Изчезналият герой

XXXVI. Лио

Когато Лио видя как се отнасят с Пайпър и Хедж, бе на път да се обиди сериозно.

Представяше си как мръзнат в снега, но Фоеба ги бе приютила в сребърна палатка до пещерата. Как я беше разпънала толкова бързо, Лио нямаше как да знае. Вътре обаче имаше керосинова печка, която бе създала приятна температура, а около нея бяха нахвърляни и възглавнички за сядане. Пайпър изглеждаше както обикновено нормално, но бе облечена в ново яке и носеше ръкавици и камуфлажни панталони като тези на ловджийките. А освен това пиеше топъл шоколад заедно с Хедж и Фоеба.

— Стига де — запротестира Лио, — докато ние стояхме в пещерата, вие сте се настанили в луксозна палатка. Не може ли и аз да получа хипотермия? Искам топъл шоколад и яке!

Фоеба подсмръкна.

— Момчета — каза тя, сякаш това бе най-лошата обида, която можеше да измисли.

— Всичко е наред, Фоеба — каза Талия. — Ще имат нужда от още палта. А мисля, че можем да им дадем и малко шоколад.

Фоеба изръмжа, но скоро Лио и Джейсън също бяха облечени в сребристи зимни дрехи, които се оказаха леки и невероятно топли. Горещият шоколад бе първокласен.

— Наздраве! — каза тренер Хедж и изяде пластмасовата си чаша.

— Това не е добре за стомаха ти — отбеляза Лио.

Талия потупа Пайпър по гърба.

— Готова ли си за тръгване?

Пайпър кимна.

— Да, благодарение на Фоеба. Много сте добри в оцеляването, хора. Чувствам се, сякаш мога да пробягам петнайсет километра.

Талия намигна на Джейсън.

— Силна е за дете на Афродита. Харесва ми.

— Ей, аз също мога да пробягам петнайсет километра — обади се Лио. — Ето ти едно силно момче на Хефест! Не ти ли харесвам?

Талия, разбира се, не му обърна внимание.

На Фоеба й отне точно шест секунди, за да разтури лагера, което смая Лио. Палатката сама се сви до размера на пакетче дъвки. Той искаше да ги пита за чертежите, но нямаха време.

Талия хукна нагоре по снежния планински склон, проправяйки малка пътека по пътя си. Лио горчиво съжали, че се е направил на мъж, тъй като ловджийките го оставиха далеч зад гърба си.

Тренер Хедж за сметка на това подскачаше нагоре като дива коза и ги дразнеше, все едно бяха още в училище.

— Давай, Валдес! По-бързо! Хайде да попеем! „Имах си момиче в Каламазу…“

— Хайде да не го правите! — прекъсна го Талия.

И така продължиха без песен.

Лио изостана, за да се изравни до Джейсън, който вървеше последен от групата.

— Как си, мой човек?

Изражението на Джейсън бе достатъчно красноречиво: „Зле“.

— Талия го прие толкова леко — каза Джейсън. — Все едно не е голяма новина, че съм се завърнал. Не знам какво очаквах, но тя… не е като мен. Изглежда много по… завършена като личност.

— Нормално, тя няма амнезия — опита се да го успокои Лио. — Освен това е имала много време, за да свикне с подвизите. Щом придобиеш опит с чудовищата и боговете, и ти ще спреш да се изненадваш.

— Може би — отвърна Джейсън, — но ми се иска да знаех какво е станало, когато съм бил на две. Защо мама се е отървала от мен. Талия все пак е избягала заради това.

— Виж, каквото и да е станало, вината не е твоя. А и сестра ти е готина. Доста си приличате, да ти кажа.

Джейсън не отговори. Лио се притесни да не е казал нещо лошо. Той искаше да накара Джейсън да се почувства по-добре, но това не беше лесно.

Искаше му се да извади нещо от колана — може би малко чукче — и да оправи с него паметта на Джейсън, удряйки по правилното място. Това щеше да е много по-лесно от всичките тези разговори.

„Не се справям добре с органичните форми на живот“. Благодаря за хубавото наследство, тате!

Потънал в мисли, той не забеляза, че ловджийките са спрели. Заби се в Талия и едва не събори и двамата по склона. За щастие тя бе здраво стъпила на крака и удържа и двама им. След това посочи нагоре.

— Това — ахна Лио — е наистина огромна скала.

