Изчезналият герой

XXIV. Лио

Лио се спря пред вратите и опита да успокои дишането си. Гласът на жената от земята все още кънтеше в ушите му и напомняше за смъртта на майка му. Последното нещо, което искаше, бе отново да влезе в тъмен склад. Внезапно се почувства отново на осем — сам и неспособен да помогне на близък човек, хванат в капан.

Стига — каза си той. — Тя иска да се чувстваш така.

Но това не намали страха му. Пое си дълбоко въздух и надникна вътре. Всичко изглеждаше същото. Сивкавата светлина на утрото навлизаше в помещението през дупката на покрива. Няколко електрически крушки премигваха, но по-голямата част от пода на фабриката си оставаше покрита от сенки. Лио можеше да различи мостчето нагоре, неясните очертания на подредените в линия машини, но не долавяше никакво движение. От приятелите му нямаше и следа. Почти извика, но нещо го спря — чувство, което не можеше да определи. После осъзна, че надушва нещо.

Нещо нередно. Като горящо машинно масло и кисел дъх.

Във фабриката имаше нещо нечовешко. Лио бе сигурен в това. Нервите му се опънаха.

Някъде от долния етаж долетя гласът на Пайпър:

— Лио, помощ!

Но Лио не отговори. Как бе слязла Пайпър от мостчето, след като кракът и бе счупен?

Той се промъкна навътре и застана зад един контейнер. Бавно се придвижи до центъра на стаята, стиснал чука си, криейки се зад кутии и шасита на камиони. Най-накрая стигна редицата машини. Сви се зад най-близката от тях — кран с роборъка.

Гласът на Пайпър прозвуча отново:

— Лио? — но звучеше по-несигурен и идваше от по-отблизо.

Лио надникна иззад машината. Над редицата машини, на верига от кран, висеше огромен двигател на камион. Висеше на около десет метра височина и изглеждаше, сякаш е изоставен заедно с фабриката. На конвейера под него стоеше шаси на камион, обградено от сенките на три мотокара. От чифт роборъце наблизо висяха и два по-малки предмети. Вероятно и те бяха двигатели, но тогава защо единият от тях се движеше?

Тогава един от мотокарите се изправи и Лио разбра, че това всъщност е гигантски хуманоид.

— Нали ти казах, че няма нищо! — изръмжа чудовището. Гласът му бе прекалено дълбок и гърлен, за да е на човешко същество.

Друга от подобните на мотокар сенки се размърда и извика с гласа на Пайпър:

— Лио, помогни ми! Помощ… — но после гласът се промени. Стана мъжки и ръмжащ. — Пфу, навън няма никой. Толкова тихи герои не съществуват.

Първото изчадие се разсмя.

— Вероятно си е плюл на петите, като е разбрал какво го чака в противен случай. Освен ако момичето не е излъгало за третия герой. Хайде да сготвим яденето.

Щрак! Блесна ярка оранжева светлина, която се оказа сигнален огън, и Лио бе заслепен за миг. Сви се зад крана, докато погледът му не се проясни. Сетне отново надникна и видя кошмар, който дори Тия Калида не можеше да измисли.

Двата малки предмета, висящи от роборъцете, не бяха двигатели. Бяха Джейсън и Пайпър. И двамата висяха надолу с главата, вързани за глезените и увити с вериги чак до врата. Пайпър се гърчеше, мъчейки се да се освободи. В устата й бе натъпкан парцал, но поне беше жива. Джейсън не изглеждаше така добре. Той висеше безжизнен, а очите му се бяха извъртели невиждащо. Над лявата му вежда имаше червено петно с размера на ябълка.

На конвейера шасито на недовършения камион се ползваше като огнище. Сигналният огън бе запалил смес от гуми и дърво, които, ако се съдеше по миризмата, бяха натопени в керосин. Над пламъците имаше огромна метална пръчка и Лио с ужас осъзна, че това е шиш.

Огънят бе за готвене.

Но най-отвратителни бяха самите готвачи.

„Монокъл Моторс“. Червеното око. Как не се бе сетил?

Край пламъците стояха три масивни хуманоиди. Двама от тях бяха изправени и наклаждаха огъня. Най-огромният седеше с гръб към Лио. Първите бяха по три метра високи, с космати мускулести тела и кожа, която изглеждаше червена на светлината на огъня. Едно от чудовищата носеше метална препаска, която изглеждаше ужасно неудобна. Другото имаше парцалива тога от фибростъкло, която също не бе в списъка на Лио за най-хубави дрехи. Като се изключи различния им вкус към дрехите, чудовищата изглеждаха като близнаци. Всяко от тях имаше уродливо лице с едно-единствено око в центъра на челото.

