Изчезналият герой

XLI. Лио

Лио се надяваше таксито да ги откара чак до върха, но къде ти такъв късмет. Докато изкачваше планината, колата скърцаше и се клатеше, а на половината път видяха, че пътят е препречен с верига, а в станцията на местния рейнджър няма никой.

— Аз съм дотук — каза шофьорът. — Сигурни ли сте, че искате да продължите. Пътят на връщане ще е дълъг, а и нещо по колата не е наред. Не мога да ви чакам.

— Сигурни сме — отсече Лио преди приятелите си. Имаше лошото чувство, че е наясно с това какво не е наред с таксито. Когато погледна надолу, видя, че е прав.

Колелата потъваха в пътя като в плаващи пясъци. Не бързо, само колкото шофьорът да си помисли, че има проблем с трансмисията или полуосите. Лио обаче знаеше истината.

Пътят бе от макадам, твърд макадам. Нямаше причина да е мек, но Лио усещаше как обувките му започват да потъват.

Гея вече ги нападаше.

Докато приятелите му излизаха, Лио плати на таксиджията. Беше щедър — парите бяха на Афродита. Освен това имаше чувството, че може и никога да не напусне тази планина.

— Задръж рестото — каза той. — И се махай оттук. Бързо.

Шофьорът не възрази. Скоро от колата му останаха само следи прах.

Гледката към планината бе смайваща. Цялата долина около връх Диабло бе като скица на градове — картина на улици, уютни квартали, магазини и училища. Там живееха нормални хора с нормален живот.

Живот, който Лио не познаваше.

— Това е Конкорд — посочи Джейсън на север, — под нас е Уолнът Крийк. На юг, отвъд хълмовете, е Денвил. А нататък… — той погледна на запад, където мъгла се опираше у поредица възвишения като в ръба на паница — са хълмовете Беркли, Ист Бей. Зад тях е Сан Франциско.

— Джейсън? — Пайпър докосна ръката му. — Да не би да си спомняш нещо? Бил ли си тук?

— Да… не. — Той я погледна измъчено. — Просто ми се струва важно.

— Това е земята на титаните — посочи тренер Хедж на запад. — Много лошо място, Джейсън. Довери ми се. Не искаш да отиваме по-близо до Фриско.

Но Джейсън погледна отвъд мъглата с такъв копнеж, че Лио се почувства неудобно. Защо ли Джейсън изпитваше такава привързаност към това място, за което Хедж твърдеше, че е зло, пълно с черна магия и стари врагове? Ами ако Джейсън бе оттук? Всички намекваха, че той е враг, че пристигането му в лагера на нечистокръвните е голяма грешка.

Не — помисли си Лио. — Глупости. — Джейсън им беше приятел.

Той се опита да помръдне краката си, но видя, че петите му са изцяло потънали в пръстта.

— Хора — подкани ги той, — хайде да тръгваме.

Другите забелязаха проблема.

— Тук силата на Гея е огромна — изръмжа Хедж и събу обувките от копитата си. Сетне ги подаде на Лио.

— Пази ги, Валдес. Готини са.

Лио изсумтя.

— Добре, тренер. А да ги излъскам не искате ли?

— На това му се вика инициативност, Валдес — одобрително кимна Хедж, — но нека най-напред изкачим планината. Докато все още можем.

— Как ще разберем къде е гигантът? — попита Пайпър.

Джейсън посочи към върха. В подножието му се издигаше пушек. От далечината Лио го сметна за облак, но не беше това.

Нещо гореше.

— „Няма дим без огън“ — изрецитира Джейсън, — да побързаме.

В училище „Уилдърнес“ Лио няколко пъти бе участвал насила в празнични маршове и смяташе, че е в добра форма. Но да катери планини, докато земята се опитва да погълне краката му, бе все едно да тича върху пътечка за фитнес, покрита със суперлепило.

Не след дълго Лио нави ръкавите на новата си тениска, макар вятърът да бе студен и остър. Съжали, че Афродита не му е дала къси панталони и по-удобни обувки, но беше благодарен за тъмните очила, които пазеха очите му от слънцето. Докато тичаше, извади части от колана си и започна да строи нещо със скорости и мъничък гаечен ключ. Не знаеше какво и как го прави. Не мислеше за него, просто вървеше.

Докато стигнаха билото на планината, Лио бе най-модерният изпотен и мръсен герой на всички времена. Ръцете му бяха изцапани с машинно масло.

Бе успял да направи играчка, която подрънкваше на вятъра, като тези, които се поставят по кафенетата. Не знаеше какво може да направи с нея, но за всеки случай я пъхна в колана си.

Липсваше му войнишкото яке с многото джобове. Но още повече му липсваше Фестус. Ех, колко можеше да им помогне огнедишащият бронзов дракон сега! Но Лио знаеше, че Фестус няма да се върне, не и в този си вид. Потупа картината в джоба си — чертежа, който бе направил с молив на пет годинки на онази маса под стария орех. Спомни си как Тия Калида пееше, докато той работеше по нея, и за това как се бе ядосал, когато вятърът бе отнесъл рисунката му. „Не е дошъл моментът, юначе — бе му казала Тия Калида. — Някой ден ще получиш възможността да извършиш подвиг. Ще намериш съдбата си и трудностите в живота ти най-после ще придобият смисъл.“

Сега Еол му бе върнал скицата. Лио знаеше, че тя е знак за това какво го очаква, но пътят дотам бе почти толкова труден, колкото и изкачването по проклетата планина.

