Изчезналият герой

XXVI. Джейсън

Джейсън се притесни, че ще изпуснат мишената си. Този вентус бе бърз като… ами, като вятъра.

— По-бързо! — извика той.

— Братле — отвърна Лио, — ако приближа още малко, ще ни забележат. Бронзовият дракон не е точно самолет „Стелт“, нали разбираш?

— Намали! — повиши глас Пайпър.

Духът на бурята се гмурна сред улиците на града. Фестус се опита да го последва, но крилете му бяха твърде големи. Лявото от тях закачи ъгъла на една сграда и сряза едно каменно чудовище, преди Лио да полети обратно нагоре.

— Движи се над сградите — предложи Джейсън, — ще го проследим оттам.

— Да те оставя ли на теб да караш това чудо? — изръмжа Лио, но направи това, за което го помоли Джейсън.

След няколко минути Джейсън отново забеляза духа, който се носеше по улиците без ясна цел — събаряше пешеходци, развяваше знамена и караше колите да поднасят.

— Страхотно — отбеляза Пайпър, — те са двама.

Права беше. Вторият вентус се появи иззад ъгъла на хотел „Ренесанс“ и долетя до първия. Двамата започнаха лудешки танц, политайки към върха на един небостъргач, изкривявайки една радиокула и гмуркайки се обратно към улицата.

— Тия пичове нямат нужда от повече кофеин — отбеляза Лио.

— Предполагам, че Чикаго е добро място за тях — каза Пайпър, — никой няма да забележи поредните два зли полъха.

— Доста повече от два са обаче — добави Джейсън. — Вижте!

Драконът зави по един широк булевард, за да стигне до парк с езеро. Там се бяха събрали поне дузина духове на бурята, които кръжаха около някакъв паметник.

— Според вас кой от тях е Дилън? — попита Лио. — Бих искал да го ударя с нещо.

Джейсън обаче гледаше паметника. Колкото повече приближаваха към него, толкова по-бясно биеше сърцето му. Той всъщност бе обществен фонтан, но изображението му се струваше смразяващо познато. Два пететажни монолита се издигаха от краищата на дълъг гранитен басейн. Те бяха построени от видеоекрани, които заедно изобразяваха лицето на гигант, бълващ вода в басейна.

Може и да беше съвпадение, но това приличаше на високотехнологична версия на порутения басейн от сънищата му — особено с монолитите в двата края. Докато Джейсън го наблюдаваше, образът на екрана се смени с лицето на спяща жена.

— Лио — започна нервно той.

— Виждам я — отвърна Лио, — не ми харесва, но я виждам.

В същия миг екраните потъмняха. Вентите се събраха в един голям облак и се спуснаха към фонтана, като извисиха водната струя почти до размера на монолитите. Сетне се вмъкнаха в центъра, извадиха една запушалка и изчезнаха под земята.

— Но те се спуснаха по водосточната тръба! — каза Пайпър. — Как се предполага, че трябва да ги последваме?

— Може би не трябва — отговори Лио. — Този фонтан не ме изпълва с хубави предчувствия. Не трябваше ли да се пазим от земята?

Джейсън бе на същото мнение, но знаеше, че трябва да последват вентите. Това бе единственият им шанс да продължат напред. Трябваше да открият Хера, а до слънцестоенето оставаха само два дни.

— Свали ни в онзи парк — предложи той. — Ще продължим пеш.

Фестус се приземи на открита местност край езерото. Имаше табели с името на мястото — „Гранд Парк“. Джейсън предположи, че през лятото то сигурно бе приятно, но сега приличаше на ледена пустош. Огромните метални лапи на дракона просъскаха, когато докоснаха земята. Фестус плесна нещастно с криле и избълва струя пламък в небето, но наоколо нямаше никой, който да види това. Вятърът, идващ от езерото, бе леденостуден. Всички нормални хора си бяха вкъщи. Очите на Джейсън го заболяха и той едвам виждаше.

