Гибелна вълна

Дванайсет

– Хей, русалке, ела насам! – извика ездачът на смъртта към Серафина. Носеше се заедно с още няколко войници, току над дъното пред един бар на Коренте Ларго, главното течение на Лагуната. Зяпаха я похотливо.

Макар сърцето на Сера да биеше забързано, по лицето ù нямаше и следа от страх. Тя плесна с опашка към тях и продължи да плува с изпъчени гърди, с високо вирната глава, с дълги черни коси, които се къдреха зад нея като лентовидни червеи в прилив.

О, богове, ами ако са ме разпознали? – помисли си тя.

Войниците на Трахо бяха навсякъде. Серафина знаеше, че трябва да напусне Лагуната възможно най-бързо. Отправи благодарност към Нерия за това, че е нощ. Тъмнината, гримът и дрехите ù я караха да изглежда съвсем различна от наивната малка принцеса, чието лице я гледаше от обявите с „Търси се“, закачени навсякъде. Войниците пиеха, а това също беше в нейна полза. Сера видя бутилки посидония – сладко вино, направено от ферментирали водорасли, и брак – пенливо пиво, което се вареше от кисели водни ябълки.

Докато плуваше надолу по течението, я последваха още подвиквания и подсвирквания. Тя ги пренебрегна високомерно. Магазините още бяха отворени. През витрините им виждаше как продавачите опаковат покупки. Кафенетата и ресторантите бяха пълни. Имената им, изписани със стотици миниатюрни биолуминесцентни животинки, грееха ярко. Над входовете към нощните клубове се полюшваха жилачите – едри медузи с веещи се под тях пипала, които жилеха всеки, който пробваше да влезе, без да плати вход.

Изглежда, тук нямаше отвличания и Серафина скоро разбра защо: Лагуната се бе превърнала в казарма за войската на Трахо и местните бяха нужни, за да се грижат за войниците. Гледката на нашествениците, които се чувстваха като у дома си в миромарски води, я изпълни с кипяща ярост.

Запази самообладание. Още малко остава, напомни си тя.

Подмина още едно кафене. Още два бара. Забеляза луксозно изглеждащ магазин за вино в дъното на течението, под обширна колония жълти корали. На около десетина метра след него, течението се разклоняваше на две. На нея ù трябваше лявото разклонение, което водеше на юг. Щом се махнеше от пълното с народ Коренте Ларго, можеше да си позволи да плува по-бързо.

Бавно и внимателно, каза си тя. – Мах по мах. Не се отпускай накрая. Почти стигна.

Докато минаваше покрай последния нощен клуб на течението, един войник, който се мотаеше заедно с приятелите си отвън, посегна и я хвана за китката. Серафина се стресна и се опита да се дръпне, но не можа.

– Не бързай толкова, bella – рече войникът. – Тази вечер ми се слуша песен на сирена.

Сирена? – помисли си Серафина с ужас. Очевидно беше прекалила с грима и с гърдите. Сирените пееха за пари и тази буца с мутра на морж бе решила, че и тя е сирена. Какво ще правя сега? Реши да не му се противи повече. Нямаше избор. Не можеше да си позволи да предизвика скандал и да привлече внимание.

– Какво си хванахте, сержант? – викна един от приятелите на буцата.

Серафина започна да се паникьосва. Ако я дръпнеше насред групичката войници, с нея бе свършено. Щеше да заблуди един пиян глупак, но останалите можеше да са по-трезвени. Ала вместо да я заведе при приятелите си, сержантът я поведе към меката светлина на една улична лампа. На стълба висеше една от обявите с нейното лице.

О, не, помисли си Серафина. – Това е още по-зле.

– Как се казваш, cara? – попита той. Дъхът му смърдеше. Куртката му беше разкопчана и огромното му шкембе преливаше над панталоните.

– Лизабета – отвърна бързо Серафина и се опита да го отдалечи от лампата.

