Изчезналият герой

XIII. Джейсън

Джейсън сънуваше вълци.

Стоеше на една поляна, в средата на гъста гора от секвои. Пред него се издигаха останките от каменно имение. Ниски сиви облаци се смесваха с мъглата, а вятърът навяваше студен дъжд. Около него обикаляха огромни сиви вълци, които се отъркваха в краката му, ръмжаха и оголваха зъби. Насочваха го към руините, разбра той.

И понеже нямаше намерението да се превръща в най-голямата кучешка бисквита на света, реши да им позволи да го заведат, където искат.

Земята жвакаше под ботушите му при всяка негова стъпка. Пред Джейсън се появиха комини, които отдавна не бяха свързани с нищо и приличаха на тотеми. Някога имението сигурно бе било огромно — на няколко етажа, с масивни дървени стени и покрив с фронтони, — но днес от него бяха останали само каменните основи. Джейсън мина през един разпадащ се праг и се озова в нещо като двор. Пред него имаше изсъхнал басейн, дълъг и правоъгълен. Джейсън не можеше да прецени дълбочината му, тъй като дъното бе покрито с мъгла. Прашна пътека обикаляше всичко наоколо, а от двете му страни се издигаха неравните стени на къщата. Вълците се спряха под изградена от червен вулканичен камък арка.

В далечния край на басейна стоеше гигантска вълчица, издигаща се поне на метър над Джейсън. Сребърните й очи блестяха в мъглата, а козината й бе с цвета на камъните — шоколадовочервена.

— Но аз познавам това място — каза Джейсън.

Вълчицата го погледна. Тя не говореше, но Джейсън въпреки това я разбираше. Начинът, по който се движеха ушите и мустаците й, по който проблясваха очите й, по който свиваше устни — всичко това бе част от езика й.

„Разбира се — каза вълчицата. — Ти започна своя път оттук като малко кутре. Сега трябва да го намериш обратно. Ново приключение, ново начало.“

— Това не е честно — отвърна Джейсън. Но още докато произнасяше думите, разбра, че няма смисъл да се оплаква на вълчицата.

Вълците не познаваха съчувствието. Те не очакваха животът да е честен. Затова вълчицата каза само: „Победи или умри. Това е пътят на вълка.“

Джейсън искаше да възрази, че няма как да спечели, ако дори не знае кой е и какво се очаква да направи. Но той позна вълчицата. Нейното име бе просто Лупа, Майката Вълчица, най-великата от своя вид. Преди много време тя го бе намерила на това място, бе го защитавала и отгледала, бе го избрала. Но това бе, защото Джейсън не бе показал никаква слабост. Ако го беше направил, щеше да го разкъса на парчета. Вместо като нейно вълче, щеше да свърши като нейна вечеря.

В една вълча глутница слабостта не бе допустима.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита Джейсън.

Лупа изръмжа гърлено и мъглата в басейна се разсея. Отначало Джейсън не бе сигурен какво точно вижда. От циментовото дъно в двата края на басейна се издигнаха тъмни спирали, сякаш някаква машина си проправяше път към повърхността. Джейсън не можеше да каже дали те са направени от скали, или от вкаменени лози, но определено приличаха на вплетени филизи, сливащи се в едно на върха. Всяка от спиралите бе висока около метър и половина, но не бяха съвсем еднакви. Тази, която бе близо до Джейсън, бе по-тъмна и изглеждаше солидна, а филизите й бяха плътно вплетени един в друг. Докато той я наблюдаваше, тя излезе още малко от земята и леко се разшири.

Филизите на спиралата от края на Лупа бяха по-отворени и приличаха на решетките на затвор. Зад тях Джейсън смътно виждаше покрита в мъгла фигура, която се мъчи да се освободи.

— Хера — каза Джейсън.

Вълчицата изръмжа в знак на съгласие. Другите вълци наобиколиха басейна, оголвайки зъби срещу спиралите. Козината на гърбовете им бе настръхнала.

„Врагът е избрал това място, за да събуди най-могъщия си син, господаря на гигантите — каза Лупа. — На нашето най-свято място, там, гдето признаваме героите. Мястото на живота и смъртта, изгорената къща, дома на вълка. Това е кощунство. Спри я! — вълчицата му се озъби и продължи: — Довери се на сетивата си, кутре такова. Юнона сама по себе си не ме интересува, но ако падне тя, врагът ни се събужда. А това ще бъде краят на всичко. Ти познаваш това място. Трябва да го намериш отново. Почисти нашия дом. Спри това, преди да е станало твърде късно.“

Тъмната спирала продължи да расте като ластара на някакво ужасно цвете. Джейсън почувства, че ако тя се отвори, ще бъде освободено нещо, което той не би искал да среща.

— Кой съм аз? — попита Джейсън вълчицата. — Кажи ми поне това.

Вълците не се славеха с особено чувство за хумор, но Джейсън разбра, че въпросът е развеселил Лупа, като че Джейсън бе вълче, което изпитва ноктите си и се опитва да стане водач.

„Както винаги, твоята Чест ще ни спаси — оголи зъби вълчицата, сякаш бе казала нещо много умно. — Не се проваляй, сине на Юпитер.“