Изчезналият герой

IV. Пайпър

Пайпър скоро разбра, че на Анабет не й е до лагера и неговите забележителности.

Тя говореше колко невероятни неща има в него — магически лъкове и стрели, пегаси за яздене, стена от лава, чудовища, срещу които героите могат да изпитат уменията си, — но го правеше равнодушно, сякаш умът и е зает с друго. Посочи към открита шатра за хранене, която гледаше към Лонг Айлънд (да, този в Ню Йорк — толкова надалеч ги бе отвела колесницата). Анабет обясни, че принципно лагерът е летен, но някои деца стояли по цяла година, и понеже сега идвали толкова много нови лагерници, винаги било пълно с хора.

Пайпър се замисли кой ли управлява лагера и как е узнал, че тя и приятелите й са за него. Уплаши се дали няма да трябва да остане в него завинаги и дали ще се справи със задачите. Можеше ли да се чупиш от класа за битки с чудовища?

Хиляди такива въпроси и минаваха през главата, но реши да не пита нищо, вземайки предвид настроението на Анабет.

Когато се качиха на един хълм в края на лагера, Пайпър се обърна и видя великолепната гледка на ширналата се пред нея долина: с немалка гора на северозапад, красив плаж, залив, езеро, тучни зелени ливади, а също и хижите — странно построени сгради, оформени така, че да образуват гръцката буква омега. В центъра си кабините обикаляха зелена поляна, а останалите образуваха нещо като крила от двете страни на основната група къщички. Пайпър преброи двайсет хижи. Имаше една златна и една сребърна. По покрива на едната никнеше трева. Друга беше яркочервена и опасана с бодлива тел. А имаше и една черна със зловещи зеленикави факли отпред.

Всичко това изглеждаше като част от свят, различен от заснежените поля, опасващи долината.

— Долината е скрита от очите на смъртните — каза Анабет — и както виждаш, времето също се контролира. Всяка от хижите представя някой от гръцките богове. И в нея живеят децата му.

Тя погледна към Пайпър, за да прецени как момичето приема новините.

— Искаш да кажеш, че мама е била богиня.

Анабет кимна.

— Приемаш го доста спокойно.

Пайпър не знаеше защо. Не можеше просто да признае, че новините са потвърдили едно странно чувство, което я глождеше от години, че обяснява споровете, които бяха водили с баща си за липсата на снимки на майка й в къщата, за това, че той не може да й обясни защо тя ги е напуснала.

Но най-вече потвърждаваше съня й, който я бе предупредил за всичко, което предстои. „Скоро те ще те открият, малка полубогиньо — бе прогърмял гласът. — И когато това стане, ще правиш това, което ти кажем ние. Тогава и само тогава твоят баща ще живее.“

Пайпър си пое дълбоко въздух.

— Предполагам, че след всичко, което се случи сутринта, не ми е толкова трудно да го повярвам. Коя тогава е мама?

— Скоро ще узнаем — отговори Анабет — на колко години си? Петнайсет? Боговете би трябвало да те признаят до тринайсет. Такава е сделката.

— Сделката?

— Миналото лято ни обещаха… Историята е доста дълга. В общи линии, обещаха да не забравят за децата си и да ги признават за свои, когато те станат на тринайсет. Понякога отнема малко повече време, но видя колко бързо бе признат Лио. Предполагам, че и с теб ще стане така. Обзалагам се, че довечера, край лагерния огън, ще видим знак.

Пайпър се притесни, че и над нейната глава ще се олюлее огромен огнен чук или — с късмет като нейния — нещо дори по-унизително — крилата коала например. Която и да бе майка и, Пайпър не вярваше, че се гордее с дъщеря клептоман със семейни проблеми.

— А защо на тринайсет? — попита тя.

— Колкото по-голяма ставаш — обясни Анабет, — толкова повече чудовища те забелязват и се опитват да те убият. Обикновено всичко започва на тринайсет. Затова изпращат защитници по училищата — да ви намират и водят тук, преди да стане прекалено късно.

— Като тренера Хедж?

Анабет кимна.

— Той е… беше сатир — наполовина човек, наполовина козел. Сатирите работят за лагера, намират герои, бдят над тях и ги водят тук, когато настъпи правилният момент.

Пайпър прие като напълно нормална новината, че нейният треньор е бил човек козел. Все пак го бе виждала как се храни. Никога не го беше харесвала. И сега не можеше да повярва, че той се е пожертвал за тях.

— Какво стана с него? — попита тя. — Когато се издигна в облаците… той… мъртъв ли е?

— Трудно е да се прецени — на лицето на Анабет се изписа тъга. — Духовете на бурята са опасни противници. Дори най-добрите ни оръжия, изковани от божествен бронз, просто минават през тях, освен ако не ги изненадаме.

— Мечът на Джейсън ги направи на прах — спомни си Пайпър.

