Изчезналият герой

II. Джейсън

Бурята се разрази в малък ураган. Подобни на фунии облаци се протегнаха към пътеката като пипала на огромна медуза.

Хлапетата се разпищяха и хукнаха към сградата. Вятърът разхвърля тетрадки, якета, шапки и раници. Джейсън се плъзна по хлъзгавия под, а Лио загуби равновесие и едва не падна от ръба. Спаси го Джейсън, който го хвана за якето и го издърпа назад.

— Благодаря ти, човече! — извика Лио.

— Давайте, давайте! — викаше тренер Хедж.

Пайпър и Дилън държаха вратите отворени и насочваха децата към тях. Сноубордисткото яке на Пайпър плющеше страховито, а черната й коса се бе разпиляла по лицето. Джейсън предположи, че тя мръзне от студа, и се възхити, че въпреки това изглежда спокойна и уверена в себе си. Говореше на останалите как всичко ще бъде наред, окуражаваше ги да продължават да тичат.

Джейсън, Лио и тренер Хедж хукнаха към тях, но вятърът сякаш се бореше с тях и ги буташе назад. Сякаш ходеха по плаващи пясъци.

Дилън и Пайпър избутаха още едно дете навътре, преди да изпуснат вратите. Те се затвориха и залостиха изхода от пътеката, отрязвайки пътя им.

Пайпър задърпа дръжките. Децата отвътре удряха по стъклото, но вратите изглеждаха заключени.

— Дилън, помогни ми! — извика Пайпър.

Но Дилън само стоеше ухилен като идиот. Фланелата му се вееше от вятъра, а той изглеждаше така, сякаш внезапно е започнал да се наслаждава на бурята.

— Съжалявам, Пайпър — каза той, — но бях дотук с помощта.

Той завъртя китката си и Пайпър полетя назад, удари се във вратата и рухна на пътеката.

— Пайпър! — Джейсън понечи да хукне към нея, но Хедж му попречи.

— Тренер! — извика Джейсън. — Пусни ме!

— Джейсън, Лио, останете зад мен — нареди обаче треньорът. — Тази битка е моя. Трябваше да позная, че това е нашето чудовище.

— Какво? — не разбра Лио. Полетял във въздуха лист със задачи го удари в лицето, но той бързо го махна оттам. — Какво чудовище?

Шапката на треньора изхвърча и разкри две издутини в кестенявата му коса, напомнящи на цицините на герой от анимационно филмче, ударен по главата. Хедж надигна бейзболната си бухалка — но тя вече не приличаше на себе си. Някакси се бе превърнала в подобна на клон тояга, по която все още растяха листа и клонки.

Дилън му отвърна с ненормалната си усмивка.

— О, хайде де, тренер! Остави хлапето да се пробва срещу мен! В крайна сметка, ти си твърде стар за такива неща. Нали затова те пенсионираха в това глупаво училище? Бях в отбора ти целия сезон и ти дори не се усети. Губиш обонянието си, старче!

Треньорът нададе гневен звук, подобен на блеене.

— Това беше, бухтичке. Сега ще ти счупя главата.

— Смяташ, че можеш да защитиш трима нечистокръвни едновременно? — изсмя се Дилън. — Късмет с това, дядка.

Дилън посочи с пръст Лио и около момчето се образува малко торнадо. Лио полетя от пътеката, сякаш някой го изхвърли от нея. Някакси успя да се извърти във въздуха и се удари в стената на каньона. Той се хлъзна надолу, мъчейки се отчаяно да се захване за нещо. Най-накрая сграбчи една малка издатина на петнайсетина метра под пътеката и увисна на върха на пръстите си.

— Помощ! — извика той. — Някой да хвърли въже! Ластик за бънджи! Каквото и да е!

Хедж изруга и подаде на Джейсън бухалката си.

— Не зная кой си и какъв си, но се надявам да те бива. Отвлечи вниманието на онова нещо — той посочи Дилън с палец, — докато спася Лио.

— Да го спасиш? — повтори Джейсън. — Как? Ще полетиш?

— Не. Ще се спусна до него. — Хедж свали обувките си и Джейсън едва не получи инфаркт. Треньорът нямаше ходила. Вместо това имаше копита — кози копита! Което означаваше, че издутините на главата му не са цицини.

Джейсън осъзна, че са рогца.

— Но ти си фавн — възкликна той.

— Сатир! — възмутено каза Хедж. — Фавните са римляни. Но ще говорим за това после.

