Изчезналият герой

VIII. Джейсън

Джейсън и червенокосото момиче, което се представи като Рейчъл, поставиха Пайпър на кушетката, докато Анабет се затича по коридора да донесе лекарства. Пайпър все още дишаше, но не можеше да се събуди. Изглеждаше изпаднала в кома.

— Трябва да я излекуваме — настоя Джейсън. — Има начин, нали?

Като я видя толкова бледа и едва дишаща, Джейсън почувства порив да я защити. Може би наистина не я познаваше. Може би не бе негово гадже. Но бяха преживели Големия каньон заедно и бяха стигнали дотук. Беше я оставил за малко и ето какво бе станало.

Хирон постави ръка на челото й и се намръщи.

— Умът й е в деликатно положение. Рейчъл, какво стана?

— Ще ми се да знаех — отговори тя. — Веднага щом стигнах лагера, почувствах, че трябва да отида в хижата на Хера. Сторих го и докато бях там, Анабет и Пайпър влязоха. Поговорихме и… после не помня. Анабет каза, че съм говорила с чужд глас.

— Да не си изрекла пророчество? — попита Хирон.

— Не. Делфийският оракул идва отвътре. Знам какво е чувството. Това бе сякаш някаква сила се опитва да говори през мен от много далеч.

Анабет се върна с кожена торбичка. Тя коленичи до Пайпър.

— Хирон, това, което се случи там… никога не съм виждала подобно нещо. Тя звучеше като възрастна жена. Сграбчи раменете на Пайпър и заповяда…

— Да я освободят от затвора й? — предположи Джейсън.

Анабет го зяпна.

— Как разбра?

Хирон направи знак с три пръста над главата си, сякаш прогонваше злите сили.

— Джейсън, кажи им. Анабет, подай ми лекарствата, моля.

Хирон капна малко от съдържанието на някакъв мускал в устата на Пайпър, докато Джейсън разказваше какво се бе случило, когато стаята бе замръзнала. — Как се бе появила тъмната мъглява дама, която твърдеше, че е покровител на Джейсън. Когато завърши разказа си, никой не каза нищо, което го изнерви още повече.

— Това често ли се случва? — попита той. — Свръхестествени затворници се вселяват в някой и заповядват да ги освободят?

— Твоят покровител — повтори Анабет. — Не родител?

— Не, тя изрично каза покровител. Освен това каза, че баща ми е отдал живота ми на нея.

Анабет се намръщи.

— Никога не съм чувала за подобно нещо преди. Каза, че духът на бурята от Големия каньон е казал, че работи за някаква господарка, нали? Дали това не е същата жена, която си видял? Може би се опитва да си играе с ума ти.

— Не мисля — отвърна Джейсън. — Ако ми е враг, защо ще иска помощта ми? Тя е затворничка. И я е страх от някакъв противник, който очевидно става все по-силен и по-силен. Някакъв цар, който ще се надигне от земята в деня на слънцестоенето…

Анабет се обърна към Хирон.

— Моля те, кажи ми, че това не е Кронос.

Кентавърът изглеждаше изключително нещастен. Той държеше китката на Пайпър и измерваше пулса и.

Най-накрая каза:

— Не е Кронос. Тази заплаха отмина. Но…

— Но какво? — настоя Анабет.

Хирон затвори торбичката с лекарства.

— Пайпър има нужда от почивка. После ще говорим за това.

— По-добре сега — възрази Джейсън. — Господин Хирон, вие казахте, че най-лошото тепърва предстои, че идва последната глава. Нали не искате да кажете, че има и по-лоши неща от армия титани?

— О — възкликна внезапно Рейчъл, — о, не. Онази жена е била Хера. Разбира се. Нейната хижа — нейният глас. В същия миг тя се е показала и пред Джейсън.

— Хера? — Анабет изръмжа по-лошо и от Сеймор. — Тя ли те обсеби? Тя ли направи това на Пайпър?

— Мисля, че Рейчъл е права — каза Джейсън. — Жената приличаше на богиня. А и носеше наметало от козя кожа. Това е символ на Юнона, нали?

— Нима? — сопна се Анабет. — Не знаех.

Хирон кимна с нежелание.

— Да, това е символ на Юнона — римския аспект на Хера в най-военнолюбивото й състояние. Наметалото от козя козина е символ на римския легионер.

— Значи Хера е затворничка? — попита Рейчъл. — Но кой би могъл да стори това на царицата на боговете?

Анабет кръстоса ръце.