Бяха стигнали почти до върха на Пайкс Пийк. Светът под тях бе покрит с облаци. Въздухът бе толкова рядък, че Лио едвам дишаше. Нощта бе паднала, но в небето грееше пълната луна, а звездите бяха невероятно ярки. Далеч на север и на юг се виждаха върховете на други планини, които излизаха от облаците като острови.

Или като зъби.

Но истински смайващата гледка бе над тях. На около половин миля в небето се рееше огромен остров от блестящ пурпурен камък. Беше трудно да се прецени размера му, но Лио пресметна, че е широк поне колкото футболен стадион и също толкова висок. Свършваше с назъбени скали, нашарени от пещери. От време на време от тях излизаше вятър, който издаваше звук като от орган. На върха на острова стени от мед опасваха някаква крепост. Единственото нещо, което свързваше Пайкс Пийк с летящия остров, бе тънък мост от лед, който проблясваше на лунната светлина.

Скоро Лио осъзна, че мостът не е направен точно от лед, понеже не е стабилен. Когато ветровете сменяха посоката си, мостът се разтърсваше, замъгляваше се и изтъняваше, а на някои места направо изчезваше като следа от самолет.

— Нали няма да минаваме по него? — попита Лио.

Талия сви рамене.

— Честно казано, и аз не обичам височините. Но ако искате да стигнете до крепостта на Еол, това е пътят.

— Крепостта винаги ли си виси тук? — попита Пайпър. — Хората защо не я виждат?

— Заради мъглата — каза Талия. — Понякога все пак я забелязват, макар и не директно. В някои дни Пайкс Пийк става червен. Хората казват, че е някакъв номер на светлината, но всъщност е отразеният цвят от палата на Еол.

— Огромен е — възкликна Джейсън.

Талия се засмя.

— Трябва да видиш Олимп, братко.

— Сериозно ли говориш? Била си там?

Талия направи гримаса. Явно споменът не бе от най-приятните.

— Ще минем на два пъти. Мостът е прекалено крехък.

— Това е успокоително — каза Лио. — Джейсън, не можеш ли да ни отведеш дотам с летене?

Талия пак се засмя. После разбра, че Лио не се шегува.

— Чакай малко… Джейсън, наистина ли можеш да летиш?

Джейсън се загледа в летящата крепост.

— Не точно. По-скоро контролирам ветровете, но тук те са прекалено силни. Не бих искал да опитвам. Талия, ти не можеш ли да летиш?

За миг Талия изглеждаше истински изплашена. После овладя изражението на лицето си. Лио осъзна, че тя се плаши от височините много повече, отколкото показва.

— Всъщност не съм опитвала — призна тя. — Може би ще е по-добре да минем по моста.

Тренер Хедж пробва ледената повърхност с копито, сетне скочи на моста. Невероятно, но не пропадна.

— Лесна работа. Аз съм пръв. Хайде, Пайпър, момичето ми. Ще ти подам ръка.

— Не, не, аз… — опита се да откаже Пайпър, но треньорът я хвана за ръка и я помъкна по моста.

Когато преминаха половината, ледът все още ги удържаше без проблем. Талия се обърна към своята приятелка ловджийка.

— Скоро ще се върна, Фоеба. Намери останалите и им кажи, че ще ги настигна.

— Сигурна ли си — сви очи Фоеба към Лио и Джейсън, сякаш се опасяваше, че ще отвлекат Талия.

— Напълно — отговори Талия.

Фоеба кимна колебливо, след което се спусна обратно по планинската пътека, следвана от белите вълчици.

— Джейсън, Лио, внимавайте къде стъпвате — предупреди ги Талия. — Не че се чупи, но…

— Защото още не ме е срещал — промърмори Лио. Двамата с Джейсън все пак тръгнаха по моста. На половината път нещата започнаха да се объркват, а вината, естествено, бе на Лио. Пайпър и Хедж вече бяха стигнали до другия край и им махаха, окуражавайки ги да продължат, но Лио се разсея. Той мислеше за мостовете — как би направил нещо много по-сигурно от този леден полъх, ако палатът бе негов. Щеше да постави скоби, подпори. Тогава Лио се спря насред моста, осенен от внезапно просветление.

— Защо им е мост? — попита той.

Талия се намръщи.

— Лио, това не е хубаво място за почивка. Какво имаш предвид?

— Те са духове на вятъра — напомни Лио. — Не могат ли да летят?

— Могат, но понякога им трябва път към света долу.