Хедж прескочи оградата и се приземи с копита върху стената на каньона. Сетне се спусна надолу с невероятна ловкост, като стъпваше върху издатини не по-големи от пощенска марка и ловко избягваше вихрите, които го нападаха, докато приближаваше Лио.

— Но това е толкова трогателно! — Дилън се обърна към Джейсън. — Дойде и твоят ред, дечко.

Джейсън хвърли бухалката по него. Имайки предвид вятъра, не очакваше това да свърши работа, но тя полетя право към врага му и дори леко накриви траектория, когато онзи се опита да я избегне. Удари го по главата толкова силно, че Дилън падна на колене.

В този момент Пайпър, която съвсем не бе толкова замаяна, колкото изглеждаше, хвана бухалката. Преди да може да я използва обаче, Дилън се изправи. От челото му течеше кръв.

Златна кръв.

— Добър опит, хлапе — погледна той към Джейсън, — но това няма да те спаси.

Пътеката потръпна и по стъклото се появиха пукнатини. Вътре в музея децата спряха да тропат по вратите и отстъпиха назад ужасени.

Тялото на Дилън се разпадна в облак дим, сякаш молекулите му се разделиха. Лицето му остана същото, ослепителната усмивка — също, но тялото му вече представляваше тъмна мъгла, а очите му блестяха като искри. Бе се превърнал в жив буреносен облак.

Ако ангелите можеха да бъдат зли — помисли си Джейсън, — щяха да изглеждат точно така.

— Ти си вентус — каза Джейсън, макар да нямаше представа откъде знае думата, — дух на бурята.

Смехът на Дилън прозвуча като торнадо, минаващо през покрив.

— Радвам се, че те изчаках, геройче. Знаех за Лио и Пайпър от седмици и можех да ги убия по всяко време. Но господарката предвиди, че идва и трети юнак — някой специален. Наградата за смъртта ти ще бъде наистина голяма!

Още два облака се спуснаха до Дилън и се превърнаха във венти — призрачни младежи с криле от пушек и очи, проблясващи като мълнии.

Пайпър остана на земята. Правеше се на замаяна, но ръката й все още държеше бухалката. Лицето й бе бледо, но погледът, който хвърли на Джейсън, бе непоколебим. Той разбра съобщението: „Отвличай вниманието им и аз ще ги халосам в гръб“.

Сладка, умна и борбена. Джейсън съжали, че не помни да е имал такова гадже.

Той стисна юмруци и понечи да нападне, но така и не получи шанс за това. Дилън надигна ръка и от пръстите му изригна заряд от светкавици, който удари Джейсън в гърдите.

Бум! Джейсън се намери проснат по гръб. Усети в устата си вкус на изгоряло алуминиево фолио. Вдигна глава и видя, че дрехите му пушат. Мълниите бяха минали през тялото му и събули лявата му обувка. Пръстите му се бяха покрили със сажди.

Духовете на бурята избухнаха в смях, а ветровете все така беснееха. Пайпър ги предизвикваше с крясъци, но всичко това се чуваше като от много далеч.

С ъгълчето на окото си Джейсън видя как Хедж се катери по скалите с Лио на гръб. Пайпър бе на крака и размахваше бясно бухалката, опитвайки се да задържи духовете настрана, но те, изглежда, само си играеха с нея. Бухалката минаваше пред телата им, все едно те не бяха там. А Дилън се извиси над Джейсън — същински тайфун с очи.

— Спри! — изграчи момчето. Изправи се и стъпи колебливо на крака, като не бе сигурен кой е по-изненадан от това — той или духовете на бурята.

— Как може да си жив? — потръпна фигурата на Дилън. — Та моята мълния бе достатъчна, за да изпържи двайсет души!

— Аха. А сега е мой ред — отговори Джейсън.

Той бръкна в джоба си и извади златната монета. Довери се на инстинктите си и я завъртя във въздуха, сякаш го бе правил хиляди пъти. Хвана я в дланта си и внезапно се оказа, че държи двуостър меч. Неравната ръкохватка пасваше на пръстите му идеално, а цялото оръжие бе направено от чисто злато — и дръжката, и острието, и предпазителят.

Дилън изръмжа, но отстъпи. Той се обърна към двамата си спътници и кресна:

— Какво чакате! Убийте го!

Духовете не изглеждаха особено очаровани от тази заповед, но въпреки това полетяха към Джейсън. По пръстите им играеха светкавици.