Щом слязоха на земята, драконът Фестус потропа с крака. Едно от рубинените му очи започна да мъждука, сякаш им намигваше.

— Това нормално ли е? — попита Джейсън.

Лио взе едно гумено чукче от торбата с инструменти. Удари повреденото око на дракона и то отново светна.

— Да — каза Лио, — Фестус обаче не може да остане тук, в средата на парка. Може да го приберат в някой приют за изгубени дракони. Ех, ако имах кучешка свирка…

Той потърси из торбичките на колана си, но не откри нищо.

— Доста специализирано, а? — предположи той. — Добре, искам просто сигнална свирка. Такива по магазините за машини ги има много.

И този път Лио извади голяма оранжева свирка от пластмаса.

— Тренер Хедж ще ми завиди! Значи, Фестус, слушай сега — рече Лио, изсвирвайки пронизително. Звукът отекна чак до езерото Мичиган, — чуеш ли това, идваш и ме намираш, ясно? Дотогава летиш, където си искаш, но моля те, гледай да не изядеш някой.

Драконът изсумтя и за героите остана надеждата, че това означаваше съгласие. Сетне разпери криле и отлетя във въздуха.

Пайпър направи една крачка и изохка.

— Глезенът? — Джейсън се почувства много зле от това, че е забравил раната й, получена във фабриката с циклопите. — Сигурно нектарът, който ти дадох, вече губи ефект.

— Добре съм — тя потрепери и Джейсън си спомни обещанието си да й намери ново яке. Надяваше се да доживее изпълнението му.

Тя изкуцука още няколко крачки, но за Джейсън бе видимо, че едвам сдържа гримасата си.

— Хайде да се скрием от вятъра — предложи той.

— Във водосточната тръба? — потръпна Пайпър. — Звучи много уютно.

Те се увиха, както можаха, и се насочиха към фонтана.

Ако се вярваше на надписа, монументът се казваше фонтан „Корона“. Вода нямаше, освен някои вече замръзнали локвички. Според Джейсън във фонтана изобщо не трябваше да има вода през зимата. Но пък мониторите показваха лицето на техния загадъчен враг — жената от прах.

Цялото място бе сбъркано.

Застанаха в центъра на фонтана. Не се появи дух, който да опита да ги спре. Мониторите стояха помръкнали. Дупката към каналите бе достатъчно голяма за човек, а към тъмнината се спускаше стълба.

Джейсън слезе пръв. Докато слизаше, той се подготви за отвратителните миризми из каналите, но за щастие в тези нямаше нищо кой знае колко отвратително. Стълбата стигаше до тухлен тунел, който водеше на юг. Вятърът бе топъл и сух, а по пода нямаше почти никаква вода.

Пайпър и Лио слязоха след него.

— Всички канали ли са толкова приятни? — учуди се Пайпър.

— Повярвай ми — каза Лио, — не.

Джейсън се намръщи.

— Ти откъде знаеш?

— Човек, бягал съм шест пъти от различни домове и съм нощувал на наистина отвратителни места. А сега накъде?

Джейсън килна глава, заслуша се и след това посочи на юг.

— Натам.

— Как може да си толкова сигурен? — попита Пайпър.

— Има течение, което вее на юг — обясни Джейсън. — Вероятно вентите са го последвали.

Това не бе особено голяма гаранция, но на никой не му хрумна нищо по-добро. За жалост обаче веднага щом потеглиха, Пайпър залитна и Джейсън трябваше да я хване.

— Глупав глезен! — изруга тя.

— Нека починем — реши Джейсън. — И без това имаме нужда от това. Вече повече от ден пътуваме постоянно. Лио, има ли някаква храна в тези торбички освен ментовите бонбони?

— Мислех, че никога няма да попиташ. Сега ще видите майстор готвач Лио в действие!

Пайпър и Джейсън седнаха на една издатина, а Лио започна да рови из раницата си.