— Който и да е, може би е редно да му благодарим. Ако успеят да накарат Хера да млъкне…

— Анабет — скара й се Хирон, — тя е един от боговете на Олимп. В много отношения и единственото, което спасява семейството им от разпад. Ако наистина е пленена и заплашена от унищожение, това може да срине основите на света. Със стабилността на Олимп ще бъде свършено, а тя и така не е голяма. Ами ако Хера има нужда от помощта на Джейсън?

— Хубаво де — изръмжа Анабет, — знаем, че титаните могат да пленят един бог, нали така? Преди няколко години Атлас плени Артемида. А и в старите митове боговете постоянно се пленяват едни други. Но какво може да е по-лошо от титан?

Джейсън погледна към леопардовата глава. Сеймор облизваше мустаците си, все едно богинята бе по-вкусна от кучешките бисквити.

— Хера каза, че от месец се опитва да пробие затвора си.

— И оттогава насам Олимп е затворен — каза Анабет. — Значи боговете трябва да знаят, че става нещо лошо.

— Но защо ще си хаби енергията да ме праща тук? — попита Джейсън. — Изтри ми паметта, запрати ме в средата на някакво училищно пътуване и ти прати видение да ме вземеш? Какво толкова важно има около мен? Защо не повика другите богове на помощ — да им каже къде е, тогава те ще я измъкнат, нали?

— Боговете имат нужда от своите герои тук, на земята — каза Рейчъл, — нали така? Съдбата им е винаги свързана с тази на полубоговете.

— Това е вярно — каза Анабет. — И все пак Джейсън има право. Защо него? И защо му е взела паметта.

— И Пайпър е замесена някак си — каза Рейчъл. — Хера изпрати и на нея същото съобщение: „Освободи ме“. Анабет, изчезването на Пърси също трябва да е свързано с всичко това.

Анабет погледна Хирон.

— Защо мълчиш, Хироне? С какво си имаме работа?

Лицето на древния кентавър сякаш се бе състарило с десет години за броени минути.

— Миличка, тук не мога да помогна. Наистина съжалявам.

Анабет премигна.

— Но ти никога… никога не си крил информация от мен. Дори великото пророчество…

— Ще бъда в кабинета си — каза той с натежал глас, — имам нужда да помисля малко преди вечеря. Рейчъл, би ли наглеждала момичето? Викни Аргус да я отведе до амбулаторията. Анабет, ти трябва да поговориш с Джейсън. Разкажи му за гръцките и римските богове.

— Но…

Кентавърът завъртя количката си и тя се плъзна по коридора. Очите на Анабет сякаш мятаха мълнии. Тя промърмори нещо на старогръцки и на Джейсън то не прозвуча като комплимент за кентавъра.

— Съжалявам — каза той, — мисля, че присъствието ми тук… не зная. Нещо съм объркал с пристигането си. Хирон каза, че е дал клетва и затова не може да говори.

— Каква клетва? — възмути се Анабет. — Никога не се е държал така. И защо трябва да ти говоря за боговете…

Гласът й отслабна. Вероятно бе забелязала меча на Джейсън, който стоеше на масата за кафе. Тя докосна внимателно острието, сякаш можеше да я опари.

— От злато ли е? — попита тя. — Помниш ли откъде си го взел?

— Не — отговори Джейсън, — както казах и преди, нищо не помня.

Анабет кимна, сякаш й е хрумнало нещо наистина безумно.

— Ако Хирон не може да помогне, ще трябва да се оправим сами. Което означава… хижа номер петнайсет. Рейчъл, ще наглеждаш ли Пайпър?

— Естествено — обеща Рейчъл. — А вие двамата внимавайте.

— Чакай малко — каза Джейсън. — Какво има в тази хижа?

Анабет се изправи.

— Може би начин да върнем паметта ти.

Те се отправиха към най-новото крило хижи в югозападната част на поляната. Някои бяха лъскави, с блестящи стени или горящи факли, но хижа петнайсет бе по-скромна. Приличаше на старовремска прерийна къща със стени от кал и набързо сглобен покрив. На вратата висеше букет алени цветя. Макове — помисли си Джейсън, макар да не бе сигурен откъде го знае.

— Смяташ, че това е хижата на моя родител? — попита той.

— Не — отвърна Анабет, — това е хижата на Хипнос, бога на сънищата.

— Но тогава защо…

— Ти си забравил всичко — каза тя. — Ако има бог, който може да ни помогне да разберем какво е станало, това е той.

Вътре, макар да бе още време за вечеря, три деца вече спяха дълбоко под плътни завивки. В огнището уютно пукаше огън. Над камината висеше клон, от чиито плодове капеше бяла течност в метални купи. Джейсън се изкуши да докосне с пръст течността, за да провери каква е, но се въздържа.

