Изчезналият герой

XXVII. Пайпър

На Пайпър й се искаше да побегне към асансьора. Другият вариант бе да нападне странната принцеса още сега, тъй като бе сигурна, че им предстои битка. Начинът, по който лицето на жената бе блеснало, когато чу името на Джейсън, бе достатъчно лош. Сега Нейно Величество се усмихваше все едно нищо не е станало, а Джейсън и Лио не намираха случващото се за странно.

Принцесата посочи гишето с козметиката.

— Да започнем с отварите?

— Яко — каза Джейсън.

— Момчета — намеси се Пайпър, — тук сме, за да хванем духовете на бурята и да освободим тренер Хедж. Ако тази принцеса наистина е наш приятел…

— Аз съм нещо повече от приятел, миличка — каза Нейно Величество, — аз съм търговец.

Диамантите, които носеше, проблеснаха, а очите й светнаха като на змия — студени и тъмни.

— Не се безпокой. Ще стигнем и до първия етаж.

Лио кимна нетърпеливо.

— Ами да, супер! Това звучи чудесно. Нали, Пайпър?

Пайпър го погледна с най-лошия си поглед, за да му каже: „Не, не звучи чудесно!“.

— Разбира се, че е чудесно — Нейно Величество прегърна Лио и Джейсън през раменете и ги насочи към козметиката. — Да вървим, момчета.

Пайпър нямаше друг избор, освен да ги последва. Тя мразеше универсалните магазини — най-вече защото я бяха хващали да краде оттам. Е, не точно да краде и не я бяха точно хващали, но… Бе уговаряла търговци да й подаряват компютри, ботуши, златен пръстен, а веднъж дори и сенокосачка, макар да нямаше представа за какво й е такава. Никога не задържаше нещата. Правеше го, за да привлече вниманието на баща си. Обикновено придумваше съседа да занесе нещата обратно до магазините, но дотогава търговците идваха на себе си и викаха полицията, която в крайна сметка я хващаше.

Така или иначе, не се радваше отново да се озове на такова място — особено ако то е собственост на луда принцеса, светеща в тъмното.

— А тук — каза жената — е най-добрата колекция от вълшебни смеси в целия свят.

Гишето бе пълно с бълбукащи стъкленици и пушещи мускали, поставени върху трикраки масички. По щандовете имаше наредени кристални шишенца, някои от които бяха оформени като лебеди или мечета. Течностите в тях бяха с най-различни цветове, от млечнобели до такива на петна. А миризмите — ах! Някои бяха приятни и напомняха на току-що приготвени домашни сладки или на рози, но сред тях се прокрадваха и миризмите на изгоряла гума, скункс и съблекалня.

Принцесата застана до една кървавочервена стъкленица — обикновена колба с коркова тапа.

— Тази може да излекува всяка болест.

— Дори рак? — попита Лио. — Проказа? Гъбички?

— Всяка болест, мило момче. А тази — тя посочи към оформен като лебед контейнер със синя течност — носи болезнена смърт.

— Страхотно — каза Джейсън. Звучеше сънен и замаян.

— Джейсън — каза Пайпър, — имаме работа. Забрави ли?

Тя се опита да вложи сила в думите си, да го извади от транса с очарователната магия на думите си, но гласът й прозвуча треперливо дори за самата нея. Принцесата я плашеше прекалено много, караше я да се чувства неуверена също както бе станало в хижата на Афродита, когато се бе изправила срещу Дрю.

— Имаме работа — промърмори Джейсън, — добре. Но първо да напазаруваме!

Принцесата грейна.

— Имаме и отвари, които ще те направят огнеупорен…

— Няма нужда — каза Лио.

— Наистина ли? — Принцесата погледна лицето на Лио по-внимателно. — Не виждам да носиш моя слънцезащитен крем… но нищо. Имаме отвари, които причиняват слепота, лудост, сън или…

— Чакай! — Пайпър все още гледаше червената стъкленица. — Тази отвара може ли да върне паметта на някого?

Принцесата присви очи.

— Може би. Да, възможно е. Но защо, скъпа? Нещо важно ли си забравила?

Пайпър се опита да запази лицето си безизразно, но ако можеше да върне паметта на Джейсън…

Но дали наистина го искаше, замисли се тя. Ако Джейсън откриеше кой е, можеше да престане да й бъде приятел. Хера не бе отнела паметта му без причина. Беше му казала, че това е единственият начин да оцелее в лагера на нечистокръвните. Ами ако Джейсън откриеше, че е техен враг или нещо подобно? Можеше да намрази Пайпър. Или пък да си спомни, че има истинско гадже.