Джейсън замахна към първия от духовете. Острието му мина през него и фигурата от пушек се разпадна. Вторият пусна мълния към него, но острието на меча пое заряда. После Джейсън пристъпи напред, мушна бързо и вторият дух се превърна в купчинка златна прах.

Дилън изрева, обзет от бяс. Той сякаш очакваше другарите му да се оформят наново, но вместо това вятърът разпиля златната прах.

— Но… това е невъзможно! Кой си ти, проклет полубог такъв?

Пайпър бе толкова изненадана, че изтърва бухалката.

— Но Джейсън, как…

Тогава тренер Хедж скочи обратно на пътеката и стовари Лио върху нея като чувал с картофи.

— Бойте се от мен, духове на злото! — извика той и стисна юмруците на малките си къси ръчички. Сетне се огледа и видя, че е останал само Дилън.

— Хадес да те вземе, момче! — сопна се той на Джейсън. — Нищо ли не остави за мен?! Аз толкова обичам хубавите битки!

Лио се изправи на крака, дишайки тежко. Изглеждаше ужасно изплашен, а ръцете му бяха окървавени от стискането на скалите.

— Ох, тренер Кози или който си там… току-що паднах в проклетия каньон! Не ти ли стигат предизвикателствата за днес?

Дилън изсъска към тях, но Джейсън прочете страха в очите му.

— Нямате си идея колко много врагове сте събудили, нечистокръвна измет. Господарката ще унищожи абсолютно всички полубогове. Тази война няма да спечелите.

Над тях бурята се разрази с пълна сила. Пукнатините по стъклената пътека се разшириха. Заваля пороен дъжд и Джейсън трябваше да се приведе, за да запази равновесие.

— Господарката ме вика! — изкрещя лудешки Дилън. — А ти, геройче, идваш с мен!

Той се метна към Джейсън, но Пайпър се хвърли към вентуса откъм гърба му. Макар да бе направен от пушек, момичето успя да го хване. И двамата паднаха. Лио, Джейсън и треньорът се спуснаха да помогнат, но духът изкрещя яростно и призова вихрушка, която повали и тримата. Хедж и Джейсън паднаха на задните си части, а мечът на героя се плъзна по стъклото. Лио си удари главата и се сви, зашеметен и стенещ от болка. Пайпър обаче пострада най-много. Тя изхвърча от гърба на Дилън, удари се в перилата и мина от другата им страна. Остана да виси над бездната, хванала се за оградата с една ръка.

Джейсън се спусна към нея, но Дилън кресна:

— И този ми върши работа!

Той хвана Лио за ръката и започна да се издига, влачейки изпадналото в несвяст момче със себе си. Тайфунът се завихри още повече и ги издигна във въздуха — сякаш ги дърпаше огромна прахосмукачка!

— Помощ! — извика Пайпър. — Някой да помогне!

Сетне се хлъзна и падна с писък.

— Джейсън, върви! — извика Хедж. — Спаси я!

Треньорът се спусна към духа и изтръгна Лио от хватката му с помощта на някаква козя версия на кунгфу. Лио падна на пода, вече в безопасност, но тогава Дилън сграбчи треньора за ръцете. Хедж се опита да го удари с глава, след което го ритна и му каза, че е бухтичка. В това време и двамата се издигаха във въздуха.

Все по-бързо и по-бързо.

Тренер Хедж извика за последно:

— Спаси я! С тоя съм се оправил вече! — след което сатирът и духът на бурята изчезнаха в облаците.

Да я спася — каза си Джейсън. — Но как?

Инстинктите му обаче отново надделяха. Той хукна към перилата и ги прескочи, мятайки се в пропастта. В главата му проблесна мисълта, че сигурно е луд.

Джейсън не се страхуваше от височината. Боеше се да не стане на пихтия, когато се удари на дъното на каньона, на сто и петдесет метра под мястото, където се намираше. Прецени, че няма да постигне нищо друго, освен да умре заедно с Пайпър, но въпреки това сви ръце и се гмурна надолу към нея. Стените на каньона профучаха покрай него като на забързан кадър. Чувстваше лицето си, все едно се бели.

Само след миг стигна Пайпър, която бясно махаше с ръце. Той я хвана през талията и притвори очи в очакване на смъртта. Пайпър изпищя. Вятърът свиреше в ушите му. Зачуди се какво ли е да умреш. Каза си, че сигурно не е приятно. Пожела си да има начин, който да им попречи да стигнат дъното.