Отнякъде се чуваше меката песен на цигулка. Въздухът ухаеше свежо. Хижата бе толкова уютна и спокойна, че клепачите на Джейсън натежаха. Внезапно му се стори добра идея да подремне малко. Беше толкова уморен. А и имаше толкова много свободни легла — всички с меки възглавници, чисти чаршафи и пухени завивки.

Анабет го побутна.

— Освести се малко.

Джейсън премигна. Осъзна, че коленете му бяха започнали да се подгъват.

— Хижа петнайсет действа така на всички — предупреди го Анабет. — Ако питаш мен, това място е по-опасно и от хижата на Арес. Там поне можеш да разбереш къде са противопехотните мини.

— Противопехотни мини?

Тя приближи най-близкото хъркащо дете и разтърси рамото му.

— Кловис! Събуди се!

Детето приличаше на теленце. Имаше руса косица върху клиновидна глава, груби черти и дебел врат. Тялото му беше здраво, но с тънки ръце, сякаш притежателят им не бе вдигал нищо по-тежко от възглавница.

— Кловис! — разтърси го Анабет по-силно, след което почука шест пъти по-челото му.

— К-к-аквоо? — възмути се Кловис, като се изправи и изтегна. Той се прозя дълбоко и Анабет и Джейсън го последваха.

— Стига! — скара му се Анабет. — Имаме нужда от помощта ти.

— Но аз нанках!

— Ти винаги нанкаш!

— Лека нощ.

Преди отново да заспи, Анабет му взе възглавницата.

— Не е честно — немощно се оплака Кловис. — Върни ми я.

— Първо ни помогни — каза Анабет, — а после спи, колкото си искаш.

Кловис въздъхна. Дъхът му ухаеше на топло мляко.

— Хубаво. Какво има?

Анабет му обясни за проблема на Джейсън, като от време на време щракваше с пръсти под носа на Кловис, за да го държи буден.

Явно историята се видя интересна на Кловис, защото не заспа, когато Анабет свърши. Даже се изправи и се изтегна, след което премигна, докато гледаше Джейсън.

— Значи не помниш нищо, така ли?

— Само впечатления — каза Джейсън, — чувства като…

— Аха? — подкани го Кловис да продължи.

— Като това, че не бива да съм тук. В този лагер. В опасност съм.

— Хмм. Я затвори очи.

Джейсън погледна разтревожен към Анабет, но тя му кимна окуражително.

Той се страхуваше, че ще бъде приспан в някое от леглата и ще остане да спи тук завинаги, но въпреки това затвори очи. Мислите му станаха мъгляви, сякаш потъваше в дълбоко езеро.

В следващия момент осъзна, че е отворил очи. Стоеше седнал на стол до огъня. Кловис и Анабет бяха клекнали до него.

— Сериозна работа — казваше Кловис.

— Какво стана? — попита Джейсън. — Колко дълго…

— Само няколко минути — успокои го Анабет, — но бе нервно. Почти се разпадна.

Джейсън се надяваше, че тя говори образно, но изражението й бе мрачно.

— Обикновено — каза Кловис — си има добра причина за това да изгубиш паметта си. Но спомените не изчезват — те потъват под повърхността на съзнанието като сънища и с един хубав сън аз мога да ги извадя отново на повърхността. Това обаче…

— Лета? — попита Анабет.

— Не — поклати глава Кловис, — не става дума дори за Лета.

— Лета? — не разбра Джейсън.

Кловис посочи към дървесния клон над камината, от който капеха млечнобели капки.

— Река Лета е в Подземния свят. Тя поглъща спомените ти, изтрива паметта ти напълно. Това е клон от магнолия, израснала от отвъдното, потопен в реката на Лета. Той е символ на баща ми, Хипнос. Лета не е място, където би искал да поплуваш.

Анабет кимна.

— Веднъж Пърси отиде там. Каза ми, че водата е достатъчно мощна, за да изтрие паметта дори на титан.

Джейсън се почувства добре от това, че не бе пипнал клона.

— Но… моят проблем не е такъв, нали?

— Не — съгласи се Кловис, — твоята памет не е изтрита. Спомените ти не са заровени. Те са откраднати.

Огънят изпука. Капките вода на забравата продължаваха да се стичат в металните купи на лавицата над камината. Едно от другите деца на Хипнос промърмори в съня си за някаква патица.

— Откраднати? — повтори Джейсън. — Но как?

— От бог — отвърна Кловис. — Само бог има такава сила.

— Знаем това — каза Джейсън. — Била е Юнона. Но защо и е да прави такова нещо?

Кловис се почеса за врата.

— Юнона?

