Гибелна вълна

Пет

– Кажете ми сега, косата ми как изглежда по-добре? Вдигната или пусната?

– След четири хиляди години тя решава да попита това? – измърмори Линг.

– Шшшт! – изсъска Серафина и я сръчка с лакът. – Вдигната, лейди Талия. Определено вдигната – отвърна тя на фигурата в огледалото. – Така оформя лицето ви чудесно и подчертава прекрасните ви очи.

Витрината вдигна косата си и я закрепи с фиби.

– О, колко си права! А сега, кои обици са по-подходящи? Рубинените висулки или златните халки?

– Нали не си забравила, че сме насред ловните полета на канибалско племе? – прошепна Линг.

Серафина и Линг бяха в женската баня. Сградата, строена от каменни блокове, беше оцеляла почти непокътната. Стените на едно от помещенията, вероятно съблекалня, бяха покрити с огледални стъкла. Много от тях бяха потъмнели, напукани или паднали от местата си, но едно все още беше сравнително бистро. В него бяха открили лейди Талия, местна аристократка. Тя беше първият и единствен обитател на огледалото, бяха научили те. Бе живяла в него съвсем сама през последните четири хиляди години.

– Бедната лейди Талия – бе я съжалила Сера. – Сигурно сте била много самотна, без да имате с кого да поговорите.

– Съвсем не! Мога да говоря със себе си, скъпа моя, а не познавам никой по-очарователен, прекрасен, фин, остроумен и във всякакъв смисъл привлекателен от мен самата.

Като всички витрини, Талия беше призрак. Беше се влюбила в собственото си отражение приживе и сега душата ù бе хваната в капана на огледалото завинаги. Когато русалките я откриха, тя се бе държала високомерно и първоначално беше запазила мълчание, но Серафина я бе обсипала с ласкателства, така че накрая тя беше благоволила да разговаря с тях. Стига да говореха за нея.

Серафина се усмихна на огледалото.

– Лейди Талия – започна тя.

– Ммм? – изхъмка лейди Талия, съсредоточена в слагането на обиците.

– Имаме нужда от вашата помощ.

– О, мислех, че никога няма да се сетите!

– Така ли? Наистина ли ще ни помогнете? – развълнува се Серафина.

– Да. Първо, скъпа моя, трябва да направиш нещо с косата си – заяви Талия. – Намери си перука. Направи заклинание. Каквото и да е. Но я оправи. Второ, тези черни сенки за очи трябва да изчезнат. А за дрехите ти направо не ми се говори!

– Ние имахме предвид малко по-друга помощ – каза Линг.

– А ти – тя посочи Линг, – трябва да махнеш меча. Никак не е женствен. И си оформи веждите. Сложи малко червило. И се усмихвай. Когато се усмихваш, си по-хубава.

Линг я изгледа на кръв.

– Лейди Талия, благодарим ви за чудесните съвети. Наистина ви благодарим. Но имаме нужда от по-различна помощ – повтори Серафина.

– Трябва да научим нещо за Орфео – добави Линг.

– Не желая да разговарям повече. Сбогом – рече Талия и им обърна гръб.

– Лейди Талия, моля ви, не си тръгвайте – примоли се Серафина. – Ако не ни помогнете, много хора ще умрат.

Талия бавно се обърна към тях. Равнодушието ù се бе превърнало в страх.

– Не мога! Ами ако ме чуе? – прошепна тя.

– Той е мъртъв. Мероу го е убила много отдавна – обясни Линг.

– Сигурна ли си? – попита Талия недоверчиво.

– Да. Но чудовището, което е създал – Абадон, е живо. И отново ще започне да сее смърт и разруха. Ще причини и на други хора това, което причини на Атлантида – каза Серафина.

Талия потръпна.

– Нямам чувството, че Орфео е мъртъв. Сякаш е все още тук и се носи по улиците на Елизия като отровен облак. Заключвахме къщите си, пускахме капаците на прозорците, но това не ни спаси.

– Разкажете ни какво се случи – помоли Серафина. Тя стисна ръката на Линг, сигурна, че всеки момент ще получат отговор на въпросите си.

Талия поклати глава тъжно.

– Беше толкова красив. Знам, че за мъже по принцип не се казва, че са красиви, но той беше. Висок и силен. С бронзов тен от слънцето. Рус и синеок. Усмивката му можеше да разтопи всяко сърце. Нямаше жена в Елизия, която да не бе влюбена в него, но той обичаше само една – моята приятелка Алма. И тя беше мила и добросърдечна като Орфео, какъвто бе по онова време. Той я обичаше повече от всичко на този свят или на оня. Ожениха се и бяха много щастливи, но тогава Алма заболя тежко и всичко се промени. Орфео не можеше да приеме, че тя ще умре. Той бе лечител и използва всичките си сили и знания, за да я спаси, но не успя. Тя страдаше много и се молеше смъртта да дойде и да прекрати мъките ù...

Талия спря да говори и попи с кърпичка очите си. Серафина виждаше, че споменът за смъртта на приятелката ù е все още мъчителен за Талия, макар оттогава да бяха минали четири хиляди години.

