Изчезналият герой

XXII. Пайпър

Пайпър се превъртя във въздуха. Далеч под себе си видя светлините на град, блещукащи на фона на зазоряващото се небе, а на няколкостотин метра от нея тялото на бронзовия дракон се премяташе, излязло от контрол, с увиснали криле и огън, проблясващ в устата му като дефектна електрическа крушка.

Покрай нея прелетя падащо тяло — Лио, който пищеше и отчаяно се опитваше да сграбчи нещо — облаците например.

— Това не е якоооооо… — викаше той.

Тя се опита да го извика, но той вече бе далеч под нея.

За сметка на това някъде над нея се обади Джейсън:

— Пайпър, спокойно! Разпери ръце и крака!

Не и беше никак лесно да остане спокойна, но направи каквото и се казва и възстанови част от баланса си. Почувства се като планерист, а вятърът под нея бе като парче лед. В следващия момент се появи Джейсън и я прегърна през кръста. Слава богу — помисли си Пайпър, но друга част от нея отбеляза: Страхотно. Прегръща ме за втори път тази седмица, и то отново, защото падаме отвисоко.

— Трябва да спасим Лио! — извика тя.

Падането им се забави, докато Джейсън направляваше ветровете, но въпреки това те скачаха ту нагоре, ту надолу, сякаш не желаеха да им помогнат.

— Сега идва трудното — предупреди я Джейсън, — дръж се!

Пайпър го прегърна силно, а Джейсън се изстреля към земята. Пайпър май изпищя, но звукът замря в устата й. Погледът й се замъгли.

В следващия момент се удариха в друго топло тяло — туп! Беше Лио, който все още се гърчеше и ругаеше.

— Стига си се борил! — извика Джейсън. — Аз съм!

— Драконът ми! — изкрещя Лио. — Трябва да спасиш моя Фестус!

Джейсън едвам удържеше трима им и Пайпър добре знаеше, че няма начин той да задържи във въздуха и петдесеттонен метален дракон. Но преди да успее да обясни това на Лио, под тях се чу експлозия и от скупчените сгради долу в небето се издигна огнена топка.

— Фестус! — изхлипа Лио.

Лицето на Джейсън поаленя, докато той се мъчеше да уплътни въздуха под тях, но най-доброто, което успя да направи, бе да забави падането им. Чувството бе все едно се търкалят по огромно стълбище от поне сто стъпала. Това не подейства добре на стомаха на Пайпър.

Докато се търкаляха, тя видя отделни детайли от комплекса фабрики под тях — магазини, комини, огради с бодлива тел и паркинг с машини, по които бе навалял сняг. Все още бяха достатъчно високо, за да може падането да ги сплеска като палачинки, когато Джейсън изпъшка.

— Не мога…

И паднаха като камъни.

Удариха покрива на най-големия магазин и се разбиха в пълен мрак. За нещастие Пайпър се опита да се приземи на крака, а те не харесаха това. Усети силна болка в левия си глезен и пред очите й затанцуваха червени петна.

Тогава гласът на Джейсън проехтя от сградата отдолу.

— Пайпър! Къде е Пайпър?

— Братле — простена Лио, — това е гърбът ми, не матрак. Пайпър, къде си?

— Тук — успя да каже тя, стенейки.

Чу шумолене и пъшкане, а после и стъпки по метални стъпала. Погледът й се проясни. Лежеше на метална платформа, която опасваше вътрешността на магазина. Лио и Джейсън бяха паднали на долния етаж и сега се качваха по стълбите към нея. Погледна към крака си и й се догади. Пръстите й не трябваше да сочат в тази посока. О, боже! Тя се насили да погледне настрани, преди да повърне. Съсредоточи се върху нещо друго — каза си. — Каквото и да е то.

От дупката, която бяха пробили в покрива на около шест метра над тях, надничаха звездите. Пайпър нямаше идея как изобщо са оцелели при падането. Няколко крушки светеха от тавана с мътна светлина, но и с тях огромното помещение бе почти тъмно. Върху смачкания метал до Пайпър имаше лого на компания, полузакрито от графити. Долу в сенчестия магазин различаваше огромни машини — роботизирани ръце и недовършени камиони, подредени в права линия. Мястото изглеждаше така, сякаш е изоставено от години.

Джейсън и Лио най-после я намериха.

