Гибелна вълна

Три

Серафина стоеше и гледаше, без да мига, почти без да диша.

Повечето сгради се бяха срутили, когато островът бе унищожен, но тук и там някои все още стояха, или поне части от тях. Беше учила за Елизия в училище и беше записала няколко раковини за изкуството и архитектурата ù.

Ето там, в далечината, онова, дето прилича на купа, трябва да е амфитеатърът, помисли си тя. – А онова открито пространство, оградено с колони, е агората, градският площад. Ето го и острокона, който атлантидите са наричали библиотека.

Не можеше повече да се сдържа. Набързо изпя канта пракс заклинание за маскировка, което щеше да ù позволи да се слее с околността като октопод. Праксът, или простата песен, беше най-ниското ниво на русалската магия и не изискваше много енергия или майсторство. Веднага щом изпя заклинанието, тя заплува към руините на града.

След няколко минути стоеше на прага му. Гмурна се надолу, решена да влезе в града така, както го бяха правили предците ù – по улицата. Заплува напред, от време на време спираше, за да докосне колона или пиедестал, на който някога бе стояла статуя, и четирийсетте века, които бяха минали от разцвета на Атлантида, някак изчезнаха.

Влизаше в бедняшки и богаташки къщи. Времето и наносът бяха покрили почти всичко, но в една от къщите видя мозайка на мъж, жена и три деца – семейството, което бе живяло там. В друга попадна на статуя на морската богиня Нерия, по чудо останала недокосната. В трета къща откри човешки скелет – предположи, че е на жена, заради гривните и пръстените. Костите ù бяха тънки и обвити във водорасли. Миниатюрни рибки плуваха из черепа, влизаха и излизаха през очните кухини. Сякаш целият град е омагьосан. Коя ли е била тази? – замисли се Серафина с тъга. – Дали е познавала Шестимата магове, управлявали Атлантида? Дали е виждала талисманите им? На Сера страшно ù се искаше мъртвите да можеха да говорят.

Докато гледаше костите, я стресна внезапно движение отляво. Кинжалът за секунда се озова в ръката ù, но се оказа, че е просто рак, който пълзеше по стената. Тя въздъхна от облекчение, но се сети къде се намира – в царството на опафагите. Информацията, която ù трябваше, беше тук със сигурност, издълбана върху някой фронтон или каменен фриз. Колкото по-бързо я намереше, толкова по-добре.

Серафина заплува нататък, навлезе по-дълбоко в града, наострила очи и уши за всеки звук и движение. Заклинанието за маскировка ù позволяваше да приема цветовете на нещата, покрай които минаваше – пясъчните оттенъци на купчините камъни и тухли от срутените сгради, розовото и бялото на коралите, зеленото и кафявото на водораслите. В центъра на Елизия, знаеше тя, бе Палатата на шестимата царували, наред с храмовете на по-главните богове и богини от пантеона на атлантидите. Там бяха и острокона, и агората. Тези обществени сгради бяха по-обещаващи за целта ù, отколкото частните домове.

Тя подмина нещо, което изглеждаше като работилницата на майстор колар, зад чиято вече несъществуваща витрина все още стояха колела за каруци, обсипани с дребни миди лепки. До нея имаше ковачница и работилница за каруци. Даде си сметка, че явно се намира в занаятчийския квартал, като фабрата в Серулия. Улицата, по която плуваше, извиваше наляво и се стесняваше. Серафина продължи по нея. Лека-полека магазините и работилниците по улицата станаха по-зловещи. Мина покрай магазин за ковчези и друг за савани.

В края на улицата се издигаше сграда, която приличаше на храм. Когато се приближи, Серафина видя, че покривът и стените му са непокътнати, за разлика от повечето сгради наоколо. Масивните бронзови врати на храма все още стояха на пантите си. Даже не бяха проядени от водата, което беше странно. Каменните колони, извисяващи се от двете страни на портите, също бяха недокоснати. Над тях имаше надпис на древногръцки. Сера се измъчи с буквите, но накрая успя да разчете посланието: „Храм на Морса“.

