Гибелна вълна

Единайсет

Подводният вход към двореца на дука бе обвит в мрак. Магмените лампи от двете страни на портата бяха угаснали. Каменните лица бяха безмълвни.

Серафина почука на едната порта, която се отвори при допира ù. Странно, помисли си тя. – Защо не е заключено?

Тя огледа течението неспокойно. Тук-там се мяркаше по някоя фигура, но повечето дворци бяха заключени, с пуснати капаци на прозорците. Лагуната изглеждаше много различна от първия път, когато я видя.

Серафина също изглеждаше особено. След седмици, прекарани в плуване, тялото ù бе станало по-слабо, по-изопнато. Скулите ù се бяха изострили. Дрехите ù бяха опърпани и изцапани с тиня. Бе започнала да придобива жилавия, корав вид на русалка, която е прекарала твърде дълго време по теченията.

След раздялата с Линг преди седмица се отправи първо на запад, към Средиземно море, после на север, към Адриатическо, като по целия път се придържаше към малките, невзрачни течения. Знаеше, че връщането ù в Серулия я излага на много опасности. Преди да поеме натам, искаше да научи възможно най-много от дука за броя на войниците, които все още бяха в града, и за възможните убежища. Надяваше се да разбере и нещо за семейството си и за Матали. И за Син.

– Ехо? – извика тя, когато влезе вътре. – Има ли някого? Син? Сив?

Не получи отговор. Заплува предпазливо надолу по коридора. Перките ù настръхнаха. В момента, в който подаде глава над повърхността в басейна на дука, разбра, че нещата тук никак не са наред. Библиотеката тънеше в мрак. Не светеха лампи, в камината не гореше огън. Тя се издърпа до ръба на басейна и докато сядаше, си поряза ръката на парче стъкло.

– Ох! – изскимтя и размаха порязаната ръка.

– Дук Армандо? – пробва пак. – Тук ли сте?

Отново не последва отговор. По водата в басейна се носеха десетина биолуминесцентни медузи. Тя изпя илюмината към тях и светлината им се засили. В синкавия полуздрач успя да види библиотеката по-добре. Ахна, когато пред погледа ù се появиха съборени и счупени статуи и нарязани картини. Рафтовете за книги бяха извадени от местата им, а самите книги бяха изпотъпкани. Мебелите бяха на парчета.

Изведнъж тя чу стъпки. Приближаваха се бързо. После нещо изсвистя във въздуха над главата ù. Тя се гмурна обратно в басейна. Когато пак се показа над водата, видя тиган, който се носеше по повърхността ù, и жена, което стоеше до ръба на басейна.

– Филомена! Аз съм – Серафина!

– Oh, mio Dio! Che cosa ho fatto? Mi dispiace tanto! [3] – заговори Филомена през сълзи.

– Много бързо говориш. Не те разбирам. Говориш ли русалски?

Филомена закима.

– Простете, принцесо – каза тя с треперещ, колеблив глас. – Аз не вижда, че това вие. Мисли, че Трахо и войници дошли пак – жената заплака.

– Дукът, той мъртъв. О, принцесо, той мъртъв!

Жената се свлече на земята.

– Не! – извика Серафина. Тя излезе от водата и с треперещи ръце се издърпа да седне до Филомена край ръба на басейна.

– Станало в нощта, когато вие с принцеса Нийла били тук – заразказва Филомена. – Мъжете, които дошли... човеците... те го измъчвали. После го убили.

Чувство за вина заля Сера като ледена вълна.

– Заради нас, нали? – поиска да се увери тя. – Заради мен и Нийла. Дукът е умрял заради нас.

Филомена поклати глава.

– Не, дете. Те знаели, че вие избягали, но пак го убили. Искали информация. Мислели, че дукът я знае.

Талисманите, помисли си Серафина.

– Моля те, Филомена, много е важно – започна тя възможно най-внимателно. – Онези мъже, които бяха тук, ти чу ли какво казаха?

Филомена притисна длани до челото си, сякаш искаше със сила да изкара спомена от главата си.

– Единият... онзи с тъмните очила...

– Рафе Тепрез – подсказа Серафина.

