Изчезналият герой

XXIX. Лио

Час по час Лио продължаваше да поглежда назад. Той почти очакваше да види как зад тях се появяват слънчевите дракони, впрегнати в летяща колесница, от която луда продавачка ги цели с магически отвари. За щастие нищо такова не се случи.

Насочи дракона на югозапад. Постепенно димът от горящия магазин изчезна в далечината, но Лио не можа да се отпусне, докато предградията на Чикаго не отстъпиха пред заснежени поля, а слънцето не започна да залязва.

— Добра работа, Фестус. — Той потупа металния врат на дракона. — Беше страхотен.

Драконът потръпна. От ушите му изхвръкнаха някакви части и се затъркаляха по шията му.

Лио се намръщи. Това не му харесваше. Ако контролният диск отново се разваляше… не, дано да беше нещо дребно. Нещо, което да може да поправи.

— Ще те стегна при следващото кацане — обеща му Лио. — Заслужи си малко машинно масло и сос „Табаско“.

Драконът завъртя зъби, но дори това прозвуча немощно. Той летеше с прилична скорост, разперил криле, за да хване вятъра, но носеше тежък товар. В ноктите му имаше две клетки, а на гърба му — трима души. Колкото повече мислеше върху това, толкова по-разтревожен ставаше Лио. Дори металните дракони си имаха своите ограничения.

— Лио? — потупа го Пайпър по рамото. — Добре ли си?

— За безмозъчно зомби, да — той се надяваше да не изглежда толкова глупаво, колкото се чувстваше. — Благодаря, че ни спаси, красавице. Ако не ме беше измъкнала от това заклинание…

— Не се безпокой за това — каза Пайпър.

Но Лио се безпокоеше, и то много. Чувстваше се ужасно заради лекотата, с която Медея го бе насъскала срещу най-добрия му приятел. А и тези думи — че Джейсън винаги е звездата и няма нужда от него — не бяха дошли от нищото. Понякога Лио наистина се чувстваше така, но не беше горд от това.

Онова, което го притесняваше най-вече, бяха новините за майка му. Медея бе видяла бъдещето в Подземния свят. Ето как нейната покровителка, жената в дрехи от пръст, бе дошла в магазина преди седем години, за да го уплаши, за да го съсипе. Майка му бе умряла заради нещо, което той можеше да направи. Някой ден. По някакъв странен начин вината за смъртта й бе негова, макар да нямаше нищо общо с огнените му сили.

Когато оставиха Медея в онзи избухващ магазин, Лио се бе почувствал прекалено добре. Надяваше се тя да не се е измъкнала. Надяваше се да е попаднала отново в Полята на мъченията. Там й бе мястото.

Но и тези мисли не го караха да се чувства горд или благороден.

А ако душите на умрелите можеха да напускат Подземното царство… дали не бе възможно да си върне мама?

Опита се да забрави тази идея. Тя бе в стила на д-р Франкенщайн. Не беше естествено. Не беше редно. Медея наистина се бе върнала към живота, но тя не бе напълно човек с пушещите си нокти, блестяща глава и…

Не, майка му си бе отишла. Да мисли другояче, щеше да го подлуди. Но мисълта продължи да го притеснява като ехо от гласа на Медея.

— Скоро ще трябва да кацнем — предупреди той приятелите си. — След няколко часа може би, за да сме сигурни, че Медея не ни следва. Не смятам, че Фестус ще може да лети още дълго.

— Да — съгласи се Пайпър, — а и тренер Хедж сигурно ще иска да се измъкне от кафеза си. Въпросът е накъде отиваме.

— Към залива на Сан Франциско? — предположи Лио. Спомените му от магазина бяха мъгляви, но бе сигурен, че Медея бе споменала нещо за Оукланд.

Пайпър не отговори и Лио се зачуди дали не е казал нещо лошо.

— Татко ти — намеси се Джейсън. — Нещо е станало с него, нали? Хванали са го в капан.

Пайпър си пое трепереща дъх.

