Изчезналият герой

XXXII. Джейсън

Тримата едвам успяха да удържат сатира.

— Споко, тренер! — каза Джейсън. — Успокой темпото.

В този момент в стаята влезе млад мъж. Джейсън предположи, че това трябва да е Лит, синът на стареца. Той бе по долнище на пижама и тениска без ръкави, на която се четеше надписът: ДА СЕЧЕМ КОЧАНИ! По-интересен обаче бе мечът му — оръжие, за което Джейсън бе убеден, че може да сече не само царевица. Мускулестите му ръце бяха покрити с белези, а лицето, опасано от къдрава тъмна коса, щеше да бъде красиво, ако не беше белязано.

Лит веднага сметна Джейсън за най-голямата заплаха и се насочи към него, вдигнал меча над главата си.

— Чакайте! — пристъпи напред Пайпър и заговори с най-спокойния си тон. — Има някакво недоразумение. Всичко е наред.

Лит се спря, но все още изглеждаше нащрек. Това, че Хедж постоянно крещеше: „Само да ги пипна!“, изобщо не помагаше.

— Тренер — помоли го Джейсън, — може да са приятели. Освен това нахълтваме в къщата им.

— Благодаря за честността — заяви старецът по хавлия, — а сега можете ли да обясните кои сте и какво търсите тук?

— Нека първо свалим оръжията си — предложи Пайпър. — Тренер, първо ти.

Хедж стисна зъби.

— Не може ли първо да се позабавляваме?

— Не — каза Пайпър.

— Нека потърсим компромисно решение. Ще ги убия, а ако после се окаже, че са били приятели, ще се извиня.

— Не! — настоя Пайпър.

— Мее — изблея треньорът и свали тоягата си.

Пайпър погледна Лит с извинителна усмивка. Дори разрошена и с дрехи, с които бе спала два дни поред, бе невероятно сладка. Джейсън усети, че го жегва ревност.

Лит изсумтя и прибра меча си.

— Много си сладкодумна, момиче. Това е хубаво за приятелите ти, иначе щях да ги изколя.

— Много мило — подхвърли Лио, — но се стремя да избягвам да ме колят преди обяд.

Старецът по хавлия въздъхна, ритна унищожения от тренера Хедж чаен сервиз и каза:

— Е, така или иначе, вече сте тук. Моля, седнете.

Лит се намръщи:

— Ваше Величество…

— Не, не, всичко е наред, Лит — каза старецът. — Нов свят, нови обичаи. Могат да седят в присъствието ми. Все пак ме видяха по хавлия. Няма за какво да спазваме традициите.

Той се опита да се усмихне, макар да личеше, че е насила.

— Добре дошли в скромния ми дом. Аз съм цар Мидас.

— Мидас? Невъзможно — обади се тренер Хедж. — Той е мъртъв.

Вече бяха седнали на дивана, а царят зае трона си. Това си беше опасна работа, когато си по хавлия. Джейсън не спираше да се тревожи от това, че дядото може да се отпусне и да опъне кръстосаните си крака. Надяваше се под хавлията да носеше златни боксерки. Лит застана зад трона, хванал меча си с две ръце, зяпайки Пайпър и опъвайки мускули колкото да го дразни. Джейсън се зачуди дали самият той изглежда така релефен, когато държи меч. Малко се съмняваше.

Пайпър се приведе напред:

— Това, което нашият приятел сатир се опитва да каже, Ваше Величество, е, че вие сте вторият смъртен, който би трябвало да е, простете за израза, покойник. Цар Мидас е живял преди много хиляди години.

— Колко интересно — царят погледна през прозорците към ясносиньото небе и зимното слънце. В далечината Омаха приличаше на детски макет — твърде чиста, твърде малка, за да бъде истински град.

— Знаете ли — каза царят, — мисля, че за известно време бях покойник, наистина. Малко е странно. Като сън, нали, Лит?

— Много дълъг сън, Ваше Величество.

— Но ето че сега сме отново тук. Това място толкова ми харесва. Да си жив е по-приятно.

