Изчезналият герой

VI. Лио

— Как е загинал? — попита Лио. — За Бекендорф говоря.

Уил Солас вървеше напред.

— В експлозия. Бекендорф и Пърси Джаксън взривиха кораб, пълен с чудовища. Но Бекендорф остана на борда.

Пак това име — Пърси Джаксън, изчезналото гадже на Анабет. Тоя пич явно е бил във вихъра на събитията — помисли си Лио.

— Значи Бекендорф е бил доста популярен, а? — попита Лио. — Имам предвид… преди да се взриви.

— Беше страхотен — съгласи се Уил. — За целия лагер беше трудно да приеме загубата. Джейк стана водач по средата на войната. Както и аз, между другото. Джейк прави каквото може, но никога не е искал да е водач. Той просто обича да майстори разни неща. И после, когато войната свърши, нещата се объркаха. Колесниците на хижа номер девет започнаха да избухват. Автоматоните им полудяха. Изобретенията им започнаха да дават дефекти. Накрая хората започнаха да наричат инцидентите така, както ги чувстват — „проклятието на хижа номер девет“. И после Джейк преживя онзи инцидент…

— Който има нещо общо с проблема, за който спомена? — предположи Джейк.

— Работят по въпроса — отвърна Уил без особен ентусиазъм. — Ето че пристигнахме.

Ковачницата приличаше на парен локомотив, който е катастрофирал в Партенона и се е слял с него. Бели мраморни колони се редуваха със зацапани със сажди стени. Комини бълваха пушек върху сложен фронтон, изобразяващ богове и чудовища. Сградата беше на ъгъла на поток, а няколко водни колела задвижваха поредици от зъбци. Лио чу как някаква машинария шуми отвътре. Бушуваха огньове и се чуваха ударите на чукове върху наковални.

Те минаха през прага и дузина младежи и девойки, които работеха по всевъзможни проекти, замръзнаха. Шумът заглъхна, ако не се броеше ревът на пещта и постоянното цъкане на различни зъбци и лостове.

— Хора, как е? — попита Уил. — Да ви представя новия член на семейството ви, Лио… как ти беше фамилията?

— Валдес. — Лио огледа останалите лагерници. Наистина ли им бе роднина? Братовчеди наистина имаше много, но иначе винаги бе живял сам с майка си.

Докато тя не бе умряла.

Децата го приближиха, стиснаха му ръката и започнаха да се представят. Имената им се смесиха в съзнанието му — Шейн, Кристофър, Ниса, Харли (точно като мотора). Лио знаеше, че няма да ги запомни. Бяха страшно много. Прекалено много.

Освен това никой от тях не приличаше на другите — имаха различни лица, цвят на кожата, косата, височина. Никой не би си казал: „Ей, това са хлапетата на Хефест!“. Но всички имаха яки ръце, загрубели от мазоли и омацани с машинно масло. Дори малкият Харли, който едва ли имаше повече от осем годинки, изглеждаше сякаш може да изкара шест рунда с Чък Норис, без дори да се задъха.

Всички деца обаче изглеждаха сериозни. Раменете им бяха увиснали, сякаш животът ги бе смазал. Някои изглеждаха и физически пребити. Лио видя два пъти превързани ръце, едно хлапе на патерици, едно с превръзка на окото, шест бинтовани крака и няколко хиляди лепенки.

— Е, хубаво — каза Лио, — казаха ми, че тук е хижата на купонджиите!

Никой не се засмя. Само го загледаха.

Уил Солас потупа Лио по рамото.

— Ще ви оставя да се запознаете. Някой ще покаже ли на Лио къде е вечерята, като стане време?

— Аз — обади се едно от момичетата. Ниса, спомни си Лио. Тя носеше войнишки панталони и тениска без ръкави, която показваше колко е здрава, а също и червена превръзка над рошавата си черна коса. Като изключим миризливата лепенка на брадичката, приличаше на онези героини от екшъните, които грабват картечница и започват да изтребват зли извънземни.

— Яко — каза Лио, — винаги съм искал да имам сестра, която да може да ме пребие.

Ниса не се усмихна.

— Хайде, шегобиецо. Ще ти покажа това-онова.

Лио беше на ти с работилниците. Бе израсъл с машинно масло и работни инструменти. Майка му се шегуваше, че първият му биберон е бил гаечен ключ. Но въпреки това никога не бе виждал нещо, наподобяващо ковачницата на лагера.

Един пич майстореше бойна секира. Непрекъснато тестваше острието на една бетонна плоча. Всеки път, когато замахнеше, секирата влизаше в плочата все едно потъваше в прясно сирене, но майсторът изглеждаше недоволен и продължаваше да точи острието.