— Значи е бил голям късметлия. Ако удариш едно чудовище както трябва, пращаш неговата същност обратно в Тартара.

— Тартара?

— Това е бездна в Подземния свят, от която изпълзяват най-опасните чудовища. Нещо като бездънна яма на злото. Но веднъж разпаднали се, чудовищата имат нужда от месеци, понякога дори години, за да се възстановят. Този дух обаче, Дилън, той се е измъкнал. Не мисля, че би оставил Хедж жив. Треньорът ви обаче бе защитник и добре знаеше рисковете, които поема. Ако умре, ще се прероди в дърво или цвете.

Пайпър се опита да си представи тренера Хедж като стрък гневни теменуги. Това я накара да се почувства още по-зле.

Тя погледна към хижите надолу и усети, че я обхваща неприятно чувство. Хедж се бе опитал да я отведе до това място, за да е в безопасност. Една от хижите долу бе посветена на майка й и там живееха нейните братя и сестри.

Които щеше да предаде.

„Прави каквото ти се казва — бе казал гласът. — Иначе те чака много болка.“

Тя прибра длани под ръцете си, опитвайки се да спре треперенето им.

— Всичко ще е наред — опита се да я успокои Анабет, — тук ще намериш приятели. Всички сме минали през какво ли не. Знаем какво чувстваш.

Малко ме съмнява — помисли си Пайпър.

— Изритаха ме от пет различни училища за последните пет години — призна тя. — Татко вече не знае какво да прави. Къде да ме дене.

— Само пет? — Анабет не я дразнеше, бе искрена. — Пайпър, всички ние правим бели. Аз избягах от къщи на седем.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Повечето от нас биват считани за неспособни да внимават или за страдащи от дислексия, или…

— Лио има някакъв синдром… — сети се Пайпър.

— Да, хиперактивност. Това е, защото е създаден за приключения. Импулсивен, неспокоен — всички сме такива. Не сме като обикновените деца. Само да знаеш какви глупости правеше Пърси… — лицето и потъмня. — Мисълта ми беше, че на полубоговете им се носи лоша слава. Разкажи ти какво си правила.

Обикновено, когато някой зададеше този въпрос на Пайпър, тя или започваше да се бие, или сменяше въпроса, или се опитваше да разсее събеседника си. Но сега по някаква причина каза истината.

— Крада — каза тя. — Всъщност не точно крада, но…

— Семейството ти бедно ли е?

Пайпър се засмя, но смехът й бе пълен с горчивина.

— Не. Изобщо. Не знам защо го правя. Може би за внимание. Татко никога няма време за мен, освен ако не забъркам някаква неприятност.

Анабет кимна.

— Мога да те разбера. Но ти каза, че не крадеш в действителност. Какво имаш предвид?

— Ами… не знам дали ще ми повярваш. Полицията, учителите, дори хората, от които крада… те са смутени и отричат истината. А тя е, че никога не съм крала нищо. Просто придумвам хората. Те ми дават всичко, за което ги помоля. Дори да е чисто ново беемве. Просто помолих продавача и той каза: „Хубаво, вземи го“. После е разбрал какво е направил и извикал полицията.

Пайпър млъкна. Бе свикнала хората да я наричат лъжкиня, но когато погледна към Анабет, видя как другото момиче просто кимва.

— Това е интересно. Ако баща ти беше бог, щях да предположа, че си дъщеря на Хермес — бога на крадците. Той може да бъде доста убедителен. Но понеже баща ти е смъртен…

— Такъв си е — потвърди Пайпър.

Анабет поклати глава озадачена.

— В такъв случай нямам представа. Ако имаме късмет, майка ти ще те признае довечера.

Пайпър почти си пожела това да не се случи. Ако майка и е богиня, дали нямаше да знае за съня й? Дали нямаше да разбере какво искат от Пайпър? Пайпър се замисли дали боговете на Олимп наказват с гръм непослушните си деца, или ги затварят в Подземния свят, задето са зли.

Анабет я изучаваше. Пайпър разбра, че ще трябва да внимава какво говори пред нея. Анабет бе видимо много умна. Ако някой можеше да разкрие тайната на Пайпър…

— Хайде — каза Анабет най-накрая, — има още нещо, което трябва да проверя.

Те се покатериха още малко нагоре, докато не стигнаха една пещера на края на хълма. По земята се търкаляха захабени мечове и кости. На входа грееха факли, а той самият бе покрит с кадифено покривало, на което бяха изобразени змии. Приличаше на сцена за някакво зловещо куклено представление.

— Какво има тук? — попита Пайпър.

Анабет надникна вътре, сетне въздъхна и отново спусна покривалото.

— В момента нищо. Но мястото е на една приятелка. Чакам я от няколко дена, но засега я няма.

— Приятелката ти живее в пещера?

Анабет се усмихна слабо.

