Изчезналият герой

V. Лио

Обиколката на Лио протичаше перфектно, докато не научи за дракона.

Стрелецът, който го развеждаше, Уил Солас, изглеждаше готин тип. Той показа на Лио неща, които бяха толкова страхотни, че сигурно бяха незаконни. Истински гръцки бойни кораби пускаха котви край плажа и се бореха с пламтящи стрели и експлозиви, в часовете по изкуства се правеха скулптури с резачки и горелки, горите бяха пълни с опасни чудовища и човек не биваше да навлиза в тях сам, ако му е мил животът.

Това беше страхотно, невероятно. Ето това бе учебна програма, в която си струваше да се запишеш.

И освен това лагерът бе фрашкан със страхотни мацки. Лио не разбираше как точно са свързани те с боговете, но искрено се надяваше, че не е братовчед на всички тези млади дами. Това щеше да е много тъпо. Но пък в краен случай му оставаше да потърси онези момичета от езерото. Струваше си да се удавиш за тях.

Уил му показа хижите, столовата и бойната арена.

— Аз ще получа ли меч? — попита Лио.

Уил го погледна, сякаш намираше идеята за нелепа.

— Като се има предвид, че си в хижа номер девет, вероятно ще си направиш сам.

— Аа, да. Хижата на Вулкан.

— Ние рядко наричаме боговете с римските им имена — отвърна Уил. — Истинските имена са гръцките. Твоят баща е Хефест.

— Фестус4 — не чу добре Лио, който бе съвсем шашнат. — Той богът на каубоите ли е?

— Хефест — поправи го Уил, — бог на огъня и ковачите.

Лио се надяваше да не е чул и това добре. Богът на огъня… след случилото се с майка му звучеше като жестока шега.

— Затова ли пусна горящ чук над главата ми? — попита Лио. — Това на хубаво ли е, или на лошо?

Уил се забави с отговора си.

— Той те призна почти веднага. Това обикновено е хубаво.

— Но този, пичът с дъгата, Буч… спомена някакво проклятие.

— О… ами… абе остави това. Виж, откакто предишният водач на хижа номер девет загина…

— Загинал е? Имаш предвид… в агония?

— Виж, хората от твоята хижа ще ти обяснят по-добре.

— Да бе, те къде са? Не трябва ли техният водач да ме развежда?

— Ами той… е възпрепятстван. Ще видиш защо. — Уил се забърза напред, преди Лио да може да го попита още нещо.

— Проклятия, смърт — промърмори си Лио, — става все по-хубаво!

Беше минал половината от поляната, когато забеляза старата си детегледачка. А тя не бе човек, който очакваше да види в лагер за герои.

Лио замръзна.

— Какво има? — попита го Уил.

Тия Калида — леля Калида. Така се бе нарекла сама, но Лио не я бе виждал от петгодишен. Просто си стоеше там, в сянката на голямата бяла хижа в края на ливадата, и го наблюдаваше. Носеше черни ленени дрехи като на вдовица и бе заметнала косата си с черен шал. Лицето й си беше съвсем същото като преди — сбръчкано, с пронизващи тъмни очи. Съсухрените й ръце приличаха на лапи. Изглеждаше престаряла, но не повече от предния път, когато Лио я бе видял.

— Онази старица — посочи Лио — какво прави там?

Уил проследи погледа му.

— Каква старица?

— Онази там! Облечената в черно. Колко старици виждаш наоколо?

Уил се намръщи.

— Лио, мисля, че си имал наистина тежък ден. Мъглата сигурно още ти върти номера. Защо не продължим направо към твоята хижа?

Лио понечи да възрази, но когато погледна отново към голямата бяла хижа, Тия Калида вече я нямаше. Бе сигурен, че е била там. Сякаш майка му я бе призовала от миналото.

Което не бе никак хубаво.

Някога Тия Калида се бе опитвала да го убие.