— Вижте, Медея каза, че и двамата ще умрете там. Освен това, дори ако отидем там, заливът на Сан Франциско е огромен! Първо трябва да намерим Еол и да му оставим духовете на бурята. Борей каза, че той единствен може да ни каже накъде трябва да вървим.

Лио изсумтя.

— И как точно се очаква да намерим Еол?

Джейсън се приведе напред.

— Нима не го виждате? — той посочи пред тях. Лио не видя нищо друго, освен облаци и светлините на няколко градчета в сумрака.

— Какво? — попита Лио.

— Това… каквото и да е то — отговори Джейсън, — във въздуха.

Лио погледна назад. Пайпър бе също толкова объркана колкото него.

— Аха — каза Лио, — може ли да бъдеш малко по-конкретен? „Каквото и да е то“ не ми помага особено.

— Като следа от самолет е — поясни Джейсън, — само че блести. Вижда се слабо, но е там. Следваме го от Чикаго досега, затова сметнах, че и ти го виждаш.

Лио поклати глава.

— Може би Фестус го вижда. Дали е дело на Еол?

— Ами, магическа следа във въздуха е — каза Джейсън, — а Еол е богът на ветровете. Мисля, че е усетил, че му носим затворниците, и ни показва накъде да летим.

— Или ни води в друг капан.

Тонът й притесни Лио. Не звучеше просто нервна. Звучеше отчаяна, сякаш съдбата им вече е решена, и то по нейна вина.

— Пайпс, добре ли си? — попита той.

— Не ме наричай така.

— Добре. Но ти не харесваш нито едно от имената, които ти измислям. Виж, ако татко ти е в беда и можем да помогнем…

— Не можете — каза тя. Гласът й потрепери. — Виж, уморена съм. Ако нямаш нищо против…

Тя се облегна към Джейсън и затвори очи.

Добре — каза си Лио, — ясно е, че не й се говори.

Известно време летяха в тишина. Фестус очевидно знаеше накъде отиват. Той следваше маршрута си и внимателно се наклони на югозапад. Лио се надяваше, че натам е крепостта на Еол. Още един бог на вятъра и — вероятно — на лудостта.

Лио нямаше търпение до срещата им.

Твърде много мисли го тормозеха, за да може да заспи, но сега, когато не бе в непосредствена опасност, тялото му си искаше своето. Беше напълно изтощен. Монотонното плющене на драконовите криле накара клепачите му да натежат. Главата му заклюма.

— Я си дремни — каза му Джейсън, — всичко ще е наред. Дай ми юздите.

— Нее, добре съм.

— Лио — настоя Джейсън, — ти не си машина. Освен това аз единствен виждам следата. Така ще мога да следя за маршрута.

Очите на Лио се затвориха сами.

— Добре де. Само мъничко…

Той не довърши изречението си, а клюмна върху топлия врат на дракона.

В съня си чу пращящ глас, идващ сякаш от старо радио.

— Ало? Това чудо работи ли?

Погледът на Лио се проясни. Донякъде. Всичко бе сиво и размазано, а картината трептеше, сякаш сигналът прекъсваше. Досега не бе имал подобен сън.

Намираше се в нещо като работилница. С крайчеца на окото си виждаше триони, метални стругове, кутии с инструменти. До една от стените весело грееше пещ.

Това обаче не бе пещта на лагера — беше твърде голяма. Не бе и бункер девет — беше много по-топла и уютна от него. А и очевидно бе обитавана.

Тогава Лио осъзна, че нещо пречи на изгледа — нещо огромно и космато, и толкова близко, че Лио трябваше да кръстоса очи, за да го види.

Беше гигантско грозно лице.

— Света майко! — извика той.

Лицето се отдръпна и застана на фокус. Към него гледаше брадат мъж, облечен в син работен комбинезон. Лицето му беше подуто и покрито с ранички, сякаш са го жилили милион пчели или са го влачили по земята. Или и двете.

— Хмм — каза мъжът, — свети татко, момчето ми. Надявам се, че виждаш разликата.