Джейсън бе щастлив от възможността да почине. Все още бе уморен, замаян и гладен. Но най-вече не му се срещаше с онова, което го очакваше. Завъртя златната монета между пръстите си.

„Ако умреш — бе го предупредила Хера, — ще е от нейната ръка.“

Която и да беше тя. След Хиона, майката на циклопите и загадъчната спяща жена, Джейсън нямаше нужда от поредната луда в живота си.

— Вината не е твоя — каза Пайпър.

Той я погледна неразбиращо.

— Моля?

— За това, че циклопите те изненадаха — поясни тя. — Вината не е твоя.

Той погледна към монетата върху дланта си.

— Глупаво беше. Оставих те сама и влязох в капана им. Трябваше да се досетя…

Той не довърши. Имаше твърде много неща, за които трябваше да се сети. Например кой е, как да се бори с чудовищата, как циклопите примамват жертвите си, имитирайки гласове, скрити в сенките. И още куп други неща. Цялата тази информация трябваше да е в главата му. Той дори знаеше къде точно, но усещаше тези места в ума си като празни джобове. Ако Хера искаше от него да успее, защо бе взела спомените, които можеха да му помогнат? Тя твърдеше, че амнезията му го е запазила жив, но в това нямаше никакъв смисъл. Започна да разбира защо Анабет иска да остави богинята в клетката й.

— Ей! — Пайпър стисна ръката му. — Не се впрягай толкова. Това, че си син на Зевс, не означава, че си човек-армия.

Няколко метра встрани от тях Лио бе напалил малък огън за готвене. Той си тананикаше, докато вадеше припаси от раницата и колана си.

На светлината на пламъците очите на Пайпър сякаш танцуваха. Джейсън ги изучаваше от дни и все още не бе сигурен какъв цвят са.

— Знам, че това е гадно за теб — каза той. — Не само приключението, имам предвид. Начинът, по който се появих в автобуса, мъглата, която измени спомените ти и те накара да мислиш, че аз… сещаш се.

Тя сведе поглед.

— Да. Е, никой от нас не е искал това. Вината не е твоя.

Тя подръпна плитчиците, падащи от двете страни на лицето й. Джейсън отново се зарадва, че тя бе загубила благословията на Афродита. С грим, нови дрехи и съвършена прическа изглеждаше на около двайсет и пет — суперзвезда, с която никога не би имал шанс. Никога не бе мислил, че красотата може да е сила, но Пайпър бе изглеждала силна. Могъща.

Харесваше обикновената Пайпър много повече. Тя беше някой, с когото можеше да си поговори. Но от друга страна, не можеше да изличи и спомена за другата Пайпър. Тя не бе илюзия. Тя също съществуваше. Но оставаше скрита.

— Във фабриката — поде Джейсън — искаше да кажеш нещо за баща си.

Тя поглади с пръст тухлите. Сякаш искаше да изпише писък, който не можеше да извика.

— Така ли?

— Пайпър — каза той, — баща ти е в беда, нали?

Над огъня Лио постави в тиган месо и чушки, които зацвърчаха.

— Скоро ще сме готови — весело се обади той.

Но Пайпър щеше да се разплаче.

— Джейсън… не мога да говоря за това.

— Ние сме приятели. Нека ти помогнем.

Но думите му само влошиха нещата. Тя си пое глътка въздух и потрепери.

— Ще ми се да можеше, но…

— И ето! — обяви Лио.

Той дойде с три чинии, които носеше с една ръка с професионализма на келнер. Джейсън нямаше идея откъде е дошла цялата тази храна, нито как я е приготвил толкова бързо, но изглеждаше фантастично — тако с чушки, говеждо, чипс и доматен сос.

— Лио — изумено го погледна Пайпър, — но как успя…

— Майсторът готвач Лио е на вашите услуги — каза гордо той — и освен това такосите са с тофу, а не с месо, красавице, така че няма да се плашиш. Хапвай смело!

