Изчезналият герой

XV. Пайпър

Веднага щом се събуди, Пайпър грабна най-близкото огледало. В хижата на Афродита имаше много огледала.

Седна на леглото, погледна отражението си и изпъшка.

Още си беше красива.

Миналата нощ, след събирането около лагерния огън, бе опитала всичко. Разроши косата си, изми грима си, опита да зачерви очите си… Но нищо не помагаше. Вълшебният грим се появяваше отново. Очите й нито кървясваха, нито подпухваха.

Щеше й се поне да смени дрехите си, но нямаше с какво. Другите деца на Афродита й предложиха още по-модни и абсурдни рокли от нейната. Обзалагаше се, че междувременно тайно се смееха зад гърба й.

И сега, след поредния изпълнен с кошмари сън, пак нямаше никаква промяна. Сутрин Пайпър обикновено приличаше на зомби, но този път косата й бе сресана като на топмодел, а кожата й бе съвършена. Дори ужасната пъпка, която носеше на носа й от толкова много време, че й бе измислила име — Боб, — вече бе изчезнала.

Тя изръмжа от безсилие и разроши с ръце косата си. Напразно. Прическата й отново се нареди сама. Приличаше на чероки Барби.

От другия край на хижата Дрю извика:

— Няма да се махне, миличка — гласът и бе пълен с фалшиво съчувствие, — благословията на мама ще трае поне още един ден. Ако имаш късмет, цяла седмица.

Пайпър скръцна със зъби.

— Седмица!?

Другите деца на Афродита — дузина момичета и пет момчета — се захилиха на неудобството й. Пайпър знаеше, че трябва да остане спокойна, да не им позволява да й играят по нервите. И преди бе срещала глупави хлапета, които се имаха за велики. Но този път беше различно. Това бяха нейните братя и сестри, дори да нямаше нищо общо с тях. И как изобщо Афродита имаше толкова много деца на една и съща възраст… както и да е. Не искаше да знае.

— Спокойно, миличка. — Дрю начерви устните си с ярко червило. — Смяташ, че не ти е тук мястото? Е, и ние мислим така. Нали, Мичъл?

Едно от момчетата потрепери.

— Да, да. Разбира се!

— Мхммм. — Дрю постави спирала на миглите си. Всички я гледаха, без да смеят да отговорят. — Така или иначе, хора, до закуската остават петнайсет минути, а хижата няма да се почисти сама. Мичъл, мисля, че вече си си научил урока, нали, сладурче? Така че днес тази работа е за теб. Можеш да покажеш на Пайпър как се прави. Не знам защо, но имам чувството, че тя скоро ще поеме тази работа. Стига, разбира се, да извърши своя подвиг и да остане жива след това. Хайде, време е за работа! Аз отивам в банята!

Всички се щураха насам-натам, оправяйки леглата и гладейки дрехите, а Дрю взе гримовете, гребена и боята си за коса и се насочи с маршова стъпка към банята.

Някой вътре изпищя и след малко едно единайсетгодишно момиченце бе изхвърлено от банята, завито с кърпи и все още с шампоан на главата.

Вратата се затръшна и момиченцето се разплака. Две от по-големите деца го успокоиха и избърсаха косата му.

— Стига бе — каза Пайпър по-скоро на себе си, — как оставяте Дрю да се отнася така с вас?

Няколко деца погледнаха Пайпър нервно, сякаш бяха готови да се съгласят с нея, но не казаха нищо.

Лагерниците продължиха да работят, макар Пайпър да не виждаше голяма нужда от почистване. Хижата приличаше на куклена къща в реален размер с розови стени и бели прозорци. Синьозелените завеси бяха дантелени и, разбира се, си подхождаха с чаршафите и завивките на леглата.

Спалното отделение на момчетата бе отделено със завеса, но и тяхната част от хижата бе точно толкова подредена и спретната, колкото и тази на момичетата.

А това вече си беше направо неестествено.

Всяко от децата имаше дървено сандъче до леглото си, върху което бе написано името му. Пайпър предположи, че вътре всички дрехи са подредени внимателно и по цветове. Единствената следа от индивидуализъм бе начинът, по който лагерниците украсяваха мястото до леглото си. Всички бяха налепили снимки на знаменитостите, които смятаха за готини. Някои имаха и снимки на близките си, но рядко. Повечето бяха на актьори или певци.

Пайпър горещо се надяваше да не види Плаката. Филмът бе излязъл преди почти година и вече трябваше да е забравен, а старите реклами да са подменени с нови. Но къде ти такъв късмет. Забеляза го на стената на нечий гардероб, в центъра на колаж от популярни звезди.

Заглавието бе в пурпурночервено — „Царят на Спарта“. Под него се виждаше звездата на филма — релефен мъжага, облечен само с гръцка бойна поличка и алено наметало, стиснал меч в ръка.

