Изчезналият герой

XIV. Джейсън

Джейсън се събуди от гръмотевичен тътен. После си спомни къде е.

В хижа номер едно винаги гърмеше.

Над леглото му оформеният като купол таван бе декориран с мозайка в бяло и синьо, която наподобяваше неспокойно небе. Облаците, с които бе покрито то, се движеха и потъмняваха, а чуеше ли се гръм, сред тях се появяваха златисти мозаечни линии, изписващи гръмотевици.

Освен походното легло, което му бяха донесли няколко лагерници, в хижата нямаше други мебели — столове, маси или бюфети. Джейсън не можа да намери дори баня. В стените бяха издълбани ниши, а във всяка от тях имаше или бронзов мангал, или златна фигура на орел върху мраморен пиедестал. В центъра на стаята имаше шестметрова цветна статуя на Зевс в традиционна гръцка роба, с мълния в едната ръка и щит в другата. Богът изглеждаше готов да порази някого.

Джейсън разгледа статуята, мъчейки се да открие някаква прилика между себе си и Господаря на небесата.

Тъмна коса?

Не.

Сърдито изражение?

Е… може би.

Брада?

Не, мерси.

Със сандалите и робата си Зевс приличаше на много яко и ядосано хипи.

Хижа номер едно. „Голяма чест е да си в нея“ — бяха му казали другите лагерници. Сигурно — особено ако обичаш да спиш сам-самичък в усоен храм, при това в компанията на разгневено хипи, което ти се мръщи цяла нощ.

Джейсън се изправи и потърка врата си. Цялото тяло го болеше от лошия сън и призоваването на мълнията снощи. Отстрани номерът изглеждаше лесен, но всъщност не бе така. Едва не бе припаднал.

До леглото имаше нови дрехи — дънки, маратонки и оранжева тениска на лагера. Определено имаше нужда от смяна на дрехите, но в същото време не искаше да сменя парцаливата си червена тениска. Не смяташе, че е много редно да навлича оранжевата. Въпреки всичко, което му бяха казали, той не се чувстваше добре дошъл тук.

Помисли си за съня, надявайки се в съзнанието му да изплуват още спомени за Лупа или разрушеното имение в гората от секвои. Знаеше, че е бил там и преди. Че вълчицата е истинска. Но опиташе ли да си спомни нещо повече, веднага го заболяваше глава. Знаците на ръката му сякаш горяха.

Ако намереше тези руини, щеше да разкрие и загадката на своето минало.

Освен това трябваше да спре нещото, което растеше в онази спирала.

Погледна към хипарския Зевс.

— Ще се радвам да помогнеш.

Статуята остана безмълвна.

— Благодаря, тате — промърмори Джейсън.

Той се преоблече и огледа отражението си в щита на Зевс. Лицето му изглеждаше странно и някак воднисто върху метала, сякаш се разтваряше в златен басейн. Определено не изглеждаше така, както Пайпър след преобразяването си.

Джейсън не знаеше какво да мисли за това. Беше се проявил като пълен идиот, обявявайки на всеослушание, че я смята за красива. Не че Пайпър беше грозна преди. Но сега, след като Афродита я бе благословила, тя не приличаше на себе си и не бе щастлива от допълнителното внимание. На Джейсън му стана мъчно за нея.

Което беше откачено, като се има предвид, че Пайпър бе призната от богиня и превърната в най-готиното момиче в лагера.

Всички бяха започнали да я ухажват, да й говорят колко е невероятна и как непременно тя трябва да отиде на мисията. Но това внимание нямаше нищо общо с нея самата. Нова рокля, малко грим, блестяща розова аура и — бум! Изведнъж всички я харесваха.

Джейсън я разбираше.

Миналата нощ, когато бе призовал мълнията, реакциите на лагерниците му се струваха познати. Бе сигурен, че отдавна е привикнал към хорското внимание, благоговение и ужас, породени единствено от факта, че е син на Зевс. Не и от това кой бе самият той.

На никой не му пукаше за него. Просто ги беше страх от страховития му татко, който стоеше зад него със страховитата си мълния, сякаш казваше: „Неуважението към това дете е ОПАСНО ЗА ЖИВОТА!“.

След събирането край лагерния огън, когато хората бяха започнали да се прибират по хижите си, Джейсън бе отишъл при Пайпър и официално я бе помолил да го придружи в мисията.

Тя все още беше в състояние на шок, но кимна, търкайки една в друга ръцете си. Вероятно измръзваше в роклята без ръкави.