— Какво смята да трепе с това чудо? — попита Лио. — Боен кораб?

— Никога не можеш да си сигурен. Дори с божествен бронз…

— Така ли се казва металът?

Тя кимна.

— Добива се само от планината Олимп. Изключително рядък. Както и да е, мисълта ми е, че обикновено чудовищата се разпадат само при контакт с него, но големите и силни изчадия имат страшно дебела кожа. Змейовете например…

— Нали нямаш предвид дракони?

— Не точно. Подобен вид. Ще научиш разликата в класа за битки с чудовища.

— Това звучи яко. Направо ще стигна черен колан.

Тя не се усмихна. Лио се надяваше, че не е така сериозна през цялото време. Все пак и семейството му по бащина линия трябваше да има някакво чувство за хумор, нали?

Минаха покрай група момчета, които привършваха някаква бронзова играчка. Поне на това приличаше. Представляваше петнайсетсантиметров кентавър — наполовина кон, наполовина човек, — въоръжен с миниатюрен лък. Един от лагерниците завъртя опашката на кентавъра и той се включи.

Спусна се в галоп по масата и започна да крещи:

— Умри, комарче, умри, комарче! — като откри огън по всички наоколо.

Явно това бе ставало и преди, тъй като всички залегнаха.

Всички освен Лио. Шест големи колкото карфици стрели се забиха в тениската му, преди един лагерник да грабне чука и да разбие кентавъра на части.

— Тъпо проклятие! — момчето размаха чука си към небето. — Просто искам вълшебен мухобоец! Толкова много ли е това!

— Ау! — изпъшка Лио.

Ниса издърпа карфиците от тениската му.

— Нали си добре? Хайде да си ходим, преди да са го построили наново.

Лио потърка гърдите си, докато ходеха.

— Това се случва често, така ли?

— В последно време — заобяснява Ниса, — каквото и да построим, все не работи.

— Проклятието?

Ниса се намръщи.

— Не вярвам в проклятия. Но нещо не е наред. И ако не решим проблема с дракона, скоро ще стане по-зле.

— Проблема с дракона? — Лио се надяваше, че става дума за мъничък дракон, някой, който убива хлебарки. Някакси обаче знаеше, че няма да му се размине толкова лесно.

Ниса го отведе до голяма карта, опъната на стена, която няколко момичета изучаваха. Картата показваше лагера — полукръг от земя с Лонг Айлънд Саунд6 на север, гората на запад, хижите на изток и купчина хълмове на юг.

— Трябва да е някъде из хълмовете — каза първото момиче.

— Търсихме вече из хълмовете — възрази друго. — Гората е по-добро скривалище.

— Но вече поставихме капани…

— Чакайте малко — прекъсна ги Лио. — Вие сте изгубили дракон? В реален размер?

— Става дума за бронзов дракон — каза Ниса, — но да, автоматонът е в реален размер. Хижата на Хефест го построи преди години. Преди няколко лета обаче го изгубихме в гората. Бекендорф го намери на части и го построи отново. Оттогава помага на лагера, но е… хмм… малко непредсказуем.

— Непредсказуем? — повтори Лио.

— От време на време полудява и напада хижите, подпалва хората и опитва да изяде сатирите.

— Доста е непредсказуем, значи.

Ниса кимна.

— Бекендорф единствен успяваше да го контролира. След като умря, драконът взе да става все по-лош и по-лош. Накрая напълно откачи и избяга. Понякога се появява, унищожава нещо и отново бяга. Всички очакват да го намерим и унищожим.

— Да го унищожите? — Лио бе ужасен. — Имате си бронзов дракон в реален размер и искате да го унищожите?

— Той бълва огън — обясни Ниса. — Смъртоносен е. И извън всякакъв контрол.

— Но е дракон! Това е толкова яко. Не може ли да говорите с него, да го укротите някак?

— Опитахме. По-точно Джейк Мейсън опита. И виж го сега.

Лио си спомни за Джейк — целия бинтован и лежащ сам-самичък в хижата.

— И все пак…

— Няма друг начин. — Ниса се обърна към останалите момичета. — Да опитаме да поставим още капани в гората — тук, тук и тук. Сложете за примамка машинно масло.

— Драконът пие ли го? — попита Лио.

— Аха — въздъхна Ниса, — преди го обичаше с малко сос „Табаско“, хапваше преди лягане. Ако се хване в капана, ще можем да го залеем с киселина. Това трябва да го пробие отстрани. След това взимаме резачките и… приключваме.

Момичетата изглеждаха тъжни. Лио разбра, че и те не искат да убиват дракона.