— Семейството й има луксозно имение в Куинс и тя скоро ще завърши училище в Кънектикът. Но когато е в лагера — да, живее в пещерата. Тя е нашият оракул, вижда бъдещето. Надявах се да ми помогне…

— Да откриеш Пърси? — предположи Пайпър.

Цялата жизненост на Анабет се изпари, сякаш вече нямаше сили да се прави на гид. Тя седна на една скала и на лицето й се изписа такава болка, че Пайпър се почувства като натрапница.

Насили се да погледне встрани. Очите й се плъзнаха надолу по хребета, където на фона на небето се открояваше един бор. Нещо на долния му клон проблясваше. Приличаше на златисто килимче за баня.

Не… не беше.

Беше руно.

Добре де — помисли си Пайпър. — Нормално. Лагерът е гръцки. Имат си копие на Златното руно.

Тогава забеляза основата на дървото. Първоначално си помисли, че то е увито от масивни червени кабели. Но после видя, че кабелите всъщност представляват люспи на огромно влечуго с ноктести лапи и змиевидна глава, от която грееха жълти очи. От ноздрите му излизаше пушек.

— О… — заекна тя, — но… онова там… това е дракон. А над него е… Златното руно.

Анабет кимна, но бе очевидно, че не я слуша. Тя потърка лицето си и си пое дълбоко въздух.

— Извинявай. Малко съм уморена.

— Изглеждаш, сякаш ще рухнеш — отговори Пайпър. — Откога търсиш гаджето си?

— Три дена, шест часа и дванайсет минути.

— И нямаш представа какво може да му се е случило?

Анабет поклати нещастно глава.

— Бяхме толкова щастливи, когато зимната ваканция започна. Срещнахме се в лагера във вторник и пресметнахме, че ще бъдем заедно цели три седмици. Тогава, след вечеря… той ме целуна за лека нощ, върна се в хижата си и на сутринта просто го нямаше. Претърсихме целия лагер. Обадихме се на майка му. Опитахме всичко, за да го намерим. Напразно. Него просто го няма. Изчезнал е.

Пайпър се замисли. Преди три дена… същата нощ, в която бе сънувала онзи кошмар.

— Откога сте заедно?

— От август — каза Анабет, — осемнайсети август.

— Точно тогава срещнах Джейсън — каза Пайпър, — но с него ходим едва от няколко седмици.

Анабет направи гримаса.

— Пайпър… относно това… може би трябва да седнеш.

Пайпър знаеше, че нищо хубаво няма да последва. Усети, че в гърдите й се надигаше паника, сякаш дробовете и бяха запушени с вода.

— Виж, знам какво каза Джейсън — че просто се е появил в училището ни днес. Но това не е вярно. Познавам го от четири месеца.

— Пайпър — каза тъжно Анабет, — това е мъглата.

— Мъглата?

— Мъглата. Тя е воал, отделящ света на смъртните от този на магията. Умовете на обикновените хора не могат да възприемат, че съществуват богове и чудовища, затова мъглата изкривява реалността. Прави нещата такива, че смъртните да могат да ги възприемат. Така очите им просто не виждат тази долина или поглеждат към дракона и го възприемат като купчина кабели.

Пайпър преглътна.

— Но… ти сама каза, че аз не съм смъртна. Аз съм наполовина богиня.

— Да, но и полубоговете могат да бъдат заблудени. Виждала съм го много пъти. Чудовищата се вмъкват в някое училище, представят се за хора и всички си мислят, че помнят въпросния човек. Вярват, че винаги си е бил там. Мъглата може да променя спомените, дори да създава фалшиви такива…

— Но Джейсън не е чудовище! — възрази Пайпър — той е човек или полубог или… наричай го както искаш. Спомените ми са истински. Толкова истински. Та нали запалихме гащите на тренер Хедж. Та нали заедно гледахме падаща звезда от покрива на училището и накрая успях да накарам глупчото да ме целуне…

Усети, че бърбори пълни глупости и разказва на Анабет за целия си семестър в училището „Уилдърнес“. Бе харесала Джейсън още в първата седмица, в която се бяха срещнали. Той се бе държал толкова мило с нея, бе толкова търпелив, дори издържаше Лио и неговите глупави шеги. Приемаше я каквато е. Не я съдеше заради миналото й. Бяха прекарали часове наред заедно, гледайки към звездите, хванати за ръце.

Всичко това не можеше да бъде лъжа.

Анабет сви устни.

— Пайпър, спомените ти са много по-ясни, отколкото при повечето хора. Признавам го. Не знам защо е така. Но щом го познаваш толкова добре…

— Познавам го!

— Тогава можеш ли да ми кажеш откъде е той?

Пайпър се почувства, все едно са я зашлевили.

— Трябва да ми е казал, но…

— Виждала ли си татуировката му преди днешния ден? Говорил ли ти е за родителите си, приятелите си, предишното си училище?

— Аз… не знам, но…

— Пайпър, как се казва той? Как му е фамилията?