Джейсън не беше голям фен на тофуто, но такосите бяха точно толкова вкусни, колкото изглеждаха. Докато се хранеха, Лио се опита да оправи настроението им, шегувайки се постоянно. Джейсън беше много щастлив, че той е с тях. Така присъствието на Пайпър бе по-малко притеснително. В същото време му се щеше да остане насаме с нея, но се чувстваше виновен от това.

След като Пайпър се нахрани, Джейсън я посъветва да поспи. Без да отговаря, тя се сви и постави глава в скута му. След две секунди вече бе заспала.

Джейсън погледна Лио, който с мъка сдържаше смеха си.

Стояха притихнали няколко минути, докато пиеха разтворима лимонада — също приготвена от Лио.

— Готина е, а? — ухили се Лио.

— Можеш да си отвориш ресторант — каза Джейсън. — Ще направиш добри пари.

Но докато гледаше пламъците, нещо го притесни.

— Лио… наистина ли можеш да контролираш огъня?

Усмивката на другото момче угасна.

— Ами, да… — Той разтвори дланта си. Върху нея се появи малко пламъче.

— Това е много яко — каза Джейсън. — Защо не ни каза по-рано?

Лио стисна ръката си и огънят угасна.

— Не исках да ме помислите за някакъв изрод.

— Но аз мога да пускам мълнии и да контролирам ветровете — напомни му Джейсън, — а Пайпър става супер-красива и убеждава хората да й подаряват беемвета. Не си по-голям изрод от нас. Представи си да можеш и да летиш. Скачаш от някоя сграда и извикваш: „Огън!“.

Лио изсумтя.

— Ако го направя, ще видиш как едно горящо хлапе пада към смъртта си, а и ще викам далеч по-лоши неща от „Огън!“, повярвай ми. Освен това в хижата на Хефест не мислят, че тия умения са готини. Ниса ми каза, че са много редки и когато такъв полубог се появи, се случват ужасни неща. Наистина ужасни.

— А може би е обратното — предположи Джейсън, — може би хората със специални умения идват, когато ужасните неща се случват. Защото тогава светът има нужда от тях.

Лио почисти чиниите.

— Може. Обаче да ти кажа… това нещо невинаги е дар.

Джейсън замълча. После каза:

— За майка си говориш, нали? За нощта, в която е умряла.

Лио не отговори. Нямаше и нужда. За Джейсън бе достатъчно красноречив фактът, че другото момче не се шегуваше, а мълчеше.

— Лио, смъртта й не е по твоя вина. Каквото и да е станало, не е защото можеш да призоваваш огъня. Онази жена от прах, която и да е тя, се опитва да те срине от години, да смачка самочувствието ти, да ти отнеме всичко, за което те е грижа. Иска да се чувстваш, сякаш не ставаш за нищо. А това не е така. Ти си важен.

— И тя каза така. — Лио вдигна очи, а в тях се четеше ужасна болка. — Каза, че трябва да направя нещо важно, от което зависи цялото пророчество за седемте героя. Това ме плаши. Не знам дали мога да го направя.

Джейсън искаше да го успокои, да му каже, че всичко ще е наред. Но щеше да прозвучи фалшиво. Джейсън не знаеше какво ще стане. Те бяха герои, а героите обикновено умираха преждевременно и в агония. Изяждаха ги циклопи, например.

Ако попиташ повечето деца: „Хей, искаш ли да призоваваш огън, мълнии или вълшебен грим?“, повечето ще отговарят: „Да, това е супер!“. Но тези сили идваха заедно с премеждия като това — да стоиш в канализацията посред зима, бягайки от чудовища, загубил паметта си, докато гледаш как приятелите ти готвят и сънуваш собствената си смърт.

Лио започна да рови в остатъците от огъня, докосвайки нажежени въглени с голи ръце.

— Мислил ли си кои може да са останалите четирима герои? Имам предвид… ако ние тримата сме от великото пророчество, кои ли са останалите? И къде са те?