Лио премигна.

— Хефест?

Да се озове за пръв път в присъствието на баща си, трябваше да го остави занемял или изпълнен с благоговение. Нещо такова. Но след последните няколко дни, в които бе срещнал циклопи, луда магьосница и клозетно лице, Лио почувства само раздразнение.

— А, сега реши да се появиш, така ли? — извика той. — След петнайсет години? Много як татко си, брадатко! Защо реши да си навреш грозния нос в сънищата ми?

Богът повдигна вежда. Една искрица подпали част от брадата му. После отметна глава и се засмя толкова силно, че инструментите задрънкаха по местата си.

— Звучиш точно като майка си — каза Хефест. — Есперенца ми липсва.

— Мъртва е от седем години — потрепери гласът на Лио. — Не че ти пука.

— Пука ми, момче. И за двама ви.

— Ами? Затова ли те виждам за първи път днес?

Богът изръмжа, но изглеждаше повече притеснен, отколкото ядосан. Той извади един миниатюрен мотор от джоба си и започна разсеяно да оправя буталата му — точно както правеше Лио, когато бе изнервен.

— Не мога да се оправям с децата — призна богът — и с хората по принцип. Даже с всички форми на органичен живот, ако трябва да бъда съвсем честен. Мислех да ти се обадя на погребението на майка ти. Тогава ти беше в пети клас… и направи един проект — пистолетче за дартс, задвижвано с пара. Беше много впечатляващо.

— Ти си го видял?

Хефест посочи към най-близката маса с инструменти. Върху нея блестящо бронзово огледало показваше размазания образ на Лио, който спеше върху гърба на своя дракон.

— Това аз ли съм? — изуми се Лио. — Спя си на дракона, сънувам и се гледам… как сънувам?

Хефест се почеса по брадата.

— Сега ме обърка. Но да, това си ти. Винаги те наглеждам, синко. Но да говоря с теб… хм, това е различно.

— Ти си уплашен — каза Лио.

— В името на всички шайби и зъбци! — извика божеството. — Разбира се, че не!

— Да, уплашен си. — Лио вече не бе ядосан. Години наред бе мислил какво ли би казал на баща си, ако някога го срещне. Как ще му се скара, задето го е изоставил. Но сега, докато гледаше бронзовото огледало, Лио се замисли как баща му го е наблюдавал да расте през всичките тези години и дори се е радвал на глупавите му научни експерименти.

Това вероятно не променяше факта, че Хефест е идиот, но Лио разбра защо е такъв. Разбираше какво е да бягаш от хората, да не се чувстваш част от групата. Знаеше какво е да се криеш в работилницата си, вместо да се опиташ да разбереш… органичните форми на живот.

— Така — изръмжа обаче на глас, — значи следиш всичките си деца? Имаш дванайсет само в лагера. Как изобщо… няма значение. Не искам да знам.

Хефест май се изчерви, но лицето му и така си бе толкова червено, че трудно можеше да се каже дали е така.

— Боговете не са като смъртните, момчето ми. Ние можем да съществуваме на много места едновременно — там, където хората ни се молят, където нашата сфера на влияние е силна. Всъщност е рядкост цялата ни същност да е на едно място. Тогава приемаме истинския си вид. Ставаме опасни и толкова могъщи, че можем неволно да унищожим всеки смъртен, който ни погледне. Така че… да, имаме много деца. И като сложиш различните аспекти — гръцки и римски… — пръстите на бога замръзнаха над двигателя. — Ъъ, исках да кажа, че да си бог е трудна работа. И да, наглеждам всичките си деца. Но най-вече теб.

Лио бе почти сигурен, че Хефест едва не се е изпуснал да издаде нещо важно, но не бе сигурен какво.

— А защо се свързваш с мен сега? — попита Лио — мислех, че боговете са замлъкнали.

— Така е — смръщи вежди Хефест. — Така заповяда Зевс. Странна работа дори за него. Блокира всички видения, сънища и съобщения по Ирида от и за Олимп. Хермес умира от скука, защото не може да достави пощата. Добре че аз си държа стария пиратски приемник.

