Изчезналият герой

XI. Лио

Лио не остана край вече несъществуващия лагерен огън, след като Пайпър се разхубави. Наистина бе впечатляващо (Тя има грим, това е чудо!), но Лио си имаше собствени проблеми за разрешаване.

Излезе от амфитеатъра и избяга в тъмнината. Чудеше се в какво се е забъркал този път.

Беше се изтъпанил пред група силни и по-смели от него полубогове и бе кандидатствал — доброволно при това — за участие в мисия, от която едва ли щеше да се завърне жив.

Не бе споменал на никого, че е видял Тия Калида, старата си детегледачка, но веднага щом чу за видението на Джейсън за дамата в черна рокля и шал, разбра, че става дума за същата жена. Тия Калида беше Хера. Злата му детегледачка бе царицата на боговете. Такива неща наистина можеха да те побъркат.

Той тръгна към гората, опитвайки се да не мисли за детството си, за всички странни и объркани събития, довели в крайна сметка до смъртта на майка му.

Но напразно.

Тия Калида се опита да го убие за първи път, когато той бе на две годинки. Веднъж, докато майка му бе в специализирания магазин за машини, в който работеше, Тия Калида го наглеждаше. Тя всъщност не бе негова истинска леля, а просто една от онези стари жени, които гледат децата в квартала. Ухаеше на препечена шунка и меден сироп и винаги носеше черна рокля и шал като вдовица.

— Нека те приспим сега — говореше му тя. — Я да видим, ти ли си малкият ми герой, хм?

Лио беше сънен. Тя го пови в топли алено-жълти завивки и възглавници — поне така му се бе сторило. Леглото беше като дупка в стената, направена от почернели тухли. Над главата му имаше метален коридор, завършващ с процеп, през който виждаше звездите. Помнеше как почива спокойно там, опитвайки се да хване подобни на светулки искри. Задрямваше и сънуваше огнена лодка, която плава в пепелта. Представяше си как пътува на лодката, как я управлява, воден от звездите. Някъде наблизо Тия Калида сядаше в своя люлеещ се стол — скръц-скръц-скръц — и започваше да пее приспивни песни. Дори на две години Лио различаваше английския от испанския. Спомняше си колко учуден бе от това, че Тия Калида не пее на нито един от двата езика.

Всичко бе наред, докато майка му не се прибра. Тя изпищя и се втурна да го хване, крещейки на Тия Калида:

— Как можа?

Но старицата бе изчезнала.

Лио си спомняше как наднича над рамото на майка си към своите завивки.

Минаха години, преди да разбере, че е спал в пламтяща камина.

Но кое бе най-странното нещо? Тия Калида не бе арестувана, нито дори прогонена от блока им. Тя се появи още няколко пъти през следващите години. Веднъж, когато Лио вече бе на три годинки, тя го остави да си играе с ножове.

— Отрано трябва да свикнеш с остриетата — казала му беше тя, — ако искаш един ден да бъдеш моят герой.

Лио не успя да се убие, но имаше чувството, че Тия Калида нямаше да е много загрижена, дори да беше се наранил.

Когато навърши четири, Тия му донесе гърмяща змия от близкото пасище. Тя му подаде пръчка и го окуражи да подразни животното.

— Де ти е храбростта, юначе? Докажи ми, че мойрите са те избрали правилно.

Лио бе погледнал към кехлибарените очи на змията, бе чул тракането на опашката й. Не можеше да се насили да я побутне. Не му се виждаше честно. Вероятно змията си мислеше същото, защото не ухапа малкото дете. Лио можеше да се закълне, че влечугото бе погледнало Тия Калида, сякаш за да й каже: „Луда ли си, бабо?“ — а после се бе шмугнало във високата трева.

