъня. Да води огнедишащ дракон в леденото им имение определено не беше най-умната му постъпка. И все пак ненавиждаше чувството, че е натрапник. Джейсън и Пайпър посетиха тронната зала. Лио трябваше да чака отпред с Кал, бога на хокея и контузиите в главата.

„Огънят е лош“ — бе му казал Кал. И беше прав. Лио не можеше да крие истината от приятелите си вечно. Още от лагера на нечистокръвните се смущаваше от онзи ред във великото пророчество, който гласеше: „През огън или буря ще премине светът“.

Лио беше огненият полубог, първият от 1666 година насам, когато бе изгорял Лондон. Ако кажеше на приятелите си какво може да прави наистина (Хора, знаете ли, че мога да унищожа света!), дали биха го приели обратно в лагера?

Щеше да му се наложи да бяга отново. И макар че нямаше да му е за първи път, идеята звучеше депресираща.

А после бе дошъл и проблемът с Хиона. Мацката беше готина. Лио знаеше, че се бе държал като пълен идиот, но не можа да се сдържи. Беше дал дрехите си за експресно почистване в хотела, което бе яко. Беше си пригладил косата, което не беше лесна работа, дори беше открил, че коланът му доставя ментови бонбони — все с надеждата да се запознае с нея.

Естествено, всичко се оказа напразно.

Чувстваше се изолиран през целия си живот. Нежелан от роднините си, домовете за сираци, всички останали… Дори в училището „Уилдърнес“ Лио се бе чувствал излишен, когато Джейсън и Пайпър — неговите единствени приятели, се бяха влюбили един в друг. Бе щастлив за тях, но усещаше, че вече нямат нужда от него.

Когато разбра, че цялото време, прекарано с Джейсън в училище, е било илюзия — нещо като бъг на паметта, — Лио тайничко се бе развълнувал. Това си беше шанс за рестартиране! Сега обаче Джейсън и Пайпър отново хлътваха един по друг — това беше очевидно от начина, по който се държаха в магазина сега, от това, че искаха да са насаме, без Лио да им се пречка. И какво бе очаквал наистина? Отново се оказваше излишен. Хиона просто му го беше показала по-бързо от друг път.

— Стига, Валдес! — скастри се той наум. — Никой няма да ти свири на цигулка, понеже си маловажен. Оправи сега тъпия дракон.

Потъна в работата си така дълбоко, че изгуби представа колко време е минало, когато чу гласа.

„Грешиш, Лио.“

Той изпусна четката върху главата на дракона. Изправи се, но не видя никого. После погледна към земята. Снегът, химикалите от тоалетните и дори асфалтът се гънеха като течни, а върху зона от три метра се образуваха очи, нос и уста — гигантското лице на спяща жена.

Тя не говореше. Не точно. Устните й не помръдваха. Но Лио чуваше гласа й в главата си, сякаш вибрациите идваха от земята към краката му и отекваха в скелета му. „Имат отчаяна нужда от теб — каза жената. — В някои отношения ти си най-важният от седмината. Като контролния диск в мозъка на дракона. Без теб силата на останалите е без значение. Няма да ме стигнат, няма да ме спрат. Докато накрая не се събудя.“

— Ти. — Лио трепереше толкова силно, че не бе сигурен дали е проговорил на глас. Не бе чувал този глас от години, но това беше тя.

Жената от пръст.

Жената от магазина.

— Ти уби мама.

Лицето се изкриви в усмивка, сякаш жената сънуваше приятен сън.

„Ах, мили ми Лио. Аз също съм твоя майка. Аз съм Майката на всичко. Не ми пречи. Върви си. Остави моят син Порфирион да стане цар и ще облекча мъките ти. Ще стъпваш леко по земята!“

Лио грабна най-близкия предмет, който намери — една тоалетна седалка, — и го метна към лицето.

— Остави ме на мира!

Тоалетната седалка потъна в течната земя. Снегът и химикалите избълбукаха и лицето изчезна.

Лио загледа земята в очакване лицето да се появи отново. Но то не го направи. Лио искаше да си представи, че си го е въобразил.

Тогава чу трясък от фабриката — все едно се бяха ударили два камиона. Метал се изкриви и заскърца, а шумът отекна наоколо.

Лио веднага разбра, че Джейсън и Пайпър са в беда.

„Върви си“ — каза гласът.

— Надявай се — изръмжа Лио. — Искам най-големия чук, който има.

Той извади от колана си чук от килограм и половина, чиято метална глава бе с големина на печен картоф. Сетне скочи от гърба на дракона и се затича към магазина.