Хефест потупа една машина на масата. Приличаше на комбинация между сателитна чиния, шестцилиндров двигател и кафемашина. Всеки път, когато Хефест докоснеше машината, сънят на Лио потрепваше и сменяше цвета си.

— Ползвах го по време на Студената война — спомни си богът с умиление. — Радио „Свободен Хефест“. Ех, какви времена бяха. Най-често каналът беше платен, да си призная, или го ползвах за вирусни мозъчни видеопрограми…

— Вирусни мозъчни видеопрограми?

— Но ето, че сега отново ми влезе в употреба. Ако Зевс знаеше, че ти се обаждам, щеше да стане лошо.

— Той защо се държи като идиот?

— Хм. Ами, много е добър в това, момчето ми. — Хефест го наричаше „момчето ми“, сякаш Лио бе дразнеща част от машина — допълнителна чистачка например, — която няма ясна цел, но която Хефест не иска да изхвърли, тъй като може да му потрябва някога.

Това не беше много мило, но пък и Лио не бе сигурен, че иска да го наричат „синко“. И че той самият иска да нарича този непохватен грозник „татко“.

Хефест се умори от двигателя си и го метна през рамо. Преди да падне, от него изскочиха крила на хеликоптер, които го отнесоха до кофата за боклук.

— Втората война с титаните — каза Хефест. — Струва ми се, че тогава Зевс се ядоса. Боговете бяхме… хм, унизени. Не знам как другояче да го кажа.

— Но вие спечелихте — каза Лио.

Богът изсумтя.

— Спечелихме, защото героите от… — той се поколеба, сякаш отново се възпря да не изпусне поверителна информация — от лагера на нечистокръвните поеха нещата в свои ръце. Спечелихме, защото децата ни победиха в нашите битки, защото бяха по-умни от нас. Ако разчитахме на Зевсовия план, щяхме да свършим в Тартара, смазани от Тифон. Кронос щеше да спечели. Бе достатъчно зле, че смъртните спечелиха нашата война, но когато онова хлапе, Пърси Джаксън…

— Изчезналото момче!

— Аха. Същото. Когато Джаксън прояви нахалството да откаже предложеното му безсмъртие и да ни каже да си гледаме децата… Ей, не исках да те обидя.

— Как мога да се обидя? Продължавай да не ми обръщаш внимание, спокойно.

— Много мило от твоя… — Хефест се намръщи, после въздъхна. — Това беше сарказъм, нали? Машините не проявяват сарказъм. Поне в повечето случаи. Затова не го разбирам. Исках обаче да кажа, че боговете бяха посрамени от смъртните. Разбира се, бяхме благодарни. Но после се вкиснахме. Ние сме богове, все пак. Трябва да ни се възхищават, да искат да са като нас, да се плашат от нас…

— Дори когато грешите?

— Особено тогава! А Джаксън отказа дара ни, сякаш да си смъртен е по-хубаво, отколкото да си бог… Това вкисна Зевс окончателно. Реши, че трябва да се върнем към традиционните си ценности. Боговете трябва да бъдат уважавани. Можем да гледаме, но не и да посещаваме децата си. Олимп беше затворен. Поне това бяха част от аргументите му. И разбира се, беше чул, че отвратителни неща се пробуждат под земята.

— Имаш предвид гигантите? Чудовищата, които се възраждат веднага? Мъртвите, които се надигат от гроба? Тези дреболии?

— Да, момчето ми. — Хефест завъртя едно копче на пиратския си предавател. Сънят на Лио светна във всички цветове, но лицето на бога бе толкова изранено и зачервено, че Лио си пожела отново да стане черно-бял.

— Зевс мисли, че може да върне нещата постарому — каза богът, — да приспи Земята отново, ако и ние притихнем. Никой от нас не вярва в това. И не ме е срам да призная, че не сме готови за още една война. Едва оцеляхме при сблъсъка с титаните. Ако нещата наистина се повтарят, то това, което идва, е още по-лошо.