— Значи мостът невинаги е тук? — попита Лио.

Талия поклати глава.

— Духовете на вятъра не обичат да се закотвят към земята, но понякога е необходимо. Като сега. Знаят, че идвате.

Умът на Лио работеше трескаво. Бе толкова развълнуван, че чувстваше как температурата на тялото му се покачва. Не можеше да оформи мислите си в думи, но знаеше, че е на ръба на важно откритие.

— Лио? — попита го Джейсън. — Какво мислиш?

— Богове — прошепна Талия, — давайте напред. Гледайте си в краката.

Лио залитна назад. Той с ужас установи, че температурата на тялото му наистина се покачва — точно както преди много години на масата за пикник под ореховото дърво, когато гневът бе надделял над разума му. Сега вълнението му предизвикваше същата реакция. Панталоните му започнаха да пушат във въздуха. Обувките му също димяха, а мостът не хареса това. Ледът изтъняваше.

— Стига, Лио — предупреди го Джейсън. — Ще стопиш моста.

— Ще опитам — каза Лио. Но тялото му не го слушаше. Нагорещяваше се заедно с мислите му. — Джейсън, какво ти каза Хера в съня ти. Че си мост?

— Спокойно, Лио — намеси се Талия. — Не знам за какво говориш, но мостът…

— Чуйте ме! — настоя Лио. — Ако Джейсън е мост, тогава какво свързва? Може би две места, които не си пасват. Като въздуха и земята. Бил си някъде другаде преди, нали? А Хера каза, че си ползван за размяна.

— Размяна — разшириха се очите на Талия. — О, богове.

Джейсън се намръщи.

— За какво говорите вие, двамата?

Талия започна да шепти, сякаш нареждаше молитва.

— Сега разбирам защо Артемида ме изпрати тук. Джейсън, тя искаше да следя Ликаон, за да намеря следите на Пърси. И аз ги намерих. Чрез теб. Артемида ме е изпратила, за да чуя историята ти.

— Само че аз продължавам да не разбирам нищо — каза той. — А и нямам история. Не помня нищо!

— Но Лио е прав — настоя Талия. — Всичко е свързано. Само да знаех преди това…

Лио щракна с пръсти.

— Джейсън, как нарече онова място от съня си — Порутената къща? Вълчият дом?

Талия почти се задави.

— Вълчият дом? Джейсън, защо не ми каза? Това ли е затворът на Хера?

— Нима знаеш къде е? — попита Джейсън.

В този миг мостът се разпадна. Лио щеше да полети надолу, но Джейсън го хвана и издърпа на безопасно място. Двамата се покатериха нагоре по моста, но когато се обърнаха, видяха, че Талия ги гледа от другата страна на деветметрова пропаст.

А мостът продължаваше да се топи.

— Тръгвайте! — извика Талия, докато отстъпваше от рушащия се мост — намерете къде гигантът държи бащата на Пайпър и го спасете! Аз ще отведа ловджийките до Вълчия дом и ще удържа нещата, докато ни намерите! Ще се справите и с двете неща!

— Но къде е Вълчият дом? — извика Джейсън.

— Ти знаеш това, малки братко! — Вече бе толкова далеч, че едвам чуваха гласа й на вятъра. Но Лио бе почти сигурен, че дочу думите: „Ще се видим там. Обещавам.“

Сетне тя се обърна и побягна по разпадащия се мост.

Лио и Джейсън нямаха време за губене. Те хукнаха нагоре по моста, борейки се за живота си, докато ледът изтъняваше под краката им. Няколко пъти Джейсън сграбчи Лио и използва ветровете, за да удържи двама им изправени. Но чувството бе като скачане с бънджи, а не летене.

Когато стигнаха плаващия остров, Пайпър и тренер Хедж ги издърпаха, малко преди мостът окончателно да изчезне. Стояха запъхтени в основата на каменно стълбище, издълбано в скалата. То водеше към крепостта.

Лио погледна надолу. Върхът на Пайкс Пийк се виждаше през облаците, но от Талия нямаше и следа. А Лио току-що бе изгорил единствения им изход.

— Какво стана? — попита Пайпър. — Лио, защо дрехите ти димят?

— Разгорещих се — изпъшка той. — Джейсън, съжалявам. Не знаех…

— Няма проблеми — каза Джейсън, но изражението му бе мрачно. — Имаме по-малко от денонощие да спасим богинята и бащата на Пайпър. Нека се запознаем с царя на ветровете.