– Когато краят на Алма наближи, жрецът постави бяла перла под езика ù, както беше обичаят, за да се приюти в нея душата ù, когато напусне тялото – продължи Талия. – Когато склопи очи, тялото ù бе положено на погребална носилка от бамбук и пуснато в морето, където Хорок, древният колекант, Пазителят на душите, щеше да вземе перлата от устата ù и да я съпроводи до подземния свят. Но когато носилката се понесе по вълните, Орфео, обезумял от скръб, призова Хорок да не му отнема Алма. Хорок каза на Орфео, че това е невъзможно. Тогава Орфео си загуби разума. Закле се да си върне Алма дори да му се наложи да живее хиляда живота. Върна се в дома си и унищожи всичките си лекове. Изплашените му деца избягаха в къщата на леля си. През следващите няколко месеца той почти не разговаряше с никого, не ядеше и не спеше. Беше вложил цялата си енергия в строежа на храм на Морса. Когато го завърши, се заключи вътре.

– Защо? – попита Линг.

– За да призове богинята. За да я умолява да сподели с него тайните си. Той ù даде всичко – парите си и всичко, което притежаваше, включително невероятните бижута на Алма и собствения си талисман – един неземен изумруд, който му бил даден от Евексион, бога лечител. Виждала съм този изумруд с очите си. Беше несравним, дар от бог, а Орфео го унищожи. Говореше се, че го е стрил на прах и го е слагал от него във виното на онези, които е принасял в жертва на Морса. За да я изкуши. Силите на талисмана правеха жертвите здрави и силни, нали разбирате, точно както ги харесваше тя.

– Лейди Талия, жертви ли казахте? – попита Серафина. От самата мисъл ù прилоша. Спомни си петното на олтара на Морса. И кървавата песен. Гласовете, които чуха с Линг, бяха гласовете на човешки същества, чиито животи бяха предложени в дар на мрачната богиня.

– Да, това казах. Започна с моряци и скитници – заразказва отново Талия. – Хора без семейства в Атлантида, чието изчезване нямаше да се забележи. После започна да убива нас. Идваше нощем. Никой не знаеше какво прави, докато стана твърде късно. Докато стана толкова силен, че никой не можеше да го спре.

– Но как е могъл да стане толкова силен без талисман? – почуди се Линг на глас.

Талия се засмя.

– Морса му даде друг талисман, десетократно по-силен – една прекрасна черна перла. Тя бе нейният символ, подигравка с белите перли, в които Хорок пренася душите на покойниците. Перлата на Морса също задържаше животи в себе си, животите на хората, принесени в жертва на богинята. Орфео ù даваше смърт, а в замяна тя сподели с него забраненото си знание. Това го направи толкова силен, че той създаде Абадон и каза, че ще използва звяра, за да слезе в подземния свят и да си върне Алма.

Сърцето на Сера препускаше от вълнение. Току-що бяха научили защо Орфео бе създал Абадон. Даже йелите не знаеха. Освен това витрината им беше казала какъв е един от останалите талисмани.

– Лейди Талия – започна тя развълнувано, – а дали сте виждали талисманите на някой от другите магове?

– О, да – отвърна Талия. – Всичките съм ги виждала.

– Дали бихте могли да ни кажете какво представляват? – попита Серафина.

Талия обаче не отговори. Беше вдигнала една огърлица и внимателно я оглеждаше.

Сера се паникьоса. Знаеше какви са витрините – в нейното собствено огледало бяха живели няколко и ù беше ясно, че не могат да задържат дълго вниманието си върху тема, различна от собствената им особа. Ако Талия се беше отегчила от разговора, щеше просто да се отдалечи навътре в огледалото. Сера не искаше да ù се налага да влиза в него и да рискува да срещне Оладелго.

– Огърлицата е разкошна. Ще подчертае златистите точици в прекрасните ви очи – каза тя бързо с надеждата отново да размекне Талия с комплименти.

Талия ù се усмихна доволно.

– Да, така е. Много си права. За огърлицата и очите ми.

– Предполагам, че и талисманите са били прекрасни. Вие, разбира се, имате набито око за красотата, тъй като самата вие сте красавица – продължи Сера, решена да я накара да говори.

– О, да, наистина бяха прекрасни! – каза Талия. – Този на Мероу се казваше Pétra tou Néria, Камъкът на Нерия. Веднъж Мероу спасила живота на най-малкия син на Нерия, Кир. Той бил в образа на тюленче и една акула го нападнала. Мероу била в плитчините в този момент и видяла какво се случва. Грабнала тюленчето от водата и го занесла при майка му. Нерия била толкова благодарна, че дарила Мероу с великолепен син диамант. Беше във формата на сълза. Видях го. Беше омагьосващ. Талисманът на Нави също беше магически, един лунен камък.

– Как точно изглеждаше? – попита Линг.

– Сребристосиньо, с големината на яйце на албатрос. Сияеше отвътре, като луната.

– Точно като лицето ви, лейди Талия – вметна Сера.

Не можеше да повярва какъв късмет бяха извадили. Талия знаеше какво представляват талисманите, всичките до един. Единственото, което оставаше да свърши Сера, бе да прослуша раковините от Пътя на Мероу, за да разбере къде са. С толкова много информация щяха да имат сериозна преднина пред Трахо.

– Какъв беше талисманът на Сикоракс? – продължи да пита Линг.

Но Талия не отговори. Тя вече не гледаше към русалките, а някъде зад тях, с очи, пълни с ужас.

– Бягайте! Махайте се оттук! Веднага! – изсъска тя.

Русалките се обърнаха. На вратата на помещението стояха шест същества. Бяха високи и човекоподобни, със силни крайници, изгърбени и дебеловрати. Телата им бяха покрити с люспи, подобни на тези на комодските варани. Изпод дебели вежди святкаха червени очи. В двата края на устите им се спускаха дебели бивни, за да захапват здраво жертвите си. Разтегнатите черни устни разкриваха два реда остри зъби.

– Време е за вечеря – каза Линг мрачно – и основното ястие сме ние.