– Да. Той крещял на дука. Едно и също, пак и пак. Бил го... такъв възрастен човек... толкова мил... – тя отново заплака.

Серафина взе ръката ù в своята.

– И какво каза?

– Казал: Къде е? Къде е Камък на Нерия? А дукът му казал, че не знае. Но Тепрез, той не повярвал.

Серафина тихо изруга. Сега вече бе сигурна, че Трахо знае какво представляват талисманите. Казал е на Тепрез и онзи е тръгнал да ги търси. Но как е разбрал? Даже йелите не знаеха. Дали е ходил в Атлантида и е разпитвал лейди Талия? Не, не беше възможно. Талия беше казала, че е сама, откакто островът бил разрушен.

– Тепрез каза ли нещо друго? – попита Серафина.

– Не, но взел нещо – картина. На Мария-Тереза.

Серафина си припомни портрета на красивата испанска инфанта с тъжни очи, пищни одежди и великолепни скъпоценности. Тя се бе удавила преди стотици години, когато корабът ù бил нападнат от пирати.

– Имаш ли представа защо? – зададе друг въпрос Сера.

Филомена поклати глава.

Серафина имаше още един, последен въпрос. Събра цялата си смелост, за да го зададе.

– Знаеш ли какво е станало с Хищниците? Един от тях, Син, беше ранен тежко.

– Не. Имало голям бой. Някои Хищници били ранени. Някои били убити. Във водата има тела. Не мога да ги погледна. Съжалявам.

Гласът ù се пречупи и Серафина разбра, че не бива да я притиска повече.

– Благодаря ти за всичко, което ми каза, Филомена – каза тя. – Сега какво ще правиш? Тук ли ще останеш?

– Si, si. Синът на дука, той скоро идва от Рома. Сега той дук. Той ме помолил да остана – тя стисна ръката на Серафина. – Но вие тръгва сега, принцеса. Тук не безопасно за вас.

Серафина я прегърна и отвори уста да се сбогува, когато Филомена се сепна.

– О, принцеса, аз забравила! Дукът оставил нещо за вас.

Тя забързано излезе от библиотеката и се върна с малка дървена кутия.

– Той ми дал това. Нощта, когато вие и принцеса Нийла дошли. След като си легнали. „Ако нещо се случи с мен, ти даде това на принцесата“, така ми казал. Аз го скрила в кухнята, под доматите.

Серафина отвори кутията. В нея имаше двайсет златни троки и малка раковина. Тя я вдигна към ухото си. Когато чу гласа на дука, сърцето ù се сви.

Скъпа моя принцесо,

Тази нощ получих новини. Чичо ви е жив, видели са го в Гибралтарския пролив. Източникът ми казва, че наистина се е насочил към Северно море, за да търси съюз с коболдите. Трябва да храним надежда в очакване какво ще ни донесат следващите дни.

Ако с мен се случи нещо, ако бъда взет в плен или убит, не се връщайте у дома. Отидете в Матали. Хищниците ще ви придружат с принцеса Нийла до императорския дворец. Маталийците са предани съюзници на Миромара и ще ви осигурят убежище. Ако не последвате съвета ми – а аз се боя, че именно така ще постъпите, знайте, че Серулия е много опасно място. Не рискувайте да ви видят. Във фабрата има тайно скривалище, на Базалтова улица, номер 16. Паролата е „морска звезда“.

Бъдете смела, принцесо. Бъдете предпазлива. Не вярвайте на никого.

Вечно ваш,

Армандо

Серафина остави раковината. Чичо ù Валерио, брат на майка ù и главнокомандващ на Миромара, беше жив. Заля я вълна от щастие и надежда. Ако той успееше да сключи съюз с коболдите, щеше да събере армия и да си върне Серулия. Морските гоблини бяха страховити бойци. Ако изобщо някой бе способен да победи нашествениците, това бяха те.

Щастието на Серафина рязко помръкна, когато в съзнанието ù изплува видението на Ава, което благодарение на заклинанието конвока всички бяха видели в пещерите на йелите. В него гоблините бяха нейни врагове, не съюзници. Тя се бе видяла да разполага войски на бойното поле. На другия край на полето бе събрана армия от гоблини. Един от тях бе пропълзял зад Серафина и бе замахнал с брадвата си към нея.