Готвачите бяха циклопи.

Краката на Лио се разтрепериха. Той вече бе видял много странни неща — духове на бурята, крилати богове, дори метален дракон, който обича сос „Табаско“. Това обаче беше различно. Тези тримата бяха живи и грозни чудовища от плът и кръв, които искаха да сготвят и изядат приятелите му.

Беше толкова потресен, че едвам мислеше. Само да имаше Фестус. Един осемнайсетметров огнедишащ дракон определено щеше да му свърши работа. Но имаше само колана и раницата си. Неговият чук от килограм и половина изглеждаше крайно нищожен, сравнен с огромните циклопи.

Затова го бе предупредила дамата от пръст. Тя искаше Лио да се махне и да остави приятелите си да умрат.

Това предреши нещата. Нямаше начин Лио да позволи на тази вещица да го остави безпомощен, не и този път. Лио свали раницата си и започна да я разкопчава внимателно.

Циклопът с металната препаска отиде до Пайпър. Тя започна да се гърчи и се опита да го удари в окото.

— Може ли да сваля парцала от устата й? Обичам да слушам писъците им.

Въпросът бе отправен към третия циклоп — очевидно водач на групата. Седналата фигура изгрухтя и звярът с препаската махна парцала от устата на Пайпър.

Тя обаче не изпищя, а си пое дълбоко въздух, сякаш опитваше да се успокои. В същото време Лио намери каквото му трябваше в раницата — малко дистанционно управление, което бе взел от бункер девет. Поне се надяваше, че е това. Панелът с управлението на крана бе лесен за намиране. Той извади отвертка от колана си и започна да работи, но трябваше да го прави бавно. Главният циклоп бе едва на няколко метра от него. Чудовищата очевидно имаха отлични сетива и идеята да направи това, което иска, без да го усетят, изглеждаше безумна. Той обаче нямаше голям избор.

Циклопът с тогата разгоря огъня, който сега пламтеше силно и опушваше помещението с черен дим. Приятелят му с препаската се втренчи в Пайпър, сякаш очакваше тя да направи нещо забавно.

— Пискай, момиче! Обичам писъците!

Когато обаче Пайпър най-после заговори, тонът й бе спокоен и овладян, все едно се караше на малко кученце.

— Но, господин Циклоп, аз съм сигурна, че вие не искате да ни убиете. Ще бъде толкова по-добре, ако просто ни пуснете.

Звярът с препаската започна да чеше грозната си глава и се обърна към своя приятел с фибростъклото.

— Тя е хубавка, Торк. Може пък да я пусна.

Торк, както се казваше онзи с тогата, изръмжа:

— Видях я пръв, Съмп. Аз ще я пусна!

Съмп и Торк се скараха, но тогава третият циклоп се надигна и изрева:

— Тъпаци!

Лио изпусна отвертката. Третият циклоп беше жена. Тя бе с почти метър по-висока от Торк и Съмп и бе по-яка и от двама им. Носеше дреха като ризница, само дето приличаше на ужасните пеньоари, с които се обличаше леля Роса. Как им викаха — муму20?

Да, циклопката носеше муму, направена от метал. Мазната й черна коса бе вързана на опашчици с медни жици и метални шайби. Носът и устата й бяха тлъсти и сплескани, сякаш прекарваше свободното си време, блъскайки лицето си в стена. Единственото й червено око обаче блестеше с лукав интелект.

Циклопката отиде до Съмп и го изблъска настрана. Той падна върху конвейера. Торк бързо отстъпи.

— Малката е дете на Венера — излая циклопката. — Тя се опитва да ви омае с гласа си.

Пайпър се опита да каже:

— Моля ви, госпожо…

— Гррр! — циклопката хвана Пайпър през кръста. — Да не си посмяла да ми дуднеш с меденото си гласче, момиче! Аз съм мама Гаскет! Яла съм много по-силни герои от теб за закуска!

Лио се уплаши, че Пайпър ще бъде смачкана, но мама Гаскет просто я пусна и я остави да виси от веригата. Сетне започна да крещи на Съмп как може да е толкова тъп.

Ръцете на Лио започнаха да работят бясно. Той извиваше жици и обръщаше бутони, почти без да се замисля какво точно прави. Но накрая бе свързал дистанционното. Сетне се провря до най-близката роборъка, докато циклопите говореха.

— Не може ли поне да я изядем накрая? — ломотеше Съмп.