За последен път го беше гледала, когато Лио бе на пет. Дала му бе два цветни молива и лист хартия. Седяха заедно на масата за пикник под един орех зад блока. Докато Тия Калида пееше шантавите си песни, Лио нарисува лодката, която бе видял в пламъците — с цветни платна и редове гребла, със закривена кърма и огромна мачта. Почти беше довършил и се канеше да се подпише с името си, както го бяха научили в детската градина, когато повя вятър и отнесе картината. Тя полетя към небето и изчезна.

На Лио му се доплака. Бе рисувал тази картина толкова дълго, но Тия Калида само изцъка разочаровано.

— Не е дошъл моментът, юначе. Някой ден ще получиш възможността да извършиш подвиг. Ще намериш съдбата си и трудностите в живота ти най-после ще придобият смисъл. Ала първо ще изпиташ много скръб. Съжалявам за това, ала само така може да станеш герой. А сега ми напали огън, миличък. Стопли старите ми кости.

Няколко минути по-късно майката на Лио дойде и запищя от ужас. Тия Калида я нямаше, но Лио седеше в центъра на пожар. Блокът за рисуване бе станал на пепел. Моливите се бяха стопили до бълбукаща разноцветна слуз, а ръцете на Лио пламтяха и бавно прогаряха масата за пикник. Години по-късно хората от блока се чудеха кой е могъл да направи дълбок два сантиметра отпечатък на ръцете на петгодишно дете в здраво дърво.

Сега Лио бе сигурен, че Тия Калида, неговата луда детегледачка, е всъщност Хера. Това я правеше негова божествена баба, а семейството му стана дори още пообъркано.

Замисли се дали майка му е знаела истината. Лио си спомни, че след последното посещения на старицата, майка му го бе отвела вкъщи и му бе говорила дълго, но той не бе разбрал всичко.

— Тя не може да се върне вече — майка му имаше красиво лице с топли очи и къдрава тъмна коса, но тежката работа я бе състарила. Бръчките около очите й бяха дълбоки. Ръцете й — покрити с мазоли. Тя бе първият член на семейството, завършил колеж. Имаше диплома за машинен инженер и можеше да конструира, построи или поправи всичко.

Ала никой не я наемаше. Никоя компания не я взимаше насериозно и така тя си остана в магазина, мъчейки се да изкара достатъчно пари и за двамата. Винаги миришеше на машинно масло, а когато говореше, постоянно сменяше езиците от английски на испански, използвайки ги като механични инструменти. На Лио му отне години, преди да разбере, че не всички говорят така. Дори го бе научила на морзовата азбука като на игра, за да могат да си изпращат съобщения, когато са в различни стаи. „Обичам те. Добре ли си?“

Такива неща.

— Не ме интересува какво казва Калида — казала бе майка му. — Не ме интересуват историите за съдбата ти и за онези мойри. Ти си прекалено малък за тези неща. Ти си моето бебче.

Тогава бе взела ръцете му, търсейки с очи следи от изгорено, но такива, разбира се, нямаше.

— Лио, чуй ме. Огънят като всичко останало е само инструмент, но е по-опасен от останалите. Знай лимита на силата си. Моля те, обещай ми повече да не си играеш с огъня, докато не срещнеш баща си. Някой ден ще го видиш, малкият ми.

Той ще ти обясни всичко.

Лио слушаше това, откакто се помни. Един ден ще видиш баща си. Но майка му не отговаряше на други въпроси за него. Лио не го бе срещал, не бе виждал дори негова снимка, но тя говореше за него така, сякаш е отишъл до магазина за мляко и ще се върне всеки момент. Лио искаше да й повярва, че някой ден всичко ще се изясни.

През следващите няколко години те бяха щастливи. Лио почти забрави за Тия Калида. Все още сънуваше летящата лодка, но другите необясними събития избледняха, сякаш и те бяха сънища.