— Гигантите! — сети се Лио. — Хера каза, че героите и боговете трябвало да се обединят, за да ги спрат. Вярно ли е това?

— Мм. Мразя, когато мама е права, но в случая е така. Тия гиганти се убиват много трудно, момчето ми. Те са различна порода.

— Порода? Това да не са ти състезателни коне?

— Ха! — отвърна богът. — По-скоро бойни кучета. Виждаш ли, в началото всичко било сътворено от едни и същи родители — Гея и Уран, Земята и Небето. Те имали четири поколения деца — титаните, върховните циклопи и така нататък. Но после Кронос, господарят на титаните, посякъл баща си Уран с коса и завладял света. После дошли боговете, децата на титаните, които ги победили. Но това не бил краят. Земята родила още една порода деца, но този път техен баща не бил Уран, а Тартар — духът на вечната бездна, най-мрачното и зло място в Подземния свят. Тези деца, гигантите, били създадени по една-единствена причина — да отмъстят за титаните. Те се надигнали да унищожат Олимп… и едва не го направиха.

Брадата на Хефест започна да пуши. Той разсеяно изгори пламъците.

— В момента проклетата ми майчица играе една идиотска ужасно опасна игра. Но е права за едно: Вие, полубоговете, трябва да се обедините. Само така очите на Зевс ще се отворят. Само така Олимп ще бъде убеден, че трябва да приеме помощта ви. И само така ще можем да победим това, което идва. Ти имаш голяма роля в цялата тази история, Лио.

Очите на бога бяха втренчени в нищото. Лио се зачуди дали той наистина може да е на няколко места едновременно. Къде ли още бе сега? Може би гръцкият му аспект оправяше някоя кола или беше на среща, а римският гледаше мач и си поръчваше пица. Лио се опита да си представи какво е да имаш няколко личности. Надяваше се да не е наследствено.

— Но защо аз? — попита той и веднага щом го каза, усети още въпроси да напират в него. — Защо ме призна сега? Защо не, когато бях на тринайсет, както се предполага, че е редно? Или на седем, преди мама да умре? Защо не ме намери по-рано? Защо не ме предупреди за всичко това?

Ръката на Лио пламна.

Хефест го погледна тъжно.

— Това бе най-трудно, момчето ми. Да оставя децата си да се оправят сами. Ако им се бях месил, нещата нямаше да се получат. Мойрите щяха да се погрижат за това. А колкото до признаването… ти си специален, момчето ми. Моментът трябваше да бъде избран внимателно. Бих искал да ти разкажа повече, но…

Сънят на Лио стана неясен. За миг се превърна в предаването „Колелото на късмета“23.

После Хефест отново се появи на фокус.

— Проклятие! — изруга той. — Не мога да говоря още дълго. Зевс долавя нелегалния сън. Той все пак е повелител на въздуха, а в това число и на звуковите вълни. Само чуй това, момчето ми: Твоята роля е важна! Приятелят ти Джейсън е прав — огънят е дарба, не проклятие. Не бих дал това умение на всекиго. Те няма да се справят с гигантите без теб, а още по-малко с господарката им. Тя е по-лоша от кой да е бог или титан.

— Коя е тя? — попита Лио.

Хефест се намръщи. Образът му стана още по-неясен.

— Казах ти вече, сигурен съм в това. Бъди сигурен — по пътя ще изгубиш някои приятели и някои ценни инструменти. Но вината за това няма да е твоя, Лио. Нищо не е вечно, дори най-хубавите машини. А и всичко може да се ползва наново.

— Какво имаш предвид? Не ми харесва как звучи.

— И не трябва — образът на Хефест вече едва се различаваше, беше петно в мацаница, — само се пази от…

Сънят на Лио се върна към „Колелото на късмета“ точно когато то удари банкрут и публиката извика разочаровано: „Ееее!“.

После Лио се събуди и чу писъците на Джейсън и Пайпър.