— Афродита ми открадна якето посред зима — промърмори момичето. — Що за майка е това?

Джейсън намери една завивка от първия ред на амфитеатъра и наметна Пайпър с нея.

— Ще ти намерим ново яке — обеща й той.

Тя се усмихна. Щеше му се да я прегърне, но се въздържа. Не искаше Пайпър да помисли, че и той е кух като всички останали, че я сваля, понеже внезапно се е разхубавила.

Но беше щастлив, че тя ще го придружи на мисията. Джейсън се бе правил на храбрец пред останалите край лагерния огън, но това си бе за пред тях. Идеята да се изправи срещу нещо зло, което е достатъчно могъщо, за да отвлече самата Хера, го плашеше до смърт. Особено след като не знаеше нищо за миналото си. Имаше нужда от помощ и някак си усещаше, че Пайпър трябва да е с него. Но нещата си бяха достатъчно объркани и без колебанията му доколко я харесва и защо. Пък и мъглата вече я бе подвела доста.

Той обу новите си обувки и се приготви да излезе от студената празна хижа. Тогава обаче забеляза нещо, което не бе видял предната вечер. Един пиедестал бе преместен, така че една от нишите бе превърната в спалня със спален чувал, раница и дори няколко снимки на стената.

Джейсън влезе в нишата. Който и да бе спал тук, си бе отишъл преди много време. Спалният чувал миришеше на мухъл. Някои от залепените на стената снимки бяха изпопадали по пода.

На една от тях бе Анабет — много по-малка, може би на осем, но въпреки това Джейсън я позна. Русата коса, сивите очи, същият разсеян поглед, сякаш мислеше за хиляда неща едновременно. До нея бе застанало пясъчнорусо момче на около четиринайсет или петнайсет с дяволита усмивка и парцалива кожена ризница над тениската си.

Сочеше към улицата зад тях, сякаш казваше на фотографа: „Да намерим нещата в тъмната уличка и да ги изтребим!“.

На друга снимка Анабет стоеше край огъня със същото момче. Двамата се смееха истерично.

Накрая Джейсън взе една от изпадалите фотографии. Изглеждаше като направена в кабинка за мигновени снимки. На нея отново бяха Анабет и русото момче. Но между тях имаше и друго момиче — може би на петнайсет, с черна рошава коса като на Пайпър, кожено яке и сребърни бижута. Приличаше на гот11, но на снимката се заливаше от смях.

Беше очевидно, че е с най-добрите си приятели.

— Това е Талия — каза някой.

Джейсън се обърна.

Анабет надничаше над рамото му. Лицето й бе тъжно, сякаш снимката я бе върнала към лош спомен.

— Тя е другото дете на Зевс, което живя тук за кратко. Извинявай, че не почуках.

— Няма проблем — отговори Джейсън. — И без това не чувствам това място като дом.

Анабет бе облечена за път — със зимно палто, наметнато върху лагерните дрехи, нож на колана и раница през рамо.

— Предполагам, още мислиш да тръгнеш сама? — попита Джейсън.

Тя кимна с глава.

— Вече си събрал добър отбор. Аз отивам да търся Пърси.

Джейсън бе леко разочарован. Щеше му се в екипа да има и някой, който знае какво се прави на такива мисии. Сега се чувстваше, сякаш води Пайпър и Лио на заколение.

— Ей, ще се справиш — увери го Анабет. — Нещо ми подсказва, че това няма да е първият ти подвиг.

Джейсън подозираше, че тя е права, но от това не му стана по-добре. Всички го мислеха за много смел и уверен в себе си, но нямаха представа как се чувства наистина.

Как изобщо се доверяваха на човек, който не знае кой е?

Той погледна към снимките с усмихнатата Анабет. Зачуди се от колко време не се е усмихвала. Явно наистина си падаше по този Пърси, щом го търсеше така упорито. Това предизвика слаб пристъп на ревност у Джейсън. Дали някой търсеше и него така? Дали някой го бе грижа за него толкова, че да загуби ума си от тревога? Докато той самият не помнеше нищо за стария си живот.

— Ти знаеш кой съм — предположи той, — нали така?

Анабет стисна дръжката на кинжала си. Потърси с очи стол, на който да седне, но такъв, разбира се, нямаше.

— Честно казано, Джейсън, нямам идея. Според мен си самотник. Понякога и това се случва. По някаква причина лагерът не те е открил, но ти си оцелял, тъй като постоянно си се местел от място на място. Научил си се да се биеш. Оправил си се сам с чудовищата. Оцелял си въпреки обстоятелствата.

