Изчезналият герой

XLIV. Джейсън

Времето сякаш замръзна, което бе наистина дразнещо, тъй като Джейсън не можеше да се движи. Чувстваше как потъва в земята, сякаш бе легнал върху удобен воден матрак, който го приканваше да се отпусне и предаде. Зачуди се дали легендите за Подземния свят са верни. Дали щеше да свърши в Полята на мъченията, или да се озове в Елисейските поля. Ако не помнеше подвизите си, дали те още щяха да се броят? Зачуди се дали съдиите щяха да имат предвид това, или татко му Зевс ще прати бележка с надпис: „Моля, освободете сина ми от вечни мъчения. Той страда от амнезия.“

Джейсън не чувстваше ръцете си. Виждаше как острието на копието приближава гърдите му като на забавен кадър. Знаеше, че трябва да се раздвижи, да се отмести, но не можеше. Колко смешно бе всичко това, помисли си той. След целия напън да останеш жив идва краят и — бум! Просто си лежиш, докато огнедишащ гигант те пронизва като кебап.

Тогава екна гласът на Лио:

— Горе главите!

Огромна метална част удари главата на Енкелад с оглушително „дрън“. Гигантът се олюля и падна в ямата.

— Джейсън, ставай! — извика Пайпър. Гласът й му даде сили, извади го от вцепенението. Той седна и главата му се замая, но Пайпър дойде, преметна ръката му над раменете си и го изправи на крака.

— Не умирай върху мен — нареди му тя. — Да не си посмял да умираш върху мен.

— Добре, мадам — все още бе замаян, но тя му се стори най-красивото нещо на света. Косата й пушеше. Лицето й бе изцапано със сажди. Ръката й бе одраскана, дрехите й — разкъсани, а едната й обувка липсваше.

Красавица.

На около трийсет метра от тях Лио бе застанал над парчета от строителните машини — нещо подобно на заряд с гигантски спусък. Краят му бе счупен.

Тогава Джейсън погледна към кратера и видя къде е отишла другата част от хидравличната гилотина. Енкелад се мъчеше да се изправи, но острие като от брадва се бе забило в нагръдника му.

Въпреки това гигантът успя да го извади. Той извика от болка и планината потрепери. Златен Икор потече по доспехите му.

Но Енкелад се изправи отново.

После се наведе предпазливо и взе копието си.

— Добър опит — намръщи се гигантът, — но аз съм непобедим.

Докато героите гледаха, бронята на гиганта се възстанови. Икорът спря да тече. Дори драскотините по драконовите лапи, които Джейсън бе нанесъл на гиганта с такова усилие, се бяха превърнали в избледняващи белези.

Лио дотича до тях, видя гиганта и изруга:

— Какво му е на тоя тип? Умирай най-после!

— Моята съдба е предначертана — каза Енкелад. — Гигант не може да бъде убит нито от герой, нито от бог.

— Само от бог и герой едновременно — довърши Джейсън. Усмивката на чудовището угасна и Джейсън прочете нещо в очите му.

Страх.

— Вярно е, нали? Боговете и героите трябва да са заедно, за да ви унищожим.

— Ти няма да доживееш това. — Гигантът започна да се катери по кратера, хлъзгайки се по остъклените му стени.

— Някой да има бог наблизо? — подхвърли Лио.

Сърцето на Джейсън се изпълни с ужас. Той погледна към гиганта пред тях, който се опитваше да се измъкне от ямата, и разбра какво трябва да се направи.

— Лио — каза той, — ако имаш въже в този колан, приготви го.

Той скочи към гиганта с голи ръце.

— Енкелад! — извика Пайпър. — Зад теб!

Елементарен номер, но в гласа й имаше такава сила, че дори Джейсън се хвана. Гигантът попита:

— Какво? — и се обърна така, сякаш по гърба му пълзеше гигантски паяк.

Джейсън го ритна в правилния момент. Великанът изгуби равновесие, удари се в кратера и падна на дъното. Когато се опита да стане, Джейсън сключи ръце около врата му. Докато Енкелад се мъчеше да се изправи, Джейсън бе яхнал раменете му.