Абадон беше произнесъл нещо подобно: Daimonas tis Morsa, демонът на Морса. При спомена кръвта на Серафина се смръзна във вените ù. Беше ли възможно тук да намери информация за чудовището? Или за талисманите?

В Миромара никой никога не бе строил храм на Морса, същото важеше и за другите морски царства. Мероу бе повелила, че тази богиня е мерзост в очите на останалите богове и няма място в едно цивилизовано общество.

Докато събираше смелост да влезе в храма, Серафина се почуди дали Мероу нямаше и други причини да забрани почитането на Морса. По същия начин се бе чудила дали Мероу не е имала и скрити причини за изгонването на опафагите и заселването им точно тук, в Тирската пустош около Атлантида.

Според историците Мероу казала, че е прогонила канибалите в пустошта, защото развалините на острова, така или иначе, били безполезни за морския народ. Сера обаче смяташе, че Мероу е предприела този ход, за да е сигурна, че истинската история за унищожението на Атлантида завинаги ще си остане тайна.

Според древната кървава песен на Мероу, предавана от обършия на обършия, докато бе стигнала до Вража, именно храмът на Морса бил мястото, където Орфео се заключил, докато Абадон унищожавал острова. Дали вътре имаше нещо, което Мероу бе пожелала да остане в тайна?

– Има само един начин да разбера – заключи Серафина.

Вътре беше тъмно. Тесните прозорчета на храма почти не пропускаха дневна светлина. Серафина събра няколкото оскъдни слънчеви лъчи на топка и изпя илюмината, за да вижда накъде плува. Когато топката светлина в ръцете ù избухна, очите ù се разшириха от изненада.

Храмът изглеждаше точно така, както трябва да е изглеждал преди четири хиляди години. Нищо не беше пипнато. По пода нямаше тиня и нанос. По стените нямаше водорасли и анемони. Сякаш дори слепите морски създания избягваха мястото.

Сера беше изумена, че храмът е оцелял, и в същото време не можа да не се възхити на мрачната му красота. Покрай стените се редяха огромни статуи на жриците и жреците на Морса, изваяни от обсидиан, с очи от шлифовани рубини. Между тях се редяха стенописи, разказващи за мрачното ù царство. Тук и там стояха златни подложки за тамян и сребърни свещници. Наред с възхищението обаче Серафина започна да усеща безпокойство. Как ли е оцелял храмът четири хилядолетия? – запита се тя.

Русалката пусна топката светлина и я остави да се носи в тъмната вода. Заплува към олтара и замря, когато видя какво се издига над него – шестметрова страховита мозайка на самата Морса.

Беше само картина, но въпреки това я изплаши. Морса, богинята мършоядка на мъртвите, някога бе имала формата на чакал. Когато започнала да практикува некромантия, забраненото изкуство да се призовават мъртвите, Нерия я преобразила в създание толкова ужасяващо, че никой не можел да я погледне.

Съществото, което сега се взираше в Сера от стената на храма с лъщящи очи, бе жена от кръста нагоре с навита змийска опашка от кръста надолу. Лицето ù бе като на труп, разядено от тлен. Главата ù бе увенчана с корона от скорпиони със заплашително вирнати жила. В едната ù ръка лежеше лъскава черна перла.

На пода на олтара обаче Сера видя нещо, което я изплаши още повече – голямо кървавочервено петно. Тя знаеше какво е това. Онова, което не знаеше, бе защо морската вода не е отмила кръвта за толкова време. Завладяна от ужас, тя се наведе да го пипне, не можа да се въздържи.

Досега не си беше дала сметка, че е постъпила глупаво, като е влязла в сграда само с един вход и един изход.

Когато ръката падна на рамото ù, тя нямаше къде да избяга.