— Първото нещо, което Хирон ми каза — спомни си Джейсън, — е, че би трябвало да съм мъртъв.

— Може и затова да е — каза Анабет. — Повечето герои не биха оцелели толкова дълго сами. А за дете на Зевс е в пъти по-опасно. Шансовете да навършиш петнайсет, без да откриеш лагера на нечистокръвните, е минимален. Но, както казах, случвало се е и това. Талия избяга като малка и години наред се оправяше сама. Дори гледаше мен за известно време. Може би си като нея.

Джейсън протегна ръка.

— А тези знаци?

Анабет погледна татуировката, която видимо я смущаваше.

— Орелът е символ на Зевс, това е ясно. Дванайсетте линии може би означават години, особено ако си ги правил от тригодишен. SPQR е девизът на древната римска империя: SENATUS POPULUSQUE ROMANUS — „Сенатът и народът на Рим“. Нямам идея обаче защо си ги татуирал на ръката си. Освен ако не си имал наистина строг учител по латински…

Джейсън бе сигурен, че не това е причината. Не му се струваше и вероятно да е бил сам през целия си живот. Но какво друго оставаше? Анабет се бе изразила достатъчно ясно — лагерът на нечистокръвните бе единственото безопасно място за полубоговете.

— Сънувах странен сън снощи — призна той. Звучеше му глупаво да говори за това, но Анабет не бе изненадана.

— Нормално е за полубог — отговори тя. — Какво видя?

Той й разказа за вълците, за разрушеното имение, за спиралите от камък. Докато говореше, Анабет започна да крачи напред-назад, ставайки все по-нервна и по-нервна.

— И не помниш къде се намира тази къща? — попита го тя.

Джейсън поклати глава.

— Но съм сигурен, че съм я виждал и преди.

— Секвои — замисли се тя. — Това звучи като Северна Калифорния. Що се отнася до вълчицата… изучавала съм богини, духове и чудовища през целия си живот. Никога не съм чувала за тази Лупа.

— Тя нарече врага „тя“. Помислих, че говори за Хера, но…

— Не вярвам на Хера, но не смятам, че тя е проблемът. А и това, което излиза от земята… — Лицето на Анабет потъмня. — Ще трябва да го спреш.

— Ти знаеш какво е, нали? — попита той. — Или поне предполагаш. Видях лицето ти край огъня снощи. Погледна към Хирон, сякаш си се сетила за нещо, но не искаш да ни плашиш.

Анабет се поколеба.

— Джейсън, проблемът при пророчествата е… колкото повече знаеш, толкова повече се мъчиш да ги промениш, а това може да има катастрофални последици. Хирон смята, че е по-добре да следваш собствения си път, да откриваш нещата сам, когато трябва. Ако той ми беше разказал всичко преди първото ми приключение с Пърси… трябва да призная, че надали щях да се справя. А при твоята мисия нещата вероятно са още по-сложни.

— Толкова ли е лошо положението?

— Не и ако успееш. Поне така се надявам.

— Но аз дори не знам откъде да започна! Какво се очаква да направя?

— Следвай чудовищата — предложи Анабет.

Джейсън се замисли върху това. Духът на бурята, който ги бе нападнал при Големия каньон, бе казал, че господарката му го вика. Ако Джейсън успееше да проследи слугите, може би щеше да открие кой ги контролира. А това, от своя страна, щеше да го отведе до затвора на Хера.

— Хубаво — каза той, — а как да намеря духовете на бурята?

— Ако бях на твое място, бих попитала някой бог на вятъра — отговори Анабет. — Еол е господарят на всички ветрове, но той е леко… непредвидим. Никой не може да го открие, освен ако той сам не поиска. Бих опитала да намеря някой от сезонните богове, които работят за него. Най-близкият, този, който най-често общува с героите, е Борей, повелителят на Северния вятър.

— И как да го намеря? В Google?

— Не е толкова трудно — успокои го Анабет. — Подобно на останалите богове и той се е установил в Северна Америка. И, естествено, е избрал най-северното местенце.

— Мейн? — предположи Джейсън.

— Още по на север.

Джейсън се опита да си представи карта. Какво имаше на север от Мейн? Най-старата колония на север…

— Канада — сети се той, — Квебек!

Анабет се усмихна.

— Надявам се, че владееш френски.

Джейсън се развълнува. Квебек! Сега поне имаше цел. Намери повелителя на Северния вятър, проследи духовете на бурята, разбери за кого работят и къде е разрушената къща. Освободи Хера.

И всичко това за четири дни.

Фасулска работа!