— Но как? — попита Пайпър. — Предполагам, нямате… покровител?

Мидас се поколеба, но очите му блеснаха лукаво.

— Какво значение има това, миличка?

— Можем все пак да ги убием — предложи Хедж.

— Не помагаш, тренер — каза Джейсън. — Защо не застанеш отвън на пост.

Лио се прокашля.

— Това не ми звучи като добра идея. Системата им за сигурност е доста сериозна.

— А, да — каза царят, — прощавайте за това. Но е страхотно, не мислите ли? Невероятно е какво може да си купи човек със злато. Имате такива хубави играчки в страната си!

Той извади дистанционно от джоба на хавлията си и натисна няколко копчета — специален код, предположи Джейсън.

— Така — каза Мидас, — вече е безопасно да се излиза.

Тренер Хедж изръмжа.

— Хубаво. Но ако се нуждаете от мен… — Той намигна многозначително на Джейсън. Сетне посочи последователно към себе си, към домакините и прокара пръсти през гърлото си.

Наистина знаците му бяха много фини.

— Да, благодаря — каза му Джейсън.

Щом сатирът напусна стаята, Пайпър опита още една дипломатична усмивка:

— Значи не знаете защо сте се озовали тук?

— Абе, не съм сигурен — каза царят. Той се намръщи и погледна към Лит. — Защо избрахме Омаха, момчето ми? Помня, че не беше заради времето.

— Оракулът — подсказа му Лит.

— Вярно. Чух, че в Омаха имало оракул. — Царят сви рамене. — Обаче май не е вярно. Така или иначе, къщурката е симпатична, нали? Лит — което е съкратено от Литиерс, между другото, гадно име, но майка му така настоя — има място да упражнява фехтовката си тук. Едно време го наричаха Жътваря на бойци.

— О! — опита се да прозвучи впечатлена Пайпър. — Колко мило.

Усмивката на Лит беше жестока. Джейсън вече бе на сто процента сигурен, че не харесва този тип и започна да съжалява, задето бе отпратил Хедж навън.

— Та — започна той, — цялото това злато…

Очите на царя светнаха.

— За златото ли си дошъл, момчето ми? Виж брошурата, моля!

Джейсън погледна към брошурите на масата за кафе. Надписът гласеше: „ЗЛАТО! Инвестирай във вечността!“.

— Ъъ — поколеба се той, — продавате злато?

— Не, не — каза царят, — произвеждам го. В несигурни времена като днешните златото е най-сигурната инвестиция, не мислиш ли? Правителствата падат, мъртвите се надигат, гигантите нападат Олимп. Но златото си остава все така ценно.

Лио се намръщи.

— Чувал съм я тази реклама.

— О, не вярвайте на тези евтини имитатори — заяви царят. — Уверявам ви, че на сериозни инвеститори предлагам най-добрите цени. Правя всякакви златни предмети за нула време.

— Но — Пайпър поклати глава объркана, — Ваше Величество, вие не се ли отказахте от златното докосване?

Царят бе смаян.

— Да се откажа?

— Да — отвърна Пайпър, — то ви е дадено от бог…

— Дионис — прекъсна я царят. — Спасих един от неговите сатири и в замяна богът ми изпълни едно желание. Избрах златното докосване — каквото пипна, става на злато.

— Но после случайно сте превърнал дъщеря си в златна статуя — спомни си Пайпър — и сте осъзнал колко алчен сте бил. И сте се разкаял.

— Да съм се разкаял? — Мидас погледна невярващо към Лит. — Гледай, синко, какви работи стават. Няма те няколко хиляди години и историята отива на кино. Мило момиче, някоя от тези истории да казва, че съм изгубил вълшебното си докосване?

— Не, предполагам, че не. Казват, че сте научил как да премахвате ефекта му с течаща вода и така сте върнали дъщеря си към живот.

— Всичко това е вярно. Понякога се налага да премахвам ефекта му и до ден-днешен. В къщата няма течаща вода, понеже не искам инциденти. — Той посочи статуите си. — Но избрахме да живеем близо до река в случай, че стане нещо. От време на време се разсейвам и потупвам Лит по гърба…

Лит отстъпи няколко крачки назад.