Всеки път, когато Лио мислеше, че най-сетне са стигнали подножието на върха, се оказваше, че просто са минали поредния хребет и насреща ги чака нов, още по-висок от предишния.

Всяко нещо с времето си — реши Лио. — Първо да оцелеем. После ще мислим за рисунката и съдбата.

Накрая Джейсън приклекна иззад една камара скали. Той махна и на останалите да последват примера му. Лио се сви до него. Пайпър едвам принуди тренер Хедж да залегне.

— Не искам да цапам новите дрехи! — оплака се Хедж.

— Шшт! — каза му Пайпър.

Сатирът коленичи с неудоволствие.

Точно пред хребета, зад който се криеха, в сянката на последното възвишение на планината, имаше покрита с гори низина, широка колкото футболен стадион. Там бивак си бе устроил гигантът Енкелад.

Дърветата бяха изсечени, за да се изгради огромна алена клада. Външният кръг на сечището бе опасан със слама, но там имаше още багер и огромен кран, в чийто край се въртяха остриета като на самобръсначка (Лио се досети, че е за сечене на дърва), както и огромна метална колона с острие на брадва като разположена настрани гилотина. Хидравлична гилотина.

За какво бяха всички тези строителни машинарии на гиганта, Лио не знаеше. Той не разбираше как съществото пред него изобщо ще се побере в кабинката на шофьора. Гигантът Енкелад бе толкова огромен и отвратителен, че Лио не искаше дори да го погледне.

Но се насили да го направи.

Като за начало прецени, че създанието е високо около девет метра — колкото най-високите дървета. Лио бе сигурен, че той може да ги види иззад хребета им, стига да погледне към тях. Гигантът обаче бе зает със странната пурпурна клада. Обикаляше я и си мърмореше нещо под нос. От кръста нагоре той приличаше на човек, мускулестият му гръден кош бе покрит с бронзови доспехи, украсени с рисунки на пламъци. Ръцете му бяха открити, а всеки от бицепсите му бе по-голям от Лио. Кожата му също бе с цвета на бронз, но покрита с пепел.

Лицето му бе грубо изсечено като на недовършена фигура от глина, но очите му бяха бели и блестящи. Главата му бе покрита с отвратителни плитки, в които имаше вплетени и кости.

От кръста надолу бе дори по-ужасяващ. Краката му бяха зелени и покрити с люспи като на дракон, а вместо ходила имаше огромни нокти. В ръката си Енкелад държеше копие, голямо като пилон. От време на време той го поставяше в огъня и металът почервеняваше.

— Добре — каза тренер Хедж, — ето го плана…

Лио го смушка с лакът.

— Няма да го нападаш сам!

— Стига де!

Пайпър изхлипа.

— Вижте!

От другата страна на кладата смътно се виждаше човек, вързан на кол. Главата му бе клюмнала, сякаш той е в безсъзнание, и Лио не можеше да види лицето му, но Пайпър бе сигурна.

— Татко — прошепна тя.

Лио преглътна. Искаше му се това да е сцена от филм на Тристан Маклийн. Тогава бащата на Пайпър щеше да се прави на припаднал. Щеше да развърже връзките на ръцете си и да повали гиганта с някакъв скрит газ против великани. Щеше да се чуе героична музика и Тристан Маклийн щеше да се измъкне по невероятен начин, тичайки в забавен кадър, докато планината избухва зад гърба му.

Но това не беше филм. Тристан Маклийн бе полумъртъв и всеки момент щеше да бъде изяден. Единствените хора, които можеха да предотвратят това, бяха трима добре облечени тийнейджъри и козел мегаломан.

— Ние сме четирима — прошепна напрегнато Хедж, — той е сам.

— Пропускаш факта, че е висок девет метра.

— Хубаво — каза Хедж. — Аз, ти и Джейсън ще го разсеем. Пайпър ще се промъкне и ще освободи баща си.

Те погледнаха към Джейсън.

— Какво? — попита той. — Аз не съм лидер.

— Напротив — каза Пайпър, — такъв си.

Досега никога не бяха обсъждали това, но никой не възрази — дори Хедж. Стигнали бяха дотук, благодарение на общите усилия на отбора, но щом трябваше да се взимат решения на живот и смърт, Лио знаеше, че Джейсън е човекът, който трябва да ги води. Дори без паметта си той бе някак уравновесен. Виждаше се, че е участвал в много битки и знае как да остава хладнокръвен в напечени ситуации. Лио по принцип не беше доверчив човек.

Но на Джейсън бе готов да повери и живота си.

— Не искам да го казвам — въздъхна Джейсън, — но Хедж е прав. Пайпър има най-добър шанс, ако ние разсеем гиганта.

Не надежда — помисли си Лио. — Не дори единствена надежда. Само „най-добър шанс“.

Можеха цял ден да стоят и да го мислят, но срокът, поставен от гиганта, изтичаше, а земята все още се опитваше да ги погълне. Коленете на Лио вече бяха потънали на пет сантиметра.

Лио погледна към строителната техника и му хрумна нещо безумно. Извади малката играчка, която бе направил по време на изкачването, и разбра какво може да прави тя.

Ако Лио имаше късмет, какъвто обикновено му липсваше.

— Да започваме — каза той, — преди да съм дошъл на себе си.