— Благодаря ти, Анабет. — Той погледна към снимките в ръцете си. — Ти каза, че за един полубог е най-опасно да е дете на Зевс. Какво стана с Талия?

— Не я мисли — отвърна Анабет, — тя е ловджийка на Артемида, една от подчинените на богинята. Те обикалят страната и убиват чудовища. Рядко навестяват лагера.

Джейсън погледна към огромната статуя на Зевс. Внезапно разбра защо Талия бе спала в нишата. Това бе единственото място, от което лудото хипи не се виждаше. И понеже това не било достатъчно, е избрала да последва Артемида и да бъде част от нейната група, вместо да остане в този леден храм с шестметровия си — им — баща и строгия му поглед.

Зачуди се дали няма и ловни дружинки за момчета.

— Кое е другото хлапе на снимката? — попита той. — Русокосият тип.

Лицето на Анабет се стегна.

Болезнена тема.

— Люк — каза тя. — Той почина.

Джейсън не попита нищо повече, но от начина, по който Анабет изрече името му, разбра, че вероятно преди Пърси Джаксън бе имало друго момче, което е харесвала.

Погледна отново лицето на Талия. Не можеше да се отърве от чувството, че тази снимка е важна. Пропускаше нещо.

Джейсън усети странна връзка с дъщерята на Зевс, сякаш знаеше, че тя е някой, който може да разбере объркването му и дори да отговори на въпросите му.

Но друг вътрешен глас започна да му шепти: Това е опасно. Стой настрана!

— На колко години е тя сега? — попита той.

— Трудно е да се каже. Прекара известно време като дърво, а сега е безсмъртна.

— Моля?

Изражението му явно бе забавно, тъй като Анабет се разсмя.

— Не се безпокой. Не е нещо, през което минават всички деца на Зевс. Историята е дълга, но… много време Талия не бе на линия. Ако старееше нормално, сега щеше да е на двайсет и няколко, но все още си изглежда като на тази снимка, тъй че е на твоята възраст — петнайсет или шестнайсет, бих казала.

Нещо, което вълчицата бе споменала в съня му, притесни Джейсън. Той се усети, че пита.

— Каква е фамилията й? — изплъзна се от устата му.

Анабет се напрегна.

— Тя няма фамилия. Ако и трябваше такава, ползваше тази на майка си, но двете не се обичаха. Талия избягала като много малка.

Джейсън зачака.

— Грейс — каза Анабет, — Талия Грейс.

Пръстите на Джейсън се вцепениха. Снимката падна на пода.

— Добре ли си? — попита Анабет.

В съзнанието му лумна спомен — нещо малко, което Хера или не бе успяла да открадне, или му бе оставила нарочно, — колкото да си спомни фамилията си и да осъзнае, че ще е безкрайно опасно да разкрие тайната на миналото си. „Трябваше да си мъртъв“ — бе казал Хирон. И то не защото Джейсън бе оцелял като самотник. Хирон знаеше нещо. Нещо за семейството му.

Думите на вълчицата най-сетне придобиха смисъл. Умното нещо, което бе казала. Шегата на негов гръб.

Почти си представи как Лупа го удостоява с вълча усмивка.

— Какво има? — притисна го Анабет.

Джейсън не можеше да запази това в тайна. Щеше да го убие. Трябваше му помощта на Анабет. Може би, щом тя познаваше Талия, щеше да му даде съвет.

— Не казвай на никого — предупреди я той.

— Джейсън…

— Закълни се! — настоя отново. — Докато не разбера какво става… — Той потърка дамгосаната татуировка на ръката си, — трябва да го запазиш в тайна.

Анабет се поколеба, но любопитството й надделя.

— Хубаво. Докато не ми разрешиш, няма да го споделям с никого. Кълна се в реката Стикс!

Отекна гръм дори по-силно от обичайното за хижата. „Твоята Чест ще ни спаси“ — бе изръмжала вълчицата. Джейсън вдигна снимката от пода.

— Фамилията ми е Грейс12 — каза той, — а това е сестра ми.

Анабет пребледня. Джейсън видя как тя се бори с изненадата, неверието, дори гнева. Мислеше, че той лъже. Твърдението му бе абсурдно. Част от него самия се чувстваше по същия начин.

Ала щом произнесе думите, разбра, че са истина.

И тогава вратите на хижата се отвориха. Половин дузина лагерници нахлуха вътре, предвождани от плешивия Буч.

— Бързо! — каза той и Джейсън не можа да разбере дали изражението му е плод на вълнение или страх. — Драконът се върна!