Татко й.

Изглеждаше намацан с олио, а късата му черна коса блестеше. Капчици пот се стичаха по смръщеното му лице, а тъжните тъмни очи гледаха към камерата, казвайки сякаш: „Ще избия мъжете ви и ще отвлека жените ви. Муахахахах!“.

Това несъмнено беше най-тъпият филмов плакат на всички времена. Когато го видяха, Пайпър и баща й паднаха от смях.

А после филмът направи приход от един милиард долара и вече не беше смешно. Постерът се появи навсякъде. Пайпър го виждаше на училище, на улицата, в интернет. Превърна се в Плаката — най-унизителното нещо в живота й.

Тя се извърна, за да не помисли някой, че го гледа. Може би, когато всички отидеха на закуска, тя щеше да успее да го скъса незабелязано от останалите.

Опита се да изглежда заета, но всъщност нямаше багаж за стягане. Оправи леглото си, а докато го правеше, установи, че най-горната завивка е тази, която Джейсън бе увил около раменете й снощи. Тя я взе и я докосна до лицето си. За съжаление миришеше на пушек, не на Джейсън. Снощи той бе единственият човек, който се бе държал добре с нея, сякаш го бе грижа как се чувства тя, вместо да я сваля заради тъпите й дрехи. Толкова й се искаше да го целуне, но той изглеждаше почти изплашен от нея. Не можеше да го упрекне. Блестеше в розово.

— Извинявай — чу глас откъм краката си. Момчето, което чистеше боклука, Мичъл, пълзеше на четири крака и събираше опаковки от шоколадчета и смачкани бележки изпод леглата. Явно децата на Афродита все пак не бяха стопроцентови маниаци на тема чистота и ред.

Тя се отмести от пътя му.

— Как успя да ядосаш Дрю толкова?

Той погледна към вратата на банята, за да се увери, че тя все още е затворена.

— Снощи, когато бе призната, казах, че може пък да не излезеш толкова лоша.

Това не беше голям комплимент, но Пайпър бе смаяна. Дете на Афродита се бе опитало да я защити?

— Благодаря — успя да отвърне тя.

Мичъл сви рамене.

— Моля. Виж докъде се докарах с това. Но все пак, добре дошла в хижа десет.

Момиче с вързана на опашки коса и тиранти дойде с няколко дрехи в ръцете си. Огледа се тревожно, сякаш носеше ядрени отпадъци.

— Донесох ти тези — прошепна тя.

— Пайпър, запознай се с Лейси — обади се Мичъл, докато все още пълзеше по пода.

— Здрасти — каза момичето все така шепнешком, — можеш да се преобличаш. Благословията на мама няма да те спре. Тук има раница с малко храна, нектар и амброзия за спешни случаи, едни дънки, няколко ризи и топло яке. Ботушите може да са ти малки, но все пак намерихме нещо. Късмет по време на мисията!

Лейси тръшна нещата на леглото й и понечи да избяга, но Пайпър я хвана за ръката.

— Ей, остави ме поне да ти благодаря.

Момичето изглеждаше така, сякаш всеки момент ще получи инфаркт.

— Ами…

— Дрю може да разбере — обясни Мичъл.

— И ще трябва да нося обувките на срама! — преглътна тежко Лейси.

— Обувките на какво? — попита Пайпър.

Лейси и Мичъл посочиха към черната лавица в края на стаята, която напомняше на олтар. Върху нея имаше чифт отвратителни ортопедични обувки — яркобели и с дебели подметки.

— Веднъж ме накара да ги нося цяла седмица — проплака Лейси. — Не си отиват с нищо!

— А има и по-лоши наказания — предупреди я Мичъл. — Дрю може да очарова с гласа си. Малко от децата на Афродита имат тази сила, но ако реши, може да те накара да направиш нещо наистина унизително. Пайпър, ти си първият човек от много време насам, който може да й устои.

— Да очарова с гласа си ли? — Пайпър си спомни как предишната нощ тълпата край лагерния огън се бе люшкала между нейното мнение и това на Дрю.

— Като да накара някой да направи нещо? Или да ти даде нещо? Кола например?

— Не й давай идеи! — ахна Лейси.

— Но да — допълни Мичъл, — може да направи и това.

— Затова ли е водач? — попита Пайпър. — Убедила е всички ви?

Мичъл намери една мазна дъвка под леглото на Пайпър.

— Не. Наследи поста след като Силена Берегард загина във войната. Дрю бе втора по старшинство. Най-големият лагерник автоматично заема поста, освен ако някой друг е прекарал повече години в лагера или е извършил повече подвизи. Тогава може да се проведе дуел за надмощие, но това рядко се случва. Така или иначе, от август насам командва Дрю. И тя реши да направи някои промени във функционирането на хижата.