– Свенливка си, а? Я да те огледам – рече той и я дръпна обратно към лампата. Очите му зашариха по лицето и тялото ù.

– О, да. Ще свършиш работа. Ако гласът ти е наполовина толкова хубав, колкото лицето, ще свършиш чудесна работа – заяви накрая.

Серафина се молеше той да не погледне към обявата, но боговете не я чуха. Погледът му се отмести от лицето ù и се обърна към обявата. После пак се върна на нея.

– Приличаш малко на принцесата престъпница – каза той и повдигна брадичката ù с пръст.

– Сигурно защото винаги предлагам на публиката си кралско представление – измърка Серафина.

– Колко?

Серафина нямаше представа колко струват представленията на сирените.

– Десет троки – каза тя наслуки.

– Това е безобразно много!

О, слава на боговете, помисли си тя. – Няма толкова пари.

– Може би някой друг път – успокои го тя в опит да се измъкне.

– Ето – каза сержантът и ù подхвърли десет златни монети. – И дано си струва всяко каури.

Без да пуска ръката ù, той я поведе към нощния клуб.

– Хайде. Аз и хората ми искаме да послушаме песента ти.

Сера бързо трябваше да открие изход от положението, но от страх почти не беше в състояние да мисли. Трябваше да се измъкне. Не биваше да пее. Войниците щяха да разберат, че не е сирена в мига, в който си отвореше устата.

Гласът ù беше силен и красив, и се справяше добре с магията, но гласовете на сирените имаха своя собствена, особена магия. И гласовете им, и песните, които пееха, бяха красиви до болка, толкова мощни, че слушателите забравяха всичко – за разочарованията си, за разбитите си сърца, за изгубената си любов и за провалените мечти. Някои се омайваха до такава степен, че забравяха и собствените си имена.

Какво щяха да направят, когато откриеха коя е всъщност? Щяха да я оковат и да я заведат при Трахо.

Сержантът я задърпа по един полуосветен тунел. Тук и там по стените бяха закачени съскащи магмени лампи. Мога да грабна някоя и да го ударя по главата, мислеше си тя. – Ами ако не уцеля? Или ако успея да го ударя, но не загуби съзнание? Ще се развика и ще дойдат и други ездачи на смъртта. Страхът ù бушуваше с такава сила, че заплашваше да погълне и последните остатъци здрав разум.

После чу нечий друг глас в главата си.

Мисли, Серафина, мисли. Държавното управление е като игра на шах. Опасността идва от много посоки – от пешката, но и от царицата. Трябва да играеш с мисъл за цялата дъска, не само за една фигура.

Това бяха думи на майка ù. Изабела ù беше дала този съвет сутринта преди докимито ù.

Играй с мисъл за цялата дъска, Сера, повтори си тях наум. – Мисли.

Двамата със сержанта приближаваха двойка врати в края на коридора. Иззад тях се чуваха разговори на висок глас и смях. Тя се опита да намали скоростта, с която плуваха, за да спечели малко време, но сержантът отново я дръпна за ръката. При дърпането, торбата, която носеше на рамо, се удари в тялото ù. Вътре нещо тракна.

Подаръците от Вража! Вещицата им бе раздала, на нея и на другите четири русалки, по няколко магически предмета, преди да избягат от пещерите на йелите: камъчета невидимки, мастилени бомби и шишенца с отвара.

Сера знаеше, че камъчетата невидимки няма да ù помогнат сега. Войниците щяха да я видят как изчезва. Просто щяха да блокират всички изходи, докато магията изчезне. Съмняваше се и в ползата от мастилена бомба. Войници, които яздят дракони и боравят с магмени бомби, едва ли биха се впечатлили от мастилен взрив.

Така ù оставаше само шишенцето с отвара. Това е Мойсеева отвара. Прави се от Мойсеев морски език от Червено море. Акулите я мразят. Може би и срещу ездачите на смъртта ще подейства. Това бе казала Вража.