— Хора — каза той, — трябва да има и друг начин.

Ниса го изгледа, изпълнена съм съмнение, но някои от другите лагерници спряха работа и приближиха, за да чуят разговора.

— Какво например? — попита някой. — Онова чудо бълва огън. Не можем дори да го доближим.

Огън — помисли си Лио. Ох, какво можеше само да им разкаже за огъня… но трябваше да бъде внимателен, дори това да бяха неговите братя и сестри. Особено ако се наложеше да живее с тях.

— Ами — поколеба се той, — Хефест е бог на огъня, нали? Никой от вас ли не е неуязвим за пламъците?

Никой не реагира, сякаш това бе тъп въпрос. Това беше добре, но тогава Ниса поклати мрачно глава.

— Само циклопите умеят това, Лио. Героите, които са деца на Хефест… просто сме сръчни. Строим, майсторим, правим оръжия — такива неща.

Раменете на Лио увиснаха.

— О…

Но тогава някой се обади.

— Е, преди много време…

— Добре де — призна Ниса, — преди много време някои деца на Хефест се раждали неуязвими за огъня. Но това е много рядко умение. Винаги опасно. Такъв полубог не се е раждал от векове. Последният…

Тя погледна към останалите деца за помощ.

— Шестстотин шейсет и шестият — започна едно момиче — човек, наричан Томас Фейнор, започнал големия пожар в Лондон и изпепелил по-голямата част от града.

— Да — съгласи се Ниса, — когато подобно дете на Хефест се появи, това означава, че нещо ужасно ще се случи. А на нас ни стигат ужасиите.

Лио се опита да запази лицето си безизразно — нещо, което обикновено не му се отдаваше.

— Лошо. Ако можехме да издържаме на огън, щяхме да приближим дракона.

— Но тогава той щеше да ни разкъса с нокти и зъби — каза Ниса. — Или просто да ни стъпче. Не, трябва да го унищожим. Повярвай ми, ако някой намери друго решение…

Тя не довърши, но нямаше и нужда. Това бе изпитанието на хижата. Ако успееха да повторят подвига на Бекендорф и сполучеха да пленят дракона, вместо да го убиват, проклятието щеше да падне. Но не можеха да измислят нищо. Всеки, който намереше разрешение на проблема, щеше да стане герой.

В далечината прозвуча раковина. Лагерниците започнаха да прибират инструментите и проектите си. Лио разбра, че става късно, хвърли поглед през прозорците и видя, че слънцето залязва. Хиперактивността отново му играеше номера. Понякога, когато му беше скучно, урок от петдесет минути му се виждаше като шест часа. Друг път, ако нещо му бе интересно, като например обиколката из лагер на герои, часовете минаваха неусетно и — хоп — денят свършваше.

— Време е за вечеря — каза Ниса. — Хайде, Лио.

— Към павилиона, нали? — попита той.

Тя кимна.

— Вие вървете — каза Лио. — Нали може да остана сам за малко?

Ниса се поколеба. После изражението й се смекчи.

— Разбира се. Много ти се събра. Помня първия си ден тук. Ела, когато си готов, но моля те, не пипай нищо. Почти всеки проект тук може да те убие, ако не внимаваш.

— Няма да пипам нищо — обеща Лио.

Роднините му излязоха от ковачницата. Скоро Лио остана сам със звука на водните колела и малките цъкащи машини.

Той погледна към картата на лагера — местата, в които новооткритото му семейство възнамеряваше да постави капани за дракона. Което бе грешно. Просто го чувстваше.

Много рядко умение — повтори си той наум. — Винаги опасно.

Вдигна ръка пред себе си и огледа пръстите си. Бяха дълги и тънки, не мазолести като на другите лагерници на Хефест. Лио никога не бе от най-големите и силни деца. Бе оцелявал в опасни квартали, училища и още по-опасни приюти, благодарение на ума си. Винаги бе шутът на компанията, понеже бе научил, че ако само се майтапиш и не разкриваш колко си уплашен, обикновено не те бият. Дори най-големите гадняри те търпят, ако можеш да ги разсмееш.

Плюс това хуморът бе начин да скрие болката. А ако и това не помогнеше, оставаше винаги план Б.

Бягай. Отново и отново.

Имаше и план В, но той си бе обещал да не го използва повече.

Никога.

Изпита порив да го изпита сега — нещо, което не бе правил от инцидента, в който загина майка му.

Той изпъна пръсти и усети боцкане по тях, сякаш ги пронизваха тънки иглички.

Сякаш се събуждаха.

А после по дланта му заиграха алени пламъци.