Но когато стана на осем, всичко се срина. До този момент той прекарваше всеки свободен час в магазина с майка си. Знаеше как да борави с машините. Можеше да смята по-добре от повечето възрастни. Научил се бе да мисли триизмерно, решавайки задачи по механика в главата си, досущ като майка си. Една нощ бяха останали до късно, понеже тя завършваше дизайна на бормашина, която искаше да патентова. Ако успееше да продаде прототипа, това можеше да промени живота им. Може би бе настъпил мигът за големия й пробив.

Докато тя работеше, Лио й подаваше части или разправяше глупави вицове, опитвайки да я развесели. Най-много се радваше, когато я разсмиваше. Тя се усмихваше и казваше:

— Баща ти би бил горд с теб, синко. Но аз съм сигурна, че ще се видите скоро.

Работилницата на майка му бе в най-задната част на магазина. Нощем там бе малко зловещо, понеже бяха сами. В склада всеки звук ехтеше, но на Лио това не му пречеше, докато е с майка си. Дори да тръгнеше да се разхожда из магазина, поддържаше контакт с нея с помощта на морзовата азбука. Когато бяха готови да тръгват, трябваше да прекосят целия магазин, да минат през задния вход и да излязат на паркинга, след като заключат вратата зад гърба си.

Онази нощ тъкмо бяха свършили работа и стигнали до вратата, когато майка му осъзна, че си е забравила ключовете.

— Смешна работа — намръщи се тя. — Сигурна съм, че ги взех. Чакай ме тук, синко. Връщам се след минутка.

Тя му се усмихна — както се оказа, за последно — и след това се върна в склада.

Сърцето му бе ударило едва няколко пъти, преди вътрешната врата да се затръшне. А след това външната се заключи сама.

— Мамо? — Сърцето на Лио заби бясно. Нещо тежко се свлече на пода в склада. Той се затича към вратата, но колкото и да я дърпаше и риташе, тя не се отваряше.

— Мамо? — обезумял, той започна да чука съобщения по стената. — Добре ли си?

— Не може да те чуе — долетя някакъв глас.

Лио се обърна и се озова срещу странна жена. Първо помисли, че това е Тия Калида. Беше наметната с черна роба, а воал скриваше лицето й.

— Тия? — попита той.

Жената се изкикоти като насън.

— Не съм твоята пазителка. Само нейна роднина.

— Какво… имаш предвид? Къде е мама?

— Верен си на майка си значи. Колко мило. Но, виждаш ли, самата аз имам деца… и както разбирам, един ден ти ще се изправиш срещу тях. Когато се опитат да ме събудят, ти ще им попречиш. Не мога да позволя това!

— Но аз не ви познавам! Не искам да се бия с никого!

Тя отговори като сомнамбул в транс:

— Колко мъдро.

Лио разбра, че жената всъщност спи, и усети да го побиват тръпки. Зад воала очите й бяха затворени. Още по-странен бе фактът, че дрехите й не са направени от плат, а от самата земя — суха, спечена пръст, която се завихряше около нея. Бледото й спящо лице бе едва видимо иззад воала от прах и той изпита ужасното чувство, че тя току-що се е надигнала от гроба. Ако жената спеше, Лио предпочиташе това да си остане така.

Той разбра, че събуди ли се тя, ще стане още по-ужасна.

— Все още не мога да те унищожа — промърмори жената. — Мойрите не биха го позволили. Но те няма да защитят майка ти и не могат да ми попречат да те пречупя. Помни тази нощ, юначе, когато те накарат да се изправиш срещу мен.

— Остави мама на мира! — в гърлото му се надигна страх, когато жената се спусна напред. Тя се движеше повече като лавина, отколкото като човек — тъмна стена от пръст, която идваше към него.

— И как ще ме спреш? — прошепна тя.

Жената мина право през масата и тялото и възстанови формата си от другата страна. Извиси се над фигурата му и той разбра, че би минала през него по същия начин. Той бе последното нещо, което стоеше между нея и майка му.

Ръцете му пламнаха.