— Дебил! — изрева мама Гаскет и Лио разбра, че Съмп и Торк трябва да са нейни синове. От което се досети, че грозотата им е семейна черта.

— Трябваше да ви изхвърля на улицата, когато бяхте бебета, та да пораснете като истински циклопи! Можеше и да научите нещо полезно! Проклето да е майчиното сърце, заради което ви задържах!

— Майчино сърце? — промърмори Торк.

— Какво каза, неблагодарнико?

— Нищо, мамо. Казах, че имаш майчино сърце. Ние ти работим, храним те, чистим ти ноктите на краката…

— И трябва да сте ми благодарни! — ревна отново мама Гаскет. — А сега нагласи огъня, Торк! А ти, Съмп, донеси ми доматения сос с чесън от другия склад. Нали не очакваш, че ще ям тия герои без него.

— Да, мамо — каза Съмп. — Исках да кажа не, мамо. Така де…

— Върви и я вземи! — мама Гаскет взе най-близкото шаси и го разби в главата на Съмп. Циклопът рухна на колене. Лио беше сигурен, че този удар ще го убие, но явно главата на Съмп бе калена. Той успя да махне шасито от главата си, изправи се на крака и отиде да донесе соса.

Сега е моментът — каза си Лио. — Докато са разделени.

Той привърши с инсталацията на втората машина и се отправи към трета. Докато се шмугваше между роборъцете, циклопите не го видяха. Пайпър обаче го забеляза. Тя ахна и на лицето й се изписа невярващо изражение.

Мама Гаскет се обърна към нея.

— Какво става, момиче? Да не съм те счупила погрешка?

За щастие Пайпър мислеше бързо. Тя отклони погледа си от Лио и каза.

— Ребрата ми, госпожо. Ако имам вътрешни кръвоизливи, вкусът ми ще е ужасен.

Мама Гаскет избухна в смях.

— Да бе. Последния герой, който хапнахме, помниш ли го? Син на Меркурий.

— Да, мамо — каза Торк, — малко киселееше.

— И той опита такъв номер. Каза, че бил на някакви лекарства. Вкусът му си беше съвсем наред, мен ако питаш.

— Като агнешко — спомни си Торк. — Един с червена ризка, плямпаше на латински. Както казах, леко киселееше, но не беше никак лош.

Пръстите на Лио замръзнаха над панела. Пайпър явно мислеше за същото нещо, понеже попита.

— Червена тениска? Латински?

— Много беше вкусничък — с умиление си спомняше мама Гаскет. — Мисълта ми обаче е, че ние, момиче, не сме толкова глупави, колкото си мислят хората. Не се връзваме на прости номера и гатанки. Не и ние, северните циклопи.

Лио си наложи да поднови работа, но умът му работеше бясно. Хлапе, което говори на латински, е било изядено тук. Имало е червена тениска като Джейсън. Не знаеше какво означава това, но смяташе да остави разговора на Пайпър. Трябваше да действа бързо, ако искаше да победи тези изчадия, преди Съмп да се върне със соса.

Той погледна към двигателя над лагера на циклопите. Дощя му се да можеше да го ползва — щеше да е страхотно оръжие. Но кранът, който придържаше двигателя, бе на другия край на конвейера. Нямаше начин да го стигне, без да го видят. А и нямаше време.

Последната част от плана му бе най-опасна. От колана си Лио призова още малко жици, радио-адаптер и малка отвертка. Започна да майстори универсално дистанционно. За пръв път отправи благодарствена молитва към баща си Хефест — за вълшебния колан. Помогни ми да се измъкна оттук и може би наистина не си толкова лош — помисли си момчето.

Пайпър продължи да говори, като започна да хвали домакините си.

— Чувала съм за северните циклопи! — каза тя. Лио се сети, че това са пълни глупости, но звучеше убедително. — Не знаех, че сте толкова големи и умни!

— И ласкателствата няма да ти помогнат — каза мама Гаскет, но прозвуча доволна. — Вярно е обаче, че ще свършиш като ядене на най-могъщите циклопи.

— Но не са ли циклопите добри? — попита Пайпър. — Мислех, че правите оръжия за боговете?

— Ами, аз съм си много добра. В това да ям хора, ха-ха. В това да се бия и да майсторя разни неща. Не и за боговете, обаче. Нашите братовчеди, върховните циклопи, те се занимават с това. Имат се за голямото добрутро само защото са с няколко хилядолетия по-дърти. Имаме и южни братовчеди, които живеят по острови и гледат овце. Пълни тъпаци. Но ние, хипеборейските циклопи от северния клан, сме номер едно! В тази стара фабрика основах фирмата „Монокъл Моторс“ и в нея правим най-добрите оръжия, брони, колесници, танкове. И какво от това? Фалирахме. Тъпата война свърши прекалено бързо и титаните загубиха. Жалка работа. Повече нямаше нужда от оръжията ни.