— Махни се! — извика чудовището. Опита се да хване краката на Джейсън, но момчето се измъкна, катерейки се по косата му.

Татко — помоли се Джейсън, — ако някога съм направил нещо добре, нещо, което одобряваш, помогни ми. Предлагам ти собствения си живот. Само спаси приятелите ми.

Внезапно усети металния мирис на приближаваща буря. Мрак закри слънцето. Гигантът замръзна, усетил какво става.

Джейсън извика на приятелите си:

— Крийте се!

И внезапно косата му настръхна.

Тряс!

Мълнията премина през тялото на Джейсън и удари право в Енкелад и земята. Гърбът на гиганта се стегна и Джейсън изхвърча назад. Когато момчето се изправи, откри, че се плъзга по ръба на кратера, който се разтваряше. Мълнията бе разцепила самата планина. Земята ръмжеше и се разкъсваше, а краката на Енкелад потъваха в ямата. Той драскаше безпомощно по стъклените стени на дупката и за миг се хвана за ръба с треперещи ръце.

Погледът, който хвърли на Джейсън, бе пълен с омраза.

— Не успя да спечелиш нищо, момче. Братята ми се надигат, а те са десет пъти по-силни от мен. Ще изтръгнем боговете из корен! Ще умреш, а Олимп ще падне с…

Хватката на гиганта се охлаби и той пропадна в недрата. Земята се разклати. Джейсън също се плъзна към ямата.

— Хвани се! — извика му Лио.

Краката на Джейсън бяха на ръба на бездната, когато той сграбчи въжето и Лио и Пайпър го задърпаха нагоре.

После застанаха заедно, изтощени и ужасени, а процепът се затвори като гневна паст. Земята спря да трепери.

Гея си бе отишла.

Засега.

А планината гореше. Пушекът се издигаше на десетки метри в небето. Джейсън забеляза хеликоптер — пожарникарски или може би на журналисти, — който се задаваше към тях.

Наоколо настъпи пълен хаос. Земеродните се бяха разпаднали на буци глина, оставяйки след себе си само каменните снаряди и отвратителните си препаски, но Джейсън допусна, че скоро ще се появят отново. Строителните машини бяха в руини. Земята бе почерняла и овъглена.

Тренер Хедж се раздвижи. Той се изправи със стон и потърка главата си. Яркожълтите му панталони бяха с цвета на горчица, смесена с кал.

Той премигна и се огледа наоколо.

— Аз ли направих това?

Преди Джейсън да може да отговори, Хедж вдигна тоягата си и се изправи, треперещ, на крака.

— Ха, искахте копито! На ви копито, бухтички! Кой е козата сега, а?

Той изтанцува кратък танц, като изрита няколко камъка и отправи нещо, което вероятно бе неприличен сатирски жест, към глината.

Лио се усмихна слабо, но Джейсън не можа да се сдържи и избухна в смях. Сигурно звучеше леко истерично, но бе толкова щастлив от това, че е жив, че не му пукаше.

Тогава един човек се появи около сечището. Тристан Маклийн приближи, залитайки. Очите му бяха изцъклени от шок, все едно бе минал покрай ядрена пустош.

— Пайпър? — извика той. Гласът му потрепери — Пайпър, какво…

Той не можа да довърши. Пайпър притича до него и го прегърна силно, но той сякаш не я познаваше.

Джейсън се бе чувствал по подобен начин онази сутрин в Големия каньон, когато се бе събудил безпаметен. Но господин Маклийн имаше противоположния проблем. Той имаше прекалено много спомени, прекалено дълбока травма, която умът му не можеше да понесе. Разпадаше се.

— Трябва да го отведем оттук — каза Джейсън.

— Добре, но как? — попита Лио. — Не е в състояние да ходи.

Джейсън погледна хеликоптера, който сега кръжеше над тях.

— Не може ли да направиш мегафон или нещо подобно? — попита той Лио. — А после Пайпър ще трябва да поговори.