Тя си каза, че сигурно има някакво просто обяснение за това. Имаше четири гоблински племена: фойеркумпелите, хьолерблезерите, меертойфелите и екелшмуците. Може би едно от тези племена се бе съюзило с Трахо и именно с него се готвеше да се бие във видението.

– Сега отиваш на сигурно, да? – попита Филомена.

– Отивам в Серулия – отговори Серафина. Въпреки съветите на дука, тя знаеше, че трябва да го направи.

– Как стигнеш дотам? Лагуната пълна с войници. Никога не успееш така – заяви Филомена и посочи дрехите на Серафина. – Ако плуваш през Лагуна, трябва изглеждаш като лагуниера.

Серафина изпя илюзио. Косата ù стана розова.

– Не – рече Филомена. – Сега изглеждаш като анемона.

Серафина направи друго заклинание. Розовото се превърна в зелено.

– Сега изглеждаш като жаба. Направи коса като преди. Но дълга.

Серафина изпя поредното заклинание. Филомена се усмихна. Тя развърза червения копринен шал, който носеше около шията си, сложи го на главата на Серафина и го завърза отзад, като остави краищата да се веят във водата. После се отби в кухнята и се върна с чанта и няколко кутии с гримове.

– Гогски грим? Водата ще го отмие – каза Серафина.

– Този водоустойчив. Какво друго да ползват венецианските дами? – подсмихна се Филомена.

Тя очерта дебело очите на Серафина с мек молив, после ù направи бенка. След това ù сложи тъмночервено червило. Накрая свали златните си обици халки и ги сложи на ушите на русалката.

Отдръпна се да огледа резултатите от работата си и се намръщи.

– Дрехите не добре. Не може ли да изпее и на тях песен?

Серафина огледа черната си туника. Превърна я в дълга черна рокля. После в туника на цветя. В червена вечерна рокля.

Филомена клатеше глава след всяка трансформация.

– Не, направи я така – рече тя. Разкопча горните копчета на блузата си. Отдолу се разкри елегантно бюстие.

– Добре – съгласи се Серафина скептично. Изпя ново заклинание и в следващия момент горната половина на туниката ù се превърна в бюстие, а долната – в къса, ефирна пола.

– Si! Много по-добре! – одобри Филомена. – Само горното направи по-голямо.

Серафина отново запя. Бюстието се разшири и почти падна от тялото ù.

Филомена заклати глава нетърпеливо.

– No, cara, no. La tua sfaldamento![4]

Тя подпря щедрия си бюст с ръце и го притисна.

– Capito?[5] – запита.

– Да си направя гърдите по-големи ли? Те вече ми стигат до брадичката с това бюстие!

– Si! Maggiore![6] По-големи! – потвърди Филомена.

Серафина стегна бюстието и погледна надолу.

– Сякаш имам два хълма вместо гърди. С пропаст между тях – отбеляза тя. Огледа се във водата. – Нищо не виждам, освен гърдите си!

– Buono![7] И soldati[8] това ще виждат! – заяви Филомена. – Няма да ти гледат лицето.

Тя се изправи.

– Сега, няма плуваш така, само с лакти – подхвана тя, имитирайки резките махове на Серафина. – Лагуниерите плуват ей така.

Тя вирна глава, усмихна се подканващо и изпъчи гърди.

– Когато в Рим, държиш се като римлянин. Когато в Лагуната, държиш се като лагуниера. Мятай хълбоци! Пърхай с перки!

– Ще се опитам – каза Серафина колебливо, чудейки се как точно ще успее да размята хълбоци така, както ù показваше Филомена.

– Благодаря ти – каза тя и прибра в джоба си мокретите, които дукът бе оставил за нея. – За всичко.

Филомена махна с ръка.

– Вземи това – рече тя и подаде на Серафина кутиите с грим. – Не ми благодариш сега. Благодариш, когато преминеш Лагуна.

– Ако я премина – уточни Серафина.

После се гмурна в басейна и изчезна под водата.