Няма значение — реши тя, което я изненада.

Джейсън изглеждаше толкова измъчен, когато се опитваше да си спомни нещо. Пайпър не можеше да понесе да го гледа такъв. Искаше да му помогне, понеже го обичаше, дори ако това означаваше да го загуби. А и така можеше да направи обиколката из магазина на лудата смислена.

— Колко струва? — попита Пайпър.

Принцесата се замисли.

— Е, ами… цената винаги е труден момент. Аз обичам да помагам. И когато кажа нещо, го изпълнявам, макар че хората понякога се опитват да ме лъжат.

Погледът и се спря върху Джейсън.

— Веднъж например срещнах красив младеж, който искаше да открадне съкровището от царството на моя баща. Сключихме сделка и аз обещах да му помогна.

— Да ограби баща ти? — Джейсън изглеждаше наполовина заспал, но идеята явно му се стори притеснителна.

— Не се безпокой — каза принцесата. — Цената бе висока. Младежът трябваше да ме отведе със себе си. Той бе много хубав, храбър, силен… — Жената погледна към Пайпър. — Сигурна съм, миличка, че знаеш какво е да си влюбена в такъв герой, да искаш да му помогнеш.

Пайпър се опита да сдържи емоциите си, но вероятно се изчерви. Почувства, че я побиват тръпки — сякаш принцесата можеше да чете мислите й. Освен това историята й се стори смразяващо позната. Спомени за стари митове, които бе чела с баща си, изплуваха в ума й, но тази жена… нямаше как да е същата!

— Както и да е — продължи Нейно Величество. — Моят герой трябваше да извърши много невъзможни подвизи. Не че се хваля, но нямаше да се справи без мен. Предадох семейството си, за да му помогна. Но той все пак ме излъга.

— Излъга? — намръщи се Джейсън, сякаш искаше да си спомни нещо важно.

— Това е гадно — каза Лио.

Нейно Величество го потупа нежно по бузата.

— Няма за какво да се безпокоиш, Лио. Изглеждаш честно момче. Винаги плащаш, каквото трябва, нали?

Лио кимна.

— А какво купувахме? Ще взема две.

Пайпър се намеси.

— Стъкленицата, Ваше Величество. Колко струва?

Принцесата погледна дрехите, лицето, позата на Пайпър, сякаш я преценяваше колко може да плати.

— Би ли платила всичко за нея, скъпа? — попита принцесата. — Имам чувството, че отговорът е да.

Думите заляха Пайпър като океанска вълна. Силата на предложението я замая. Искаше да плати всичко. Да каже: „Да“.

А после усети хлад в стомаха си. Осъзна, че я очароват. Бе усетила нещо подобно, когато Дрю бе говорила край лагерния огън, но това бе хиляди пъти по-силно. Нищо чудно, че приятелите й бяха замаяни. Така ли се чувстваха хората, които Пайпър придумваше? Почувства се гузна.

Сетне призова силата на волята си.

— Не, не бих платила каквато и да е цена, но бих приела разумно предложение, да. А след това ще си ходим, нали, момчета?

За миг думите й имаха някакъв ефект. Момчетата изглеждаха объркани.

— Да си ходим? — попита Джейсън.

— След като напазаруваме, нали? — добави Лио.

Пайпър искаше да изкрещи, но принцесата я погледна с нещо като уважение.

— Впечатляващо — рече жената. — Малцина устояват на предложенията ми. Да не си дете на Афродита, миличка? Ах, да, трябваше да се досетя. Няма значение. Може би трябва да разгледаме още неща, преди да решиш какво да си купиш, нали?

— Но стъкленицата…

— Хайде, момчета — тя се обърна към Джейсън и Лио. Гласът й бе толкова по-могъщ от този на момичето, толкова уверен. Пайпър нямаше шанс.

— Бихте ли искали да видите още?

— Естествено — отвърна Джейсън.

— Разбира се — додаде Лио.

— Отлично — каза принцесата. — Ще имате нужда от цялата помощ на света, за да стигнете до залива.

Ръката на Пайпър се премести върху кинжала. Спомни си съня на върха на планината — сцената, която Енкелад й бе показал, мястото, което знаеше, че след два дни трябва да предаде приятелите си.

— Залива? — попита Пайпър. — Какъв залив?

Принцесата се усмихна.

— Заливът, край който ще умрат. Нали така?

Сетне ги поведе към ескалаторите. Джейсън и Лио нямаха търпение да разгледат магазина.