Защо я мразят акулите? Какво им прави? – почуди се Сера. Тогава нямаше време да попита. Щеше да се наложи да я изсипе във водата в клуба и да се надява, че ще стигне до всеки от ездачите вътре. Но и тя щеше да стои в същата вода. Как щеше да се опази от ефекта на отварата?

Сержантът бутна вратите и те се отвориха. Серафина вече нямаше никакво време за мислене. Бръкна в торбата, извади шишенцето и го скри в шепа.

Сержантът заплува напред, влачейки я след себе си. Когато я зърнаха, войниците нададоха нестройни радостни възгласи. После заръкопляскаха. Сера се насили да се усмихне. Сержантът изкъшка мъжете, които седяха на бара, за да освободи място за нея. Когато те си намериха нови места, Сера скри ръце зад гърба си и свали тапата на шишенцето. Ясно ù беше, че трябва да действа бързо, преди възгласите да стихнат.

– Помогни ми – помоли тя шепнешком една плуваща наблизо морска кучка на родния ù език. – Вземи шишенцето и го излей във водата над главите на войниците.

Рибата даже не отвърна, а изплашено се стрелна напред и се изгуби от погледа ù.

– Помогни ми, моля те – обърна се тя на костенурски към една карета, която носеше бутилка вино върху черупката си. – Аз не съм сирена. Трябва да избягам, преди да са разбрали.

Бавно-бавно костенурката отговори:

– Ако... ти... помогна... те... ще... ме... убият... Аз... съм... затворник.

Серафина усети нещо меко да я докосва по ръката. Тя погледна през рамо. Зад нея стоеше октопод.

– Аз ще ти помогна – каза той на октоподски, – ако ти ни помогнеш да се измъкнем оттук. Взеха ни от домовете ни и ни поробиха. Искам отново да видя децата си.

– Ще ви помогна, обещавам – съгласи се Серафина.

Октоподът взе шишенцето и отплува.

Сержантът, който се бе разговорил с другите войници, сега млъкна. Посочи Серафина. Войниците започнаха да удрят с ръце по масите и да викат: „Пей! Пей! Пей!“.

Сера разтегли устни в изкуствена усмивка и вдигна ръка, за да замълчат. С крайчеца на окото си видя как октоподът се движи между и под масите и как изпълзява по една стена зад гърбовете на войниците, където цветът му се сля с този на стената. После осмоногото обърна шишенцето и заплува над главите на войниците, оставяйки след себе си белезникава диря от отварата.

Сера отчаяно се надяваше, че никой няма да вдигне поглед. Колко ли ù трябва на тази отвара да подейства? – запита се тя.

– Какво чакаш, моме? Пей! – викна някой.

Сера се опита да скрие паниката, която се надигаше в нея. Поклони се леко и бавно вдигна глава. Печелеше време.

– За мен ще бъде удоволствие – започна тя. – Но първо бих искала да ви разкажа историята на специалната песен, която ще изпея за вас...

– Майната ù на историята, сестро! – чу се друг глас. – Пей!

В този момент Сера видя как един от войниците се намръщи. Той сръчка сътрапезника си и посочи към една обява „Търси се“ на стената. На Сера не ù трябваше да я вижда отблизо, за да се сети чие лице стоеше под надписа. Войникът скочи от мястото си и посочи към нея. Стомахът ù се стегна от ужас. Край. Сега щеше да извика името ù. Щяха да я хванат и да я заведат при Трахо.

Но нищо такова не се случи.

Вместо да извика, войникът се прозя. Очите му се затвориха. Олюля се и падна обратно на стола си.

Още един войник падна, после още един и още един, докато почти всички в клуба се натръшкаха в безсъзнание. Само сержантът все още се държеше на опашката си.

– Ти... тигонаправи – заваляше той. Опита се да заплува към нея, но падна на пода.