— Мразя това!

— Извиних ти се вече, момчето ми. Така или иначе, златото си остава чудесно. За какво ми е да се отказвам от него?

— Е — Пайпър изглеждаше напълно объркана, — не е ли това поуката на историята? Че сте научил урока си?

Мидас се засмя.

— Миличка, може ли да видя раницата ти за момент. Метни я насам.

Пайпър се поколеба, но не искаше да обижда царя. Тя изсипа всичко от раницата си и я метна към Мидас. Веднага щом той я хвана, чантата стана златна. Оцветяването плъзна по нея като скреж. Все още изглеждаше мека и нормална, само дето беше златна. Царят и я метна обратно.

— Както виждаш, още мога да превръщам в злато всичко, което си поискам — каза Мидас. — Раницата ти сега е вълшебна. Давай, напъхай малките духчета на бурята там.

— Да бе! — Лио внезапно се оживи. Той взе раницата от Пайпър и я занесе до клетката. Веднага щом дръпна ципа, ветровете се разшаваха и завиха възмутено. Решетките потръпнаха. Вратата на кафеза се отвори и духовете бяха всмукани в раницата. Лио закопча ципа и се ухили.

— Това. Беше. Яко. Признавам!

— Виждате ли? — зарадва се Мидас. — Моето докосване било проклятие! Моля те. Не съм научавал никакъв урок, пък и животът не е приказка, че да има поука, момиче. А и да ти призная, дъщеря ми Зоя е по-приятна като златна статуя.

— Иначе не спира да дудне — обади се Лит.

— Точно! Затова я превърнах отново в статуя. — Мидас посочи една златна фигура на момиче, чието шокирано изражение на лицето като че ли казваше: „Татко!“.

— Но това е ужасно! — извика Пайпър.

— Глупости. Тя няма нищо против. Освен това, ако си бях, както казваш, научил урока, щях ли да имам това?

Мидас свали огромната си нощна шапка и Джейсън се поколеба между това да се разсмее истерично или да повърне. Мидас имаше огромни дълги космати уши, които стърчаха над бялата му коса — почти като на Бъгс Бъни, но не бяха заешки. А магарешки.

— Не исках да виждам това — простена Лио.

— Неприятно, нали? — въздъхна Мидас. — Няколко години след инцидента със златното докосване трябваше да съм съдия на едно музикално състезание между Аполон и Пан. Прецених, че Пан е свирил по-хубаво, но Аполон, понеже не може да губи, каза, че имам слуха на животно, и ето ти го резултата. Това беше наградата ми, задето бях обективен. Опитвах се да ги опазя в тайна — бръснарят ми единствен знаеше истината за ушите. Но той пък се разбъбри. — Мидас посочи към друга златна статуя на плешив човек в тога, който държеше ножици. — Ето го. Повече никога няма да издава чужди тайни.

Царят се усмихна. Внезапно Джейсън осъзна, че това не е безобиден дядо по хавлия. Очите му блестяха лудешки — като очите на маниак, който знае, че е луд, признал го е пред себе си и се наслаждава на този факт.

— Златото наистина има много различни употреби. Смятам, че затова бях върнат, не мислиш ли, Лит? Да подсигуря финансово покровителката си.

Лит кимна.

— Затова и заради моето майсторство с меча.

Джейсън погледна към приятелите си. В стаята сякаш бе станало по-студено.

— Значи си имаш покровител? — попита Джейсън. — Работиш за гигантите?

Цар Мидас махна пренебрежително с ръка.

— Честно казано, те не ме интересуват чак толкова. Дори свръхестествените армии обаче имат нужда от пари. А аз дължа много на моята покровителка. Опитах се да обясня това на предишната група, която ни посети, но те бяха ужасно недружелюбни. Въобще не влязоха в положението ми.

Джейсън пъхна ръка в джоба си и сграбчи златната монета.

— Последната група?

— Ловджийките — изръмжа Лит, — противните момичета на Артемида.