Джейсън бе мислил върху това, но се опитваше да не го прави. Имаше ужасното предчувствие, че ще му се наложи да води другите полубогове. И се страхуваше, че ще се провали. „Ще се разкъсате един друг“ — бе казал Борей.

Джейсън бе обучен да не показва страха си. Бе сигурен в това заради съня си с вълците. Трябваше да се прави на уверен, дори да не се чувстваше така. Но Лио и Пайпър зависеха от него и той бе ужасен от това, че може да ги провали. А ако водеше шест човека, които може да не се понасят помежду си… това щеше да е още по-лошо.

Много по-лошо.

— Не зная — каза той накрая. — Предполагам, че останалите ще се появят, когато му дойде времето. Кой знае. Може и те да са на мисия сега.

Лио изсумтя.

— Подозирам, че техният канал е по-хубав от нашия.

В този момент отново усетиха течението, което вееше на юг.

— Лио, почини си малко — каза Джейсън. — Аз ще пазя.

Бе трудно да прецени колко време е минало, но според Джейсън приятелите му спаха около четири часа. Той нямаше нищо против. Сега, когато си почиваше, нямаше нужда от сън. Беше си поспал достатъчно върху дракона. А и трябваше да помисли за пътуването, за сестра си Талия, за прокобите на Хера. Нямаше нищо против и че Пайпър го ползва за възглавница. Тя дишаше много сладко, докато спи — вдишваше през носа, издишваше с тънка въздишка през устата. Почти се разочарова, когато най-сетне се събуди.

Най-после станаха, разтуриха лагера и тръгнаха по тунела.

Той криволичеше безкрайно и Джейсън не знаеше какво да очаква в края му — тъмница, лабораторията на луд учен или може би огромно езеро, в което се излива съдържанията на всички тоалетни, оформяйки зло клозетно лице, гълтащо целия свят.

За щастие вместо това намериха метални врати на асансьор, върху всяка от които бе изписана буквата М в курсив. До асансьора имаше упътване също като в супермаркет.

— М като „Мейсис“21? — попита Пайпър. — Чух, че имали клон в Чикаго.

— Или като „Монокъл Моторс“ — предположи Лио. — Хора, вижте упътването. Безумно е.

Канализацията — Паркинг, кошари, главен вход

Етаж 1 — Мебели, кафене

Етаж 2 — Мода за жени и вълшебни предмети

Етаж 3 — Мода за мъже, оръжейна

Етаж 4 — Козметика, отвари, отрови и други

— Кошари за кого? — попита Пайпър. — И що за магазин е с главен вход откъм канализацията?

— Кой нормален магазин продава отрови? — додаде Лио. — И какво има предвид под „други“? Бельо?

Джейсън си пое дълбоко въздух.

— „Съмняваш ли се в нещо, започни от върха му.“22

Вратите се отвориха на четвъртия етаж и в асансьора нахлу ароматът на парфюм.

Джейсън пристъпи навън, извадил меча си.

— Хора — каза той, — трябва да видите това.

Пайпър дойде до него и си пое дълбоко въздух.

— Това не е „Мейсис“!

Супермаркетът приличаше на вътрешността на калейдоскоп. Целият таван бе от стъклена мозайка, изобразяваща астрологични знаци и огромно слънце. Дневната светлина, процеждаща се през него, грееше в хиляда различни цвята. Горните етажи опасваха балкони около огромно преддверие, така че виждаха всичко до най-долния етаж. Златни перила блестяха толкова ярко, че бе трудно да ги гледа човек.

Освен шарения таван и асансьора, Джейсън не видя други прозорци или врати, но между етажите имаше два стъклени ескалатора. Подът бе нашарен с ориенталски мотиви, а изложените стоки бяха изключително странни. Имаше както нормални неща като ризи и маратонки, така и манекени, облечени в брони, легла с пирони и кожени палта, които се движеха като живи.

Лио пристъпи към перилата и погледна надолу.

— Я вижте това!