— Майтапя се бе, пич! — Лио извади няколко зъбци и лостчета от джобовете си и започна да майстори нещо с тях, за да успокои нервите си. Не можеше да остави лагерниците да мислят, че полудява. Все пак вече бе достатъчно луд.

— Да вървим към хижа номер девет! — каза той. — Искам да видя някое интересно проклятие.

Гледана отстрани, хижата на Хефест приличаше на гигантска каравана с лъскави метални стени и прозорци, покрити с железни капаци. Входът имаше врата като на банка — кръгла и дебела почти метър. Отваряше се с помощта на много зъбци и хидравлични бутала, които изпускаха пушек.

Лио подсвирна.

— Стиймпънк5 фенове, а?

Отвътре хижата изглеждаше пуста. До стените имаше залепени за стената метални хай-тек легла. Всяко бе с дигитален контролен пулт, мигащи светлинки, блестящи кристали и свързани зъбчати механизми. Лио допусна, че всеки лагерник си има код за собственото легло и вероятно зад него имаше ниша, а вероятно и капани за неканени гости. Поне Лио би направил така леглото си. Пожарникарски стълб се спускаше от втория етаж, макар отвън да не личеше, че хижата има такъв. Вити стълби се спускаха към нещо като мазе. По стените имаше всички видове инструменти, които Лио можеше да си представи, а също така и огромно количество ножове, мечове и други средства за масово унищожение. На огромна работна маса бяха струпани всякакви метални части — винтове, пирони, болтове, шайби, нитове и милион други части от всевъзможни машини. Лио изпита порив да натика всичко това в джобовете на якето си. Обожаваше такива неща.

Но за да ги прибере всичките, щяха да му трябват около стотина якета.

Когато се огледа наоколо, се почувства почти като в магазина на майка си. Е, оръжията не пасваха, но другите неща — металните отпадъци, инструментите, миризмата на машинно масло и двигатели…

Тя щеше да се влюби в това място.

Той прогони тази мисъл от главата си. Не обичаше болезнените спомени. Давай напред — това бе девизът му. Недей да мислиш за минали неща. Не се застоявай на едно място. Никъде. Никога.

Взе едно дълго сечиво от стената.

— Това е за косене на плевели — каза той. — За какво му е на един бог на огъня подобно нещо?

Един глас от сенките отговори.

— Нямаш представа колко е полезно.

Едно от леглата в края на стаята бе заето. Завеса от тъмен камуфлажен материал се отдръпна и Лио видя човек, който само допреди миг бе невидим. Трудно можеше да каже нещо повече за него, тъй като бе целият в гипс. Дори главата му беше увита в бинтове и от тях се виждаше само подпухналото му и покрито със синини лице. Щеше да прилича на пребита поничка, стига една поничка да можеше да бъде пребита, разбира се.

— Аз съм Джейк Мейсън — каза нещастникът. — Бих стиснал ръката ти, но…

— О, не, споко — отговори Лио, — лежи си.

Другото момче успя да се усмихне, но след това направи гримаса, сякаш дори това елементарно движение му причиняваше болка. Лио се замисли какво ли може да се е случило с него, но не посмя да попита.

— Добре дошъл в хижа номер девет — каза Джейк. — От почти година не сме имали новобранци. Засега аз съм водачът.

— Засега? — повтори Лио.

Уил Солас се прокашля.

— Къде са останалите, Джейк?

— Долу в пещите — каза Джейк с копнеж. — Работят… по нашия проблем. Сещаш се.

— О! — Уил смени темата. — Имате ли свободно легло за Лио?

Джейк погледна към Лио, преценявайки го на око.

— Вярваш ли в проклятия, Лио? В духове?

Току-що видях злата си детегледачка — помисли си Лио, — която трябва да е мъртва след всичките тези години. И не минава и ден, без да си спомня как мама умря в онзи пожар. Не ми говори за духове, поничко.

Но на глас каза само:

— Духове? Глупости. Не вярвам в такива неща. Е, в интерес на истината, един дух на бурята ме хвърли в Големия каньон тази сутрин, но това е друга тема.