Умът й блокира. Не знаеше. Не знаеше името на Джейсън. Как бе възможно това?

Разплака се. Почувства се като пълна глупачка. Седна на камъка до Анабет и просто избухна в сълзи. Това бе прекалено. Нима трябваше да й вземат всичко хубаво от проклетия, нещастен животец?

„Да — злорадо й напомни гласът от съня й. — Освен ако не правиш точно това, което ти се казва, когато ти се казва.“

— Хей — опита се да я успокои Анабет, — ще оправим нещата. Сега Джейсън е тук истински. Кой знае? Може пък нещата да се подредят за вас.

Едва ли — помисли си Пайпър. Не и ако сънят и бе казал истината. Но не можеше да разкаже на никого за това.

Избърса една сълза от бузата си.

— Доведе ме тук, за да не видят каква съм ревла, нали?

Анабет сви рамене.

— Предположих, че ще ти бъде трудно да го приемеш. Знам какво е да изгубиш гаджето си.

— Още не мога да повярвам… знам, че между нас имаше нещо. Но вече го няма. Той дори не ме познава. И ако наистина се е появил днес, защо? И как? Как се е озовал при нас, защо не помни нищо?

— Все хубави въпроси — каза Анабет. — Да се надяваме, че Хирон може да отговори на тях. Но засега трябва да те настаним. Готова ли си да се върнеш надолу?

Пайпър погледна към безумните хижи в долината. Новият й дом, в който имаше семейство, което може би можеше да я разбере.

Но скоро щяха да станат поредните хора, които е разочаровала. Поредното място, откъдето са я изритали.

„Ще ги предадеш на нас — бе я предупредил гласът. — Или ще изгубиш всичко.“

Не й оставяха никакъв избор.

— Да — излъга тя, — готова съм.

На централната поляна група лагерници играеха баскетбол. Бяха невероятно точни — нищо не отскачаше от коша. Всички отбелязваха по три точки.

— Хижата на Аполон — обясни Анабет. — Обичат да се перчат колко са велики и точни било с лък, било с баскетболна топка.

Минаха покрай едно огнище, където двама души се биеха с мечове.

— Но остриетата са истински — забеляза Пайпър. — Това не е ли опасно?

— Това е идеята — отговори Анабет, след което добави: — Извинявай. Шегата не беше удачна. Ето това там е моята хижа. Номер шест.

Тя кимна към една сива сграда, над чиято врата имаше изобразена сова. През отворената врата Пайпър видя лавици, отрупани с книги, оръжейни и дъска за чертежи, каквато имаха в училище. Две момичета чертаеха карта, която приличаше на бойна диаграма.

— Като стана дума за остриета — сети се нещо Анабет, — ела сега тук.

Анабет поведе Пайпър към един метален навес от другата страна на хижата. Изглеждаше като направен за градинарски пособия, но щом Анабет го отключи, стана ясно, че пособията вътре са по-различни, освен ако човек не възнамеряваше да воюва с доматите си. Под навеса имаше оръжия — всякакви оръжия. От мечове и копия до тояги като тази на тренер Хедж.

— Всеки герой има нужда от оръжие — каза Анабет. — Най-хубавите са изковани от Хефест, но и нашите си ги бива. Освен това важна за Атина е стратегията — на кой какво оръжие му пасва. Я да видим…

Пайпър не бе в настроение да пазарува оръжия, но разбра, че Анабет се опитва да бъде мила с нея.

Дъщерята на Атина й подаде един огромен меч, който Пайпър едвам вдигна.

— Не — казаха и двете едновременно.

Анабет навлезе малко по-навътре в хангара и след малко се появи с коренно различно оръжие.

— Пушка помпа? — невярващо попита Пайпър.

— Мосберг 500. — Анабет провери предпазителя, сякаш това бе най-обикновеното нещо на света. — Но не се безпокой. Не може да нарани човек. Настроен е да стреля божествен бронз, така че убива само чудовища.

— Хм — отвърна Пайпър, — някак си не мисля, че ми отива.

— Ами… да — съгласи се Анабет. — Доста е селско.

Тя остави помпата настрана и започна да рови сред купчина арбалети, когато нещо в ъгъла на заслона привлече вниманието на Пайпър.

— Хей, какво е това? — попита тя. — Нож?

Анабет го взе и издуха прахта от ножницата му. Изглеждаше, сякаш не е виждал бял свят от векове.

— Не знам, Пайпър — каза тя леко несигурно. — Не мисля, че би ти харесал наистина. Мечовете са по-хубави.

— Ти обаче използваш нож — посочи Пайпър колана на Анабет.

— Да, но… — Анабет сви рамене. — Е, хубаво. Виж го, щом толкова искаш.

