Изчезналият герой

XVI. Пайпър

— Лио? — извика тя.

И наистина той бе там, яхнал смъртоносен бронзов робот, ухилен като лунатик. Още преди да приземи машината, алармата на лагера се задейства. Прозвуча ловджийски рог, а сатирите започнаха да викат: „Не ме убивай, не ме убивай!“. Половината герои в лагера изскочиха навън — въоръжени и по пижами. Драконът се спусна в центъра на поляната и Лио викна:

— Не стреляйте! Всичко е под контрол!

Стрелците колебливо свалиха лъковете си, а воините отстъпиха няколко крачки назад, макар да не прибраха мечовете и копията си. Те обкръжиха металното чудовище. Някои от лагерниците се скриха в хижите си и страхливо загледаха ставащото иззад прозорците.

Никой нямаше желание да приближи дракона.

Пайпър не ги обвиняваше. Проклетото нещо беше огромно и блестеше на утринното слънце като жива статуя от мед и бронз. Изкуственото влечуго бе дълго поне осемнайсет метра, имаше стоманени нокти, въртящи се зъби, блестящи червени очи и прилепови криле, два пъти по-големи от дължината му, които се разгръщаха като метални платна и всеки път, щом драконът ги размахаше, издаваха звук, подобен на монети, падащи от ротативка.

— Красив е — прошепна Пайпър.

Останалите герои я погледнаха, сякаш е полудяла.

Драконът надигна глава и избълва струя огън в небето. Лагерниците отстъпиха трескаво назад и вдигнаха оръжията си, но Лио спокойно слезе от гърба на чудовището. Той вдигна ръце, сякаш се предава, само дето идиотската усмивка не слизаше от лицето му.

— Земляни, идвам с мир! — извика той. Войнишкото му яке и лицето му бяха целите в сажди, сякаш се бе търкалял в огнище. Очите му бяха кървясали, а къдравата му коса бе толкова напоена с машинно масло, че се бе слепнала на кичури. От него се носеше странна миризма на сос „Табаско“.

И все пак изглеждаше абсолютно щастлив.

— Фестус само ви казва здрасти!

— Това чудо е опасно! — изпищя една от дъщерите на Арес, размахвайки копието си. — Убийте го веднага!

— Назад! — нареди някой.

За огромна изненада на Пайпър това бе Джейсън. Той мина през тълпата, придружен от Анабет и Ниса — момичето от лагера на Хефест.

Джейсън погледна дракона и поклати невярващо глава.

— Лио, какво си направил?

— Намерих превозно средство! — грейна той. — Каза, че мога да дойда на мисията, ако уредя превоза. Е, вече разполагаш с първокласен летящ дракон. Фестус може да ни отведе навсякъде!

— Но той… е крилат — заекна Ниса. Бе зяпнала така, че всеки момент челюстта й можеше да изпадне.

— Аха! — каза Лио. — Намерих ги и закрепих обратно.

— Но той никога не е имал криле. Откъде ги намери?

Лио се поколеба и Пайпър усети, че той крие нещо.

— В гората — каза накрая. — Общо взето, оправих и диска, така че вече няма да откача.

— Общо взето? — повтори Ниса.

Драконът килна глава и от нея изхвръкна черна течност, вероятно машинно масло — дано да беше просто машинно масло, — което опръска Лио.

— Е, има си някои неща за изчукване — обясни Лио.

— Но как оцеля?! — Ниса все още гледаше ужасено съществото. — Имам предвид… той е огнедишащ!

— Но аз съм бърз — отвърна Лио — и роден с късмет. Та, в отбора ли съм, или не?

Джейсън се почеса.

— И си го кръстил Фестус? Знаеш ли, че на латински festus значи „щастлив“? Сега ще спасяваме света, яхнали дракона Щастливко?

Драконът се разтърси и разпери криле.

— Това беше „да“, братле! — каза Лио. — А сега предлагам да тръгваме. Опаковах малко провизии, докато бях… хм… в гората. А и всички тези въоръжени хора изнервят моя Фестус.

Джейсън се намръщи.

— Но ние нямаме план. Не можем просто…

— Върви — прекъсна го Анабет. Тя единствена изглеждаше спокойна. Изражението й бе тъжно и изпълнено с копнеж, сякаш гледката й напомняше по-хубави, по-прости времена.

— Джейсън, имаш три дни до зимното слънцестоене, а и не е добра идея да караш нервен дракон да те чака. Поличбата е добра. Вървете!

Джейсън кимна, сетне се усмихна на Пайпър.

— Готова ли си, партньоре?

Пайпър погледна към блестящите криле на бронзовия дракон и към ноктите, които можеха да я разкъсат на части.

— И още как — отговори тя.

Летенето с дракона бе най-невероятното изживяване в живота на Пайпър. Нависоко въздухът бе леденостуден, но металната повърхност на автоматона бе толкова нагрята, че все едно тримата летяха в предпазен мехур. На това се казва стабилна електрическа възглавница! Освен това извивките по гърба на дракона бяха конструирани като високотехнологични седалки и бяха изключително удобни. Лио им показа как да стъпват по бронята като в юзди и да използват кожените колани, хитроумно скрити под люспите. Стояха в един ред — най-отпред бе Лио, следван от Пайпър и накрая Джейсън. Пайпър долавяше присъствието на Джейсън зад себе си. Щеше и се той да я прегърне през кръста.

Той обаче не го направи.

Лио използваше юздите, за да насочва дракона в небето, сякаш го бе правил цял живот. Металните криле работеха перфектно и скоро брегът на Лонг Айлънд бе само мъглява линия зад тях. Те прелетяха над Кънектикът и се издигнаха в сивите зимни облаци.

Лио им се ухили през рамо.

— Яко, а?

— Какво ще стане, ако ни забележат? — попита Пайпър.

— Мъглата ще се погрижи за това — обясни Джейсън. — Тя пречи на смъртните да виждат магията. Ако ни забележат, ще ни помислят за малък самолет или нещо подобно.

Пайпър погледна през рамо.

— Ти сигурен ли си в това, което говориш?

— Не — призна той. Тогава Пайпър го видя да стиска снимка, на която имаше тъмнокосо момиче.

Тя погледна Джейсън учудено, но той се изчерви и прибра снимката в джоба си.

— Добре напредваме. До довечера ще сме там.

Пайпър се зачуди кое ли е момичето от снимката, но не искаше да пита. Ако Джейсън не искаше да й сподели тази информация, това не бе добър знак. Дали не си бе спомнил нещо от предишния си живот? Дали това не бе истинското му гадже?

Стига! — смъмри се тя. — Само се измъчваш.

Затова попита нещо по-безобидно.

— Къде отиваме?

— Да намерим бога на Северния вятър — отговори Джейсън — и да хванем едни духове на бурята.

Много безобидно наистина.