Внезапно вятърът спря да свисти. Писъкът на Пайпър премина в ахване. Джейсън реши, че двамата сигурно са умрели, макар да не бе усетил никакъв удар.

— Дж-дж-ейсън? — заекна Пайпър.

Той отвори очи. Вече не падаха. Летяха във въздуха, на около трийсетина метра над реката.

Прегърна Пайпър силно, а тя се намести така, че да може да направи същото. Носовете им почти се допряха. Сърцето й туптеше толкова силно, че Джейсън го усещаше през дрехите.

Дъхът и ухаеше на канела.

— Как успя да… — попита тя.

— Не зная — каза той. — Мисля, че щях да помня, ако можех да летя…

Но сетне се замисли: Не помня дори кой съм.

Представи си как политат нагоре. Пайпър изпищя, когато се изкачиха с няколко метра нагоре. Всъщност не летяха, даде си сметка Джейсън. Усещаше натиск под краката си, сякаш бе стъпил върху струята на гейзер.

— Въздухът поддържа тежестта ни — каза той.

— Ами нека тогава да ни поддържа малко по-сериозно! Да се махаме оттук!

Джейсън погледна надолу. Най-лесно бе полека да кацне на дъното на каньона. След това погледна нагоре. Дъждът бе спрял, а облаците вече не бяха така мрачни, макар все още да боботеха и проблясваха. Нямаше гаранции, че духовете са си отишли. Нямаше представа какво е станало с треньора. А и бе оставил Лио горе сам и почти зашеметен.

— Трябва да им помогнем — каза Пайпър, сякаш прочела мислите му. — Можеш ли да…

— Ами, нека видим — отвърна Джейсън и даде мисловна команда: Нагоре. Полетяха към небето мигновено.

При други обстоятелства възможността да се плъзгаш по вятъра щеше да му се види яка, но сега бе прекалено шокиран за това. Затичаха се към Лио веднага щом стъпиха на пътеката.

Пайпър обърна по гръб падналото момче. Лио простена. Войнишкото му яке бе подгизнало от дъжда, а къдравата му коса се бе позлатила от прахта на чудовищата.

Но поне беше жив.

— Тъпа… грозна… коза — промърмори той.

— Къде отиде той? — попита Пайпър.

Лио посочи с пръст право нагоре.

— Така и не се върна. Моля, кажете ми, че не ми е спасявал живота.

— Два пъти — отговори Джейсън.

Лио простена още по-силно.

— Но какво стана? Човекът тайфун, златният меч… Ударих си главата. Това е, нали? Кажете ми, че халюцинирам!

Джейсън беше забравил за меча. Той отиде до мястото, където лежеше оръжието, и го вдигна. Острието бе добре балансирано. Обхванат от внезапен порив, той го завъртя. По средата на салтото си мечът отново се превърна в монета и се приземи на дланта му.

— Мдаа — каза Лио, — халюцинирам, това е всичко.

Пайпър потръпна в подгизналите си от дъжда дрехи.

— Джейсън, онези същества…

— Венти — отвърна той, — духове на бурята.

— Добре де. Мисълта ми беше, че ти се държа като някой… който ги е виждал и преди. Кой си ти?

В отговор той можа само да поклати глава.

— Това се опитвам да ви кажа. Нямам представа.

Бурята отмина. Другите деца от училището „Уилдърнес“ гледаха през стъклените врати, обзети от ужас. Охранителите на музея се мъчеха да се справят с ключалките, но засега усилията им бяха напразни.

— Тренер Хедж каза, че пази трима души — спомни си Джейсън. — Според мен имаше предвид нас тримата.

— А онова нещо, в което се превърна Дилън… — Пайпър потрепери. — Не мога да повярвам, че то ме сваляше! Как ни нарече това създание… герои? Полубогове?

Лио легна по гръб и се загледа в небето. Изглежда, нямаше намерение да се изправя.

— Не знам за героичното — отговори той, — ама не се чувствам особено божествен. А вие?

Внезапно проехтя отвратителен звук като от чупещи се сухи клони и пукнатините по пътеката започнаха да се разширяват.

— Трябва да се махнем оттук! — каза Джейсън — може би ако…

— А — прекъсна го Лио, — моля те, погледни натам и ми кажи, че онези неща не са летящи коне.

Първоначално Джейсън се уплаши, че Лио наистина здравата си е цапардосал главата. След това обаче видя как от изток се спуска тъмна сянка. Бе твърде бавна, за да е самолет, но прекалено бърза, за да е птица. Когато тя приближи, Джейсън успя да различи двойка крилати животни с по четири копита. Изглеждаха досущ като коне, като изключим, че всяко от тях имаше криле с размах шест метра. Освен това те дърпаха ярко оцветена кутия с две колела.