Сера се огледа невярващо и усети как внезапно и силно ù се доспива.

Ето как работи отварата! – сети се тя.

Знаеше, че ако продължи да диша от нея, и тя ще изгуби съзнание и ще падне насред стотина от враговете си. Затова свали кърпата на Филомена от главата си и я завърза пред носа и устата си.

В този момент се появи барманът, който бе слязъл в мазето за още вино. Бутилките паднаха от ръцете му.

– Ненормалница! Какво си направила? – изкрещя той, облещен срещу безжизнените тела. – Няма да ме завлечеш със себе си. Няма начин – каза решително. Сграбчи един парцал от барплота, завърза го пред носа и устата си и заплува към вратата.

За секунда Серафина извади харпуна на спящия сержант от калъфа му.

– Стой или ще стрелям – предупреди тя и се прицели в бармана.

Той спря мигновено, на по-малко от половин метър от вратата, и бавно се обърна. Когато очите му срещнаха нейните, се разшириха от учудване.

– Това си ти. Принцесата.

– Отдалечи се от вратата – нареди Сера. – Веднага.

Мъжът не помръдна.

Серафина вдигна харпуна на височината на главата му.

– Няма да можеш да изхарчиш парите от наградата, ако си мъртъв – обясни тя, докато бавно плуваше към него.

Блъфираше. Изобщо не знаеше как се стреля с харпун. Но подейства. Мъжът се дръпна от вратата.

– Седни – заповяда отново Сера и посочи към един стол наблизо. – Сложи ръцете си отстрани.

Мъжът изпълни заповедта.

Над бара просветваше наниз от мънички, примигващи магмени лампи. Сера изпя заклинание водовъртеж и овърза бармана с лампичките, приковавайки го към стола.

– Не мога да те оставя да ме продадеш на Трахо – каза му тя.

– Никога не бих го направил, принцесо, кълна се – запротестира той. – Искам само да ви помогна.

Серафина се изсмя – спомни си как само преди няколко седмици се бе доверила на мъж на име Зено Пискор и бе приела предложението му да ù помогне. Хвърли поглед на сержанта, който я бе довел тук. Все още беше в безсъзнание.

– Кралско представление – измърмори тя. – Да бе. Това, което получи ти, тинеядецо, беше кралски плавник в лицето.

Тя остави харпуна върху барплота. Беше прекалено опасен, за да го вземе със себе си. Ако я спреше друг ездач на смъртта, нямаше да може да обясни откъде го има.

Стрелна се към вратата и я отвори широко.

– Плувайте навън, всички! Излизайте, преди да са се събудили войниците!

Морската кучка и няколко костенурки заплуваха навън, като едва си държаха очите отворени заради отварата. След тях се понесоха три октопода.

– Благодарим ти, принцесо! – викна този, който ù бе помогнал. – Няма да го забравим!

Сера тъкмо щеше да ги последва, когато мерна някакво знаме да виси на стената зад бара. Не беше флагът на Миромара.

– Чие е това знаме? – запита тя бармана.

– На нашествениците – отвърна той.

– Това не е редно – каза си тя. Знамето не беше на Ондалина – черно-бяла косатка на червен фон. Беше просто черен кръг на червен фон. Ами ако Астрид бе казала истината при йелите? Ако Арктика нямаше нищо общо с нашествието в Серулия?

Сигурно е някакво полково знаме, реши Сера.

Тя го свали от стената, взе една бутилка вино и го поля обилно. Цветовете се размазаха. После извади от торбата си червилото, което ù даде Филомена, и надраска Merrovingia regere hic на стената. Беше на латински, езика на историята. Защото Сера тъкмо бе решила сама да създаде малко история.

– Когато морската измет дойде на себе си, преведи им го – каза тя на бармана. – Кажи им, че значи „Тук управляват Меровингите.“

След секунда беше навън и бързо заплува по тъмното течение към откритите води на Адриатика. Към Серулия.

Към къщи.