Ножницата бе от изхабена черна кожа, обкована с бронз. Не беше нещо лъскаво. Полираната дървена дръжка пасна идеално в ръката на Пайпър. Когато го изтегли, видя, че ножът има дълго четирийсет и пет сантиметра острие от бронз, което блестеше така, сякаш е било излъскано предния ден. Краищата му бяха остри като бръснач. Отражението й, появило се на острието, я изненада. Изглеждаше по-голяма, по-сериозна и не толкова уплашена, колкото се чувстваше.

— Отива ти — призна Анабет. — Този вид ножове се казват паразоний. Те са основно с церемониални функции и са се носели от високопоставени офицери в гръцката армия. Показват, че си влиятелен и богат човек. Добри са обаче и в битка.

— Хубав е — каза Пайпър. — Защо каза, че не бих го харесала?

Анабет въздъхна.

— Този нож има дълга история. Повечето хора се страхуват от него. Първата му притежателка е… Нещата не се наредили много добре за нея. Казвала се Елена.

На Пайпър и отне известно време, за да възприеме какво й се казва.

— Елена… чакай, чакай. Онази Елена? От Троя.

Анабет кимна.

Внезапно Пайпър се почувства така, все едно има нужда от хирургически ръкавици, за да държи ножа в ръце.

— И вие сте го захвърлили тук просто така? Като лозарски ножици?

— Около нас е пълно със старогръцки оръжия — отговори Анабет. — Това тук не е музей. Оръжия като него… са направени, за да се използват. Те са нашето наследство като герои и полубогове. Този нож е бил сватбеният подарък на Менелай, първия съпруг на Елена. Той го нарекъл Катоптрис.

— Което означава?

— Огледало — отговори Анабет. — Може би защото Елена го използвала само за това. Не мисля, че е виждал битка.

Пайпър отново погледна острието. За момент й показа собственото й изражение, но после това се промени. Видя пламъци и гротескно лице, издялано сякаш от кремък. Чу ужасния смях от съня си. Видя баща си във вериги, вързан на кол пред димяща клада.

Изтърва ножа.

— Пайпър? — сепна се Анабет и се обърна към децата на Аполон на игрището. — Бързо! Трябва ми лекарска помощ!

— Не… всичко е наред — успя да каже Пайпър.

— Сигурна ли си?

— Да. Просто… — тя се опита да се съвземе. Вдигна кинжала с треперещи пръсти — дойде ми много. Толкова неща се случиха днес. Но пък… бих искала да задържа кинжала, ако може.

Анабет се поколеба. Сетне махна на децата на Аполон.

— Хубаво. Щом си сигурна. Но да знаеш, че наистина пребледня много. Помислих, че си получила удар.

— Добре съм — опита се да я успокои Пайпър, макар сърцето й още да туптеше бясно, — има ли… телефон в лагера? Мога ли да се обадя на татко?

Сивите очи на Анабет бяха почти толкова плашещи, колкото и острието на кинжала. Сякаш пресмяташе хиляди възможности, докато се опитваше да разгадае какво има в главата на Пайпър.

— Не е разрешено да ползваме телефони — каза тя. — Ако герой използва мобилен телефон, все едно изпраща сигнал, с който разкрива местонахождението си на чудовищата. Но… аз имам един — тя го извади от джоба си. — Малко не е по правилата, но може да си остане нашата малка тайна…

Пайпър го взе с благодарност, като се опитваше да успокои треперенето на ръцете си. Тя се отдръпна от Анабет и се обърна с гръб към нея.

Сетне набра номера на баща си, макар да знаеше какво ще последва. Гласова поща. От три дни се опитваше да се свърже с него, веднага след съня. В училището „Уилдърнес“ се разрешаваше само по едно обаждане на ден. Беше звъняла всяка вечер, но напразно.

С нежелание набра другия номер. Личната секретарка на баща й отговори веднага.

— Офисът на господин Маклийн.

— Джейн — скръцна със зъби Пайпър, — къде е татко?

Джейн остана притихнала за миг, вероятно чудейки се дали не може просто да затвори.

— Пайпър, смятах, че не ти е разрешено да звъниш от училище.

— Може би не съм на училище — каза Пайпър, — може да съм избягала да живея с горските същества.

— Хм — Джейн не звучеше особено притеснена, — ще му предам, че си го търсила.

— Къде е той?

— Излязъл е.

— И ти не знаеш, нали? — Пайпър снижи гласа си, надявайки се, че Анабет е възпитана и не подслушва. — Кога ще се обадиш в полицията, Джейн? Може да е в беда.

— Пайпър, нямам желание да превръщаме всичко това във вестникарски цирк. Сигурна съм, че е добре. Знаеш, че от време на време хуква нанякъде, но винаги се връща.

— Значи е вярно. Ти не знаеш…

— Трябва да тръгвам, Пайпър — сопна се Джейн. — Приятно училище!

Връзката прекъсна. Пайпър изруга. Сетне се върна при Анабет и й върна телефона.

— Лош късмет, а? — попита Анабет.