Лио понечи да попита:

— Добре ли си? — но после видя крака й. — Явно не.

— Благодаря за окуражителните думи — изпъшка Пайпър.

— Ще се оправиш — каза Джейсън, но Пайпър долови тревогата в гласа му. — Лио, имаш ли нещо за първа помощ.

— Да, разбира се — отвърна другото момче и извади снопче марля и руло бинт, макар и двете да изглеждаха твърде големи, за да се поберат в джобовете на колана му. Пайпър бе забелязала колана предишната сутрин, но така и не го бе попитала за него. Изглеждаше съвсем обикновен — като една от многото кожени престилки с джобове, каквито имаха ковачите или дърводелците. При това изглеждаше празен.

— Но как? — Пайпър се опита да стане и лицето и се сгърчи от болка. — Как напъха всичко това в празния колан?

— Магия — каза Лио. — Не знам как точно става, но мога да призовавам най-различни неща от тези джобове. — Той бръкна в друг от тях и извади малка метална кутийка. — Ментови бонбони?

Джейсън взе бонбоните.

— Страхотно, Лио! А сега можеш ли да излекуваш крака й?

— Аз съм механик, човече. Може би, ако тя беше кола… — той щракна с пръсти. — Я чакай, нали в лагера имаха някаква божествена закуска, която лекува. Десерт „Рамбо“?

— Амброзия, глупчо — процеди Пайпър през зъби. — Трябва да има малко в чантата, ако не се е счупила.

Джейсън внимателно свали чантата от раменете й и започна да рови в припасите, които децата на Афродита бяха опаковали за нея. Намери пликче с натрошени пасти, които приличаха на парченца лимон. Отчупи парченце и й го подаде. Вкусът бе съвсем неочакван. Напомни й на супата от фасул, която баща й правеше, когато беше малка и се разболееше. Споменът я успокои, но я и натъжи. Болката в глезена утихна.

— Още — помоли тя.

Джейсън се намръщи.

— Не бива да рискуваме, Пайпър. Ако изядеш прекалено много от него, може да изгориш. Мисля, че трябва да наместя крака ти.

Пайпър усети хлад в стомаха си.

— Правил ли си това преди?

— Аха… така мисля.

Лио намери парче дърво и го счупи на две. Сетне приготви марлята и бинта.

— Дръж крака й неподвижен — каза Джейсън. — Пайпър, това ще боли.

Когато Джейсън намести крака, Пайпър потръпна така силно, че удари Лио по ръката и той извика почти толкова високо, колкото и тя. Щом погледът й се проясни и отново можеше да диша, видя, че кракът й сочи в правилната посока, а глезенът й е бинтован с дървото, марлята и бинта.

— Ау — каза тя.

— Леле, красавице — потърка ръката си Лио. — Добре, че не ме нацели в лицето.

— Извинявай — каза тя, — но не ме наричай „красавице“ повече, иначе ще ти фрасна още един.

— И двамата бяхте страхотни. — Джейсън намери манерка в раницата на Пайпър, след което й даде да пие малко вода. След няколко минути стомахът й започна да се успокоява. Сега, когато не крещеше от болка, можеше да чуе как вятърът вие навън. През дупката на покрива навяваше сняг, а след срещата с Хиона това бе последното нещо, което Пайпър се надяваше да види.

— Какво стана с дракона? — попита тя. — Къде сме?

Лио оклюма.

— Не знам какво е станало с Фестус. Той просто се изкриви настрана, сякаш се удари в невидима стена, и започна да пада.

Пайпър си спомни предупреждението на Енкелад: „Ще ти покажа колко лесно можем да свалим бунтовния ти дух“.

Как обаче бе успял да ги удари от такова разстояние? Изглеждаше невъзможно. Ако имаше такава мощ, за какво му бе да иска от нея да предаде приятелите си, когато можеше да ги убие и сам? И как изобщо ги следеше гигантът от толкова хиляди километри разстояние?

Лио посочи към логото на стената.

— А за това къде сме… — не бе лесно да се прочете какво има зад графитите, но Пайпър различи огромно червено око, на което със стилизирани букви пишеше „Монокъл Моторс“, първо хале.

— Затворен автомобилен завод — каза Лио. — Подозирам, че сме се приземили в Детройт.