Джейк кимна.

— Радвам се да го чуя. Понеже ще ти дам най-доброто легло в цялата хижа. Това на Бекендорф.

— Абе, Джейк — намеси се Уил, — сигурен ли си, че това е добра идея.

Но Джейк извика.

— Легло 1-А, моля.

Цялата хижа изтрещя. Една кръгла част от пода се спусна като обектив на фотоапарат и от него се появи цяло легло. То беше от бронз и имаше вградена конзола за игри в преградата за крака и стерео до тази за главата. Освен това в основата си имаше хладилник със стъклена врата, а отстрани имаше разнообразни и странни пултове.

Лио скочи в него и се опъна с ръце зад главата.

— Ще се справя. Не ме мислете — каза той.

— Прибира се в лична стая отдолу — каза Джейк.

— Супер! — каза Лио. — Ами, ще се видим след малко. Аз слизам до Лио-пещерата. Кой бутон трябва да натисна?

— Я чакай малко — възмути се Уил Солас. — Да не искате да ми кажете, че вие всички си имате подземни стаи?

Джейк щеше да се ухили, ако не го болеше толкова.

— Доста тайни имаме, Уил. Не може само вие, аполоновците, да се забавлявате. Нашите лагерници изследват тунелите под хижа номер девет от почти век. Все още не сме им намерили края. Но, Лио, щом нямаш нито против да спиш в леглото на мъртвец, всичко там е твое.

Лио усети как ентусиазмът му внезапно се изпарява. Изправи се бавно, като внимаваше да не натисне някое копче.

— Това леглото на загиналия водач ли е?

— Да — каза Джейк, — Чарлс Бекендорф.

Лио си представи как от чаршафа изскачат остриета. Или пък избухва бомба във възглавниците.

— Той нали не е умрял в леглото си?

— Не — отвърна Джейк, — във войната с титаните. Миналото лято.

— Войната с титаните — повтори Лио, — която няма нищо общо с това чудесно легло, нали?

— Титаните — каза Уил на Лио така, все едно говореше с идиот — са могъщи и зли типове, които са владеели света преди боговете. Миналото лято пробваха да си върнат властта. Техният шеф, Кронос, си построи нов палат на планината Там в Калифорния. Армиите им нахлуха в Ню Йорк и почти унищожиха Олимп. Много герои загинаха, опитвайки да ги спрат.

— И това го нямаше в новините, а? — подхвърли Лио.

Въпросът изглеждаше адекватен, но Уил невярващо поклати глава.

— Не си чул как планината Сейнт Хелън изригна? Не си разбрал за бурите, които бушуваха из страната? За сградата, която падна в Сейнт Люис?

Лио сви рамене. Миналото лято бягаше от поредния приют. След това го хванаха в Ню Мексико и съдът го изпрати в най-близкия дом за проблемни деца — училище „Уилдърнес“.

— Имах си работа.

— Няма значение — каза Джейк. — Имал си късмет, че си го пропуснал. Важното е, че Бекендорф бе сред първите жертви и оттогава…

— Хижата е прокълната? — предположи Лио.

Джейк не отговори. Но нямаше и нужда — това, че беше в гипс, бе достатъчно красноречиво. Лио забеляза и някои детайли, които в началото му бяха убягнали, — следа от експлозия на стената, петно на пода, което можеше да е масло… или кръв. Счупени мечове и смачкани машини се търкаляха по ъглите, метнати вероятно в безсилна ярост.

Мястото изглеждаше кутсузлийско.

Джейк се усмихна слабо.

— Е, аз смятам да поспя. Надявам се да ти хареса тук, Лио. Някога беше… много готино.

Той притвори очи и камуфлажната завеса се спусна около леглото.

— Хайде, Лио — каза Уил, — ще те отведа в пещите.

Докато излизаха, Лио отново погледна към новото си легло. Можеше да си представи как мъртвият водач лежи там.

Поредният дух в живота му, който отказваше да го остави на мира.