Джейсън усети, че по гръбнака му плъзва вълна електричество. Буквално. Усети полъха от нея, сякаш бе стопил няколко от пружините на дивана.

Сестра му бе минала оттук.

— Кога? — попита той. — Кога се е случило това?

Лит сви рамене.

— Преди няколко дни. Не успях да ги убия за съжаление. Търсеха някакви върколаци или нещо подобно. Следвали някаква следа на запад. Споменаха нещо и за липсващ герой, но не помня детайли.

Пърси Джаксън — помисли си Джейсън. Анабет бе споменала, че ловджийките го търсят. И в съня си, в изгорялата къща сред червените дървета, той бе чул как враждебни вълци лаят и вият. Хера ги бе нарекла свои тъмничари.

Всичко бе някак си свързано.

Мидас почеса магарешките си уши.

— Тези ловджийки бяха много невъзпитани млади дами — спомни си той. — Не искаха да ги превърна в злато. Много от системите за сигурност навън бяха инсталирани, за да предотвратят подобни неприятни случки. Нямам време за хора, които не са сериозни инвеститори.

Джейсън се изправи внимателно и погледна към приятелите си. Бяха разбрали намека.

— Е — опита се да се усмихне Пайпър, — беше ни много приятно да ви погостуваме. Радвам се, че намирате новия си живот за приятен. Благодаря за златната чанта.

— О, не мисля, че можете да напуснете — каза Мидас. — Веднага разбрах, че не сте сериозни инвеститори, но това не е проблем! Тъкмо ще възстановя колекцията си.

Лит се усмихна свирепо. Царят се изправи, а Лио и Пайпър се отдръпнаха от него.

— Не бойте се — успокои ги царят, — не е нужно да ви превръщам в златни статуи. Давам на гостите си избор. Или да се присъединят към колекцията ми, или да умрат от ръката на Литиерс. И двата варианта ме устройват.

Пайпър се опита да го очарова с гласа си.

— Ваше Величество, не можете да…

Мидас се стрелна към нея със скорост, която един старец не би трябвало да достига, и я хвана за китката.

— Нее! — извика Джейсън.

Но златото плъзна по Пайпър като скреж и за един удар на сърцето тя се бе превърнала в бляскава статуя. Лио се опита да призове пламъци, но бе забравил, че силите му не действат в къщата. Мидас го докосна за ръката и Лио стана златен.

Джейсън бе толкова ужасен, че не можеше да помръдне. Приятелите му… вече ги нямаше. И той не бе успял да направи нищо.

Мидас се усмихна извинително.

— Опасявам се, че златото е по-силно от огъня. — Той махна с ръка към златните мебели и завеси около себе си. — В тази стая силата ми побеждава всичко — огъня… дори омайните слова. Така че ми остава още само един трофей за колекцията.

— Хедж! — извика Джейсън. — Имам нужда от помощ!

Но този път сатирът не се появи, нападащ. Черни мисли запрепускаха из главата на Джейсън. Хедж можеше да е убит от лазерите или пропаднал в ямата.

Мидас се изкикоти.

— Козлето го няма, за да те спаси, а? Тъжно. Но не се притеснявай, момчето ми. Не боли изобщо. Лит може да потвърди.

Джейсън се хвана за това като удавник за сламка.

— Избирам битката. Каза, че мога да се бия с Лит, вместо да ме превръщаш в статуя.

Мидас изглеждаше леко разочарован, но сви рамене.

— Казах, че можеш да умреш от ръката му. Но добре, както предпочиташ.

Царят отстъпи крачка назад, а Лит вдигна меча си.

— Това ще ми хареса — каза той, — аз съм Жътваря на бойците!

— Хайде, царевичен! — Джейсън призова собственото си оръжие. Този път то се появи като копие и Джейсън бе доволен, тъй като получаваше повече обхват от Лит.

— Златно оръжие! — възкликна Мидас. — Много хубаво.

Лит нападна.