Пайпър бе чувала за затворените автомобилни заводи на Детройт, така че в думите на Лио имаше смисъл. Но това беше лошо място за кацане.

— Колко далеч сме от Чикаго?

Джейсън отново й подаде манерката.

— Може би сме изминали три четвърти от пътя. Проблемът е, че без дракона трябва да продължим пеш.

— Няма начин — каза Лио — опасно е.

Пайпър си спомни за това как бе започнала да потъва насън и за думите на цар Борей, че земята таи в себе си много ужаси.

— Лио е прав. А и не знам дали мога да ходя. Но трима души… Джейсън, дори ти не можеш да ни поддържаш за такова огромно разстояние.

— Не мога — съгласи се Джейсън. — Лио, сигурен ли си, че Фестус не е получил някакъв технически проблем. Все пак драконът е доста стар…

— И мислиш, че не съм го оправил като хората?

— Не съм казал това! — възрази Джейсън. — Напротив, чудя се дали можеш да го поправиш отново.

— Не зная — Лио звучеше съкрушен. Той извади няколко четчици от джоба си и започна да си играе с тях. — Трябва да разбера къде е кацнал и дали още е цял.

— Вината е моя — каза Пайпър, без да мисли. Не можеше да издържа повече. Тайната за баща й я изгаряше отвътре като свръхдоза амброзия. Ако продължеше да лъже приятелите си, щеше да изгори.

— Пайпър — каза нежно Джейсън, — ти спеше дълбоко, когато Фестус падна. Няма как вината да е твоя.

— Просто си в шок — съгласи се Лио и дори не се опита да се пошегува с нея. — И те боли много. Почивай си.

Искаше да им разкаже всичко, но думите заседнаха в гърлото й. Бяха толкова мили с нея. Но ако Енкелад някак си ги наблюдаваше, една дума не на място можеше да коства живота на баща й.

Лио се изправи.

— Джейсън, братле, защо не останеш с нея? Аз ще потърся Фестус. Мисля, че падна извън магазина. Може би, ако го намеря, ще мога да разбера как да го поправя.

— Много е опасно — каза Джейсън, — не бива да тръгваш сам.

— Пич, имам бинтове и ментови бонбони. Ще се справя — каза Лио прекалено бързо и Пайпър разбра, че той е много по-уплашен, отколкото показва.

— Само не тръгвайте без мен — Лио извади фенер от магическия си колан и тръгна надолу по стълбите. Джейсън и Пайпър останаха сами.

Джейсън й се усмихна, но изглеждаше нервен. Такова бе изражението му, когато я бе целунал за пръв път на покрива на училищното общежитие „Уилдърнес“. Сладкият белег на устните му, изкривен като полумесец. Споменът я стопли, но после се сети, че целувката всъщност никога не се е случвала.

— Изглеждаш по-добре — каза Джейсън.

Пайпър не бе сигурна дали имаше предвид крака й, или факта, че вече не е разкрасена от вълшебството на Афродита. Дънките й се бяха скъсали от падането по покрива. Обувките й бяха покрити с мръсен, топящ се сняг. Не знаеше как изглежда лицето й, но вероятно бе отвратително.

Но какво значение имаше това? Преди никога не я бе грижа за такива неща. Тя се зачуди дали глупавата й майка, богинята на любовта, не разбърква мислите й. Ако Пайпър започнеше да чете модни списания, щеше да намери Афродита и да я набие.

Вместо това реши да се съсредоточи върху глезена си. Докато не го движеше, болката бе поносима.

— Много ми помогна — каза тя на Джейсън. — Откъде си се научил да оказваш първа помощ.

Той сви рамене.

— Обичайния отговор: Нямам представа.

— Но започваш да си връщаш част от паметта, нали? Като онова пророчество на латински в лагера. Като съня за вълчицата.

— Много е мътно — каза той, — като дежавю. Случвало ли ти се е да забравиш някоя дума или име, да знаеш, че трябва да е на езика ти, но не е там? Така е и при мен. Но с целия ми живот.

Пайпър го разбираше. Донякъде. Последните три месеца от живота й, месеците, през които се бе влюбила в Джейсън, се оказаха лъжа на мъглата. „Гадже, което никога не си имала — бе казал Енкелад. — Нима това е по-важно от живота на баща ти?“

Трябваше да си държи устата затворена, но вместо това зададе въпроса, който я мъчеше от предишния ден.