Колесница.

— Подкрепления! — каза той. — Хедж ме предупреди, че идва спасителен екип.

— Спасителен екип? — Лио се изправи с мъка на колене. — Това не звучи добре.

— И ако ни спасяват, къде смятат да ни отведат? — попита Пайпър.

Джейсън видя как колесницата се приземява в далечния край на пътеката. Летящите коне свиха криле и пристъпиха нервно по стъклото, сякаш усещаха, че скоро ще се счупи. В колесницата стояха двама тийнейджъри — високо русо момиче, може би малко по-голямо от Джейсън, и едър тип с бръсната глава и лице, направено сякаш от тухли. И двамата носеха дънки и оранжеви ризи, а на гърбовете им бяха окачени щитове. Момичето скочи от колесницата, преди тя да е спряла напълно. Изтегли нож и приближи групата на Джейсън, докато якият тип отпускаше поводите на конете.

— Къде е той? — рязко попита момичето. Сивите й очи бяха гневни и малко страшни.

— Кой? — не разбра Джейсън.

Тя се намръщи, сякаш отговорът му бе крайно неудовлетворителен. Сетне се обърна към Лио и Пайпър.

— А Глийсън? Къде ви е защитникът Глийсън Хедж?

Първото име на треньора бе Глийсън? Джейсън щеше да се разсмее, ако сутринта не бе преминала по толкова странен и зловещ начин. Глийсън Хедж, футболен треньор, човек козел, защитник на полубоговете.

Да бе. Сигурно.

Лио прочисти гърлото си.

— Отвлякоха го… хора тайфуни.

— Венти — обясни Джейсън, — духове на бурята.

Русото момиче повдигна вежди.

— Имаш предвид анемой тюелай? Така се казва на старогръцки. Кой си ти и какво се случи?

Джейсън даде всичко от себе си, за да обясни ситуацията, макар да срещаше с усилие сивия плашещ поглед на момичето. Бе разказал половината от историята си, когато типът от колесницата също дойде. Той стоеше и ги гледаше, кръстосал ръце пред себе си. На бицепсите му имаше татуировка на дъга, която изглеждаше леко неадекватно.

Когато Джейсън завърши разказа си, русото момиче изглеждаше недоволно.

— Не може да бъде! Тя ми каза, че той ще е тук! Каза ми, че ако дойда тук, ще открия отговора на въпросите си.

— Анабет — изръмжа плешивият, — я виж! — и посочи краката на Джейсън.

Джейсън не се бе замислял над това, но левият му крак, чиято маратонка бе събута от светкавицата, бе още бос. Чувстваше го добре, макар да приличаше на парче въглен.

— Човекът с една обувка — продължи плешивият. — Ето ти го отговора.

— Не, Буч! — настоя момичето. — Не може да бъде. Измамиха ме.

Сетне погледна към небето така, сякаш то е виновно за нещо.

— Какво искате от мен? — извика тя. — Какво сте му направили?

В този момент пътеката потрепери, а конете нервно изцвилиха.

— Анабет — каза плешивият тип, който се казваше Буч, — трябва да се махаме. Нека откараме тези тримата в лагера и там да мислим кое, как и защо. Преди духовете на бурята да са се върнали.

Тя остана смръщена за момент.

— Хубаво — след това погледна Джейсън злобно. — После ще се разберем.

Сетне се завъртя на пети и се насочи с маршова стъпка към колесницата.

Пайпър поклати глава.

— Какъв й е проблемът на тая? Какво става?

— Добър въпрос — обади се Лио.

— Тук сме, за да ви отведем в безопасност — обясни Буч. — Ще ви разкажа повече по пътя.

— Никъде не тръгвам с нея — Джейсън посочи русото момиче. — Тя иска да ме убие!

Буч се поколеба.

— Анабет няма да ти стори нищо. Не и се сърди за държането. Имаше видение, според което тук ще я чака човекът с една обувка. Очакваше това да реши проблема й.

— Който е? — попита Пайпър.

— Търси един от нашите, който е изчезнал от три дни — отговори Буч. — Направо се е побъркала от притеснение. Надяваше се да го намери тук.

— Кой е той? — попита Джейсън.

— Гаджето й — отвърна Буч, — Пърси Джаксън.