В средата на преддверието фонтан пръскаше вода на метри във въздуха, сменяйки цвета си от червен на жълт и син. Басейнът блестеше от златните монети по дъното, а от двете му страни имаше кафези, направени като за гигантски канарчета.

В единия от тях се вихреше миниатюрен ураган и проблясваха мълнии. Някой бе пленил духовете на бурята и клетката трепереше, докато те се мъчеха да се измъкнат от нея. В другия имаше замръзнал като статуя нисък як сатир, който държеше дървена тояга.

— Тренера Хедж! — каза Пайпър. — Трябва да го измъкнем оттам.

И тогава долетя глас.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Тримата подскочиха.

Пред тях се бе появила жена. Тя носеше елегантна черна рокля и бижута с диаманти. Приличаше на бивш фотомодел. Беше на около петдесет може би, макар за Джейсън да бе трудно да прецени точната й възраст. Дългата й черна коса се спускаше над едното рамо, а лицето й бе изумително красиво като на звезда — слабо, с остри черти и студено, не съвсем човешко. Дългият й червен маникюр му напомни за ноктите на граблива птица.

Тя се усмихна.

— Толкова се радвам да видя нови клиенти. Как мога да ви помогна?

Лио погледна към Джейсън, сякаш за да му каже: „Ти си на ход“.

— Ъъ — започна Джейсън, — този магазин ваш ли е?

Жената кимна.

— Открих го изоставен, знаете ли. В наши дни това се случва често. Предполагам, заради ктениската. Така или иначе, реших, че мястото е идеално. Обичам да колекционирам ценни предмети и да помагам на хората срещу прилична цена. И така направих… как да се изразя… първата си инвестиция в тази страна.

Тя говореше с приятен акцент, но Джейсън не можеше да разбере откъде е. Във всеки случай бе приятелски настроена. Той се отпусна. Гласът й бе топъл и екзотичен. Джейсън искаше да го слуша.

— Значи отскоро сте в страната? — попита той.

— Да… отскоро — съгласи се жената. — Аз съм принцесата на Колхида. Приятелите ми ме наричат Ваше Величество. Кажете сега, какво търсите?

Джейсън бе чувал как богати чужденци си купуват американски магазини. Е, може би не всички продаваха отрови, живи палта, духове на бурята или сатири, но… с такъв хубав глас нямаше начин принцесата на Колхида да е лош човек.

Пайпър го сръчка в ребрата.

— Джейсън…

— Ъъ, добре — не я чу той — всъщност, Ваше Величество… — Той посочи с пръст клетката на първия етаж. — Там има един наш приятел, Глийсън Хедж. За сатира говоря. Може ли да ни го върнете?

— Разбира се! — съгласи се незабавно принцесата. — С радост бих ви развела из моя магазин. Но първо може ли да ми кажете имената си?

Джейсън се поколеба. Това не звучеше като добра идея. Някакъв спомен се опита да се прокрадне в съзнанието му — нещо, за което Хера го бе предупредила.

Но бе неясно, толкова неясно…

А от друга страна, Нейно Величество изглеждаше готова да им помогне. Ако можеха да вземат това, което искат, без битка, щеше да е по-добре. Освен това тази дама не изглеждаше враждебно настроена.

Пайпър понечи да каже:

— Джейсън, не бих…

— Това е Пайпър — каза тъпо той, — това е Лио. А аз съм Джейсън.

Принцесата го погледна и за миг лицето й заблестя с такава ярост, че Джейсън видя черепа под плътта й. Той усети как разумът му се замъглява все повече и повече. Знаеше, че нещо не е наред…

Но после мигът премина и Нейно Величество отново бе добре облечена изискана жена с топла усмивка и още по-топъл глас.

— Джейсън. Какво интересно име — каза тя, все така усмихната, макар очите й да бяха студени като чикагския вятър навън. — Мисля, че за теб ще измислим специална оферта. Хайде, деца. Хайде на пазар!