Пайпър не отговори. Опасяваше се, че ще се разплаче отново.

Анабет погледна към дисплея на телефона и се поколеба.

— Фамилията ти е Маклийн, така ли? Просто питам, не че е моя работа. Но ми звучи познато отнякъде.

— Ами то е често срещано име.

— Предполагам. С какво се занимава баща ти?

— Магистър по художествени изкуства — каза автоматично Пайпър. — Занимава се с традиционното изкуство на индианците чероки.

Това бе стандартният й отговор. Не бе точно лъжа, просто не разкриваше цялата истина. Когато чуеха нещо подобно, повечето хора си представяха, че баща й продава сувенири край пътя на някой резерват. Седящи бикчета, гердани от раковини, плочици на вождове — подобни неща.

— О, интересно. — Анабет не изглеждаше много убедена в тази история, но прибра телефона. — Ти добре ли си сега? Искаш ли да продължим разходката?

Пайпър закачи новия си кинжал на колана и си обеща по-късно, когато остане сама, да разбере как се работи с него.

— Разбира се — отговори тя. — Искам да видя всичко.

Всички хижи бяха готини, но Пайпър не почувства никоя като своя. И не се появиха никакви горящи знаци над главата й — било коали или нещо друго.

Осмата хижа бе от чисто сребро и блестеше като лунно сияние.

— Артемида? — предположи Пайпър.

— Познаваш гръцките митове? — попита Анабет.

— Четох малко за тях, понеже татко работеше по един проект.

— Явно този проект е бил малко встрани от традиционното изкуство на индианците чероки.

Пайпър сподави ругатнята си.

— Е, да. Ама той се занимава с различни неща.

Пайпър помисли, че се е издала — Маклийн, гръцки митове. За щастие Анабет не направи връзката.

— Както и да е — продължи Анабет, — Артемида е богиня на Луната и лова. Но няма лагерници. Тя е вечна девица и затова няма деца.

— Ее — разочарова се Пайпър. Тя харесваше легендите за Артемида и смяташе, че от нея ще излезе страхотна майка.

— Е, има ги ловджийките на Артемида — отбеляза Анабет. — Те ни идват на гости понякога. Не са нейни деца, но й служат. Представи си група безсмъртни тийнейджърки, които ловуват чудовища и се отправят на опасни приключения.

Пайпър вдигна глава.

— Това звучи яко. Но как така „безсмъртни“?

— Могат да умрат само ако ги убият в битка или нарушат клетвите си. Споменах ли, че се отказват от момчетата? Не са им позволени свалките. Никога. По какъвто и да е повод.

— О — каза Пайпър, — хм. Както и да е.

Анабет се засмя. За миг изглеждаше почти щастлива. Пайпър си помисли, че в друг момент от нея би излязла страхотна приятелка.

Забрави — напомни си Пайпър. — Няма да намериш приятели тук. Не и след като разберат…

Те минаха покрай следващата хижа, номер десет, която приличаше на къщичка за кукли Барби и имаше дантелени завеси, розова врата и засадени карамфили на прозорците. Те минаха покрай вратата и Пайпър едва не се задави от миризмата на парфюм.

— Боже! Тук да не е гробница за манекенки?

Анабет се изкикоти.

— Хижата на Афродита, богинята на любовта. Дрю е нейният водач.

— Досетих се — изръмжа Пайпър.

— Не всички от тях са лоши — каза Анабет. — Предишното момиче, което им бе водач, беше супер.

— Какво стана с нея?

Лицето на Анабет потъмня.

— Трябва да вървим.

Огледаха другите хижи, но Пайпър само се депресира още повече. Замисли се дали не е дъщеря на Деметра, богинята на земеделието. Но пък Пайпър погубваше всяко растение, до което се докоснеше. Атина беше готина. Както и Хеката, богинята на магията. Но всъщност нямаше значение. Дори тук, където всеки намираше изгубения си родител, тя усещаше, че ще свърши като нежеланото дете. Не гореше от нетърпение да стане време за вечерята край лагерния огън.

— Първо започнахме с дванайсетте божества на Олимп — обясни Анабет, — боговете отляво, богините отдясно. Последната година обаче добавихме още хижи за децата на другите богове, които нямат тронове в Олимп — Хеката, Хадес, Ирида…

— А кои са двете големи хижи накрая — попита Пайпър.

Анабет се намръщи.

— Зевс и Хера. Царят и царицата на боговете.

Пайпър тръгна натам и Анабет я последва, макар и видимо без ентусиазъм. Хижата на Зевс напомни на Пайпър за банка. Беше от бял мрамор, имаше огромни колони отпред и бронзови врати, върху които бяха изобразени мълнии.

Хижата на Хера бе по-малка, но направена в същия стил. По вратите обаче бяха издълбани паунови пера в различни цветове.

За разлика от другите хижи, които изглеждаха оживени, тези на Зевс и Хера бяха притихнали и затворени.