Беше бърз, дяволски бърз. Сечеше ли, сечеше, а Джейсън едвам отбиваше ударите му. Умът му обаче започна да анализира стила на Лит и момчето бързо разбра, че опонентът му непрекъснато напада, без дори да помисля за защита.

Джейсън отвръщаше на ударите му, отстъпваше встрани, блокираше. Лит бе изненадан от това, че противникът му е още жив.

— Що за стил е това? — изръмжа той. — Не се биеш като грък.

— Знам — каза Джейсън, макар да не бе сигурен откъде го знаеше. — Това е стилът на римския легион.

— Римски? — Лит удари отново, а Джейсън го блокира. — Какво е римски?

— Идва от Рим — отговори Джейсън. — Имам голяма новина за теб. Докато ти си бил покойник, Рим победил Гърция и създал най-великата империя на всички времена.

— Невъзможно — каза Лит, — дори не съм ги чувал.

Джейсън се завъртя на пета, удари Лит в гърдите с дръжката на копието си и го просна в краката на Мидас.

— Леле — викна царят, — добре ли си, Лит?

— Добре съм — изръмжа воинът.

— По-добре му помогни да се изправи — подкачи ги Джейсън.

Лит изпищя:

— Не, татко!

Но бе твърде късно. Мидас постави ръка на рамото на сина си и внезапно до трона му се появи много ядосана златна статуя.

— Проклятие! — извика Мидас. — Това беше подло от твоя страна, геройче. Ще си платиш за него — а после потупа златното рамо на Лит. — Не бой се, синко. Като прибера трофея си, ще те отнеса до реката.

И старецът се спусна към Джейсън. Младежът избегна докосването му, но старецът бе изключително пъргав. Джейсън бутна масата за кафе в краката му и го събори, но Мидас бързо се изправи на крака.

Тогава Джейсън погледна към златната статуя на Пайпър и усети да го залива ярост. Той бе синът на Зевс. Нямаше да провали приятелите си.

Усети нервност в стомаха си и въздушното налягане падна толкова рязко, че ушите му изпукаха. Мидас вероятно също го бе усетил, понеже залитна и се хвана за магарешките уши.

— Ау — извика той, — какво правиш? Моята сила тук е върховна!

Чу се гръм. Отвън небето притъмня.

— Да ти кажа ли още една функция на златото? — попита Джейсън.

Мидас, внезапно развълнуван, повдигна вежди:

— Да?

— То е отличен проводник на електричество.

Джейсън надигна копието си и таванът избухна. Мълния разцепи покрива, сякаш той бе яйчена черупка, свърза се с острието на оръжието и от него изригнаха вълни от енергия, които направиха мебелите на прах. Части от тавана започнаха да падат. Полилеят рухна. Мидас изпищя, прикован към пода от него. Стъклото стана златно на мига.

Когато гръмотевицата утихна, през тавана заваля леден дъжд. Мидас прокле на старогръцки, хванат в капан. Дъждът намокри всичко и превърна полилея отново в стъклен. Пайпър и Лио започнаха бавно да се връщат на себе си заедно с другите статуи в стаята.

Тогава предната врата се отвори и тренер Хедж влетя в стаята, надигнал тоягата си. Устата му беше пълна с пръст, сняг и трева.

— Какво изпуснах? — попита той.

— Къде беше? — попита Джейсън. Виеше му се свят от призованата мълния и едвам се държеше на крака. — Виках те за помощ.

Хедж се оригна.

— Закусвах. Извинявай. Кого трябва да убия?

— Засега никой — каза Джейсън. — Само хвани Лио. Аз ще взема Пайпър.

— Не може да ме оставите така! — извика Мидас. Навсякъде около него жертвите му се пробуждаха — дъщеря му, бръснарят, а също и тълпа гневни, въоръжени с мечове, мъже.

Джейсън взе златната раница на Пайпър и собствените си запаси, сетне хвърли един чувал върху златната статуя на Лит до трона. Надяваше се това да попречи на Жътваря на бойци да се събуди преди жертвите на Мидас.

— Да се махаме оттук — подкани Джейсън Хедж. — Мисля, че тези юнаци имат какво да си кажат с Негово Величество.