— Но това е ужасно — каза съчувствено Пайпър. — Сигурна съм, че сте произвеждали страхотни оръжия.

Торк се ухили.

— Пищящия чук! — той взе един огромен метален прът с нещо като акордеон в края му. Удари го в земята и циментът се напука, но освен това се чу звук като от настъпана гумена патица с гигантски размери.

— Ужасяващо — каза Пайпър.

Торк грейна от комплимента.

— Не е толкова добро като експлодиращата брадва, но пък може да се ползва многократно.

— Може ли да го видя? — попита Пайпър. — Само ако можех да освободя ръцете си…

Торк нетърпеливо пристъпи напред, но мама Гаскет изрева:

— Тъпанар! Тя отново се опитва да те измами! Стига приказки! Убий момчето, преди да е пукнало само. Обичам храната ми да е прясна.

Не! Пръстите на Лио бясно свързваха жици. Само още няколко минути!

— Хей, почакайте — извика Пайпър, опитвайки да привлече вниманието на циклопите. — Само исках да попитам…

Жиците блеснаха в ръката на Лио. Циклопите замръзнаха и се обърнаха към него. Торк вдигна един камион и го метна към момчето.

Лио отскочи, докато камионът прелиташе над машината. Ако се бе забавил с половин секунда, щеше да стане на питка.

Той се изправи на крака и мама Гаскет го забеляза. Тя кресна:

— Торк, ах, ти, жалко подобие на циклоп! Хвани го!

Торк се втурна към него. Лио натисна като обезумял бутона на саморъчно направеното дистанционно.

Торк бе на петнайсет метра от него. После на шест.

В този миг първата роборъка се задейства. Тритонен метален нокът удари циклопа по гърба толкова силно, че той се просна по очи… или по око. Преди Торк да може да се изправи, ръката го хвана за крака и го подхвърли нагоре.

— ААА! — Торк изчезна в сумрака с вик. Таванът бе твърде висок и тъмен, за да види Лио какво точно се е случило с циклопа, но от тежкия удар в метал предположи, че той се е ударил в някоя помощна греда. Торк така и не падна. Вместо това от тавана заваля жълтеникав прах. Чудовището се беше разпаднало.

Мама Гаскет погледна Лио смаяна.

— Синът ми… ти… ти…

Като по сигнал Съмп се появи на светлината на огъня, мъкнейки каса доматен сос.

— Мамо, донесох ти от най-лютия…

Той така и не довърши. Лио завъртя ръчката на дистанционното и втора роборъка удари Съмп в гърдите. Касата в ръцете му избухна като пиратка и Съмп полетя назад, приземявайки се в основата на третата машина на Лио. Циклопът може и да беше кален към чудовищни удари с шасита на камиони, но нямаше имунитет към роборъце, които можеха да удрят със сила от четири тона. Третата ръка от кран го удари в пода с такава сила, че той избухна като скъсан чувал брашно.

Двама циклопи бяха вън от играта. Лио се почувства като супергерой и дори си измисли име — Командир Колан. Но тогава мама Гаскет се вторачи в него. Тя грабна най-близкия кран и го откъсна от основата му с яростен рев.

— Ти взриви момчетата ми! Само аз мога да взривявам момчетата си!

Лио натисна един бутон и последните две ръце се задействаха. Мама Гаскет хвана първата и я скъса на две. Втората я удари по главата, но това само я вбеси. Тя я хвана за скобите, откъсна я и я развъртя като бейзболна бухалка. Пропусна за сантиметри Пайпър и Джейсън. Но после мама Гаскет я пусна — право към Лио. Той извика и отскочи на една страна, а машината до него стана на парчета.

Лио започна да разбира, че вбесена майка циклоп не е нещо, което искаш за противник, особено когато си въоръжен с дистанционно и отвертка. Бъдещето на Командир Колан не изглеждаше особено бляскаво.

Мама Гаскет застана на около шест метра от него, до огъня. Ръцете и бяха свити в юмруци, а зъбите й — оголени. Изглеждаше нелепо с вързаната си на опашчици коса и ризницата пеньоар, но убийственият блясък в червеното й око и фактът, че бе висока около четири метра, пречеха на Лио да се засмее.

— Други номера имаш ли, геройче.

