Изчезналият герой

XIX. Джейсън

Джейсън не искаше да оставя Лио, но от друга страна му хрумна, че да останеш сам с хокеиста Кал може и да е най-безопасното нещо в цялата тази бъркотия. Докато се качваха по заледените стълби, Зет изтегли меча си зад него и макар той самият да приличаше на реликва от златните времена на диското, в назъбеното му острие нямаше нищо смешно. Джейсън подозираше, че ако бъде промушен от това оръжие, ще се превърне във висулка от осемдесетте години.

А не биваше да забравя и за ледената принцеса. От време на време тя се обръщаше към Джейсън и му се усмихваше, но в тази усмивка нямаше и грам топлота. Гледаше на Джейсън като на рядък биологичен вид, на който няма търпение да направи дисекция.

Щом децата на Борей бяха такива, Джейсън не бе сигурен, че иска да се среща със самия него. А Анабет му бе казала, че от всички богове на вятъра Борей е най-дружелюбен. Това явно означаваше, че не убива полубоговете в мига, в който ги види.

Джейсън се притесни за това дали не е вкарал приятелите си в капан. Нямаше представа дали ще може да ги измъкне, ако нещата се объркат. Без да се замисля, той стисна ръката на Пайпър, за да се успокои.

Тя повдигна вежди, но задържа дланта му в своята.

— Всичко ще е наред — успокои го тя. — Само ще поговорим.

На върха на стълбите ледената принцеса се обърна и видя, че се държат за ръце. Усмивката й помръкна и Джейсън внезапно усети как ръката на Пайпър става ледено студена. Той я пусна и видя, че по пръстите му има скреж.

Както и по тези на Пайпър.

— Топлотата е нежелана тук — заяви принцесата. — Особено ако разчитате на мен да ви измъкна живи. Моля, последвайте ме.

Пайпър го погледна нервно, сякаш искаше да попита: „Какво беше това?“.

Но Джейсън нямаше отговор. Зет го побутна с ледения си меч, за да последва принцесата по огромен коридор, украсен със заледени драперии.

Режещ вятър навяваше от различни посоки, а Джейсън, макар да бе мислил върху мисията си по време на целия драконов полет на север, се чувстваше по-объркан отвсякога.

Снимката на Талия все още бе в джоба му, макар че Джейсън вече нямаше нужда да я гледа. Образът се бе запечатал в съзнанието му. Беше ужасно, че не си спомня миналото, но мисълта, че има сестра, която може да отговори на поне част от въпросите му, но е неоткриваема, го влудяваше.

Освен това, ако съдеше от снимката, Талия изобщо не приличаше на него. И двамата имаха сини очи, но това бе единствената им прилика. Косата и бе черна, тенът — средиземноморски, чертите на лицето — по-остри, ястребови.

И все пак му се струваше дяволски позната. Хера бе оставила достатъчно от паметта му, за да е сигурен, че Талия му е сестра. Но Анабет бе напълно изненадана, когато чу това. Явно никога не бе чувала, че приятелката й има брат. Дали самата Талия знаеше за него? Или ги бяха разделили като съвсем малки?

Хера беше отнела тези спомени. Беше отмъкнала цялото му минало, беше му създала нов живот и сега очакваше той да я спаси от някакъв затвор, за да си върне това, което му е откраднала. Това го ядосваше толкова много, че му идеше да я зареже в онази клетка.

Но не можеше. Беше го хванала на въдицата си. Джейсън искаше да разбере повече, но това само засилваше раздразнението му.

— Ей — прошепна Пайпър, докосвайки ръката му, — тук ли си?

— Ъъ… да, извинявай.

Благодарен бе за Пайпър. Имаше нужда от приятел, а и тя вече губеше благословията на Афродита. Гримът и избледняваше, а косата й отново се разрошваше, така че малките й плитчици отново се спускаха около страните й. Това я караше да изглежда по-жива и — поне според Джейсън — още по-красива.

Вече бе сигурен, че не са се познавали преди срещата им в Големия каньон. Връзката им беше просто жесток трик от страна на мъглата. Но колкото повече време изкарваше с Пайпър, толкова повече му се щеше спомените й да бяха истински.

Стига! — смъмри се той наум. Не бе честно спрямо Пайпър да разсъждава така. Той нямаше идея дали някой от миналото му не го очаква, дали някой не очакваше самата нея. Но беше сигурен, че миналото му няма нищо общо с лагера на нечистокръвните. Кой знае какво щеше да стане след това приключение. Ако изобщо оцелееха.

Коридорът завършваше с дъбови врати, на които бе изобразена карта на света. Във всеки от ъглите имаше лице на брадат мъж, който издухваше струя вятър. Джейсън беше сигурен, че е виждал такива карти и преди. На тази обаче всички лица бяха зимни и от устите им излизаха сняг и лед, покриващи целия свят.

Принцесата се обърна. Кафявите й очи блеснаха дяволито и Джейсън се почувства като коледен подарък, на който му предстои да бъде отворен.

— Това е тронната зала — каза тя. — Дръж се възпитано, Джейсън Грейс. Татко има малко… студен характер. Ще превеждам думите ти и ще се опитам да го накарам да се вслуша в тях. Дано те пощади. Двамата можем да се позабавляваме доста.

Джейсън предположи, че представите на това момиче за забавно значително се различават от неговите.

— Добре — успя да каже той, — но идваме за кратко. Няма да ви досаждаме.

Момичето се усмихна смразяващо.

— Обожавам героите. Толкова са невежи.

Пайпър поглади дръжката на кинжала си.

— Защо не ни просветлиш тогава? Казваш, че ще бъдеш наш преводач, а дори не знаем коя си и как се казваш.

Момичето подсмръкна обидено.

— Вероятно не бива да се изненадвам от това, че не ме разпознавате. Дори в древните времена на Елада бях сравнително непозната. Гърците живееха на острови, твърде топли за мен. Аз към Хиона, дъщеря на Борей, богиня на снега.

Тя завъртя пръст във въздуха и около нея се завихри миниатюрна виелица от не толкова миниатюрни снежинки.

— А сега идвайте — каза Хиона. Дъбовите врати се отвориха и от стаята блесна студена синя светлина. — Дано преживеете разговора.