По съненото лице на жената плъзна усмивка, сякаш вече бе спечелила. Лио извика отчаяно. Погледът му поаленя. Пламъци лумнаха към жената от стените и заключените врати.

После Лио припадна. Събуди се в спешното отделение.

Парамедикът се опита да бъде мил. Каза му, че складът изгорял. Майка му не успяла да излезе. Каза, че съжалява, но Лио се почувства празен. Бе изгубил контрол, както го бе предупредила майка му. Тя бе мъртва по негова вина.

Скоро дойдоха полицаи и те не бяха толкова мили. Огънят бе започнал в стаята до задния вход, бяха казали те, където бе стоял Лио. Той бе оцелял по чудо, но какво дете заключваше работилницата на майка си и после палеше пожар?

После съседите от квартала разказаха на полицията какво странно момче е той. Разказаха как оставил изгорели отпечатъци на масата за пикник. Винаги бяха знаели, че нещо не е наред със сина на Есперанца Валдес. Роднините му не го искаха. Леля му Роса го нарече diablo9 и кресна на социалните работници да си го вземат.

И така Лио попадна в първия си дом за сираци. Няколко дни по-късно избяга. В някои от домовете се задържаше повече. Шегуваше се, намираше нови приятели, правеше се, че не го е грижа за нищо, но рано или късно винаги бягаше. Само това успокояваше болката — чувството, че се движи, че се отдалечава все повече и повече от пепелищата на онзи магазин.

Закле се, че повече никога няма да играе с огън. И дълго време не се сети нито за Тия Калида, нито за спящата жена в дрехи от пръст.

Канеше се да навлезе в гората, когато му се стори, че чува гласа на Тия Калида: „Вината не бе твоя, юначе. Нашият древен враг се пробужда. Повече не можеш да бягаш.“

— Хера — промърмори Лио, — ти дори не си тук, нали? Затворена си в някоя клетка.

Отговор не последва.

Но сега Лио разбра нещо. Хера го бе наблюдавала през целия му живот. Някакси бе знаела, че един ден ще има нужда от него.

Може би онези мойри, които бе споменала, наистина можеха да предвиждат бъдещето. Лио не беше сигурен. Но знаеше, че му е писано да тръгне на тази мисия. Пророчеството на Джейсън ги бе предупредило да се пазят от земята и Лио знаеше, че това има нещо общо със спящата жена от магазина.

„Ще намериш съдбата си — бе му обещала Тия Калида — и трудностите в живота ти най-после ще придобият смисъл“.

Лио щеше да разбере какво означава лодката от съня му. Може би щеше да срещне баща си. И дори да отмъсти за смъртта на майка си.

Но първо трябваше да намери летателен апарат за Джейсън. Моментът за лодката от съня му още не бе настъпил. Нямаше време да строи нещо толкова сложно. Имаше нужда от бързо решение.

Имаше нужда от дракон.

Поколеба се, когато стигна края на гората. Пред него цареше пълен мрак. Чуваха се гласовете на сови. Нещо надалеч съскаше подобно на хор от змии.

Лио си спомни какво му бе казал Уил Солас: „Никой не трябва да навлиза в гората сам, особено ако е невъоръжен“. А Лио нямаше нищо — нито меч, нито сигнален огън.

Нищо.

Погледна назад към светлинките на хижите. Можеше да се върне и да каже на всички, че се е пошегувал. Ниса щеше да отиде вместо него. Можеше да остане в лагера като част от хижата на Хефест. Но се замисли колко ли време ще мине, преди да стане като тях — тъжен, победен, убеден в лошия си късмет.

„Не могат да ми попречат да те пречупя — бе казала спящата жена. — Помни тази нощ, юначе, когато те накарат да се изправиш срещу мен.“

— Повярвайте, госпожо — промърмори Лио, — помня я. И, която и да сте, един ден ще ви накарам да си платите.

Пое си дълбоко въздух.

И влезе в гората.