— Празни ли са? — попита Пайпър.

Анабет кимна.

— Зевс дълго време нямаше никакви деца. Почти никакви. Зевс, Хадес и Посейдон са Тримата големи — великите богове. Техните деца стават много силни и много опасни. И затова те избягват да имат деца от около седемдесет години.

— Избягват?

— Но понякога… хмм… не се сдържат. Имам една приятелка — Талия Грейс. Тя е дъщеря на Зевс, но заряза лагера и стана ловджийка на Артемида. Гаджето ми Пърси пък е син на Посейдон. А понякога се появява и едно хлапе, Нико — той е син на Хадес. Като изключим тях тримата, няма други деца на Тримата големи. Или ако има, не знаем за тях.

— А Хера? — Пайпър погледна към украсената с паунови пера врата. Хижата я притесняваше, но не беше сигурна защо.

— Богинята на брака — Анабет говореше внимателно, сякаш се опитва да не започне да ругае. — Тя няма деца от друг освен от Зевс. Затова няма полубогове тук. Хижата е почетна.

— Не я харесваш — забеляза Пайпър.

— Имаме си закачка с нея — призна Анабет. — Мислех, че е останала в миналото, но откакто Пърси изчезна… имах странен сън с нея.

— В който ти казват да ни вземеш — довърши Пайпър, — но ти си сметнала, че Пърси ще е там.

— По-добре да не говорим за това — каза Анабет. — В момента не мога да кажа нищо хубаво за Хера.

Пайпър погледна към вратите.

— Тогава кой идва тук?

— Никой. Хижата, както казах, е почетна, декоративна. Никой не влиза вътре.

— Някой е влязъл — Пайпър посочи един отпечатък от крак в прахта. Инстинктивно бутна вратите и те се отвориха с лекота.

Анабет отстъпи назад.

— Пайпър, не мисля, че трябва…

— Героите не правят ли опасни неща? — отговори Пайпър и влезе вътре.

Хижата на Хера не бе място, в което Пайпър би избрала да живее. Вътре бе студено като в хладилник, а кръг от бели колони ограждаше триметрова статуя на богинята в златна роба, седнала върху трон. Пайпър винаги си бе представяла гръцките статуи бели и с безжизнени очи, но тази бе толкова ярко оцветена, че почти приличаше на човек — като изключим това, че бе огромна. Пронизващите и очи сякаш следяха Пайпър.

В краката на богинята грееше огън, разпален в бронзов мангал. Пайпър се замисли върху това кой ли бди над него, щом като в хижата не живее никой. Върху рамото на Хера бе кацнал каменен ястреб, а в ръката си държеше жезъл, завършващ с лотосово цвете. Косата на богинята бе черна и сплетена на плитки. Лицето й бе усмихнато, очите й — студени и преценяващи. Изражението на Хера сякаш казваше: „Мама най-добре знае какво трябва да се направи. Не пречи, че иначе мама ще те накаже.“

В хижата нямаше нищо друго — нито легла, нито мебели. Нямаше баня или прозорци — нищо, от което жив човек би имал нужда. Макар да бе богиня на дома и семейството, Хера имаше хижа, която напомняше на Пайпър за гробница.

И не, това със сигурност не беше нейната майка. В това поне Пайпър бе сигурна. Не бе влязла в къщата, защото бе усетила някаква връзка. Напротив, чувството и за ужас тук стана по-силно. Сънят, в който бе получила онзи ужасен ултиматум, бе някак свързан с това място.

Тя замръзна. Не бяха сами. Зад статуята, на малък олтар, стоеше фигура, забулена в черен шал. Виждаха се само ръцете й с обърнати нагоре длани. Изгледаше така, сякаш реди заклинание или молитва.

Анабет ахна.

— Рейчъл!

Другото момиче се обърна. Тя свали шала си и под него се откриха къдрава червена коса и луничаво лице. Те никак не пасваха нито с черния шал, нито с тържествената атмосфера в хижата. Момичето изглеждаше на около седемнайсет и приличаше на най-нормална тийнейджърка със зелената си блуза и протрити дънки, надраскани с маркер. Въпреки студения под беше боса.

— Ей! — каза тя и изтича до Анабет. — Толкова съжалявам, но по-бързо от това нямаше как да дойда.

Говориха няколко минути за гаджето на Анабет — как е изчезнал, как от него няма ни вест, ни кост… Накрая Анабет се сети за Пайпър, която стоеше настрана и се чувстваше ужасно неудобно.

— Прощавай за грубостта — извини се Анабет. — Рейчъл, това е Пайпър, една от нечистокръвните, които спасихме днес. Пайпър, това е Рейчъл Елизабет Деър, нашият оракул.

— Приятелката от пещерата? — предположи Пайпър.

Рейчъл се ухили.

— Същата.

— Значи ти си оракул? — попита Пайпър. — И предсказваш бъдещето?