— Има предвид Хера — каза Анабет. — По някаква причина Джейсън използва римски имена.

— Хммм — каза Кловис.

— Какво? — попита Джейсън. — Това значи ли нещо?

— Хммм — повтори Кловис и Джейсън осъзна, че другото момче е заспало.

— Кловис! — извика той.

— Да? Какво? — ококори се другият — говорихме за възглавници, нали? А, не, за богове. Сега си спомних. Гръцки и римски. Е, да, това е важно.

— Но те са едни и същи — каза Анабет, — просто с различни имена.

— Не точно — възрази Кловис.

Джейсън се приведе, вече напълно буден.

— Какво имаш предвид с това „не точно“?

— Ами — прозя се Кловис, — някои богове са само римски. Например Янус, Помпона. Но дори върховните богове на Елада… когато отишли в Рим, са се променили не само имената им. Променил се видът им. Променили се символите им. Дори характерът им.

— Но… — заекна Анабет, — добре де, хората са ги виждали различно през вековете. Но това не променя кои са те.

— Разбира се, че го променя — Кловис отново бе започнал да клюма, когато Джейсън изщрака с пръсти под носа му.

— Идвам, мамо! — извика другото момче. — Имам предвид… да, буден съм. Та, характера им. Боговете се изменят така, че да пасват на приютилата ги култура. Ти добре знаеш това, Анабет. В наши дни например Зевс обича костюми, шити по поръчка, риалити програми и китайска храна от двайсет и осма улица, нали така? По същия начин си е имал особености и в римски времена, а боговете са били покровители на Рим почти толкова дълго, колкото са били покровители и на Гърция. Все пак говорим за огромна империя. Нормално е римските аспекти още да са част от характера им.

— Има смисъл — съгласи се Джейсън.

Но Анабет поклати изумено глава.

— Откъде знаеш всичко това, Кловис?

— Ами аз прекарвам доста време в сънуване. Виждам боговете през цялото време — как винаги променят формата си. Сънищата са течни, знаеш ли. Можеш да бъдеш на различни места по различно време, да сменяш личността си. Сякаш самият ти си бог. Така например веднъж сънувах, че съм на концерт на Майкъл Джексън и в същото време бях на сцената с него, пеехме заедно и не можех да си спомня текста на песента The Girl Is Mine. Беше толкова унизително, че…

— Кловис — прекъсна го Анабет, — какво ще кажеш да се върнем на Рим, а?

— Да, та за Рим — продължи Кловис, — исках да кажа, че наричаме боговете с гръцките им имена, защото това е оригиналният им вид. Но да кажеш, че римските им аспекти са съвсем същите — това не е вярно. В Рим те станали по-военнолюбиви. Не общували със смъртните толкова много. Били по-свирепи, по-могъщи… боговете на една империя.

— Тъмната страна на боговете? — предположи Анабет.

— Не, не точно — възрази Кловис. — Те въплъщавали дисциплината, честта, могъществото…

— Но това са хубави неща — намеси се Джейсън, който по някаква причина чувстваше нужда да защити римските богове, без да знае защо. — Дисциплината е важно нещо. Затова Рим е устоял толкова дълго.

Кловис го погледна учуден.

— Това е вярно. Но римските богове не били особено дружелюбни. Татко ми Хипнос например… в гръцки времена той само си нанкал като мен. Но в римско време го нарекли Сомнус. Тогава той започнал да убива хората, които не си вършат работата съвестно. Ако задремели в неправилния момент — бум! Никога не се събуждали. Така убил кормчията на Еней при бягството им от Троя.

— Сладко — каза Анабет. — Но аз все още не разбирам какво общо има всичко това с Джейсън.

— Нито пък аз! — весело каза Кловис. — Но ако Хера е взела паметта ти, само тя може да ти я върне. И ако бях на твое място и ми предстоеше среща с царицата на боговете, искрено бих се надявал да е повече Хера, отколкото Юнона. А сега може ли да си лягам?

Анабет се загледа в клонката над огъня, от която продължаваше да капе вода на забравата и да се стича в купите. Тя изглеждаше толкова обезпокоена, че Джейсън се зачуди дали няма да отпие, за да забрави проблемите си.

Тогава Анабет се изправи и върна възглавницата на Кловис.

— Благодаря ти, Кловис. Ще се видим на вечеря.

— Не може ли да ми донесат храната в хижата? — прозя се Кловис и се препъна в леглото си. — Чувствам, че… хрр…

Лицето му падна върху възглавницата, а задникът му остана във въздуха.

— Да не се задуши? — изплаши се Джейсън.

— Няма — увери го Анабет, — но пък за теб почвам да се притеснявам сериозно.