Той погледна нагоре. Двигателят на веригата. Ако можеше да го откъсне от нея, ако можеше да накара мама Гаскет да пристъпи още крачка напред!

Самата верига… имаше една брънка… Лио не можеше да види от такова разстояние, но нещо му подсказваше, че това звено е слабо.

— Ахам. — Лио надигна дистанционното. — Още една крачка и ще те унищожа. С огън!

Мама Гаскет се изсмя.

— С огън? Циклопите са имунизирани срещу него, глупако. Но ако искаш пожарче, с радост ще помогна!

Тя хвана няколко въглена с голи ръце и ги метна към Лио. Те паднаха в краката му.

— Пропусна — каза той невярващо. Но мама Гаскет се ухили и взе един бидон от камиона. Лио имаше време да прочете надписа КЕРОСИН на него, преди циклопката да го метне. Бидонът падна на пода пред него и съдържанието му се изсипа навсякъде.

Въглените блеснаха. Лио затвори очи, а Пайпър изпищя:

— Нееее!

Навсякъде около него изригнаха пламъци. Когато Лио отвори очи, видя, че е на шест метра във въздуха и целият пламтеше. Мама Гаскет изписка доволно, но Лио бе огнеупорен. Керосинът изгоря и остави само малки петна по пода.

Пайпър ахна.

— Лио?

Мама Гаскет бе смаяна.

— Ти си жив? — сетне пристъпи крачка напред, точно където Лио я искаше. — Какво си ти?

— Син на Хефест — каза той. — И както предупредих, ще те унищожа с огън.

Той посочи с пръст въздуха и призова цялата си воля. Никога не бе опитвал нещо подобно, но изстреля огнена струя към веригата, която крепеше двигателя над главата на циклопката, прицелвайки се в онова слабо звено.

Пламъците угаснаха. Мама Гаскет се изкикоти.

— Добър номер, сине на Хефест. Много векове минаха, откакто за последно видях повелител на пламъците. Ще бъдеш особено пикантно предястие!

Веригата изщрака — звеното бе нагорещено повече, отколкото можеше да понесе — и двигателят падна. Тих и смъртоносен.

— Не мисля — каза Лио.

Мама Гаскет дори нямаше време да погледне нагоре.

Прас! И вече нямаше циклопи. Само купчина прах под многотонен двигател.

— Срещу двигатели май нямаме имунитет, а? — подвикна Лио. — Аха!

Сетне падна на колене. Главата му беше замаяна. След няколко минути осъзна, че Пайпър го вика.

— Лио, добре ли си? Можеш ли да се движиш?

Той се изправи на крака с мъка. Никога не бе призовавал толкова силен огън и бе напълно изтощен.

Отне му много време да освободи Пайпър от веригите. После двамата с общи усилия свалиха Джейсън на земята. Той все още бе в безсъзнание. Пайпър с мъка успя да го накара да преглътне малко нектар и той изпъшка. Червената рана на главата му започна да изчезва и бледността му понамаля.

— Има здрава и дебела глава — каза Лио, — ще се оправи.

— Слава Богу! — въздъхна Пайпър. Сетне се обърна към Лио. В очите й се четеше нещо като страх. — Как призова огъня? Винаги ли…

Лио погледна надолу.

— Винаги — каза той. — Доста съм опасен. Трябваше да ви кажа по-рано. Съжалявам…

— Съжаляваш? — Пайпър го ощипа. Когато той вдигна очи, видя, че тя се е ухилила. — Това бе невероятно, Валдес! Спаси ни живота. За какво има да съжаляваш?

Лио премигна. Понечи да се усмихне, но в същия миг облекчението му изчезна. Забелязал беше нещо до крака на Пайпър.

Жълтата прах, останките от единия циклоп — може би Торк, — се плъзгаше по пода, сякаш невидим вятър я събира отново.

— Но те се образуват отново — изпъшка Лио. — Виж!

Пайпър отстъпи от прахта.

— Но това е невъзможно. Анабет каза, че чудовищата се разпадат, когато ги убиеш. Отиват в Тартар и не могат да се върнат дълго време.

— Явно не го е казала на тази прах — каза Лио. Прахта се бе събрала на купчинка и после започваше да образува фигура с ръце и крака.

— О, Боже! — пребледня Пайпър. — Борей спомена за това. Че земята таи ужаси. Че чудовищата вече няма да остават в Тартар и душите няма да се подчиняват на Хадес. Колко време мислиш, че имаме?

Лио си спомни лицето, което се бе образувало отвън. Спящата жена. Определено бе ужас от земята.

— Не зная — отвърна той, — но мисля, че трябва да се махаме оттук.