— По-скоро бъдещето ме използва за говорител от време на време — каза Рейчъл. — Аз изричам пророчества. Духът на оракула заема тялото ми и казва нещо важно, в което обаче няма никакъв смисъл. Но да, пророчествата предсказват бъдещето.

— Аха — кимна Пайпър, пристъпвайки от крак на крак, — това е яко.

Рейчъл се засмя.

— Не се безпокой. Всички го намират за леко зловещо. Дори аз. Обикновено обаче съм безобидна.

— Ти също ли си полубогиня?

— Не — отвърна Рейчъл, — нормална съм си.

— Но тогава какво… — Пайпър махна с ръка из стаята.

Усмивката на Рейчъл угасна. Тя погледна към Анабет, а след това отново се обърна към Пайпър.

— Имам предчувствие. Някакси тази хижа е свързана с изчезването на Пърси. Научила съм се да се доверявам на предчувствията си, особено след последния месец, в който боговете замлъкнаха.

— Боговете са замлъкнали? — попита Пайпър.

Рейчъл се намръщи на Анабет.

— Не си ли й казала?

— Тъкмо се канех — извини се Анабет. — Пайпър, последния месец… Е, първо да обясня, че боговете принципно не говорят много с децата си, но обикновено получаваме съобщения от тях. А някои от нас дори посещават Олимп. Аз например изкарах цял срок на Емпайър Стейт Билдинг.

— Моля?

— Там е входът към планината Олимп в наши дни.

— О — отвърна Пайпър, — всъщност да, разбира се. Защо не?

— Анабет прави нов дизайн на Олимп, понеже той бе почти разрушен във войната с титаните — обясни Рейчъл. — Тя е невероятен архитект. Само да видиш ресторантчето…

— Както и да е — прекъсна я Анабет, — преди около месец всички новини от Олимп секнаха. Входът бе затворен и сега никой не може да влезе. И никой не знае защо. Сякаш боговете са се откъснали от нас. Дори мама не отговаря на молитвите ми. Даже директорът на лагера, Дионис, бе извикан в Олимп.

— Вашият директор е бил… богът на виното?

— Да, но това е…

— Дълга история? — предположи Пайпър. — Хубаво. Давай нататък.

— Ами това е всъщност — каза Анабет. — Полубоговете все още биват признавани, но нищо повече. Не получаваме съобщения, а още по-малко посещения. Нищо не подсказва дори, че боговете ни чуват. Сякаш се е случило нещо лошо. Много лошо. А после Пърси изчезна.

— И Джейсън се появи на нашето пътуване — допълни Пайпър — без никакъв спомен за това кой е и какъв е.

— Кой е Джейсън? — попита Рейчъл.

— Моето… — Пайпър се спря, преди да каже „гадже“.

— Мой приятел — поправи се тя, но от това я заболя сърцето. — Анабет, ти обаче каза, че си получила съновидение от Хера.

— Да — потвърди Анабет, — първото ни съобщение от божество след месец мълчание и то идва от Хера, богинята, която ни помага най-малко, и е насочено към мен, най-омразния й полубог. Тя ми каза, че ще разбера какво е станало с Пърси, ако отида до подковата над Големия каньон и потърся човека с една обувка. Така намерих вас, а човекът с едната обувка се оказа Джейсън. В това обаче няма никакъв смисъл.

— Става нещо лошо — съгласи се Рейчъл. Тя погледна към Пайпър и момичето усети порив да им разкаже за съня си, да им признае, че знае какво става. Поне отчасти.

Знаеше, че лошото тепърва предстои.

— Момичета — започна тя, — аз… аз трябва да…

Но преди да може да продължи, Рейчъл се вцепени. Очите и започнаха да блестят със зеленикаво сияние и тя хвана Пайпър за раменете. Пайпър се опита да се отскубне, но ръцете на Рейчъл я стискаха като железни скоби.

— Освободи ме — каза тя, ала гласът не бе нейният. Звучеше като на по-стара жена, която говори отдалече през дълга тръба, — освободи ме, Пайпър Маклийн, или земята ще ни погълне. Трябва да стане до слънцестоенето.

Стаята започна да се върти. Анабет се опита да раздели Пайпър от Рейчъл, но без успех. Обгърна ги зеленикав пушек и Пайпър вече не бе сигурна дали е будна или сънува. Огромната статуя на богинята сякаш се надигна от трона. Тя се извиси над Пайпър и очите й се втренчиха в нея. Устата на статуята се отвори и от нея се разнесе аромат като от ужасно силен парфюм. Тя продължи да говори със същия глас, подобен на ехо:

— Враговете ни се пробуждат. Огненият е едва първият от тях. Преклони се пред волята му и техният крал ще се надигне, за да донесе гибел на всинца ни. ОСВОБОДИ МЕ!

Коленете на Пайпър се подгънаха и светът потъна в мрак.