— Точно така! — появи се внезапно Дрю и се подпря на леглото. Лейси изпищя като морско свинче и се опита да побегне, но Дрю я хвана. Сетне погледна към Мичъл.

— Мисля, че пропусна малко боклук, миличък. По-добре мини пак.

Пайпър погледна към банята и видя, че Дрю е изсипала всичко от коша за боклук — в който имаше някои наистина отвратителни неща — по целия под.

Мичъл се отпусна на колене. Погледна Дрю така, сякаш обмисляше да я нападне (което Пайпър би платила да види), но накрая само процеди през зъби:

— Хубаво.

Дрю се усмихна студено.

— Виждаш ли, Пайпър, скъпа, ние сме една чудесна хижа. Едно щастливо семейство. Силена Берегард… искам да ти споделя нещо за нея. Тя тайно предаваше информация на Кронос по време на войната с титаните. Помагаше на врага.

Дрю продължаваше да се усмихва с розовия си грим, перфектната прическа и ухаещия на индийско орехче парфюм. Приличаше на популярно момиче от коя да е гимназия. Но очите й бяха студени като стомана. Пайпър имаше чувството, че Дрю вижда направо в душата й. Че може да разкрие всичките й тайни.

„Помагаше на врага.“

— Разбира се, никой от другите лагерници не говори за това — Дрю й намигна съучастнически. — Правят се, че Силена е била голяма героиня.

— Тя се жертва, за да поправи грешката си — изръмжа Мичъл, — тя е героиня.

— Мхммм — съгласи се престорено Дрю, — и утре ще чистиш боклука, Мичъл. Но както и да е. Въпросът е, че Силена нямаше представа за какво е тази хижа. Ние събираме сладурите в лагера. А после ги разделяме и почваме наново. Толкова е забавно! Нямаме никакво отношение към всичките войни и подвизи. Аз не съм извършвала подвиг и нямам желание да го правя. Това си е чиста загуба на време.

Лейси нервно вдигна ръка.

— Но снощи искаше да отидеш…

Дрю я погледна и Лейси млъкна.

— Но най-вече — продължи Дрю — нямаме нужда от предателски имидж, нали, Пайпър?

Пайпър се опита да отговори, но не можа. Нямаше начин Дрю да знае за сънищата й.

Нали?

— Жалко е, че няма да си наоколо — въздъхна Дрю, — но ако все пак оцелееш след малкото си приключенийце, не бой се — все ще ти намерим някого. Може би някой говежди син на Хефест. Или пък Кловис? Той е покъртително уродлив.

Дрю я погледна със смесица от жал и презрение.

— Да си призная, не мислех, че е възможно Афродита да има грозно дете, но… кой е баща ти, миличка? Някой мутант или…

— Тристан Маклийн — сряза я Пайпър.

В мига, в който го каза, се намрази. Никога, никога не се бе хвалила с известния си баща. Но Дрю я бе изкарала от равновесие.

— Баща ми е Тристан Маклийн.

В хижата се възцари пълно мълчание, а Пайпър се засрами от себе си. Всички се обърнаха и погледнаха към Плаката, на който баща й показваше мускулите си на целия свят.

— О, боже! — изпищяха половината момичета в един глас.

— Яко! — обади се едно от тях. — Той закла един тип с меча си в оня филм, нали?

— Толкова е готин… за възрастта си де — започна едно момиче, след което поаленя. — Извинявам се. Той все пак е твой баща. Това е толкова странно!

— Много — съгласи се Пайпър.

— Може ли да ми уредиш автограф? — попита друго момиче.

Пайпър се насили да се усмихне. Ако той оцелее… — помисли си.

— Няма проблем — насили се да каже.

Момичето изпищя и още хлапета се втурнаха към нея, задавайки един милион въпроса едновременно.

— Била ли си на снимките?

— В имение ли живееш?

— Обядваш ли с готини звезди от Холивуд?

— Минала ли си ритуала си?

Последното шокира Пайпър.

— Какъв ритуал? — попита тя.

Момчетата и момичетата се разхилиха и започнаха да се сръчкват.

— Ритуалът, през който минава всяко дете на Афродита — обясни някой. — Караш някой да се влюби в теб. А после късаш с него. Направиш ли това, си достоен да се наречеш дете на Афродита.

Пайпър погледна останалите смаяна, надявайки се да се шегуват.

— Да разбиеш сърцето на някого нарочно? Но това е отвратително!

Другите бяха объркани.

— Защо? — попита едно момче.

— О, боже! — изписка пък момиче. — Сигурно Афродита е разбила сърцето на баща ти и след това той не се е влюбвал повече! Но това е толкова романтично! Когато минеш ритуала си, ще бъдеш досущ като мама!

— Забравете! — извика Пайпър малко по-високо, отколкото искаше. Другите деца отстъпиха. — Няма да разбивам ничие сърце заради тъпия ви ритуал.