— Снимката в джоба ти — каза тя. — Това някой от миналото ти ли е?

Джейсън се отдръпна.

— Извинявай — каза тя, — не е моя работа. Забрави.

— Не… всичко е наред. — Той се отпусна. — Виж, просто се опитвам да разбера какво става. Името й е Талия. Тя ми е сестра, но не помня нищо. Не знам как, но… ей, нещо смешно ли казах?

— Нищо. — Пайпър се опита да сподави усмивката си. Все пак не беше бивше гадже. Почувства се щастлива като идиот.

— Хубаво е обаче, че си спомняш. Анабет ми каза, че тя е станала ловджийка на Артемида.

Джейсън кимна.

— Имам чувството, че трябва да я намеря. Хера не ми е оставила този спомен случайно. Свързан е с мисията. Но усещам също, че има и нещо опасно. Не съм убеден, че искам да разбера истината. Нали не звуча като побъркан?

— Не — каза Пайпър, — изобщо не.

Тя погледна към логото на стената. „Монокъл моторс“. Червеното око. Нещо в него я изнервяше.

Може би й напомни за мисълта, че Енкелад я наблюдава, че държи баща й за заложник. Че ще трябва да предаде приятелите си, за да го спаси. А как можеше да го стори…

— Джейсън — каза тя, — като стана дума за истина, искам да ти кажа нещо. Нещо за баща ми.

Но тя не получи шанс да говори. Някъде отдолу се чу удар на метал в метал като от затваряне на врата. Звукът се разнесе из магазина.

Джейсън се изправи. Той извади монетата и я завъртя, а златният му меч се появи от въздуха. Надвеси се над перилата.

— Лио? — извика той.

Но отговор не последва.

— Може да е в беда — каза Пайпър. — Провери.

— Не мога да те оставя.

— Ще се оправя — беше ужасена, но нямаше да го признае никога. Извади Катоптрис и се постара да изглежда уверена.

— Ако някой приближи, ще го одера жив.

Джейсън се поколеба.

— Оставям ти раницата. Ако не се върна до пет минути…

— Мога да започна да се паникьосвам?

Той се усмихна слабо.

— Радвам се, че пак си себе си. Гримът и роклята бяха много по-плашещи от кинжала.

— Върви, блясъчко, преди да съм одрала теб.

— Блясъчко?

Дори обиден, Джейсън изглеждаше готин. Не беше честно.

После той слезе по стълбите и изчезна. В мрака.

Пайпър започна да брои вдишванията си, за да прецени колко време е минало. Изгуби им броя на четирийсет и три.

После в магазина прозвуча трясък. БУМ!

Ехото заглъхна. Сърцето на Пайпър започна да бие бясно, но тя не извика. Инстинктите й подсказваха, че това не е добра идея.

Погледна към бинтования си глезен. Не е като да можеше да избяга. После се обърна към знака на „Монокъл Моторс“. Някакъв глас в главата й я предупреди за опасност.

Имаше гръцки мит за…

Ръката и се спусна към раницата. Взе си амброзия. Ако прекалеше, можеше да изгори, но дали още малко нямаше да оправи глезена й?

БУМ.

Звукът прозвуча по-близо, точно под нея. Тя взе цяло парче амброзия и го натъпка в устата си. Сърцето й заби още по-бързо. Усети кожата си трескава.

С колебание изпъна глезена си по шината. Не усети болка или скованост. Преряза бинта с кинжала си и тогава чу тежки стъпала по стълбите.

Като от метални ботуши.

Бяха ли минали пет минути? Или повече време? Стъпките не звучаха като да са от Джейсън, но той може би носеше Лио.

Накрая не издържа. Стисна кинжала си и извика?

— Джейсън?

— Да — отговори той от тъмнината, — идвам.

Гласът бе неговият. Но инстинктът й продължаваше да крещи: Бягай.

Стъпките приближаваха.

— Всичко е наред — успокои я гласът на Джейсън.

И тогава на върха на стъпалата се появи уродливо лице със смачкан нос и едно-единствено кървясало око на челото. Върху него бе разцъфнала отвратителна усмивка.

— Всичко е наред — каза циклопът, имитирайки перфектно гласа на Джейсън. — Идваш точно за вечеря.