Това позволи на Дрю отново да поеме контрол над ситуацията.

— Ето пак — намеси се тя. — Силена каза същото. Тя наруши традицията, влюби се в онзи Бекендорф и си остана влюбена в него. Мен ако питате, затова нещата свършиха зле за нея!

— Не е вярно! — възмути се Ласи, но Дрю я изгледа така ледено, че другото момиче се скри сред останалите.

— Няма значение — продължи Дрю. — Така или иначе, Пайпър, ти не би могла да разбиеш ничие сърце, тъй като, миличка, все пак трябва първо някой да се влюби в теб! И престани с тия глупости за Тристан Маклийн. Ужасно е незряло да се преструваш, че имаш богат баща.

Няколко от децата замигаха притеснено.

— Ти смяташ, че той не й е баща? — попита тъпо някой.

Дрю погледна към тавана.

— Моля ви, не ме занимавайте с глупости. Време е за закуска, а Пайпър я чака мисия. Така че нека си опакова боклуците и да се разкара оттук!

Дрю започна да раздава заповеди наляво и надясно. Наричаше всички „скъпи“ и „скъпа“, „миличък“ и „миличка“, но тонът й ясно подсказваше, че очаква безпрекословно подчинение.

Мичъл и Лейси помогнаха на Пайпър да опакова багажа си. Те дори пазеха банята, докато Пайпър влезе вътре да се преоблече. Дрехите за щастие не бяха модни — износени дънки, тениска, удобно зимно палто и ботуши за катерене, които й станаха като по мярка. Тя закачи Каторпсис на колана си.

Когато излезе от банята, Пайпър се чувстваше почти нормална. Другите лагерници стояха като войници до леглата си, докато Дрю правеше проверка. Пайпър се обърна към Мичъл и Лейси и прошепна: „Благодаря“. Мичъл кимна мрачно, а Лейси почти се усмихна. Пайпър се съмняваше, че Дрю някога благодари за нещо. Забеляза и че плакатът на „Царя на Спарта“ вече е на боклука — по заповед на Дрю, несъмнено. Макар Пайпър да искаше да направи същото, усети как в нея се надига сляпа ярост.

Когато я забеляза, Дрю изръкопляска престорено.

— Браво, сладурче! Облечена си отново в дрехите си на дивачка. А сега се махай! Не те искам на закуска с нас! Късмет с там каквото имаш да правиш! Чао!

Пайпър нарами раницата си. Усещаше погледите на всички, докато вървеше към вратата. Можеше просто да излезе и да забрави станалото. Това щеше да е най-лесно. Какво я бе грижа за тези глупави деца?

Само дето някои от тях се бяха опитали да й помогнат. Някои от тях дори се бяха изправили срещу Дрю. Заради нея.

Тя се обърна към вратата.

— Хора, знаете ли, не е задължително да й слугувате на тая.

Другите деца се размърдаха. Неколцина погледнаха към Дрю, която бе онемяла.

— Мм — обади се някой, — тя е нашият водач.

— Тя е тиранин — поправи го Пайпър. — Можете да мислите и сами. Афродита е много повече от това, което ви показва Дрю.

— Повече от това — повтори едно дете като в транс.

— Можем да мислим сами — промърмори друг.

— Хора! — излая Дрю. — Не бъдете толкова глупави! Тя ви очарова с гласа си!

— Не — каза Пайпър, — казвам истината.

Или поне така се надяваше. Нямаше идея как точно става тоя номер с очароването, но не усещаше да прилага някакви суперсили в момента. Не искаше да печели спора, като мами хората. Това щеше да я направи същата като Дрю. Пайпър просто вярваше в това, което казваше. Освен това беше сигурна, че очароването й няма да проработи върху някой със същите способности.

Някой като Дрю.

— Може и да имаш известна сила, госпожице филмова звезда — просъска Дрю, — но не знаеш нищо за Афродита. Защо не разкажеш на всички за великите си идеи? За това какво всъщност е тази хижа? Хайде, разкажи им. Тогава може и аз да им разкажа едно-две неща за теб!

Пайпър се опита да отговори, но гневът й се превърна в паника. Тя бе предател, работеше за врага досущ като Силена Берегард. Предател в хижата на Афродита. Дали Дрю знаеше това или блъфираше? Самоувереността й започна да се разпада под погледа на другото момиче.

— Не и това — успя само да каже. — Афродита не е това, на което ги учиш ти.

Сетне се обърна и си излезе, преди другите да видят как се изчервява.

Зад нея Дрю избухна в кикот.

— Не била това? Чухте ли я само? Тя няма и представа какво говори.

Пайпър си обеща, че няма да се върне в тази хижа.

Никога.

Преглътна сълзите си и хукна по ливадата, без да знае накъде отива.

Тогава от небето се спусна дракон.